Глен Купър
Възкресителят (15)

14.

На закуска Клер остави кафето си и подхвърли:

— Мислех си, докато бях под душа.

Артър свали вестника и се усмихна на картината, появила се във въображението му.

— Струва ми се, че винаги трябва да се започва от простото и да се продължава към сложното — продължи тя. — Подходът е добър за математиката, добър е за физиката и може би ще се окаже добър и в този случай. По-простият от двата документа е предговорът. Книгата е истински кошмар.

— Добре, тогава ще вървим от простото към сложното — съгласи се Артър. — Да започнем с основните факти. Имаме всички основания да смятаме, че печатарят Томас Какстън е написал частта, поставила крал Артур в голямата картина на историята. Частта, за която знаем, че е дело на Томас Малори, обхваща странното описание на книги и глави. — Той погледна бележките си. — Последното изречение в увода гласи: „Общо книгите са двайсет и една и съдържат петстотин и седем глави, както ще видите по-нататък“. Ако има някаква улика, сочеща към нещо в „Книга на Страшния съд“, трябва да преровим двайсет и една книги и петстотин и седем глави. А как можем да знаем откъде да започнем?

Клер стана и закрачи напред-назад, разнасяйки аромата на парфюма си из стаята.

— Отново бих приложила принципа на простотата. Вместо да се занимаваме с цялата книга, може би е по-добре да видим коя от книгите е свързана с меча на крал Артур. След това да определим коя от тях е най-важната и когато решим, ще имаме число. След това проверяваме коя глава е най-важната във въпросната книга и получаваме друго число. После може би трябва да приложим числата към „Книга на Страшния съд“, която си е книга на числата. — Тя отвори дебелия том напосоки. — Например, ето това: някакво си село има двайсет рала, тринайсет вилани и осем бордари, каквото и да означават тези неща.

Артър кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че си на прав път. Винаги ми е било криво да го призная, но май физиците наистина сте по-умни от химиците.

— Разбира се — отвърна тя и сви нехайно рамене по типичния галски начин. — Това изобщо не подлежи на съмнение.

Беше безсмислено да чака обяснението, че се шегува, защото явно не се шегуваше. Артър премълча. От години си имаше вземане-даване с физици.

Той отвори „Смъртта на Артур“ и обърна на предговора.

— Добре, да действаме тогава. Да видим кои книги се занимават с меча.

След малко направи гримаса.

— Какво?

— Никоя. Малори изобщо не споменава Екскалибур в предговора.

— Но говори за него в самата книга, нали?

— Навсякъде. Споменава го сигурно десетки пъти. Но не и в предговора. Мога да потърся онлайн и да открия всяка книга и глава, в която се споменава Екскалибур, ако мислиш, че това ще помогне.

— Не ми се вярва. Поне не сега. Това би нарушило принципа на простотата.

— Добре… — Артър я погледна в очакване на следващия й ход, но внезапно му хрумна идея. — Търсим меча, но той е само средство за постигане на целта. В действителност търсим не него, а Граала.

Тя го посочи с игрива усмивка.

— Е, явно химиците също могат да бъдат сравнително умни. Виж дали в предговора става дума за Граала.

Не след дълго Артър разполагаше с отговора.

— Това вече е по-обещаващо. Чуй само: „Тринайсетата книга разказва как сър Галахад отишъл за пръв път в двора на крал Артур и как започнало търсенето на Светия Граал, и съдържа двайсет глави. Четиринайсетата книга разказва за търсенето на Светия Граал и съдържа десет глави. Седемнайсетата книга разказва за Светия Граал и съдържа двайсет и три глави“.

— Това ли е? — попита тя. — В предговора споменава, че за Граала пише само в три книги, така ли?

— Мисля, че говори за него навсякъде, но е основна тема в тези три книги, да.

Клер го помоли за химикалката и бележника и го накара да повтори числата.

— Добре, ако приемем, че сме на прав път, имаме три двойки числа — номерата на книгите и броят на главите им. Двойките са 13 и 20, 14 и 10 и 17 и 23.

— Но това е твърде сложно според собствената ти хипотеза — възрази той.

— Да, затова ще те помоля да ми кажеш коя двойка е най-важната.

— Как бих могъл да го направя?

— Коя книга е най-важната за Граала?

— Ще се наложи да ги прочета отново.

— Добре. Прочети ги, а аз ще звънна на родителите си от лобито. После може да се разходя в градината.

— Къде живеят те?

— В Тулуза. Майка ми и баща ми обичат да се чуват с мен. Аз съм единственото им дете.

— И аз бях така — рече Артър.

Когато тя се върна след известно време, Артър вдигна палци, за да й покаже, че има напредък. Обясни й, че според преданията за Артур мнозина рицари от Кръглата маса са търсели Граала. Петима — Пърсивал, Гауейн, Борс, Ланселот и Галахад — получили някакво мистично видение за Граала. Трима от тях — Пърсивал, Борс и Галахад — наистина успели да видят светия предмет.

В „Смъртта на Артур“ Томас Малори се спира най-вече на търсенето на Галахад. Галахад бил незаконен син на Ланселот и във всяко отношение превъзхождал баща си по добродетели и благочестие. Ланселот го завел в Камелот, където бил отведен до Кръглата маса и поканен да седне на Гибелния стол — неизползван стол, запазен за единствения човек, способен да намери Граала. Всеки, който сядал на него, ала не бил достоен, умирал на място. Галахад преминал изпитанието и силно впечатленият крал Артур го изправил пред второ. Както Артур станал крал, след като извадил меча от скалата, така и Галахад трябвало да стане най-великият рицар на Кръглата маса, като извади меч от една скала в течаща наблизо река. Малко след това Артур изпратил Галахад да търси Граала.

Макар че Галахад тръгнал сам, поразявайки врагове по пътя си, по-късно към него се присъединили сър Борс и сър Пърсивал. Сестрата на Пърсивал им показала пътя до кораба на Граала, който ги отвел до далечен бряг. Тримата рицари продължили напред и накрая стигнали до двора на най-светия от всички владетели, крал Пелес, който бил пазителят на Сангреала. В една стая в замъка му на Галахад било разрешено да види Граала и бил помолен да го отнесе в свещения град Сарас. Но той бил толкова завладян от небесното великолепие на потира, че помолил да умре тогава, когато сам избере. В Сарас, след небесно посещение от Йосиф Ариматейски, Галахад бил така изпълнен с възторг, че пожелал смъртта. Пред очите на Борс и Пърсивал той бил отнесен на небето от ангели, а Граалът изчезнал с него, за да не бъде видян повече.

— Тринайсета книга описва началото на търсенето на Галахад — уточни Артър. — Четиринайсета почти не споменава за него, въпреки твърденията в предговора. Седемнайсета е другата важна. Именно в нея Галахад открива Граала и умира.

Клер извади бележника и зачеркна средната двойка числа.

— Значи ни остават две двойки: 13 и 20 и 17 и 23.

— Още ли е твърде сложно? — попита той.

— Мисля, че да. Би трябвало да е само една двойка. Кое е по-важното в една история, началото или краят?

— Едното без другото не може.

— Ето как аз виждам нещата — рече Клер. — Една от двойките е важна, а другата не е от значение. Така или иначе, мисля, че вероятно става дума за проста поредица от числа. Първото число сочи към второто, а второто към третото. Може да се нарече код, макар и доста примитивен.

— Да видим дали съм разбрал какво имаш предвид. Номерът на книгата води към номера на главата. А къде води номерът на главата? Нямаме трето число.

Клер вдигна „Книга на Страшния съд“.

— Тук. Вторият номер трябва да ни отведе до тази книга. Малори го казва в писмото си. Мечът може да се намери в предговора, като се вземат предвид зелените акри на Уоруикшър, както са описани в „Книга на Страшния съд“. Нещо от този сорт, нали?

— Май да.

— Значи ключът ни е или числото 20, или 23. Не знаем кое, така че ще трябва да проследим и двете в „Книга на Страшния съд“. — Тя отвори края на дебелия том и въздъхна. — Тук има хиляда четиристотин трийсет и шест страници.

 

 

На последната светлина на топлия безветрен ден Женевското езеро беше притихнало и пурпурно като бижутерско стъкло „Мурано“. Група мъже седеше в полукръг на втория етаж на великолепната сграда на Кей дьо Монблан в удобни кресла, разположени с изглед към езерото и издигащите се лондонски чинари от двете страни на булеварда. Намираха се в усамотена стая на частен клуб и изчакаха облечения в смокинг сервитьор да поднесе коктейлите и да се оттегли, преди да заговорят за нещо друго, освен за времето.

Когато останаха сами, очите на деветимата се обърнаха към дребния мъж в средата. Джеръми Харп вдигна чашата си за вино.

— Господа, наздравица.

Отговорът им не бе в един глас. Присъстващите не бяха дисциплинирана и добре обучена група. Все пак успяха да смотолевят отговора.

— За „Кем“.

— Точно така, за „Кем“ — рече Харп.

Стенли Енгил беше въздържател. Той енергично разбърка леда в колата си със сламката и попита:

— Е, защо трябваше да се мъкна дотук?

— Беше покана, Стенли — отвърна Харп. — Не нещо задължително. Както виждаш, някои не успяха да дойдат.

— Аз съм отборен играч — заяви Енгил, но останалите не се вързаха на думите му.

— Откога? — поинтересува се Радж и повдигна рунтавите си вежди. — Дори когато си ми партньор на бридж, имам чувството, че играеш против мен.

Андраш Сомоги, много кльощав в костюма си, не се присъедини към веселбата.

— Никой от нас не е отборен играч. В природата ни е да бъдем индивидуалисти. Влезли сме в тази група, защото вярваме, че е важно да го направим, заради чувството за предопределение, произтичащо от историята.

— Добре казано, Андраш — кимна Харп. — Чудесно послание за нашия най-нов член. — Той гледаше право към Симон Гуастела, който бе с цяло десетилетие по-млад от най-младия от останалите. — За колко време стигна до тук от Модан, Симон?

— Само за два часа с кола, доктор Харп.

Харп се разсмя.

— Толкова е нов, че още се обръща към мен с доктор Харп. Наричай ме Джеръми, разбрахме ли се?

Симон се усмихна сковано и кимна.

— Да, разбира се. Джеръми. Просто съм щастлив, че съм тук.

Ли Пен, очилат мъж в средата на четиридесетте, беше дошъл най-отдалеч — от Тайван.

— Аз пък съм щастлив, че вече не съм новото момче.

— Е, това означава, че аз съм старо момче — усмихна се Харп. — Симон е напълно посветен и въведен от мен и останалите в тази стая. Избирането на нов член винаги е сложна работа, но пък не е нещо, което не се е случвало много пъти преди. Погрижили сме се организацията ни да просъществува в продължение на повече от две хиляди години. В миналото са били правени лоши избори на недискретни и ненадеждни хора, но сме се справяли решително и окончателно с тях. За щастие, в съвременната епоха не е имало подобни простъпки и съм сигурен, имайки предвид чудесното поръчителство на Симон, че той ще продължи с гордост традициите ни.

Полукръгът замърмори одобрително.

— Ще дам всичко от себе си — сериозно изтъкна Симон.

— Както много добре знаем, всички тук споделяме две страсти — продължи Харп. — Всички сме физици и всички търсим Граала. Знанията ни за него са дошли до нас чрез устна традиция, която, както знаете, може да бъде пълна с изкривявания и неточности. Но нашите историци, онези кем преди нас, не са били обикновени хора, също както и ние не сме обикновени. Те са били най-изявените мислители и най-големите научни умове на своето време, част от златна верига, продължаваща назад до Нехор. Отначало сме били алхимици. После химици. Сега сме физици. Както се развива науката, така се развива и нашето разбиране и схващанията ни за уникалните качества на Граала. Когато — не ако, а когато — го намерим, ние, физиците, ще бъдем в най-добро положение да го изучаваме, да го използваме и да овладеем потенциално безграничната му сила. И мисля, че след две хилядолетия търсене сме съвсем близо до откриването му. Именно затова ви помолих да дойдете лично. Искам да ви запозная с онова, което знаем за Артър Мелъри, и как смятаме да следим всяка негова крачка. Ако той успее, както се надявам, ще отмъкнем Граала от ръцете му.

— И после какво ще го правим? — попита Пен.

— Ще се погрижим за него по съответния начин — отвърна Харп. — След което ще вдигнем наздравица в негова памет с добро шампанско. — Той се усмихна широко на хрумналата му идея. — Може дори да го направим кем. Посмъртно.