Даниел Суарес
Прилив (2)

Глава 2
Вършачите

Джон Грейди наблюдаваше как няколко топки за билярд обикалят една около друга сред измененото гравитационно поле. Приличаха на планетите от малка слънчева система, с изключение на това, че движението им се забавяше под влияние на триенето. Той се засмя, а двамата му помощници, Рахарьо Перкаса и Майкъл Лум, хвърлиха още топки в гравитационния кладенец, породен от машината.

Облегнат на бастуна си, Бъртранд Алкот стоеше до Грейди. — Излиза, че вселената е луда като теб, Джон.

— Ето една ужасяваща мисъл.

— Така е. И все пак ти успя.

— Искаш да кажеш, че ние успяхме. Знаеш, че не бих могъл да сторя това без теб.

Алкот само махна с ръка.

— Аз прекарах години да те убедя, че идеите ти никога няма да проработят. — Той погледна към въртящите се топки. — И съм грешал. Както съм грешал за повечето неща през живота си.

Грейди се обърна към него.

— Ти ми даваше предизвикателство, Бърт. Принуждаваше ме да изчиствам теорията си. Да я променям, променям, променям. — Със смях той стисна рамото на стареца. — Не бих могъл да постигна това без теб, не осъзнаваш ли?

Алкот се замисли над думите му. След няколко мига той отвърна, загледан в импровизираните планети:

— Истината е, че нямах какво друго да правя. В собствените си проучвания не бях постигнал нищо. През целия си живот двамата с Грета бяхме очаквали оттеглянето ми. И когато нея вече я няма…

— Ти не си излишен. Аз се нуждая от теб.

Алкот отново мълчеше, този път под влиянието на чувства. В един момент той повдигна очи.

— Родителите ти ще се гордеят с теб.

— А твоите деца ще се гордеят с теб, сигурен съм. Трябва да прекарваш повече време с тях.

— Аз почти не ги познавам. — Алкот стисна дръжката на бастуна си. — Слушай, Джон, искам да ми обещаеш нещо.

— Разбира се. Какво?

— Не постъпвай като мен.

— Аз също обичам работата си, Бърт. В това няма нищо лошо. — Той посочи към гравитационното огледало. — Точно по тази причина успяхме.

— Трябва да обичаш нещо повече от работата си. Нужни са ти хора, които да те обичат. Иначе какъв е смисълът? — Старецът се загледа в нищото. — Онази твоя приятелка… Как се казваше тя?

— Либи.

— Какво стана с нея?

— Тя срещна друг в часовете си по йога. Вече е бременна с детето му. Двамата са щастливи.

Алкот бавно кимна.

Грейди отново погледна към гравитационното огледало.

— Това не е разговорът, който очаквах да водим в този момент, Бърт. Постигнали сме историческо откритие. Трябва да му се радваме.

Сбръчканото лице се обърна към Грейди.

— Животът не чака никого.

— Нима това не е живот?

— Искам да ми обещаеш, че ще живееш и извън ума си. — Алкот стисна рамото му. — Обещай ми. Използвай това откритие, за да бъдеш човек.

По настойчивостта в думите личеше, че възрастният човек говори сериозно. Грейди го погледна в очите и кимна.

— Добре, Бърт, обещавам. Сега ще престанеш ли с това, за да започнеш да обмисляш Нобеловата си реч?

Алкот направи гримаса и го потупа по гърба, при което дланта му се озова в близост до кичурите.

— Тази твоя нелепа коса. След първия път, в който те срещнах, казах на Грета, че ме преследва някакво мърляво хипи.

Грейди се изсмя.

— Косата е календарът на природата.

Тогава той забеляза някакви силуети да влизат в притъмнялата лаборатория.

— Кои са тези?

Алкот също се обърна. Перкаса и Лам отместиха поглед от миниатюрната си слънчева система. Инвестиционните съветници Албърт Марано и Слоун Джонсън престанаха да сушат костюмите си над някаква преносима печка и любопитно се присъединиха към екипа на Грейди.

Десетима неочаквани посетители пристъпваха напред, облечени в жълти гащеризони на електрическата компания на Ню Джърси. Под каските си носеха черни газови маски; освен това бяха оборудвани с фенери и инструменти. Те мълчаливо и ефективно се разпръснаха из стаята и започнаха да разполагат оборудването си, без да обръщат никакво внимание на учените.

Бърз поглед към аварийния изход показа наличието на още дузина работници.

— Какво става тук, момчета? Ехо? Ако е заради разхода на електричество, това е нормално. Имаме разрешителни.

Марано, Джонсън и останалите смутено се обърнаха към Грейди.

— Противогази няма да ви трябват. — Грейди посочи към един алармен панел с редица зелени светлинки. — Няма изтичане на химикали.

Той забеляза, че един от работниците носи голяма видеокамера на рамото си; червената й светлина работеше. Неочаквано лабораторията бе залята от блясък.

— Я да махнеш камерата! Защо снимаш? Нямаш право да снимаш, това е частна собственост. И как изобщо влязохте тук?

Сред работниците изникна мъж. Той се отличаваше от останалите по облеклото си — носеше обикновена фланелена риза и джинси. Мъжът беше висок, красив, със сламеноруса коса и брада, която следваше очертанията на челюстта му. Горната устна оставаше избръсната. Непознатият притежаваше атлетизъм, съчетан с харизма — типичен провинциален хубавец. И изглеждаше смътно познат. Грейди бе сигурен, че го е виждал и преди.

— Ти ли си ръководителят на тези идиоти? Какво става тук?

Мъжът се приближи към камерата, вперил поглед в обектива. Подир това той се обърна и впери обвинителен поглед в Грейди.

— Нека Божието наказание се стовари връз теб, Джон Грейди!

— Наказание? Що за глупости?

— В Притчите е казано, че мъдрият пресява нечестивите.

— Кой е нечестив?

— Твоето проучване ни отнема човечността и превръща тази земя в Ад. Ние сме тук, за да върнем човечеството в естественото му състояние. Да му възвърнем хармонията на Божието сътворение!

С отвратително предчувствие Грейди гледаше как натрапниците го заобикалят.

— Вие не сте изпратени от електрическата компания.

— Има само една власт, която изпраща.

— Достатъчно — кресна Марано. — Навлезли сте в чужда собственост. Обаждам се в полицията. — Той извади смартфона си и започна да набира.

Неколцина от натрапниците около него насочиха оръжия, приличащи на черни пластмасови играчки.

— Чакайте малко! — Марано повдигна ръце, все още стиснал телефона. — Какво става тук?

Няколко електрошокови стрелички се забиха в него. Последвалото им изщракване почти се изгуби сред жуженето на близките кондензатори. Марано рухна и започна да се гърчи на земята.

— Спрете! Моля ви, спрете! — запищя той.

Джонсън повдигна ръце.

— Небеса! Какво искате?

Няколко заряда покосиха и него. С крясъци той рухна на земята и изчезна сред наобиколилите го работници в жълти комбинезони и газови маски.

— Какво правите? — кресна Грейди. Той се обърна към русия. — Щом толкова мразите технологията, защо я използвате?

Без да отпуска пръст, мъжът отвърна, по-скоро към камерата:

— Лопатата е в ръката Му и Той здраво ще очисти хармана Си, и ще събере житото си в житницата, а плявата ще изгори в неугасим огън!

Няколко стрелички прободоха и Грейди. Съкрушителен шок сви мускулите му в спазъм. Преди да се е усетил, той вече се гърчеше на земята. И крещеше. А между шоковете се молеше:

— Не удряйте Бърт! Той има пейсмейкър!

Последва нов шок. Тогава лицето на предводителя изникна над Грейди. Той внимателно прекрачи една жица и приклекна.

— Твоето проучване е обида към Господа. Твоето ровене из Делата му е гнусота. Човечеството трябва да живее сред благодарно смирение, както е дошло в Света му.

Грейди с мъка се извърна. Беше му трудно да говори.

— Тук има… охранителни камери.

Мъжът спокойно се огледа.

— Нека те видят лицето ми и знаят, че вършачът на Бога, Ричард Луис Котън, е дошъл за теб.

Нов шок се вряза в тялото на Грейди. Чезнещите му мисли смътно доловиха гласове, долитащи по радиовръзка.

— Начало на фаза две.

— Разбрано, карантинен екип девет е на позиция…

 

 

Грейди дойде в съзнание след неопределено време, за да открие, че е овързан към тръбите на гравитационното огледало с помощта на изключително сложни възли. Дори пръстите му бяха омотани. Редиците кондензатори бяха притихнали, явно изключени от нашествениците. Струваше му се странно, че подобни лудити изобщо са знаели как да сторят това.

После забеляза вързания до него Алкот. Главата на стареца бе клюмнала и покрита с пот; очите стояха затворени. Марано бе вързан от другата страна на Грейди, затварящ кръга около гравитационната кула.

Грейди напрегна китки в опит да ги освободи, но това усилие само ги пристегна още повече.

Познатият глас отново заговори:

— Моли се за изкупление.

Грейди забеляза, че неколцина от маскираните мълчаливо прикачат жици към двесталитрови варели, разположени по пода. Това им придаваше вид на огромни батерии.

— Какво правите? Какво е това?

Самонареклият се Котън изникна в полезрението на Грейди и коленичи пред него.

— Тридесетпроцентов амониев нитрат, примесен с бензин. — Виждайки неразбиращия поглед на Грейди, той додаде: — Това е бомба, Джон Грейди, достатъчно мощна, за да унищожи цялата сграда. Да изпрати адската ти машина там, където й е мястото. Заедно с хората, които са я построили.

Отговори му гласът на Алкот:

— Хора като вас непрекъснато ни завличат обратно към тъмните векове.

Излизаше, че той все пак е буден.

Котън се обърна към него:

— Тъмните векове са това, към което вие не спирате да ни тласкате, доктор Алкот. Технологията няма да донесе отговора на човечеството — само съжаления от напразните ни опити да се преструваме на богове. Опитите да превърнем в Ад Неговата земя. Земята, която Той ни е завещал.

— А какво представлява онова, което правите вие? Да решавате кой да живее и кой да умре? Убийството не е ли грях?

— Не и когато е извършено в защита на Неговото творение. — Котън погледна към мнимите работници, които подготвяха експлозивите. Те му кимнаха, очевидно готови.

Ричард Котън се обърна, усмихна се и драсна клечка кибрит о една тръба. Клечката припламна. Той я доближи до върха на фитила, за да прелее пламъка й.

— Ти ще ги отвееш, и вятърът ще ги отнесе, и вихрушката ще ги разпръсне; а ти ще се зарадваш в Господа. — Той погледна към вързаните. — Съдът ви настъпи. Телата ви ще се върнат в земята. От вас зависи дали и душите ви ще бъдат осъдени на вечни мъки. Използвайте оставащото ви време, за да определите това.

Котън се приближи към голямата старомодна видеокамера, която понастоящем бе разположена върху статив. Червеният индикатор, оказващ запис, продължаваше да блести. По антените личеше, че лудитите не само записват, а и излъчват екзекуцията.

Цялата им екипировка изглеждаше остаряла. Сякаш ставаше дума за група радикални амиши, избрали осемдесетте години на двадесети век за максималното допустимо равнище на технологията. Нелепо.

Котън изкрещя към камерата:

— Ето, денят Господен иде, лют и с ярост и гняв пламенен, за да направи земята пуста; и ще изтреби от нея грешните й! Защото огън се накладе в гнева Ми, и ще пламне дори до най-дълбокия ад! Туй е възмездието Му насрещу онези, които поругават творението!

Следовниците му бързо се оттеглиха. Котън хвърли един последен поглед към прага и сви рамене почти със съжаление, преди да се отдръпне на свой ред.

За момент Грейди остана объркан от този му жест, но видът на пламтящия фитил бързо върна мислите му към най-належащото. Той отново започна да се мята. Напразно, въжето само се впиваше по-остро в китките му.

Марано тихо ридаеше край него.

— Не. Не…

— Няма смисъл, Джон — обади се умореният глас на Алкот.

Грейди отново погледна към пълзящия пламък и осъзна колко е къс фитилът. От него оставаха не повече от тридесет сантиметра, освен ако част от него не оставаше вън от полезрението му.

— Бърт? Можеш ли да си освободиш ръцете?

Алкот тъжно поклати глава.

— Съжалявам, че няма да можеш да отпразнуваш успеха си.

— Ще се измъкнем. Дръж се. — И Грейди се провикна: — Някой може ли да си измъкне ръката?

Стреснатият глас на Лум долетя от другата страна.

— Аз не мога, Джон.

— Аз също.

— Небеса! Никой ли няма джобно ножче или нещо подобно? Или телефон?

Гласът на Джонсън долетя от другата страна:

— Взели са всичко…

Няколко мига затворниците замълчаха, заслушани в съсъка на фитила.

Алкот се изсмя горчиво.

— Обаче ние наистина успяхме, нали, Джон? Надникнахме зад завесата на вселената.

— Да. Успяхме. — Грейди кимна и продължи да се оглежда за нещо, което да улесни бягството им.

— Сигурно щяхме да спечелим Нобеловата награда. А сега някой друг ще направи това откритие… — Алкот отново погледна към Грейди. — Поне знаем, че ние бяхме първите.

Грейди кимна. Пълзящият по фитила пламък доближаваше върха на един от варелите. Ако наистина нямаше още жица, до експлозията оставаха само секунди.

— Джон.

— Да, Бърт?

— Сбогом.

— Сбогом, Бърт.

Пламъкът изчезна във варела. Бяла светлина обгърна Грейди.

Това беше последното нещо, което усети.