Глен Купър
Възкресителят (39)

38.

Подът бе целият в кръв, която се събираше бавно на ручейчета в цепнатините между камъните.

Синкав барутен дим изпълваше Параклиса на ангела.

Клер си беше отишла.

Артър падна на колене на мястото, където бе умряла тя, като едва удържа дивото си желание да потопи ръце в локвата кръв от раната й, както човек би посегнал за пръстен, паднал в кално езерце.

Значи така приключваше всичко.

Той беше търсач, устремен към целта си.

Беше успял там, където предците му се бяха провалили.

Беше намерил Граала.

Дали бе по-достоен от крал Артур? Или от Томас Малори? Дали сърцето му бе по-чисто от техните?

Нямаше никакво значение.

Беше намерил нещо по-скъпо от Граала. Бе намерил любовта, а после я беше изгубил. Клер бе профучала през живота му като ярка, блестяща комета — и си беше отишла.

Беше се възнесла.

През целия си останал живот щеше да размишлява върху случилото се, щеше да се опитва да намери смисъл. Изправи се, гневен и объркан. Единствената му мисъл бе, че гробницата трябва да бъде опразнена. Телата на Джеръми Харп и Симон я оскверняваха.

Хвана Симон за глезените и го извлачи от едикулата, след което се върна и направи същото с Харп. Остави ги да лежат по гръб в ротондата. Върна се още два пъти, за да махне апаратите на Нети и нелепата оловна кутия. Сложи в нея пистолетите на Симон и Харп, след като избърса отпечатъците си.

Беше застрелял двама души.

Каквото и да го очакваше оттук нататък, не искаше да свърши като Томас Малори и да изгние в затворническа килия.

Оставаше му да направи само още едно нещо.

Димът в едикулата се разнасяше. Граалът лежеше там, където го бе оставил — върху камъка пред входа на гробницата, все така бял като гълъб. Отново цареше мирна, свята атмосфера. Но Артър не можеше да остане тук. Трябваше да се махне от църквата, като скрие колкото се може по-добре лицето си от камерите в района. Помисли си за Барселона и пресконференцията. Това трябваше да почака. Не искаше да отива там сега, не и без Клер. Трябваше да се върне в Англия, да занесе Граала в „Беър“, да го постави до бастуна на Холмс, да разкаже историята на чешитите и да се напие здравата.

Огледа се за последен път и посегна към Граала, но внезапно му се наложи да дръпне ръката си и да заслони очи.

Бяла светлина избухна от портала към погребалната камера.

Артър бавно пристъпи напред и се наведе, за да надникне, привлечен като пеперуда, безсилна пред устрема да приближи горящ пламък. Закрил лице с длан, той пристъпи през мраморната завеса и продължи напред, докато не се озова в камерата.

От пода до изсечената в скалата платформа се издигаше ослепителен лъч, който скриваше иконата на Девата, толкова ярък, че пронизваше очите му като лед.

Артър стисна клепачи. Изчака секунда и погледна отново, след което продължи да затваря и леко да отваря очи, докато светлината не стана достатъчно поносима, за да я гледа, без да му причинява болка.

В колоната от светлина започна да се оформя човешка фигура.

Артър рухна на колене.

Фигурата беше смътна, матова.

Постепенно започна да се материализира в нещо по-плътно. Артър си спомни за стария „Полароид“ на баща му и как снимките бавно се появяваха върху лъскавата хартия.

Дланите му се събраха молитвено, сякаш бяха от магнит и желязо.

Кой беше това?

Може би Христос?

Нехор?

Или Клер?

Не откъсваше поглед от материализиращото се пред него тяло.

В сърцето си много добре знаеше кого иска и повтаряше непрекъснато „Моля те, Господи, моля те! Моля те, Господи“, докато възкресението не стана факт.