Даниел Суарес
Прилив (9)

Глава 9
Наложителната лъжа

Трябваше да измине известно време, преди Грейди да престане да изпитва смущение от присъствието на змиеподобния си спътник. Червеят притежаваше достатъчно сходство с пипалата на изкуствения интелект, за да бъде смущаващ. Но пък най-вероятно „Младши“ бе сглобен от части на подобни пипала. А и имаше нещо окуражаващо в мисълта, че оборудването на Бюрото може да бъде компрометирано. Самият той трябваше да се научи на това.

Постепенно ученият започна да се радва на присъствието на червея. Устройството реагираше на насочена към него реч, като се изправяше — също като любопитно куче. И също като куче то не разбираше думите, но разбираше тона. Изреченото с висок тон го окуражаваше. Мъмренето с нисък тон го караше да се свие за няколко минути. Освен това червеят го следваше навсякъде. И не се нуждаеше от презареждане. По някакъв начин изчерпването на батериите вече не представляваше проблем за БКТ. Ако изобщо те използваха акумулаторни системи.

Чрез поредица от експерименти Грейди се научи как да включва и изключва прожекцията на Младши, като докосва антенките му. Оказа се, че прожектираният екран реагира на допир: не след дълго Грейди четеше привидно безкрайното ръководство на „церебралния извлекателен купол“, което очевидно представляваше неговата килия и изкуственият интелект, който отговаряше за нея.

След месеците възприятиен глад Грейди поглъщаше информацията ненаситно. Много скоро той се научи как да се ориентира сред диагностичните и поддържащи екрани на килията си.

Моментът, в който Грейди промени килията си от пъпно на ръчно поддържане, донесе значима промяна в перспективата му. Ставаше въпрос за обикновена диагностична настройка, но нейното задействане доведе до звуков сигнал; санитарни приспособления изникнаха от стената. Мивката и тоалетната чиния бяха изградени от същия сив материал като стените, но при доближаване до стилизирания чучур потече чиста вода. Сега Грейди отново притежаваше известен контрол над тялото си. Видно беше, че има и душ, само че настройките за него все още му бяха непознати.

Документацията бе предупредила Грейди, че той ще трябва да подхожда предпазливо към храносмилателната си система: все пак в продължение на месеци той бе приемал единствено готова за смилане храна. И въпреки това той прецени, че може да рискува да отпие малко вода. Той се загледа в струята, спускаща се върху ръцете му. Законите на хидродинамиката, които определяха повърхностното й съпротивление и стичането й, го заплениха. От толкова време той не бе виждал проявите им. Или проявите на други естествени закони. Умът му на синестет остана възторгнат.

Грейди доближи шепи до устата си. Глътките се плъзнаха по гърлото му като слънчева светлина. Той отново оживяваше.

Ученият наплиска лицето си и тихо въздъхна. Нямаше кърпи, с които да се подсуши, нямаше и дрехи. Но това не го притесняваше. Той се изправи; студената вода започна да се стича по врата му.

Той започна да обхожда килията си, замислен, оставящ мокри стъпки. За пръв път от много време насам кошмарните пипала не висяха над главата му. Стомахът го болеше, но въпреки това беше приятно да ходи свободно.

Тогава той се сблъска с тънка черна нишка, висяща от тавана в центъра на килията — точно на мястото, където бе стояло леглото му. В първия миг той си помисли, че това е паяк, увиснал на нишката си. Но при последвалия внимателен оглед Грейди можа да види, че коленцето в края му представлява някакъв конектор, неорганичен. И самата нишка бе неорганична. Ученият внимателно я огледа, преди да я докосне.

Материалът й приличаше на онзи, изграждащ нишките, протягащи се до мозъка му. Поне така му се струваше. Не му изглеждаше добра идея да докосва главата си, за да потвърди.

Той леко подръпна нишката, но тя не помръдна. На всичкото отгоре изкуственото влакно започна да се врязва в ръката му. Грейди побърза да се отдръпне. Нямаше кръв, но кожата бе започнала да се разрязва.

Ученият отново погледна към тавана. Нишката бе достатъчно тънка, за да се изгуби от погледа. Какво представляваше тя?

Тази мистерия трябваше да почака. Макар че в момента Грейди се чувстваше добре, пирамидата на Маслоу още не беше изцяло задоволена. Рано или късно той щеше да се нуждае от храна. Трябваше да открие как да я получи, преди ситуацията да е станала критична.

Затова Грейди отново се зарови сред системните менюта на килията си. Той откри диаграма на целия си затвор и скоро осъзна, че килията му е само част от по-голяма отделена система за разпити. За това изкуственият интелект не бе излъгал. Килията му не изглеждаше да притежава директна връзка — вход или изход — с външния свят. Грейди бе изолиран като кораб в бутилка. Трудно му беше да определи по какъв начин мъчителите му бяха успели да го доведат тук: с изключение на петсантиметров отвор, мястото бе изцяло запечатано. Сред скали? Наноматериали? За това детайли не се споменаваха.

От диаграмата Грейди прецени, че Младши е използвал този отвор, за да се промъкне. Ученият се загледа в мястото, където тръбата излизаше извън рамките на диаграмата. Къде ли отвеждаше тя? Несъмнено трябваше да съществува някаква система, свързваща килиите — или поне свързваща ги към някаква инфраструктура. По някакъв начин Младши го беше открил. Изглежда, цялостното запечатване на индивидуалните килии представляваше предизвикателство дори за самото Бюро.

Във всеки случай една тръба с петсантиметров диаметър не можеше да му послужи за бягство.

Върху диаграмата Грейди забеляза малък термоядрен реактор, разположен във вторичното пространство на килията му — отвъд стената на неговия купол. Грейди прецени, че тръбата най-вероятно цели да поддържа атмосферното налягане за затворника. Или нещо от сорта. Трудно му беше да определи със сигурност. А системните конзоли не показваха никаква информация, която да му бъде от полза в намирането на местоположението на затвора.

За системата целият свят се изчерпваше с тази килия. Излизаше, че и за рамките на знанията си изкуственият интелект очевидно не беше излъгал. Но нали резултатите от разпита на Грейди трябваше да отиват някъде. Трябваше да съществува някаква връзка с външния свят.

С нова енергичност Грейди се зарови сред системите. Не след дълго той откри допълнителната поддържаща техника включително системите за синтезиране на храна и механизмите за формиране на материя. Това оборудване също се намираше в капсулата, но извън границите на килията. Според документацията хранителната система бе способна да произвежда „неумряло“ месо, имитация на яйца и почти всичко останало — за източник тя използваше органични молекули, синтезирани от други системи (и също така от преработени отпадъци).

Дали тази система представляваше самоподдържаща се биосфера? В такъв случай тя би представлявала нещо впечатляващо. И нещо наложително за далечните космически полети и колонизирането на…

Не, той не биваше да се отвлича от целите си. Ентусиазмът по технологиите на Бюрото беше изкушение, на което Грейди не биваше да се поддава сега. Затова той се върна към четенето.

Килията му разполагаше със собствен производствен модул, способен да произвежда всякакви компоненти, необходими за поддържането на функционирането й, да преработва неорганични отпадъци, да поправя дефектни компоненти — и също така да създава поощрения за сътрудничещите затворници. В която роля Грейди не бе влизал нито веднъж.

При задействането на системите за хранене и производство техните прояви на свой ред изникнаха от стените под формата на тесни отвори и поставки. Те също се контролираха от диагностичните екрани. От менютата им му стана ясно, че ако той не се бе съпротивлявал през всеки един момент, изкуственият интелект би му предоставил известни удобства.

Възможностите за храна бяха изненадващо изчерпателни. Той потръпна пред огромния обем избор. По същия начин както човек би реагирал пред менюто на някое гарово кафене, предлагащо едновременно тайландска, мексиканска, индийска и френска кухня.

Той реши да опита купа пиле фо — виетнамски спагети, които нямаше да се окажат особено предизвикателни за храносмилането му. След като Грейди избра съответното название от менюто, до името изникна индикатор, който започна да се изпълва.

Кафене с процентов индикатор не вещаеше нищо добро.

Но след няколко минути сивкава купичка изникна от стената. И бульонът димеше уханно. Миризмата още повече раздразни апетита на Грейди. Той взе появилата се сива пластмасова лъжица и колебливо опита.

Ястието бе великолепно.

Може би заради дългото пленничество и глада, а може би заради истинските качества на гозбата, тя му напомняше за един евтин виетнамски магазин, в който той се бе отбивал ежедневно по време на гладните си студентски години. Онази закусвалня бе представлявала малко прозорче в стената. А в този случай това бе буквално.

Грейди погледна към червея.

— Не е зле, Младши.

Синтетичният червей се обърна по посока на гласа му.

Грейди се отпусна на пода до него.

— Никак не е зле.

След като се нахрани, ученият отново се доближи до жицата, висяща в средата на килията.

Тази нишка трябваше да води донякъде. Преди появата на Младши тя не бе присъствала, което означаваше, че най-вероятно червеят я е донесъл със себе си. Следователно тя имаше някаква цел.

Сега той се обърна към все още открития диагностичен порт в стената. Жицата изглеждаше достатъчно дълга, за да…

Грейди внимателно хвана конектора и го отнесе до порта, край който бе използвал изкуственото око. Малкият отвор все още стоеше открит. А конекторът в края на жицата изглеждаше подходящ.

Той приближи жицата до порта — тя достигаше, почти изцяло опъната. Тогава Грейди пъхна конектора.

Над главата му се разнесе пропукване, последвано от няколко звукови сигнала. Те продължиха да се повтарят на интервали.

Замени ги мъжки глас с елегантен индийски акцент.

— С кого разговарям? — И същият глас продължи на друг език. — Wo yu shui shuohua?

Грейди остана вцепенен от шок, бързо заменен от подозрение. Той не каза нищо.

— Avec qui je parle? С кого разговарям?

Грейди понечи да извади жицата.

— Не се страхувай. Аз съм затворник като теб.

Грейди сграбчи конектора, за да го извади.

— Je suis un prisonnier comme vous.

— И откъде да зная, че си затворник?

— Американец. През коя година те отвлякоха, приятелю?

Грейди бавно си пое дъх.

— Как бих могъл да зная, че това не е някакъв номер?

— Хм. Вярвам, че оперативният въпрос е: как можеш да си сигурен, че съм човек? И обратно: как аз бих могъл да съм сигурен, че ти си човек? Обратен Тюрингов тест.

Грейди се замисли над това.

— Макар да не мога да отхвърля вероятността полимерният ми червей да бъде заловен от някой изкуствен интелект, то тази вероятност е малка. На компютрите им липсва въображение.

Грейди погледна към Младши.

— Ти си сглобил това нещо — с технологии на Бюрото?

— Не аз. Но ти избързваш, приятелю. Още не си определил дали можеш да ми се довериш, забрави ли?

Грейди кимна.

— Да. Така е.

— Как да докажем, че сме човеци, в свят, където изкуственият интелект е нещо обичайно?

— Не съм сигурен, че мога да отговоря.

— Открили сме, че в такъв случай е полезно да се съсредоточаваме над сфери, в които човешкият разум се отличава от изкуствения — особено онези сфери, свързани с телесните функции.

— Открили? Значи не си сам?

— Всичко по реда си, приятелю. Нека всеки един от нас се убеди, че разговаря с човек.

— Като говорим за телесни функции. Мръсни вицове?

— Нещо подобно. Аз ще започна. Бъди така добър да ми опишеш миризмата на гениталиите на съпругата си.

Грейди се навъси.

— Какво? Що за…? Какъв ти е проблемът? И всъщност колко дълго си бил тук?

— Нима не разбираш? Този отговор ме увери, че имам насреща си човек. В настоящата си форма машинният интелект е много по-мощен от човешкия, но е тясно съсредоточен. Неспособен да долавя нюанси. Всеки ИИ, към когото се обърна с този въпрос, ще ми даде изчерпателен отговор, без да взема под внимание социалните специфики, които, в разговор между мъже, биха довели до размяна на удари.

Грейди колебливо погледна към тавана.

— Добре. Това ми се струва разумно. — Той се замисли. — И освен това не мога да си спомня дали съм женен.

— Съжалявам да чуя, че паметта ти е била увредена. Поне увери ли се, че съм човек?

Грейди осъзна, че непознатият събеседник звучи достатъчно чудат, за да изглежда човек. Несъмнено ставаше дума за някакъв ексцентричен гений. Едновременно радостно и облекчаващо беше отново да разговаря със себеподобен.

— Да. Всъщност ми е приятно да разговарям с теб.

— Би трябвало да обмислиш вероятността аз да се окажа надзирател.

— В такъв случай това престава да бъде моят личен ад, а става просто затвор.

— Да, приятелю. Ти се намираш в изолационния комплекс, в затвора, където Бюрото държи непокорните гении. Боя се, че това не е голяма чест.

— И как бих могъл да съм сигурен, че ти не си надзирател?

— Като проследиш логиката на ситуацията си.

— Добре. — Грейди замълча. — И тази логика е…

— Очевидно е, че ти сам трябва да я проследиш, макар че бих могъл да ти дам насока, ако желаеш.

— Бих желал.

— Логиката на ситуацията ти представлява логиката на централизирания контрол. Бюрото иска случващото се тук да има колкото се може по-малко свидетели: затворените тук умове са изключително необичайни и още по-ценни. Пазачите са взаимозаменяеми, нищо повече от нищожни тъмничари, които дори не са запознати с истинската цел на това място. А тази цел, разбира се, е разработването на метод, който да отдели съзнанието от свободната воля. Да покорява и обединява множество съзнания, за да постигне биологична квантова мрежа. Машина с множество души и нулева идентичност.

Само при мисълта за това Грейди се отвращаваше. Затова той побърза да се съсредоточи върху размишленията на непознатия.

— Което означава, че те не искат никой да общува с нас.

— Именно. На пазачите не се разрешава да разговарят със затворниците, освен в много редки и извънредни обстоятелства. Те охраняват затвора, а не нас. В определени отношения самите те са затворници. Ако някой от тях си позволи да разговаря със затворник, би последвало моментално и жестоко наказание.

Грейди огледа стените на килията си.

— И никой няма да дойде да ни спаси.

— Никой. През миналия месец се навърши двадесет и осмата година от пленничеството ми.

Тонът на тези думи не се отличаваше от останалото изречено, но въпреки това те се стовариха върху Грейди.

— Двадесет и осем… — Той заглъхна и безпомощно се облегна върху стената. — Господи.

— Моля те да не губиш надежда тъй бързо, приятелю.

— Но това са двадесет и осем години… Не мисля, че аз бих могъл…

— Моята история не е твоето бъдеще. Бяха изтърпени много страдания, но едновременно с това бе натрупано и много знание. Не губи надежда.

Грейди се опитваше да се отдръпне от ръба на бездната, заплашваща да го погълне. В един момент той успя да се изправи.

— Ще опитам. Но това е…

— Истина е, че сме зазидани живи, за да не разговаряме никога повече с друго човешко същество. Оставени на милостта на машинен инквизитор, специално проектиран да изучава умовете ни и да ги пренесе в модел. По проект в един момент ние бихме погинали под тиранията му, изменяща мозъците ни. Може би десет или петнадесет години след началото на страданията ни.

— Божичко…

— Но ние избегнахме тази орис, нали? И трябва да спасим останалите, които несъмнено все още страдат. Трябва да прибавяме все повече и повече от нас.

Грейди осъзна, че кима.

— Да. Да, по дяволите! — Той се надигна и огледа удивително тънката черна нишка. — От какво е изработена тази жица?

— От същите нишки като онези, които все още стоят свързани с мозъка ти.

— А какво е станало с мозъците, в които са били свързани тези жици?

— Притежателите им са още живи. Същите системи, които са ги имплантирали в главата ти, са в състояние да ги отстранят безопасно. Ние ще ти покажем как.

Едва в последния момент Грейди спря ръката си, полетяла към темето.

— Не бих отказал. Предпочитам само аз да имам достъп до мислите си.

— Ти ми звучиш млад. От колко време си затворник, синко?

Грейди се съсредоточи.

— Не зная. Бях доведен тук… някъде през две хиляди и шестнадесета, ако не се лъжа. След… — Спомените му свършваха тук.

— В такъв случай ти си най-пресният затворник, когото открихме до този момент. Сигурен съм, че останалите с голям интерес ще искат да получат новини от външния свят.

— Останалите? Има и други?

— Да. Ние се наричаме Резисторите.

— Видях символа ви.

— Значи си електроинженер?

— Нещо подобно. Всъщност съм физик. Освен всичко друго.

— Ренесансовите личности са често срещани тук — онези, чиито амбиции не съвпадат с рамките на обществото. — Последва пауза. — А аз се проявих като невъзпитан. Позволи ми да ти се представя. Казвам се Арчибалд Чатопадей, ядрен физик. Освен това имам неугасваща страст към гръцката поезия, но мисля, че на професията ми, а не тази страст се дължи затварянето ми.

Грейди се засмя.

— Радвам се да се запознаем, господин Чатопадей.

— Можеш да ме наричаш Арчи, както правят всички останали.

— Така да бъде, Арчи. — Грейди направи гримаса при опита да се съсредоточи. — А аз… Сигурен съм, че малкото ми име е Джон. Компютърът се обръщаше така към мен. За фамилията си не съм сигурен. Може би Гордън.

— По акцента ти разбрах, че си американец.

— Да. Така ми се струва.

— Приятно ми е, Джон. От поддържащите системи на килията ти ще се сдобием с пълното ти име. — Той замълча. — Освен това ще трябва да се погрижим за състоянието ти. Явно периодично си отказвал да сътрудничиш. В такива ситуации изкуственият интелект се опитва да те изолира от миналото, да отстрани причините за съпротива. Доколкото зная, подобни стратегии рядко проработват. Човешката психика се простира отвъд четирите познати ни измерения.

— Наложи ми се да слушам доста за това.

— Съзнанието е по-издръжливо, отколкото те мислят. Вече си в безопасност, Джон. След като те открихме, ние никога вече няма да те изоставим.

Неочакван прилив на чувства задави Грейди — може би реакция от натрупания стрес, а може би някаква неясна и за самия него причина.

— Може ли да се присъединя към вашата група, Арчи?

— Ти вече си един от нас, иначе не бихме те намерили.

Грейди кимна.

— Искам да науча всичко, което бих могъл. Искам да си го върна на негодниците.

— Каква е причината Бюрото да те отвлече?

— Двамата с моя ментор разработихме гравитационно огледало. Начин за пренасочване на гравитацията.

Събеседникът му тихо подсвирна.

— За мен е чест да се запозная с теб, приятелю. Откритието ви трябва да е било смайващо. Как се казва наставникът ти?

— Доктор Бъртранд Алкот.

— Не го познавам. Той не е част от групата ни, но пък ние представляваме малка част от килиите. Бъди уверен, че ще сторим всичко по силите си, за да открием доктор Алкот.

— Вярвам ти. И е странно, че толкова лесно можах да си припомня името на Бърт, но не и своето собствено.

— Изобщо не е странно. Тези механични инквизитори се прицелват към специфични спомени. Някои от затворниците не си спомнят сватбения си ден или децата си, но могат да опишат подробно съдържанието на жабката в колата си.

— А теб защо отвлякоха, Арчи?

— Имах нещастието да разработя термоядрения синтез през осемдесет и пета.

Грейди се навъси.

— Термоядрен синтез? Но…

— Слушам те?

— Но нали директорът на Бюрото… Греъм Хедрик…

— Той представя себе си като откривател.

— Да.

— Това е една от последиците на безрезервната власт. Греъм Хедрик не се е присъединил към Бюрото, той е негов наследствен кадър. Баща му е бил начело на отделението по биотехнологии през седемдесетте и осемдесетте. Греъм си е проправил път до директорския пост и сега цели да измени не само своето минало, а и нашето.

— И как може да прави подобно нещо?

— Раздробеността е неизменна част от структурата на Бюрото. Малцина от служещите в него осъзнават цялостната картина. А една организационна политика, наречена „Наложителната лъжа“, допълнително улеснява нещата. На заблудата се гледа като на защита против „обществени смущения“. Това дава на Хедрик широка възможност да усъвършенства собствената си история — да се представя като легендарна фигура чрез работа, заграбена от други. Запознатите с истината просто биват елиминирани — или изпращани в изолация, като мен. Именно Хедрик убеди предишния директор да построи този затвор — защото той искаше да се отърве от мен.

— Кучи син. Той лично ми каза, че е измислил термоядрения синтез.

— Лично аз съм по-притеснен за бъдещите поколения, отколкото за полагащите ми се лаври.

Грейди погледна към свития край него Младши.

— Ти каза, че си изключил изкуствения интелект в килията си. Как успя?

— Разполагах с повече от достатъчно време. А също и със силна мотивация да не позволявам на тези проклети машини да се сдобият с контрол върху ума ми. През осемдесетте те не бяха толкова напреднали, колкото са сега. И оборудването не беше толкова сигурно. Съществуваха слабости, които вече не са налице. Щом придобих контрол над килията си, аз се заех да търся други затворници. Да организирам. Сега, десетилетия по-късно, ние притежаваме контрол над цели секции от комплекса. Насочваме механизмите срещу тъмничарите. Охранителните установки, камерите и прочее системи. Тъмничарите вече не се осмеляват да обхождат собствената си тъмница, защото нямат представа на кои от машините си могат да имат доверие.

— И Хедрик допуска всичко това?

— За да го „допуска“, директорът трябва да знае за това. А той не знае. Системите на комплекса се наблюдават от главната квартира на Бюрото — от разстояние. Там не са зазвънявали никакви аларми. Ние притежаваме способността да накараме охранителите да изглеждат некомпетентни. А тукашният гарнизон бива смятан за заменим. Повечето от тях са клонинги на някой проявил се командос.

— Срещнах се с човека, от когото са ги клонирали. Морисън.

— Да. Войниците мразят статуса си и пълното наблюдение от страна на ръководството им. Всяка употреба на оръжията им бива проследявана. За всички възникнали проблеми те трябва да излагат подробни доклади. В действителност ние притежаваме по-голямо влияние над тях, отколкото обратното. По тази причина те са склонни да ни сътрудничат в представлението, че този комплекс се намира изцяло под контрола на Бюрото. Ние им предоставяме безупречна проява, а те на свой ред ни уведомяват предварително за проверки.

— Ами придобитите данни, които от компютрите се очаква да предоставят? Нима никой в главната квартира на Бюрото не ги преглежда?

— Там преглеждат доклади. А ние сме възложили на компютрите си да фалшифицират въпросните доклади. Впоследствие от Бюрото пристигат нареждания, основани на тези мними открития. Нареждания, които така и не биват изпълнени. И цикълът продължава. За съжаление, ние разполагаме с контрол единствено над компютърните системи на собствените си килии. Боя се, че повечето от тукашните затворници са жертва на същинско проучване.

— Някога замисляли ли сте се…

— За бягство?

— Да. Щом сте толкова организирани… Щом сте придобили контрол над част от затвора и сте се сдобили с подкрепата на пазачите…

— Едно е да придобиеш контрол над отделни килии, съвсем друго — да избягаш. Не е достатъчно просто един от нас да избяга. Всички ние сме обгърнати от стотици метри скала. Дори самите войници не знаят къде се намира този затвор и каква е бройката на килиите. Тази тайна е достояние на малцина. По мои изчисления, аз се намирам почти на триста метра под земята. До този момент не сме успявали да изведем телата си от тези капсули за разпитване. Тяхното покритие се състои от агрегирани диамантени наноструктури, които са сто и петдесет пъти по-твърди от стомана. Когато затворникът бъде преместен в капсулата, тя бива потопена в разтопена скала, след което сонда си проправя път до повърхността, за да създаде тесен канал — същата тръба, по която полимерният червей достигна до теб. Този тесен тунел е единственото, което свързва килията с външния свят. А ние не разполагаме с материали, способни да пробият стените на затвора.

— Ако този канал се използва за размяна на съобщения, бихме могли да придобием контрол над сигнала…

— Приятно ми е да чуя, че си амбициозен и обнадежден, Джон, но каналът не се използва с такава цел. Бюрото изостави стандартните средства за комуникация още преди десетилетия, за да ги замени с извънизмерна обмяна на сигнал. Ние използваме тези въглеродни нишки, защото не разполагаме с нищо по-добро. Но комуникациите на БКТ са непробиваеми.

Грейди си припомни разговора с Алекса — или по-точно с представляващия я робот. Странно беше какви спомени бяха оцелели в ума му.

— Те наистина ли използват допълнителни измерения за това?

— По-точно: пето измерение. Там гравитацията е четиридесет и два пъти по-мощна от тази в нашето пространство-време.

Грейди поклати глава.

— Гравитационна брана. Ето защо гравитацията е толкова слаба сила в нашите четири измерения. — Грейди щракна с пръсти. — Мамка му, знаех си.

— Да. От наша гледна точка това пето измерение е нагънато, по-малко от една хилядна от милиметъра, но е налично навсякъде сред нискоизмерните пространства. По тази причина е винаги достъпно.

Джон Грейди размишляваше на това.

— И по какъв начин те влизат във взаимодействие с него?

— Техните предаватели са диамантени нанорешетъчни структури, квантови връзки. Дребна маса, която вибрира с висока честота, за да изпрати гравитационни вълни сред по-горните измерения.

— Където тези вълни биха били достатъчно силни, за да бъдат засечени — бавно кимна Грейди. — А гравитацията се простира във всички посоки. Те използват гравитационно радио.

— Не съм изненадан, че точно ти го разбра.

— Значи наистина живеем в петизмерна вселена?

— В действителност измеренията са десет, но този разговор ще отложим за друг път. Въпросът е, че БКТ е в състояние да обменя информация напълно необезпокоявано.

— Което е причината никой да не е засякъл Бюрото.

— Несъмнено. А има и друго. К-връзката намира приложение и за проследяването на различни неща.

— Неща като нас.

— Учиш се бързо. Да, малък диамант е бил вложен в кръстния ти прешлен S1. С негова помощ техните компютри са в състояние да те засекат във всяка една точка от ниските измерения. Ти не го усещаш, но целият този диамант е обвързан с друг, оставен на съхранение в Бюрото. С него техните изкуствени интелекти могат да те открият в цялата вселена. Те са разположили оръжейните си сателити в Лагранжови точки L4 и L5 — или, както Омировата „Илиада“ би го описала, в гръцкия и в троянския лагер. От това разстояние те могат да насочват мощни микровълнови лазери към огледала, разположени в близост до земната орбита. Това им позволява да убият всеки затворник, изникнал на повърхността на планетата.

Грейди въздъхна.

— Излиза, че дори и да избягаме — което е почти невъзможно — няма да живеем дълго.

— Съществуват многобройни пречки, но никоя от тях не е непреодолима. Трябва да обединим умовете си и да подхождаме към тези проблеми един по един. Например медицинските системи в килията ти могат да бъдат препрограмирани да извлекат диаманта от гръбнака ти. Неколцина от нас вече са го направили. Само по себе си изваждането му не помага за бягството ни, но е предпоставка.

— Трябва да изпратим съобщение до света. Хората трябва да знаят къде сме. Че сме живи.

— Така е. Но те съветвам да не се обезкуражаваш лесно, Джон. Ние обмисляме тази идея от десетилетия. Боя се, че тя ще изисква още известно време.

— Аз не се предавам лесно. Дори гравитацията не можа да ми избяга.

За пръв път Грейди чу смеха на събеседника си.

— Мисля, че нашите членове много ще се радват на присъединяването ти, приятелю.