Глен Купър
Възкресителят (31)

30.

Железните стойки, закрепени на заоблените стени от двете страни на гранитната плоча, представляваха два реда ленти с равномерно разположени чашки за свещите. Стойката на предната стена, перпендикулярна на плочата, беше само с една лента, закрепена за варовика с по един дебел прът в края.

— Виж редицата блокове зад желязната рамка — посочи най-сетне Артър. — Състои се от три блока, а не от два или четири. Най-големият е в средата. А виждаш ли тук и тук? Шиповете са закрепени за по-малките от двете страни.

— И ти ли си мислиш същото, което и аз?

— Ще преместиш ли цветята?

След като тя премести цветята, Артър успя да застане между гранитната плоча и стената и да намери здрава опора за краката си. Хвана дясната страна на стойката при закрепващия прът и задърпа.

Нищо не помръдваше.

— Май ще трябва да се напънеш повече — обади се Клер.

Артър се намръщи на забележката й. Изсумтя и задърпа отново, но пак без резултат.

— Не беше ли споменал, че си играл ръгби?

— Е, сега вече наистина ме ядоса.

Той опря крака на стената и се оттласна с бедра, като се напрягаше толкова силно, че кръвта запулсира в ушите му.

Единственият резултат бе, че почервенелите му от усилията ръце се схванаха. Артър свали якето си и уви с него желязото, след което опита отново, като стенеше от усилието.

Нещо поддаде, съпътствано от слабо, но задоволително стържене на камък върху камък.

Артър пусна желязото и се дръпна назад.

— Виж — с възбуден шепот посочи тя. — Блокът мръдна!

Артър се наведе, за да разгледа по-добре. Беше права. Блокът се беше изместил на милиметър-два.

— Свободен е. Няма дори хоросан — рече той. — Просто камък върху камък. Ще опитам от другата страна.

Лявата страна на стойката за свещи беше закрепена за по-малък блок и когато Артър задърпа с цялата си сила, камъкът се плъзна повече от предишния.

С растящо вълнение, той съсредоточи усилията си върху дясната страна и отново я отмести. Клер също се включи и хвана левия край, уви около него якето му. Артър даде кратка почивка на схванатите си ръце и хвана отдясно.

С координирани движения двамата задърпаха с всички сили.

Стойката за свещи се измести с цели десетина сантиметра заедно с двата малки блока.

— Господи — промълви Артър, когато спряха да огледат резултатите.

— Блоковете са оставени нарочно така — заключи Клер. — Няма как да не е нарочно.

— Добре — рече задъханият Артър. — Ако издърпаме свещника изцяло, ще стане наистина тежко. Ако не успеем да контролираме тежестта, блоковете ще паднат и ще се напукат, може дори да се натрошат. Затова трябва да дръпнем към нас и веднага щом се освободят, нагоре.

— Готов ли си?

— Готов съм.

Задърпаха отново с всички сили и блоковете излязоха от стената, все така здраво закрепени за стойката. Конструкцията от желязо и камък обаче се оказа изненадващо лека. Вдигнаха я с лекота и я поставиха внимателно върху мраморната платформа.

— Половинки са! — възкликна Артър. — Дебелината им е не повече от дванайсет сантиметра. Цялата конструкция е замислена така, че да може да се извади сравнително лесно.

— Не мисля, че беше лесно.

Артър посочи нагоре към кораба и кулите.

— Над нас има огромна тежест. Много по-голяма, отколкото е била при построяването на криптата.

Стената сега имаше два отвора от двете страни на третия и най-голям блок в реда. Клер пъхна ръка в левия отвор, а Артър бръкна в десния.

И двамата напипаха някаква ъгловата желязна подпора, закрепена за задната част на големия блок и едновременно осъзнаха, че това всъщност не е никакъв блок, а плоча с дебелина едва пет сантиметра.

Отворите бяха прекалено малки, за да пъхнат глави или да осветят под подходящ ъгъл, така че продължиха да опипват с ръце.

— Това е фалшива фасада, Клер. Мисля, че подпорите са на панти. Определено напипвам нещо, което прилича на панта.

— Аз също.

— В горната част на плочата няма нищо закрепено.

— Значи ако я дръпнем отгоре, би трябвало да падне надолу.

— Именно. Готова?

След здраво дърпане плочата се измести напред. Беше изработена хитроумно, с коса горна повърхност, така че да не опира в блока отгоре и същевременно да изглежда плътно прилепнала, когато е поставена на мястото си. Наистина се оказа на панти и се спусна като крило на сгъваема маса, разкривайки издължена правоъгълна дупка в стената.

— Тук ли е според теб? — прошепна Клер.

— Има само един начин да разберем.

Артър светна с фенерчето и го видя.

Ковчеже. Дървено ковчеже.

Остана изненадан колко спокоен се чувстваше, докато бъркаше вътре и го издърпваше.

Ковчежето беше с размерите на голяма кутия за пури с овлажнител, изработено от полирано палисандрово дърво с цвета на шоколад, с плътни тонове и на жилки. Върху капака имаше великолепна гравюра на планината Монсерат с надпис отдолу.

Gràcies a Déu

— Слава на Бога — прошепна Клер.

Артър постави ковчежето върху гранитната плоча директно над костите на Гауди и без никакво колебание вдигна капака.

Ето го и него.

Граалът.

Купичката беше поставена в меко сатенено гнездо.

Беше абсолютно черна, излъскана до блясък, с дебели заоблени ръбове — съвсем проста, предназначена да бъде вдигана с две ръце.

Но Артър и Клер бяха поразени от другите й характеристики.

Около съда, следвайки формата му, имаше зона на пълна невидимост с ширината на пръст.

— Боже мой, виж го, Артър. Виж! — прошепна Клер.

Артър беше като парализиран.

Търсенето, продължило две хилядолетия, беше приключило.

Търсене, погълнало хора като крал Артур и рицарите му, като Томас Малори, писатели и бардове. Ендрю Холмс и Тони Феро трябваше да са тук, помисли си той. Някой поет би трябвало да е тук и да опише момента.

А аз съм най-обикновен човек.

Защо аз?

Клер развали магията.

— Ти го намери — каза тя, сякаш прочела мислите му. — Ти си човекът, който го намери.

— Съжалявам — неочаквано промълви той.

— Защо съжаляваш?

Очите му бяха пълни със сълзи.

— Съжалявам, сеньор Гауди — каза той, обръщайки се към тленните останки на гения. — Това е посегателство. Наистина съжалявам.

— Вземи го — подтикна го Клер. — Не искаш ли да си пръв?

— Не, ти. Давай.

Клер внимателно пое съда и пръстите й буквално изчезнаха в странния ореол около него.

— Топъл е — рече тя. — Изглежда толкова студен, а всъщност е топъл, все едно докосвам човек.

Клер повдигна съда към очите си. Артър видя, че очите й се насълзяват. Изхлипа тихо, но скоро цялата се тресеше от ридания.

— Артър, никога не съм виждала такова вещество.

Той преглътна.

— Това не е от Земята.

Прекараха нощта седнали до стената в параклиса на свети Йосиф, готови да се скрият зад олтара, ако някой пазач слезе в криптата.

Съвсем лесно поставиха стойката за свещи и блоковете по местата им и когато приключиха, гробът на Гауди изглеждаше недокоснат.

През по-голямата част от нощта мълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Щяха да изчакат „Саграда Фамилия“ да отвори сутринта и туристите да влязат в криптата, след което да издебнат подходящ момент и да се смесят с тях.

И през дългата тъмна нощ двамата си подаваха Граала един на друг и го притискаха към гърдите си, за да се топлят.