Глен Купър
Възкресителят (5)

4.

Нещо не беше наред. Никак не беше наред.

Светлината бе равна, изкуствена, приглушена, звуците бяха механични — само свистене и бибипкане.

Главата и левият хълбок го боляха. Гърлото му беше стегнато и болезнено. Артър примигна и таванът се фокусира. Бели звуконепроницаеми плочки. Помръдна пръсти и усети допира на груб лен.

Лежеше в легло, по гръб.

Опита се да се надигне и откри, че ръцете му са завързани за перилата. Няколко секунди по-късно полезрението му се изпълни от някаква жена — млада медицинска сестра с дружелюбно изражение.

— Господин Мелъри. Радвам се, че се събудихте. Сега ще повикам доктора.

„Доктор? Защо? Къде съм? Какво се е случило?“

Сестрата се върна, освободи ръцете му и вдигна горната част на леглото. Предложи му сок със сламка. Устата на Артър беше ужасно пресъхнала и той засмука жадно. Гърдите му бяха стегнати и изведнъж получи пристъп на кашлица.

— Не бързайте.

— Къде съм?

— В болница „Джон Радклиф“. В интензивното отделение на неврохирургията.

— Откога съм тук?

— От три дни.

— Какво е станало с мен?

— Ще оставя хирургът д-р Сингх да отговори на този въпрос. Всеки момент ще дойде.

Докторът се оказа дребен мъж в синьо хирургично облекло и със сериозна физиономия. Явно бързаше. Преди да успее да отвори уста, Артър забеляза малко фенерче в ръката на доктора и ярката светлина прониза очите му. След бърз преглед, целящ да провери силата на крайниците и сетивата му, неврохирургът беше готов да говори.

— Имахте фрактура на черепа и малък субдурален хематом, който отстраних. Ще оставим превръзките до утре или вдругиден. Освен това имате фрактура на едно ребро.

— Хълбокът ме боли ужасно.

— Знаехте ли, че имате допълнителен чифт ребра?

— Да.

— Е, лявото е спасило живота ви. Куршумът се е отклонил от него. В противен случай щеше да улучи далака ви и щяхте да умрете от кръвозагуба.

— Куршум ли?

— Не помните ли какво се е случило?

— Не.

— Посттравматичната амнезия е обичайна в тези случаи. Спомените ви за случилото се може да се върнат, но може и да не се върнат. Няма начин да се познае кое от двете.

— Кажете ми какво се е случило.

— Предпочитам да оставя това на полицията. Ужасно напират да ви разпитат. Ще ги задържа колкото се може повече. Освен това сте се надишали с дим, поради което се наложи да ви включим на дихателен апарат и да ви упоим до днес сутринта. Но в момента сте доста по-добре. По-късно през деня ще ви извадим от интензивното.

През следващите няколко часа Артър вътрешно кипеше и се мъчеше да възстанови случилото се с него. Помнеше как пътува към Ендрю Холмс, как пристига, как дава на Ан подаръка, как тръгват към ресторанта и как се наложи да се върнат обратно. От този момент нататък следваше черна завеса, която упорито отказваше да се вдигне и да разкрие следващите събития.

Сестрата го подготви за преместването и му съобщи, че негови приятели са се опитвали да го посетят през последните няколко вечери, но били отпратени. Не можеше да си спомни имената им.

— Ендрю Холмс сред тях ли беше?

Сестрата сведе поглед.

— Не, не той. Някакви други мъже. Единият беше с брада.

— Тони Феро?

— Да, май така се казваше. Дойде с една жена. Висока, поразително красива.

— Санди Марина?

— Да, точно така. Казаха, че ще дойдат отново довечера.

В момента, в който вкараха леглото му в асансьора, Артър получи спонтанен проблясък. Сестрата като че ли забеляза изненадата на лицето му и го попита дали се чувства добре. Той кимна. Но видяното в проблясъка остана в ума му.

Ан отваря вратата на къщата. Влизат вътре. Дневната е в безпорядък. Станали са жертви на грабеж.

Но какво се случи след това?

Черната завеса се спусна отново.

Същия следобед го настаниха в стая с някакъв възрастен пациент, който сякаш не правеше нищо друго, освен да спи и да пълни торбичката за урина. Телевизорът не работеше. Нямаше никакви книги или списания. Артър попита една сестра дали мобилният му телефон или портфейлът му са някъде тук, но тя отговори, че е пристигнал в спешното отделение без никакви лични вещи. Артър помоли за телефон и зачака да го включат. Опита се да повдигне отново черната завеса, но безуспешно.

Пристигна респираторен терапевт да му помогне да освободи събралата се в дробовете му слуз. Докато дишаше енергично в тръбата, мъчейки се да вдигне топчетата в нея до върха, Артър внезапно получи нова серия проблясъци.

Едър мъж в горния край на стълбите.

Пистолет.

Въпроси за Граала.

Развълнуван, Артър махна на терапевта да си върви и трескаво се опита да си спомни останалото. Какво се бе случило с Холмс и Ан? Как се е стигнало до раняването му?

И по време на вечеря, докато гълташе някакво желе, останалите спомени го връхлетяха. Сякаш се беше отприщил някакъв бент и смущаващи образи го заляха.

Изстрел. Ан кърви. Втурва се напред към нападателя. Втори изстрел. Болка в хълбока, безумна и първобитна борба за оцеляване, ужасна болка в главата.

И това беше всичко. Може би щеше да си спомни още нещо, но се съмняваше. Имаше чувството, че това е всичко. Все още не знаеше дали Ан е оцеляла след онази рана. Не знаеше какво е станало с Холмс, но начинът, по който сестрата от интензивното отбягна погледа му при споменаването на името, бе силно смущаващ.

Отговорите не закъсняха.

Тони Феро и Санди Марина дойдоха във времето за свиждане. И двамата бяха образец на загриженост и тъга. Артър не ги беше виждал от последната сбирка на Граал чешитите в „Беър Ин“ в Оксфорд. Санди беше професор по религиознание в Кеймбридж — бляскава, жизнена червенокоска към четиридесетте, с остър язвителен ум и подходящ за него смях. Тони беше същински мечок с голяма гъста брада и шкембе, стърчащо над неизменната плетена жилетка. Макар още да нямаше петдесет, преждевременно прошарената коса го правеше да изглежда по-стар. Двамата със Санди пристъпиха неловко, сякаш не знаеха как да се държат и какво да кажат.

Артър ги помоли да сложат паравана между него и другия пациент и да си придърпат столове. По израженията им и по сълзите на Санди беше ясно, че Холмс е мъртъв. Той протегна ръка и Санди я взе в своята.

— Казаха ни, че може да не си спомняш нищо — рече тя.

— Не си спомнях, но вече си спомням. Всичко се върна. Но никой не ми казва какво е станало с Ан и Ендрю. Моля ви.

Приятелите му се спогледаха с мъка, след което Тони кимна и се помъчи да прочисти стегнатото си гърло.

— Извършителят е подпалил къщата. Мислят, че е използвал бензин от гаража на Ендрю. Един съсед видял пламъците и успял да отвори входната врата. Намерил те в коридора и успял да те измъкне навън. Не могъл да стигне до тях. Пожарникарите открили телата им, след като угасили пламъците. Във вестниците пише, че и двамата били простреляни и вероятно са били мъртви преди избухването на пожара. Няма ги, Артър. Отидоха си.

Тримата тихо плакаха в продължение на няколко минути, докато Артър не започна да кашля болезнено и Санди настоя да излязат, докато не се успокои. Минута по-късно той ги извика обратно и попита дали извършителят е бил заловен.

— Не — отвърна Санди. — Казаха ни, че полицията нямала заподозрени. Търсят един или повече взломаджии.

— Взломаджии? — възкликна Артър. — Нямаше никакви взломаджии.

— Какви тогава? — попита Тони.

— Беше само един човек. И определено не беше взломаджия. Търсеше Граала.

— Какво искаш да кажеш? — загрижено го погледна Санди.

— Влязъл е в къщата, след като излязохме да вечеряме навън. Върнахме се по-рано, защото на Ан й стана зле. Изненадахме го и той извади пистолет. Беше взел лаптопа на Холмс и една от папките му от кабинета. Искаше документите, които Холмс открил неотдавна.

— Какви документи? — изненада се Тони.

— Холмс ми звънна преди няколко дни и сподели, че е направил ново откритие. Нещо наистина важно. Спомена, че било свързано с мен, колкото и невероятно да звучи. Каза, че според него Граалът наистина може да бъде открит и че се нуждае от помощта ми.

— Но откъде е научил това онзи човек? — изуми се Санди.

— Той каза, че някакви заинтересовани групи — точно така се изрази — са подслушали разговора ни.

— Че кой би се интересувал от Граала по такъв начин, по дяволите? — изруга Тони. — Това е някакъв си проклет исторически артефакт, който може дори да не съществува! За нас беше като хоби, чудесно занимание за ума, може би велико метафорично дирене.

— Ако съществува и бъде намерен, би могъл да има значителна парична стойност — обади се Санди.

Тони кимна.

— Но въпреки това — да убиеш заради него, без изобщо да е намиран? Вижда ми се абсолютно безсмислено.

— Просто ви предавам какво каза мъжът.

— Холмс показа ли ти какво е намерил? — попита Санди.

Артър поклати глава.

— Смяташе да го направи след вечеря. Така и не се стигна дотам.

— Всичко е изгоряло — поклати глава Санди. — Абсолютно всичко. Чудесната му библиотека, всичките му книжа. Може би никога няма да разберем какво е открил. Малка трагедия върху далеч по-голяма.

На отворената врата се почука и в стаята влязоха двама мъже в костюми.

— Извинете за прекъсването — каза единият. — Аз съм инспектор Хобс от полицейското управление на Темс Вали, а това е сержант Мелтън. Бихме искали да поговорим с господин Мелъри, ако може.

Санди се наведе да целуне Артър, а Тони го потупа по рамото.

— Да се оправяш — заръча му той. — Ще се видим при първа възможност в „Беър“, за да си продължим приказката.

След като двамата си тръгнаха, Хобс и Мелтън застанаха до леглото на Артър.

Хобс беше по-възрастният и се държеше като погребален агент.

— Знаем, че сте преживели сериозно изпитание, господин Мелъри, и ни казаха, че до тази сутрин сте били на командно дишане. Предвид травмата на главата не очакваме да имате ясни спомени за случилото се, но искаме да видим дали си спомняте нещо. Каквото и да било.

— Това е само начало на диалог, господин Мелъри — добави по-младият и енергичен Мелтън. — С времето пострадалите обикновено започват да си възвръщат паметта и бихме искали да ни съобщавате всичко, защото…

Артър го прекъсна насред изречението.

— Спомням си всичко.

— Така ли? — изненада се Хобс.

— Не знам защо. Може би защото е необичайно, но ми трябваха само няколко часа, за да си припомня.

Мелтън извади бележник и химикалка.

— Това е чудесно, господин Мелъри. Защо не започнете от самото начало и не ни разкажете всичко, което си спомняте са събитията от въпросната вечер.

Артър методично разказа историята си, прекъсван само от спорадичните пристъпи на кашлица, които го караха да притиска хълбока си, за да намалява болката. Докато говореше, той следеше израженията на детективите и затова изобщо не се изненада, че когато приключи, последва порой от въпроси, в които се долавяше голяма доза скептицизъм.

— Значи онзи тип в къщата е бил бял и твърдите, че не е никакъв взломаджия? — попита Хобс.

— В никакъв случай.

— Въпреки факта, че портфейлът, мобилният ви телефон и часовникът ви липсват? Въпреки факта, че когато сте влезли в къщата, тя е била преобърната наопаки? И въпреки факта, че не открихме чантата на госпожа Холмс, нито портфейла и часовника на професор Холмс?

— Да, въпреки всичко това.

— Споменахте за някакъв Граал — обади се Мелтън. — Да не става дума за онова нещо от „Монти Пайтън и Светият Граал“?

— Майтапите ли се с мен? — изсумтя Артър и настроението му се смрачи още повече.

— Не, в никакъв случай — заяви неубедително Мелтън. — Просто не съм много добре запознат с Граала и разните подобни неща.

— Граалът е обект на жив интерес от две хиляди години. За него има купища книги, изписани от учени, драматурзи и писатели. Аз самият го изучавам от доста време като любител и точно покрай тези си занимания се запознах с Ендрю Холмс.

— Знаете ли дали изобщо става дума за реално съществуващо нещо? — попита Мелтън.

— Разбира се, че не.

— Ясно — подсмихна се младият мъж.

— Казвате, че онзи човек твърдял, че е подслушал ваш телефонен разговор с професор Холмс — намеси се Хобс.

— Каза, че това било дело на заинтересовани групи.

— И кои биха могли да бъдат тези заинтересовани групи?

— Нямам представа. Не уточни.

— Хора, готови да извършат сериозни престъпления, в това число и убийство, само и само да се доберат до предмет, който може дори да не съществува? Това смислено ли ви се струва, господин Мелъри?

Артър поклати глава.

— Не. Но той каза точно това. И, което е по-важно, направи точно това.

— Травмите в главата са странно нещо, господин Мелъри — сериозно рече Хобс. — Според богатия ми опит спомените на хората често се променят драматично от подобни наранявания. А при вас нещата са още по-сериозни, защото сте били прострелян и сте се нагълтали с дим. Предполагам, че в момента сте на обезболяващи, нали?

Артър кимна. Никак не му харесваше в каква посока тръгва разговорът.

— Говорил съм със специалисти по темата — продължи Хобс. — Умът често прави номера. Отишли сте да се видите с професор Холмс във връзка с Граала. Това е било в ума ви. Напълно разбираемо е да виждате нещата през тази призма, нали?

— Спомням си какво се случи — разпалено възрази Артър и отново получи пристъп на кашлица.

— Е, ще ви пратим сестра — каза Хобс. — И утре сутринта ще дойде наш художник, който да направи скица на извършителя. Ще ви оставя визитката си на шкафчето, ако решите да промените показанията си. Ще се върнем след ден-два, за да видим дали спомените ви от онази вечер не са се променили. Нали, господин Мелъри?

 

 

Джеръми Харп въведе Григс в библиотеката и затвори вратата, за да попречи на жена си да влезе неканена.

Григс изглеждаше безстрастен както винаги, лицето му бе напълно непроницаемо. Харп никога не го беше виждал гневен, нито пък радостен, тъжен или обезсърчен. Той бе ефективен като машина, макар Харп да очакваше, че след феноменалната издънка в Оксфордшър на лицето му все ще се изпише някаква емоция.

Григс му предаде лаптопа на Ендрю Холмс и папката за Монсерат.

— Абсолютно ли си сигурен, че не са те проследили дотук?

— Сигурен съм.

— Къде беше през последните три дни?

— Скатавах се.

Григс беше постъпил на работа при Харп чрез лична връзка. Близък познат от Швейцария се беше оттеглил в Коста Рика преди няколко години и бе освободил Григс при съкращаването на персонала си. Харп хареса профила му и го взе при себе си. Григс беше бивш служител от отдел „Специализирани услуги за защита“ на лондонската полиция и боравеше отлично с най-различни оръжия. Освен това имаше две черти, които Харп ценеше особено високо — беше интелигентен и знаеше как да изпълнява заповеди. Харп го постави начело на личната си охрана и го използваше от време на време за странична работа. Плащаше му добре — даже много добре. Доколкото знаеше, Григс имаше апартамент в Лондон, но въпреки това Харп му бе отстъпил къщата за гости в имението си и той често я използваше.

Но колкото и да беше започнал да разчита на него, Харп внимаваше да не прекалява. В края на краищата, Григс беше наемник. За тази работа просто му бе казал, че Граалът е безценен артефакт, едно от големите неоткрити съкровища на света, и че е от огромно значение за Харп като колекционер. Това би трябвало да е достатъчно.

Харп му посочи креслото срещу неговото. Григс седна и сложи едрите си ръце в скута.

Харп го изгледа хладно.

— Как можа да се случи това?

Григс нехайно сви рамене.

— Върнаха се рано. Прекалено рано. По принцип имаше вероятност да ме засекат. Разбира се, бях подготвен за всички възможни сценарии.

— Включително и за убийство.

— Да. Приех, че разбирате какви са рисковете, когато ме пращате да прониквам в чужд дом.

Харп изсумтя.

— А какво стана с Мелъри?

— Прострелях го и го фраснах по главата. Стори ми се, че не диша. Накрая подпалих къщата.

— Но той въпреки всичко е оцелял.

— Уви, да. Аз съм виновен. Трябваше да изразходвам още един патрон.

— И не успя да откриеш другите документи?

Григс посочи папката.

— Само тези. Може би онова, което търсите, е в компютъра.

— Ще видим. Дай ми няколко минути.

Харп прелисти страниците, като се мръщеше и си мърмореше под нос. После включи лаптопа и известно време прекара в преглеждане на папки и документи.

— Писмата от Монсерат са изключително интересни, но онова, което търся, го няма в компютъра — каза накрая той.

— В такъв случай сигурно е изгоряло.

— Налагаше ли се да подпалваш къщата?

— Взломаджиите биха постъпили така, ако убият някого или се паникьосат.

— Добре, а сега ме чуй. Искам да продължиш да се скатаваш, както се изрази.

— Трябва да свърша едно нещо — каза Григс.

— Какво нещо?

— Да си довърша работата.

Харп го погледна разтревожено.

— Мелъри ли имаш предвид?

— Може да ме идентифицира.

Харп рязко стана.

— В този момент единственият шанс Граалът да бъде открит, докато съм жив, е свързан с Артър Мелъри. Възможно е Ендрю Холмс да му е разказал по-рано за откритието си. А дори да не го е направил, ако съм прав за Мелъри, той ще се опита да разбере какво е научил Холмс, а аз ще бъда плътно зад него. Слава богу, че не си го убил.

Григс стана и се извиси над дребния мъж.

— Може да ме идентифицира. Не вас, а мен.

Харп отиде до бюрото си, отключи едно чекмедже и напъха няколко хиляди лири в голям плик.

Григс го взе и го прецени на тежест в едрата си длан.

— Всичко това е добре, доктор Харп, но няма да успокои тревогите ми.

— А какво ще… успокои тревогите ти?

— Полицията от Темс Вали ще се нахвърли на случая като куче на кокал. Нямат много тежки престъпления на своя територия. Имат двама основни следователи, инспектор и сержант. Направих някои справки. Досега не са се огъвали, но е възможно да бъдат огънати. Тревогите ми ще се успокоят, ако краката им затънат в калта.

— И каква е цената?

— Предполагам, че около петдесет.

— Петдесет хиляди лири са много пари.

— Петдесет за инспектора и още толкова за сержанта. А и аз не искам да се чувствам по-малоценен от тях.

Харп повдигна театрално вежда.

— И без това ти плащам доста добре.

— Не си спомням убийството да фигурира в длъжностната ми характеристика.

Харп обмисли възможностите си.

— Ще получиш парите утре сутринта.

— Ще им ги предам чрез посредник. Няма да се споменат никакви имена. Смятам да помогна на полицията и по друг начин. Взех някои сребърни вещи от къщата, сред които и надписана чаша, подарък на Холмс от негови колеги. Ще ги тикна в ръцете на някой наркоман, който несъмнено ще се опита да ги заложи. Появата им ще подкрепи версията за грабеж. Ако Мелъри продължи да говори за Граала, полицията ще намери историята му за смахната.

— Е, тогава оставям нещата в твои ръце.

— Но въпреки това се налага да се погрижа за Мелъри.

Харп погледна високия мъж в очите.

— Не се безпокой. Ще имаш тази възможност. Но когато аз кажа, не по-рано. Ясно ли е?

Григс не отговори веднага и това не се хареса особено на Харп.

— Попитах, ясно ли е?

— Ясно.

Григс стана от креслото.

— Мога ли да попитам нещо?

— Давай.

— Защо Граалът е толкова важен за вас? Холмс каза, че дори да бъде намерен, просто ще се озове в някой музей.

Въпросът подейства на Харп като шамар. Григс никога досега не го беше предизвиквал за каквото и да било и определено не бе демонстрирал подобна фамилиарност. Да не би убийствата да бяха разклатили баланса помежду им?

Замисли се как да отговори и накрая просто рече:

— Не е нужно да знаеш, за да си свършиш работата. Ще ти кажа обаче едно — ако бъде намерен, Граалът никога няма да отиде в музей.