Глен Купър
Възкресителят (28)

27.

Барселона, 1926 г.

Последният близък приятел на Гауди си беше отишъл преди шест месеца. Скулпторът Лоренсо Матамала умря на Коледа 1925 г., но докато здравето му се влошаваше, той направи едно последно посещение в „Саграда Фамилия“, за да убеди енорийския свещеник на Гауди да действа.

— Почти не спи, единственото време, когато не работи, е докато изминава пътя до и от „Сан Фелипе Нери“. Яде само бадеми и стафиди! Отче, не можете ли да го накарате по някакъв начин да забави темпото, да влезе в крак с възрастта си, да се храни добре, може би да замине на кратка почивка?

Свещеникът, Мосен Гил Парес, сви рамене.

— Начинът му на живот е оформен като някоя от вашите гипсови отливки. Пък и вие сте човекът, на когото трябва да се говори, Матамала. Вижте се, самият вие се докарвате едва ли не до смърт от работа.

Матамала беше един от основните сътрудници на Гауди, скулпторът, който превръщаше измислиците на архитекта в глинени и гипсови модели вече четиридесет и три години. Партньорството им започна през 1883 г., когато Гауди му каза: „Елате да работите за мен в храма, сеньор Лоренсо. Така ще имате работа до края на живота си“.

Сътрудничеството им приключи преди по-малко от година, когато ракът на лицето го принуди да прекрати работа. При поредното си — и последно, както се оказа — посещение в „Саграда Фамилия“ Матамала притискаше свещеника да защити каузата му, а думите му едва се разбираха заради обезобразения език, докато скулпторът бършеше лигите си с една от многото кърпички, които постоянно носеше в джобовете си.

— И въпреки това се опитайте да го убедите. Някой трябва да се погрижи за него, отче. Използвайте влиянието си. Ще го чакам в ателието — каза той и избърса брадичката си. — Не зная дали не е заради това, че собственият ми живот е към края си, отче, но ми се струва, че строителството на храма напредва бавно.

— Знаете какво казва Гауди всеки път, Лоренсо — отвърна свещеникът. — Моят клиент няма краен срок.

Гауди бе плакал на погребението на Матамала и сега, през лятото на 1926 г., беше старец на седемдесет и три, сам на този свят, намиращ утеха в рутината, наложена от неизменния график на работата.

Само година по-рано Гауди се беше преместил от дома си в парка „Гуел“ в импровизирана спалня до студиото си в „Саграда Фамилия“, макар че вече се беше отдал изключително на храма след смъртта на патрона си Еусеби Гуел през 1918 г. Всяка сутрин ставаше по изгрев-слънце, за да се труди неуморно в малкото си студио, като спираше само колкото да хапне малко ядки и стафиди и да гребне малко мляко с листа маруля — беше ги избрал, защото представляваха отлични естествени лъжици. Всяка вечер правеше четиридесет и пет минутна обиколка до църквата „Сан Фелипе Нери“ за литургия, след което се връщаше обратно в студиото. Ходенето беше болезнено заради артрита в краката, но Гауди бе твърде упорит и безпаричен, за да използва транспорт. И всяка вечер, преди да си легне, викаше отец Парес от къщата му наблизо, за да се изповяда, макар че и на двамата им беше ясно, че за аскет като Гауди на практика не съществуват нови извършени грехове, а греховете на мисълта бяха съвсем незначителни. Но Гауди, подобно на някакъв дядо, се изповядваше всеки ден за грях, извършен преди повече от четиридесет десетилетия — кражбата на свят предмет от любимата му обител Монсерат.

Когато Гауди за пръв път изповяда деянието си, това бе голям удар за Парес. Кражбата на Граала не беше малък грях. Той призова Гауди да си помисли за последствията, да го върне на манастира. Но Гауди отказа с аргумента, че несъмнено е бил избран от Бог да почете предмета. Стореното обаче тежеше на душата на архитекта и той настояваше всеки ден да изповядва греха си.

Изповедта обикновено минаваше горе-долу по следния начин:

— Ако това те безпокои толкова много, Антони, защо не го върнеш? Предполагам, че абатът няма да ти се разсърди, а ще бъде много доволен да притежава най-великата реликва на християнството.

— Не разбираш — отвръщаше Гауди. — Това е божествено провидение! Беше ми предложено да работя върху „Саграда Фамилия“. Не исках да приема предложението. И само дни по-късно го намерих. Било е писано да се случи. Бог ми каза да построя храма. Да го издигна в чест на Христа и на Светото семейство. Каза ми да почета Светия Граал. Аз съм пазителят на Граала, отче. Тази отговорност ми е дадена от Бог и няма да обърна гръб на божествения си дълг. Ти си положил своите клетви, а аз моите.

— Аз съм свещеник — въздъхваше Парес. — Изповедта е свещена. Нямам друг избор, освен да нося товара ти, сякаш е мой.

А сега, след толкова много години, когато Гауди се изповядваше, Парес отвръщаше уморено:

— Кажи десет пъти „Аве Мария“, макар че Бог вече ти е простил, Антони. Казвал съм го хиляди пъти, но ще го кажа отново. Ти Го почете с живота си и труда си по начин, по който малцина могат да го направят.

— Не забравяй какво те помолих — отвръщаше Гауди.

— Да, разбира се, че няма да забравя. Но ти още не си готов за това. Имаш още работа за вършене на тази земя.

Работата по храма продължаваше и ден след ден, седмица след седмица, година след година мечтата на Гауди придобиваше форма от камък и стъкло. Криптата беше завършена, фасадата „Рождество“ бе почти готова, четирите кръгли камбанарии бавно се издигаха над нея, вътрешното пространство беше грубо оформено, макар да съществуваше предимно на хартия и модели, училището за децата на работниците бе построено. Около една пета от катедралата беше завършена. Други щяха да продължат да се трудят много след като той си отидеше.

Работата продължаваше на фона на политически и обществен смут. Антиклерикалните настроения, довели до смъртта и погромите от Трагичната седмица през 1909 г., продължаваха да съществуват и набирането на средства за храма бе сериозно предизвикателство. Гауди обаче бе благодарен, че „Саграда Фамилия“ беше пощадена от хаоса на бунтовете. Засилващото се движение за независимост на Каталония се изразяваше в общи стачки. Социалното напрежение достигна до точката на кипене, но бе бързо сподавено от успешния преврат на Примо де Ривера през 1923 г. След като стана диктатор в Мадрид, той създаде закони и прати войници, които да смажат каталонското движение за независимост и да забранят каталонския език.

Като цяло Гауди си мълчеше и се придържаше към рутината, докато вълненията на света бушуваха около него. И когато го виждаха да приближава към тях на улицата, жителите на Барселона често преминаваха на отсрещния тротоар, защото имаше навика да изпросва по няколко песети от тях, за да може да плати заплатите на каменоделците си.

 

 

Енрике Санчес Молина никога не се бе чувствал добре в Барселона. Роден и отраснал в Мадрид, той негодуваше срещу усещането, че е чужденец в една Испания, която по собствените му убеждения трябваше да е единна и обединена. Омаловажаваше каталонските сепаратистки настроения, макар че не беше политик, и предпочиташе да остави тези заплетени въпроси на други. Имаше си свои собствени грижи.

Молина беше физик, а това бяха славни времена за науката му. Професор в Мадридския университет, той бе един от водещите испански учени в областта на експерименталната физика и бе почетен домакин на великия Алберт Айнщайн по време на визитата му в Испания през 1923 г. Общата теория на относителността на Айнщайн най-сетне внасяше светлина във вселената след много векове мрак.

Беше идеално време да бъдеш кем.

Молина изчака пристигането на влака от Париж в огромната Естасио де Франса и след това се зае да търси познато лице сред пристигащите пътници. Не след дълго съзря великия естонски физик Густав Ергма, човек с лице като на пор, облечен прекалено топло за летен ден, плувнал в пот и намръщен.

— Молина, заведи ме на някое по-хладно място, за бога — изпъшка той на единствения език, който владееха и двамата — английски. — Този влак беше същинска сауна.

— Може би няма да е зле да съблечеш палтото си, Густав — посъветва го Молина. — Ела, като за начало ще те черпя една студена бира.

Лъскав „Хиспано-Суиса“ в черно и бяло ги чакаше отвън и двамата физици се настаниха на просторната задна седалка, докато шофьорът нареждаше багажа.

— Запазил съм стаи в „Махестик“ — каза Молина. — Ще стигнем за нула време.

Ергма посочи към гърба на шофьора.

— Можем ли да говорим пред него?

— Карлос е само мускули. Пък и не разбира много английски. Говори спокойно.

— Аз съм зает човек, Молина, но телеграмата ти ме убеди да предприема това дълго пътуване. Имахме много продължителна суша. Откакто застанах начело на „Кем“, не съм получавал абсолютно никаква надеждна информация за Граала, на базата на която да действаме. Колко добър е източникът ти?

— Не искам да преувеличавам, Густав, но информацията е доста интригуваща и би било ужасна небрежност от моя страна да не ти я предам. Миналата Коледа един човек умрял от рак в една от тукашните болници. Името му е Матамала, известен архитектурен скулптор. Страдал от рак на лицето и преди смъртта си бил подложен на лъчетерапия от доктор Симо, един от малцината практикуващи този вид лечение в Барселона. Миналата седмица въпросният Симо дойде в Мадрид на конференция за използването на радий в медицината, а аз изнесох доклад върху физиката на радиацията. След това се срещнахме в един бар и пийнахме доста. Много добродушен и общителен тип. Е, оказва се, че онзи негов пациент Матамала под въздействието на голяма доза морфин срещу болките изтърсил пред Симо нещо за някаква реликва, с която разполагал архитектът Гауди. Един ден намерил в ателието на Гауди дървена кутия с гравюра на планината Монсерат върху капака. И я отворил без разрешение.

Ергма наостри уши при споменаването на Монсерат.

— И какво имало вътре?

— Човекът бил много дрогиран и казал само, че било топло като човешка плът.

Ергма повдигна тънките си вежди.

— Това ли е казал?

— Така твърди Симо.

— Свърза ли се с този Гауди?

— Не, чаках пристигането ти. Чух, че бил голям ексцентрик, мизантроп, труден човек. Реших, че вероятно ще имаме само един шанс да го накараме да говори, и си помислих, че сигурно ще поискаш да участваш лично в интервюто, така да се каже.

— Добре. Взел си правилното решение, Молина. Какво смяташ да правим?

— Утре ще го отмъкнем от улицата. Режимът му е един и същи. Ще го закараме в гаража на Карлос. Той държи акумулатори там. Електрически ток, пуснат по чувствителните места на човек, развързвал езика. Поне така са ми казвали.

 

 

Вечерта на 7 юни 1926 г. Гауди остави моливите си. Беше 17:30, време да започне трикилометровата си разходка за литургията в „Сан Фелипе Нери“. Макар времето да беше приятно, заради разклатеното си здраве старецът потръпна, както всеки път, когато излизаше. Тътрейки крака в пантофите си, чиито пети беше закрепил за крака си с ластици, той пое по улица „Байлен“ към широкия булевард „Кортс Каталанес“.

Недалеч от кръстовището на булеварда беше паркиран автомобил, „Хиспано-Суиса“ в черно и бяло.

— Това е той — каза Молина от задната седалка.

— Наистина? — възкликна Ергма. — Онзи там? Та той е стар и слаб. Едва ли ни е нужен Карлос да свърши работата.

Когато Гауди тръгна да прекосява, якият шофьор слезе, огледа се и настигна архитекта на осевата линия.

— Хей, сеньор, искам да говоря с вас.

Гауди продължи да върви с наведена глава, без да обръща никакво внимание на грубиянина.

— Хей, ела тук.

Карлос го сграбчи за ръкава на палтото и го дръпна, но остана изненадан от силната и яростна реакция на стареца.

Макар да не бе изрекъл нито дума, мислите на Гауди буквално експлодираха в главата на шофьора.

„Остави ме на мира! Пусни ме! Отивам на литургия!“

Карлос беше хванал здраво черния ръкав и въпреки съпротивата на стареца нямаше намерение да пуска. Още едно силно дърпане щеше да свърши работа, но черният плат се оказа толкова овехтял и изтъркан, че се разпра. Карлос залитна назад, а Гауди полетя напред.

Точно тогава минаваше трамвай №30. Водачът не успя да спре навреме, за да не удари стареца, озовал се внезапно на релсите. Гауди бе блъснат и остана да лежи неподвижно на земята. От едното му ухо течеше кръв.

Неколцина пешеходци се втурнаха към него, а Карлос погледна безпомощно към Молина, който му направи знак да се връща в колата.

— Карай — нареди му той.

— Изглеждаше зле — каза Карлос, докато потегляше.

Молина поклати глава.

— Ще се погрижа да претърсят квартирата му. Може би ще успеем да го намерим и без него.

Физиономията на Ергма бе вкисната като пресечено мляко.

— Кажи ми, Молина, кога е следващият влак за Париж?

 

 

Помислиха Гауди за бездомен скитник. Нямаше никакви документи. Джобовете му бяха мазни от орехи и бадеми. Дрехите му бяха мръсни и кърпени, обувките — за оплакване. Беше стегнал краката си в стари бинтове, за да се бори с артритното подуване. Никой не знаеше, че това е един от хората, будещи най-голямо възхищение в Барселона.

Линейката го откара в старата болница за бедни „Санта Круз“, където установиха, че има счупени ребра и церебрална контузия. Сложен на легло 19 в общото спално, той прекара нощта съвсем сам, като ту идваше на себе си, ту отново губеше съзнание.

Отец Парес го намери по-късно и остана да бди до него.

Гауди беше преместен в отделна стая и на следващия ден коридорите на болницата се напълниха с епископи, политици, поети и архитекти.

Два дни по-късно, малко преди да умре, Гауди беше откаран с кортеж от болницата до „Саграда Фамилия“. Жителите на Барселона изпълниха улиците, за да изразят мъката и уважението си към великия си съгражданин.

И докато умираше с подут от травмата мозък, мислите му бяха безумни и разпокъсани, но в кратките моменти на просветление на Гауди му се струваше, че вижда Граала, черен като нощ, топъл и сияещ, да се рее над леглото му. И ни най-малко не се страхуваше от смъртта.