Даниел Суарес
Прилив (22)

Глава 22
Намеса

Специален агент Денис Дейвис здраво стискаше Ричард Луис Котън за ръката. В момента тя го извеждаше от асансьора на паркинга, към подземието на федералната сграда Дирксън. Десетки агенти от ФБР с тежки бронежилетки ограждаха пътя й, стиснали автоматични оръжия. Те непрекъснато се оглеждаха и правеха на ескорта й знак да продължи към изчакващия брониран микробус. Още няколко немаркирани микробуса изграждаха кортежа.

Котън се тътреше окован. Масивните му белезници бяха прикачени към колана. Той носеше оранжево предпазно облекло, което да го защитава от нападенията на близки на загиналите. Специфичната му брада без мустаци бе грижливо подрязана. Но за негово видимо разочарование, на паркинга отсъстваха камери. Очакваха го единствено превозните средства на ФБР и въоръжени агенти.

Той раздразнено се обърна към Дейвис:

— Може да ме премествате по никое време, но няма да ме накарате да замълча, агент Дейвис. Неговото послание пак ще достигне до света.

— Не е мое задължение да ти осигурявам публика.

— Всевишният ще намери начин.

— Той пък какво общо има с теб? — Тя го наблюдаваше внимателно. Трудно й беше да повярва, че Котън не е онова, което изглежда: един от многото предводители на култ. Но онова, което бе видяла, не можеше да бъде отречено. — Гледай си в краката.

Близо до микробуса агентите поеха Котън и го отведоха в ограден участък в купето. Той не се съпротивляваше, а започна да пее гръмко, протегнал ръце към пазачите си:

— Господи, Ти си Крал на кралете. Пред Теб ние се кланяме, приветстваме избраните от Теб и смирено Те почитаме…

Агентите прикрепиха белезниците му към един хоризонтален лост и заключиха вратата на клетката. Дейвис зае мястото си върху пейката, редом с още шестима. Агентите дори разполагаха с противогази — никакви рискове.

При запалването на двигателя Котън престана да пее. Радиовръзката потвърди потеглянето; различните единици потвърждаваха присъствието си. Затворникът се облегна на преградата и се загледа в Дейвис.

— После Той изпрати вестители до целия Манасия…

— Дори Господ си е взел един почивен ден, Ричард.

Котън се засмя.

— Всебдящото око на нашия Бог ви следи, агент Дейвис. — Той огледа останалите в купето. — Беше ми казано, че ще остана в Чикаго до делото.

— Нуждата от сигурност е по-важна от тази дискусия.

— Наистина ли искате да ме разгневите, агент Дейвис? Не съм длъжен да си сътруднича с обвинението. Мога да проточа нещата далеч по-дълго.

— Ти не можеш да сдържиш признанието си, Котън. Ти искаш да получиш заслугите за всички онези атентати. Дори да искахме, не бихме могли да те накараме да замълчиш.

Котън се усмихна.

— А пък Аз ви казвам: не се противете на злия човек; но ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата.

Дейвис погледна към каските, седнали насреща й.

— Това пътуване ще бъде адски дълго…

 

 

Два часа по-късно Котън сепнато се събуди и се огледа, за момент объркан. Подир това той кресна към агент Дейвис:

— Защо още пътуваме? — Веригите му дръннаха. — Колко е часът?

— Заспивай, Котън.

Тревогата му изглеждаше неподправена; Дейвис си позволи да изпита известно задоволство.

— Вече трябваше да сме пристигнали в Стейтвил. Къде ме водите?

— Никъде. Буквално. Отвеждаме те насред нищото.

Тя видя как мускулите на челюстта му се напрягат. Котън долепи лице до мрежата и кресна:

— Нямате право да постъпвате така! Аз трябва да бъда отведен в Стейтвил!

— Така ли? Кой е казал?

— Такива бяха условията да сътруднича. Вие нарушавате договорените условия.

— Аз не съм сключвала никакво споразумение.

— Вие получавате нареждания от федералния прокурор.

Дейвис сви рамене. Тя действително се наслаждаваше на смущението му.

— Ако го видиш, на всяка цена му се оплачи.

Глухият рев на авиационни двигатели долетя до тях над шума на двигателя на колата.

Котън погледна към тавана.

— Вие не следвате правилата.

— Изведнъж един терорист започва да зачита права.

Бронираният микробус забави ход и направи завой. Пътуващите се приведоха.

— Не зная какво замисляте, Дейвис, но рискувате да се лишите от сътрудничеството ми.

— Оплакването ти ще бъде отбелязано.

Останалите агенти се подсмихваха, доволни да видят как някой поставя Котън на мястото му.

— Всичко това ще се отрази върху продължителността и стойността на делото.

— Несъмнено.

Личеше, че той се смущава от увереността й. А микробусът вече забавяше ход.

Денис Дейвис се усмихна:

— Изглежда, пристигнахме.

— Къде?

Тя не отговори. Почти едновременно със спирането бронираните врати се отвориха и останалите агенти скочиха навън. Дейвис също слезе и стисна протегнатата й насреща десница.

— Привет — гръмко каза Фауъл, за да надвика рева на самолетните двигатели. — Те те чакат. Ти се оказа права, тези момчета действително не си поплюват.

Жената се огледа.

— Тук изглежда като затвора „Баграм“.

На небето бе изгрял полумесец; под неговата светлина и отблясъка на звездите Дейвис различи около себе си близо две роти пехотинци в бронетранспортьори „Страйкър“. Противовъздушни батареи обграждаха периметъра. Стотината агенти, придружавали кортежа, бяха слезли от колите и вече се сливаха с войниците. Последните бяха сигурно към триста. Над тях все още се носеше ревът на самолетни двигатели.

— Разполагаме и с въздушна защита.

Дейвис се обърна към микробуса навреме, за да види смаяното лице на Ричард Котън. Затворникът, който тъкмо бе съпровождан на земята, смаяно се взираше в обградилия ги военен лагер.

— Какво, по дяволите, става, Дейвис?

Той изглеждаше истински притеснен, когато Денис сграбчи веригата му и го поведе след себе си. Фауъл я последва, заедно с останалите от охраната на затворника.

— Ела, Котън, искам да се запознаеш с един човек.

— А аз искам да зная какво, по дяволите, става!

— Хайде сега. Нима Всевишният би одобрил подобни изрази?

— Настоявам да зная какво става! Настоявам!

Някакъв лейтенант от морските пехотинци я насочи към един от бронетранспортьорите. Задният люк на машината се спусна досами земята. На една от пейките вътре седяха Джон Грейди и заместник-министър Бил Макалън.

Дейвис блъсна смаяния Котън вътре, раздрънчавайки веригите му.

— Спомняш си Джон Грейди, нали, Котън? Един от загиналите при атентата в „Киралити Лабс“?

Котън се стовари срещу Грейди и Макалън. Дейвис и Фауъл се настаниха от двете му страни.

В командното кресло стоеше сержант, който се извърна.

— Люкът се затваря. Пазете пръстите.

Останалите от охранителите заеха позиции около машината. Бронираната врата бавно се издигна и се заключи.

Котън се взираше в Грейди и очевидно не знаеше какво да каже.

Грейди също се взираше в очите му.

— Те знаят за БКТ, Котън. И освен това знаят, че си агент на Бюрото.

Макалън се приведе напред.

— Господин Котън, аз съм заместник-министър на вътрешната сигурност на Съединените щати. Казвам се Бил Макалън. Уведомих вашите работодатели, че сте решили да ни съдействате и че вече се намирате под наша защита.

Окованият придоби още по-стреснат вид и бавно кимна.

— Бюрото за контрол над технологиите мисли, че сте предател. Би било разумно да ни съдействате в действителност.

Следващите думи на Котън изненадаха всички. Той си пое дъх и изрече със спокоен глас, какъвто Дейвис за първи път чуваше от него.

— Избрали сте много неподходящ момент. Наистина неподходящ.

— Господин Котън…

— Зная, че се опитвате да направите нещо добро, но в действителност само ще разрушите всичко.

Макалън повдигна ръце, призоваващ към спокойствие.

— В състояние съм да ви предложа защита, но само ако ни предоставите информация за структурата на БКТ. Да ни запознаете с йерархията и с подробности за дейността им.

Котън въздъхна и с поклащане на глава се обърна към Дейвис.

— Той сериозно ли говори?

Грейди също погледна объркано към агента. А Котън вече се извръщаше към него.

— Не зная как си избягал от тях, Грейди, но по-добре се върни веднага. Ако всички се върнем в предишната ситуация, има шанс, макар и малък, утре сутринта все още да сме живи.

Макалън изсумтя нетърпеливо.

— Господин Котън, няма да има дело. Ние знаем, че вие не сте атентатор и че не е имало жертви. Искаме да узнаем къде биват държани отвлечените хора и кой стои начело на БКТ.

Котън презрително се изсмя.

— Не е имало жертви? За това грешите. Екипите прибират единствено хората, които са им нужни. Всички останали биват убити. — Той наблюдаваше реакциите им. — Не, не от мен.

Грейди се чувстваше отвратително.

— И излиза, че сътрудниците ми са мъртви?

— Съжалявам, че трябваше да го научиш по такъв начин. А сега ме чуйте. — Окованият се приведе напред. — На всички нас предстои да се присъединим към тях, ако не сложите край на това и не ме върнете обратно.

— Господин Котън…

Котън неочаквано започна да се мята и да крещи:

— По дяволите! Бях уредил всичко, преди вие да се намесите! Трябваше да ме отведете в Стейтвил! — Той започна да блъска шлема си о стената.

Грейди го сграбчи за жилетката.

— Искаш да кажеш, че те са мъртви? Отговори ми!

— Да, мъртви са. Не гледай мен, не аз съм ги убил. Аз не съм убивал никого. Но Бюрото не се интересува от ненужните хора. То отвлича най-добрите, а останалите убива. Това е неговото мото.

Макалън накара Грейди отново да заеме мястото си.

— Искаме да знаем всичко, което можете да ни кажете за Греъм Хедрик.

— Човече… — Котън яростно поклати глава. — Вие си нямате представа колко напреднали в сравнение с вас са тези хора.

— Какво беше споразумението ви с тях?

— Аз щях да остана жив, докато съм им полезен. Това беше споразумение. Но аз си имах други планове — планове, които вие, идиоти, скапахте изцяло. Трябва да се махна.

— Ние сме в състояние да ви защитим.

Котън се изсмя горчиво.

— В продължение на години съм бил в досег със света им. Зная на какво са способни те. И точно по тази причина искам да се махна от тази стирофомова кутия, в която сте натикали всички ни.

Макалън кимна към капитана на екипажа.

— Потегляйте.

— Разбрано, сър.

Котън отново се изсмя.

— О, да, това ще им попречи просто да ни изпържат от орбита. Случайно да сте разговаряли с останалите, които направиха опит да отстранят БКТ?

— Имало е и други?

— Ама и аз съм един глупак. Няма как да говорите с тях. — Следващите си думи той изкрещя с цяло гърло. — ЗАЩОТО ТЕ СА МЪРТВИ ДО ЕДИН! Сега ми свалете веригите и ме изведете от този ковчег!

Неочаквано всички светлини угаснаха. Електромоторите затихнаха. Настъпи тишина. Аварийните светлини не се задействаха. Обгръщаше ги пълен мрак. Дейвис не можеше да види и движението на клепачите си.

Котън простена.

— Ето го и импулса! Браво, юнаци…

— Какъв импулс? — попита Дейвис.

— Електромагнитен импулс. Явно са го изстреляли от ръба на атмосферата. Там рентгеновите лъчи и гама-лъчите се сблъскват. Поражда се масивен мазер от свободни електрони. Цялата микроелектроника в радиус от осемдесет километра е изпържена. — Той се заслуша. — Да чувате изтребители?

— Навигационните системи отказаха, сър!

Разнесе се гласът на Макалън:

— Капитане, отворете задната врата.

— Над нас има люкове, сър… Почакайте…

Около тях прозвуча трополене.

Котъновите вериги отново зазвъняха.

— Вие си нямате представа какво сте сторили. И с десет хиляди души пак не бихте могли да ме защитите. Просто ме върнете! Да продължим с делото! Още не е късно. Просто да поемем обратно към затвора…

В този момент над тях изникна лунната светлина — сержантът бе отворил люк в предната част на машината. Капитанът отвори друг близо до задната част и се надвеси навън.

— Лейтенанте, някой има ли захранване?

Отвърнаха му приглушени викове. Дейвис навъсено гледаше към Котън, който кършеше ръце.

Капитанът се върна обратно в кабината.

— Цялата част е останала без захранване. Освен това е започнала да се спуска мъгла.

Котън кимна.

— Те използват облаци, за да прикрият настъпването си. А вие вече не разполагате с нощно виждане. Доволни ли сте сега? Всички ще умрем. А аз почти бях уредил нещата. Но вие трябваше да развалите всичко, нали, Дейвис?

Тя продължаваше да се мръщи към този непознат Котън.

— Какво съм развалила?

Разнесоха се ужасяващи звуци — сякаш самата същина се разкъсваше. Последва автоматична стрелба, накъсвана от взривове и крясъци. Петдесеткалиброва картечница тракаше.

Оглушителният рев на цяла рота пехотинци разтърси машината.

Сержантът се приведе към купето и изкрещя:

— Капитане, нападнати сме!

— От коя посока?

— Заради проклетата мъгла не се вижда! Дори изстрелите не личат.

Котън кимна.

— Вие сте слепи, а те виждат всичко. Тук сме изложени на показ. — Той разклати веригите си. — Освободете ме, по дяволите. — Котън погледна към Макалън. — Ако оцелеем, ще призная, кълна се. Просто ме изведете.

Дейвис го сграбчи за ръцете.

— Успокой се, Котън. Тук никой няма да те достигне.

Вън стрелбата беше утихнала.

— Ето. Може би вече нападателите са прогонени.

Но Котън тъжно поклати глава.

— Вие си нямате никаква представа какво предстои.

Ослепителна и жежка светлина проряза кабината. Тялото на капитана се оказа разсечено на две. Близо метър от корпуса на машината се отрони. Ръбовете на метала все още припламваха под горещината. Тоновете стомана и броня на отрязаната част се стовариха на земята. Нощен въздух облъхна смаяните лица на Дейвис, Грейди, Котън, Фауъл и Макалън.

Навън се стелеше мъгла; войници лежаха неподвижно върху асфалта. Бе настъпила неестествена тишина. И небето беше опустяло. Дори щурците бяха замлъкнали.

Дейвис се извърна към срязания капитан. Миризмата на озон и обгорена плът я задави. Тя се извърна и изтегли пистолета си. Фауъл и Макалън сториха същото. Сержантът грабна един автомат М4 от стената и го насочи към мъглата.

— Те убиха капитана, Рики! — кресна той към шофьора.

— Какво беше това?

— Нямам представа!

Дейвис погледна към Грейди и Котън. И двамата ужасено се взираха в мъглата.

— Томас, трябва да изведем Грейди и Котън — каза тя.

Фауъл поклати глава.

— Това е лудост. Не разбирам…

Три силуета изникнаха сред мъглата. Те бяха съставени от най-тъмната чернота, която Дейвис бе виждала през живота си. Очертанията им просто поглъщаха светлината. Същински живи силуети.

Котън вдигна ръце пред главата си и затрепери.

— Морисън, аз не бях виновен!

Дейвис, Фауъл и Макалън откриха огън. Сержантът също изстреля няколко откоса с автомата си. Сред купето изстрелите бяха оглушителни. Гилзите трополяха навсякъде край тях. Четиримата не спряха да стрелят, докато не изхабиха пълнителите си.

Докато презареждаше, Дейвис не откъсваше поглед от странните фигури. Те стояха неподвижно. Разнесе се глас.

— Господин Макалън. Нося съобщение от директора на БКТ.

Макалън се навъси и отпусна оръжие.

— И какво е то, негоднико?

Звукът от разкъсване отново се разнесе. Пред очите на Дейвис нажежен до бяло огън плъзна по ръката на Макалън. Той започна да крещи. Изглеждаше, че някаква верижна реакция кара тялото му да се превръща в пламък. Огънят го бе превърнал в жива цигара. Още по време на втория писък торсът и лицето му бяха погълнати от вълната пепел. Дейвис, застанала близо до другата стена на кабината, пак можа да усети топлината. Всичко това трая мигове. Непокътнат, пистолетът на заместник-министъра изтрака върху стоманения под.

— Господи!

Дейвис вече бе приключила с презареждането. Тя и Фауъл отново откриха огън по силуетите — и отново напразно.

Тогава Дейвис отново чу разкъсването. Пламналият Фауъл се обърна към нея.

— Не! — Тя сграбчи протегнатата му ръка и изкрещя от болка. Пламъкът пълзеше и по нейната кожа.

Неестественият огън погълна и двамата.