Глен Купър
Възкресителят (20)

19.

Британия, 498 г.

Артуир от Малеоре, крал на британците, господар на Острова на могъщите, изпробва тежестта на новия си меч и разсече доволно въздуха със силната си десница. Острието беше от най-фина дамаска стомана, изковано от Седуин от Камлан, най-великия майстор на мечове в кралството. Дръжката бе изработена от Мориен от Гластънбъри, най-талантливия ковач на сребро в Британия. Мечът бе едновременно тежък и лек, и поради тази странност ясно си личеше, че балансът му е съвършен. Последното му оръжие се бе пръснало на парчета от острието на саксонска брадва и макар че бе продължил да се бие с чуждо, чувстваше се като ограбен.

В пристъп на ликуване Артуир вдигна новия меч високо над главата си.

Той бе победителят в битката при Минид Бадон, където хиляди нашественици англи, сакси и юти бяха изклани от воините му. За пръв път от незапомнени времена Британия бе до голяма степен свободна от чуждоземни грабители и насилници. Баща му Утер Пендрагон беше обичан от народа, но Артуир се бе издигнал до още по-голяма висота. Той бе богоподобен.

Артуир седеше в тронната зала на укрепения си замък, построен на високия хълм с равен връх в Гуинед. Беше лято и той бе облечен леко, в туника без ръкави, гамаши и ботуши. Широкият кожен колан стягаше тънкия му кръст и подчертаваше силния торс. Косата му бе дълга и вълниста, с цвета на разтопено злато; носеше брадата си късо подстригана като баща си, за нея се грижеше прислужник, който владееше добре кремъчния нож. Още не беше навършил петдесет и бе постигнал всичко, към което се стремеше в живота, с изключение на едно.

— Ще му дадеш ли име?

Въпросът беше зададен от кралицата. Тя се бе облегнала апатично на тапицирания си трон, умалена версия на трона на Артуир. Гуенуифар бе толкова дребна и слаба, та дамите й бяха убедени, че е истинско чудо да успее да роди деца с нейния тесен ханш. Косата й бе толкова тъмна, колкото на Артуир бе светла, и кралят винаги й казваше, че цветовете им отразяват вътрешните им нагласи. Нейната бе мрачна, нощна, а неговата — на светлия ден, пълен с оптимизъм.

— Ще го нарека Каледфулх — отвърна той. — Онзи, който сече камък. Защото може ли да сече камък, ще съсича и човек с лекота.

— Никога ли не ти омръзва да убиваш? — попита тя.

Младото момиче, изпълняващо ролята на виночерпец, се приближи и напълни бокала в протегнатата й тънка ръка. Момичето бе вплело две бели ленти в косата си в знак на траур по рицаря Лих Ленлеауг.

— Никога няма да се уморя да убивам езичници, нашественици и неверници, милейди. Дълг на християнския крал е да брани поданиците си и да защитава Христа.

— Ти прогони нашествениците. Нима ще ги последваш в родните им земи? Не може ли да поживеем известно време в мир?

Артуир погледна най-малкия си син Синген Малеоре, който си играеше край камината с един от братовчедите си. Момчето бе едва тригодишно, дете чудо, ако има такова нещо, родено в късен момент от живота на краля и кралицата. Другият му син Гуидре бе с цели осемнайсет години по-голям и един ден със сигурност щеше да стане крал, макар че Артуир бе много доволен, че има и Синген в резерва. Един крал воин винаги обича резервите. Той извика Синген да му покаже меча и се разсмя, когато момчето не успя да повдигне върха му от пода. Артуир отпрати дългокосото хлапе, предаде меча на пажа си, зае мястото си до кралицата и протегна ръка. Тя я докосна.

— Заради теб ще остана в двора известно време — рече той. — Но моите рицари са млади мъже с гореща кръв и трудно понасят да седят затворени като в обор. Ще търсят приключения и аз не ще застана на пътя им. Но запомни следното, господарке моя — мирът е постоянен колкото следа в пясъка. Войната ще дойде отново. Винаги идва.

Гуенуифар въздъхна и отпи от виното си.

От сенките зад трона изникна мургав мъж. Имаше сурови черти, бе плешив като яйце и носеше фараонска брадичка, напомняща за родното му място — Египет. Черната му туника се влачеше по земята. Той пристъпи напред, така че кралят да види, че е на разположение, след това спря, опря длани една в друга и зачака.

— Какви вести носиш, Мирдин? — попита Артуир.

— Залата е пълна с молители, милорд — отвърна Мирдин с екзотичния си акцент. — След като враговете ти бяха прогонени от кралството, народът насочи вниманието си към спорове за зестри и караници кой е законният собственик на този вол или онова прасе.

Артуир раздразнено зададе същия въпрос, който задаваше винаги.

— И защо кралят трябва да решава подобни неща?

— Ако не ти, кой друг? — отвърна Мирдин. — Но преди да започнем аудиенцията, един от рицарите ти иска да те помоли да изпълниш едно негово желание.

— Кой рицар?

— Гуалхавад.

Артуир се усмихна широко. Не беше правилно кралят да показва предпочитания сред кръг рицари, до един храбри и верни, мечта за всеки владетел, но Гуалхавад бе специален младеж, пламенен като пале, набожен като монах и най-добрият боец в кралството. Във вените му течеше кралска кръв. Майка му бе сестра на кралицата, а баща му — великият рицар Лих Ленлеауг, който бе страстно влюбен в жената на самия крал, но накрая се задоволи с най-малката й сестра. Артуир болезнено си даваше сметка за нежеланата страст, горяща така ярко между Гуенуифар и Лих Ленлеауг, и я използваше като инструмент да тласка главния си рицар към по-големи висоти на смелост и дързост на бойното поле. При Минид Бадон бе дал на Лих Ленлеауг един шал на жена си и му бе казал, че желанието й е той да го носи. Жестът възпламени рицаря. Артуир така и не разбра дали Лих Ленлеауг е бил обхванат от страст, смущение или гордост, но той се сражава като обезумял и бяха нужни четири стрели, за да падне от коня си в онзи ден.

Гуалхавад беше извикан и влезе в тронната зала с присъщата за младостта енергична походка и плам. Той приближи краля и се отпусна на коляно пред него. Ножницата изтрака върху каменния под.

— Стани, Гуалхавад, и кажи какво е на сърцето ти — заповяда Артуир.

Гуалхавад се изправи в цял ръст, преливащ от увереността на мъж в разцвета на силите си. Стоящите наоколо придворни дами го гледаха с копнеж, а мъжете, благородниците на Артуир, сведоха завистливо глави. Сред тях бе и най-големият син на Артуир, Гуидре, който, верен на себе си, беше вбесен от появата на Гуалхавад. „Аз съм негов син, не Гуалхавад — наскоро се бе оплакал на майка си. — Защо се отнася към него като към наследник, а с мен се държи като с куче?“

— Сир — започна Гуалхавад. — Идвам от замъка Каерлеон. Получих вест, че един от саксонските благородници, които залових при Минид Бадон, искал да се види с мен, за да обсъдим предложението му за откуп.

— За кой пленник става дума? — попита Артуир.

— За сър Валиа, син на Ардо.

— Способен рицар. Добре го посече. Раната му заздравяла ли е?

— Възстановил се е добре. Преди да проговори, нямах представа, че бил племенник на крал Еурик.

Артуир се намръщи, когато чу това име.

— Еруик беше велик противник. Много го презирах, но и много му се възхищавах.

— Валиа изглежда свестен — продължи Гуалхавад. — Макар да се отнасяхме към него с уважението, което заслужава заради благородния си произход, и му осигурихме всички необходими удобства, не го свърта на едно място след толкова месеци в плен и жадува да се върне в страната си.

— Тогава народът му да плати откупа! — изрева Артуир.

Мирдин пристъпи напред.

— Преговорите са едва в началото, сир. Тези въпроси са деликатни и отнемат време, макар че крал Циса често обещава да откупи благородниците си, без изобщо да достави откупа.

— Тогава ще чакаме толкова, колкото е необходимо — озъби се Артуир.

— Моите уважения, сир — рече Гуалхавад, — но Валиа ми каза нещо, от което сърцето ми се разтуптя. Закле ми се в честта на предците си, че знае къде можем да намерим Грала на Христа, нашия Господ!

Всички в залата замърмориха и Артуир махна яростно с ръка, за да ги накара да млъкнат. Търсенето на Христовия потир бе завладяло мислите му откакто Мирдин се появи в двореца му и предложи услугите си като гадател. Тогава беше още съвсем млад. Съветниците, които бяха хора на баща му, отбягваха чужденеца и се опитваха на всяка крачка да го дискредитират, но съветите на Мирдин бяха неизменно мъдри. Той предвиждаше най-доброто време за атака срещу врага, най-подходящия момент за изтегляне, най-добрия ден за прекосяване на бурния проток до Галия, най-доброто време да легне с жена си, за да зачене мъжко дете.

След време Артуир издигна Мирдин до главен съветник и старата гвардия на Утер Пендрагон бе пратена на заслужен отдих. И Мирдин, който бе загърбил древната си вяра, за да прегърне учението на Иисус Христос, увещаваше краля на всяка крачка да посвети престижа на трона и живота на рицарите си на откриването на Грала. Египтянинът настояваше, че ако се увенчае с успех, начинанието ще утвърди Артуир като най-великия владетел в целия християнски свят. Намирането на Грала бе голямата непостигната цел на Артуир.

— Грала значи? — избухна кралят. — Това приказки на отчаян затворник ли са, който лъже, за да получи свободата си, или думи на честен човек?

— Мисля, че казва истината, кралю мой — отвърна Гуалхавад. — Ето и историята му. Бардовете на народа му твърдят, че великият светец Йосиф Ариматейски, който дал собствената си гробница за вечно жилище на разпнатия Христос, се сдобил с Грала малко след възкресението на нашия Господ. Преследван от Понтий Пилат, Йосиф избягал от Йерусалим и стигнал до страна, наричана от римляните Тараконензис. Там станал свещеник и основал община, която да почита Христа високо в планините, където той и последователите му били в безопасност. И именно там скрил Грала.

Артуир се размърда нетърпеливо на трона си.

— Чували сме неведнъж подобни приказки и мнозина рицари са потегляли храбро към враждебни страни в търсене на нищо освен мъгла. Защо този път да е различно?

Увереността на Гуалхавад не помръкна ни най-малко.

— Досега някой мъж на честта твърдял ли е, че е държал потира в ръцете си?

Артуир хвърли поглед към Мирдин, след което отново се обърна към рицаря си.

— Нима онзи Валиа ти е казал това?

— Да, сир.

Артуир се наведе напред.

— И какво е било усещането да го държи?

— Каза, че бил топъл като коремчето на бебе, като кръв. Почувствал силата му.

Артуир се облегна тежко назад и кимна. Точно това беше предвидил и Мирдин. Гралът, каза той, щял да бъде топъл като туптящо човешко сърце.

— Какво ще кажеш, Мирдин? — попита Артуир.

— Когато сър Гуалхавад ми предаде разказа на сър Валиа, паднах на колене и отправих благодарствена молитва. Мнозина са твърдели, че Гралът е скрит в кралството на Еурик, не по-малко други са говорили, че свети Йосиф е намерил убежище в Тараконензис, където отишъл с безценна реликва. Смятам, че не можем да подминем твърденията на сър Валиа.

— Какво предлага Валиа? — обърна се Артуир към Гуалхавад.

— Исканията му са следните — отвърна рицарят. — Ще ми каже къде се намира това убежище и къде е скрит Гралът. Иска да обещаем, че ако се върна от пътешествието си с Грала, ще го освободим незабавно, без откуп, и ще гарантираме на него и на другарите му безопасен път до Германия.

— Скромно искане за такова велико съкровище — отбеляза Артуир.

— Сър Валиа се страхува, че иначе ще прекара целия си живот в плен и ще умре позорно — обясни Гуалхавад. — Иска да види отново жена си и децата си. Знае каква е репутацията на собствения му крал относно откупите. Моля ви, сир, да ме удостоите с честта да поведа отряд рицари и да намеря Грала, за да го поставя в краката ви.

Артуир не се засрами да се просълзи открито. Гуидре се спотайваше кипнал в сенките.

— Върви, мой храбри и благородни Гуалхавад — рече Артуир. — Изпълни най-съкровената ми мечта.

 

 

Мирдин имаше стая високо в една кула на замъка на Артуир — богато обзаведена, изтънчена като покоите на краля, със сребърни подноси и чаши и дървени сандъци, пълни с обшити с кожа одежди. Грамадният гал Майлок и дребният силен пикт Килиан от северните земи седяха до камината, пиеха от виното му и разкъсваха печен петел с мазните си пръсти. Мирдин не прояви особен интерес към храната и пиенето. Вместо това вниманието му бе погълнато от танцуващите пламъци и мъничките експлозии в купчината опушени цепеници.

Накрая той наруши мълчанието.

— Майлок, искам да придружаваш Гуалхавад в пътуването му. Ще убедя Артуир, че Гуалхавад се нуждае от мъдрец до себе си, който да го съветва.

— Наистина ли вярваш в историята на онзи саксонец? — попита Килиан.

Мирдин сви рамене.

— Звучи достоверно, но кой може да каже? Ние, кем, търсим Грала от деня, в който Йосиф Ариматейски го открадна от нас. Дойдох в тази забравена от бога земя преди двайсет години, защото вярвах, че Артуир ще стане могъщ владетел, и той наистина стана. Вярвах също, че мога да повлияя на младия крал да посвети силите си, двора и кралството си, за да ни помогне да намерим Грала, и го направих. Възможно е този пленник Валиа да знае за реликвата, възможно е да е мошеник. Има само един начин да разберем.

— А ако се озове в ръцете ми? — попита Майлок.

Мирдин се усмихна.

— Ако се случи наистина, надявам се да проявиш почтителност и първо да избършеш мазнината от пръстите си. После го открадни от Гуалхавад и рицарите му. Убий ги, ако трябва. За мен няма значение. След това ми прати вест чрез пратеник и отнеси Грала в Йерусалим, където ще се спотайваш и ще се представяш за смирен поклонник. Чакай ме там. Ако се окаже истинският Грал, това ще означава, че сме изпълнили онова, което ни е предопределеното.

 

 

Гуалхавад поведе малката си група търсачи през коварните черни води, разделящи Британия и Галия, след което започна пътуването си през дивата галска провинция на юг към страната на Еурик, към Тараконензис. Голям отряд рицари и войници щеше да привлече вниманието на враждебни лордове и войските им, така че бяха само дванайсет. Имаше други двама рицари от двора на Артуир, сър Джоуан и сър Портауир, чудесни млади мъже, които приеха на драго сърце Гуалхавад да им бъде водач. Мирдин бе убедил краля, че Майлок ще им бъде безценен спътник. Той бе родом от Галия, познаваше порядките в тази земя и можеше да предсказва по вътрешности на заек толкова добре, колкото и да върти кинжала. Седмина скуайъри и слуги допълваха антуража, яздеха товарните коне и се грижеха за продоволствието. Рицарите носеха прости наметала върху ризниците и мечовете си. Когато местните ги заговаряха, Майлок им казваше на техния език, че са търговци и поклонници, търсещи мощи на Дева Мария и на други светци, за да ги продават на свещеници и епископи.

Валиа беше казал на Гуалхавад, че трябва да стигнат до Барсино, големия иберийски пристанищен град в сърцето на Тараконензис. След това имало само един ден път до мястото, наричано от местните Планината на чудесата, тъй като се говореше, че болните можели да се изцелят, ако се окъпят в ледените води, спускащи се от склоновете й. Пътуването до Барсино отне два месеца. Пътешествениците трябваше да понесат бури и лоша храна, насекоми и змии, както и един сблъсък с дребен галски главатар, който се опита да ги ограби. Рицарите се справиха сурово с мародерите и ги пратиха при създателя им със студена стомана в топлата плът. В Барсино, който се оказа най-оживеният град, който бяха виждали някога, пълен с търговци и моряци от какви ли не чужди земи, успяха да намерят добър подслон и да дадат почивка на конете си преди последния преход.

Гуалхавад изгаряше от желание да завърши пътуването. Дълбоко в себе си той усещаше присъствието на нещо велико и чудодейно. Нима беше възможно това чувство да не е породено от Грала? Рицарите и останалите обаче искаха да останат малко по-дълго сред удобствата на пристанищния хан, за да възвърнат силите си. Гуалхавад беше на път да се съгласи, но Майлок го разубеди. Галът го дръпна в един ъгъл на просторното помещение и докато останалите пресушаваха гарафите ечемичено вино, каза на рицаря, че предвижда опасност, ако се задържат тук. На всеки три дни виждал по един мъртъв гарван, като последният бил едва ли не на прага на хана. В града се спотайвало някакво зло.

Когато Гуалхавад обяви на групата, че ще потеглят на следващия ден, младите скуайъри поръчаха още вино за тяхната маса, после още, докато не се напиха здравата. Ако Гуалхавад или някой от рицарите бе чул как скуайърът на сър Джоуан пикае зад хана и се хвали на някакъв непознат на заваления си британски, че са тръгнали да търсят Грала, щяха да му прережат гърлото на място.

На следващия ден поклонниците потеглиха по зазоряване и обърнаха конете към забуления в мъгли планински връх в далечината. Планината растеше и растеше с напредването на деня и в средата на следобеда трябваше да проточват вратове, за да я обгърнат с поглед. През цялото време нещо караше Гуалхавад непрекъснато да се озърта през рамо. Не видя нищо, което да буди тревога. В подножието на планината им бе нужно известно време да намерят ориентира, който им бе описал Валиа — огромна триъгълна канара с цвета на разредено вино. Джоуан я забеляза пръв и нададе ликуващ вик. До канарата имаше отъпкана пътека, широка колкото за един кон или човек. Поеха по нея нагоре.

Пътеката се виеше като змия; заради многото завои наклонът бе малък и почти не изморяваше конете и конниците, но им бяха нужни няколко часа да стигнат следващия ориентир — широка поляна, откъдето в далечината се виждаше целият Барсино. Гуалхавад знаеше, че са близо, и точно както беше казал Валиа, пътеката стана много по-стръмна и покрита с коварни камъни, сякаш за да покаже, че последният етап от пътуването няма да е лесен. Конете цвилеха и се мъчеха да намерят опора. Накрая Гуалхавад реши да върне товарните животни и слугите на поляната, където да изчакат завръщането им.

Мъжете изминаха още стотина крачки нагоре, след което Гуалхавад прецени, че жребците им няма да могат да продължат. Всички слязоха и скуайърите поведоха конете надолу към поляната. Гуалхавад заръча на скуайъра си да ги изчакат цял един ден, преди да тръгнат да ги търсят. След това рицарите Гуалхавад, Портауир и Джоуан, заедно с гадателя Майлок продължиха нагоре пеша.

Пътеката свърши на по-висока поляна, която стигнаха в меката светлина на спускащата се вечер.

Внезапно Гуалхавад посочи напред и едва се сдържа да не падне на колене от благодарност.

— Ето там! — извика той. — Точно както обеща сър Валиа. Близо сме, приятели мои! Много сме близо!