Даниел Суарес
Прилив (23)

Глава 23
Вършачи

Джон Грейди невярващо се взираше в мястото, където само допреди мигове бяха стояли агентите. Той се обърна към трите силуета, които все още стояха пред разрязаната машина.

С крясък ученият се хвърли към тях. Но един от силуетите повдигна ръка. Невидим тласък блъсна Грейди, Котън и сержанта, за да ги запрати към предната част на бронетранспортьора. Замаян, Грейди почувства промяната на гравитацията. Тримата паднаха навън и се приземиха на земята. Сякаш гигантска ръка бе обърнала машината, за да ги изсипе на пода. Всички предмети, които не бяха прикрепени, изхвърчаха навън заедно с тях. Останките от капитана също не правеха изключение.

Грейди и Котън останаха да се носят на по-малко от метър над земята. Гилзи се поклащаха около тях.

Още силуети се присъединиха към тримата нападатели. Грейди се извърна и видя, че сержантът все още диша, но е изгубил съзнание. Очевидно някой го бе приспал по вече до болка познатия на Грейди начин.

Мъглата вече се отдръпваше под усилията на летния ветрец. Сега Грейди можеше да види купищата пехотинци, лежащи в безсъзнание.

Котън продължаваше да мълви трескаво към средния от трите първи силуета.

— Морисън, не съм им сътрудничил! Сканирай ме! Хайде, сканирай ме!

Същият величествен глас се разнесе от тъмния силует.

— Какво им каза, Котън? Отрепко дрислива.

— Нищо не съм им казвал!

Плененият от гравитацията Грейди не можеше да помръдне. Оставаше му единствено да се взира в силуетите. Те му изглеждаха заплашителни по необичаен начин, като демони от Ада.

Морисън повдигна ръка.

— Нямам намерение да те сканирам, Котън.

От небето прозвуча женски глас:

— Аз ще се погрижа за затворниците.

Агентите на БКТ повдигнаха глави и видяха Алекса да се спуска, на свой ред облечена в черен тактически екип, макар че нейният изглеждаше далеч по-изчистен и лек. Веднага личеше, че този костюм не е предназначен за битка. Тя носеше шлем с прозрачен визьор. Грейди забеляза колан като този на Морисън и предположи, че това трябва да е неговото гравитационно огледало — преработено в абсурдно малък мащаб и допълнително усъвършенствано.

При спускането й в полето на Грейди и Котън двамата попаднаха в притеглянето й и започнаха да се движат заедно с нея.

— Какво си мислиш, че правиш, Алекса? — кресна Морисън.

— Отвеждам затворниците обратно до Бюрото.

Котън беше вперил очи в нея.

— Слава на Бога! Алекса, кажи им, че не съм издавал нищо.

Тя го погледна.

— Може и да не си, но на мен ще кажеш някои неща.

Тогава жената се обърна към Грейди.

— Те убиха Дейвис. Изгориха я жива…

Тези му думи видимо смутиха Алекса. Тя гневно се обърна към Морисън и струпаните му синове.

— Екзотермичен пистолет? Не е трябвало да убиваш никого, още по-малко по такъв начин.

— Тук грешиш. Понякога трябва да бъдат създавани назидателни примери. — Морисън не реагира, но отломките, гравитиращи около му, започнаха да падат заедно с него, защото той се насочи към Алекса и останалите двама. — А ти няма да ходиш никъде. Хедрик ми нареди да се оправя с Котън веднага щом науча дали той ни е предал.

— Аз ще се оправя с това.

Котън летеше встрани и се опитваше да застане в по-удобна позиция:

— Да се оправиш с мен? Какво имаш предвид?

Скритото лице на Морисън оставаше обърнато към Алекса. Сега гласът му долиташе по-тихо.

— Това не е твоята специалност, Алекса. Трябва да се върнеш в базата. Хедрик те търси.

— Аз не съм твоя подчинена.

Гласът му отново стана раздразнен.

— Но и нямаш право да идваш тук и да пречиш на операцията ми.

— Ти вече залови търсените. Аз поемам контрол над тях. Дори не си помисляй да ме командариш.

— Забравих, че ти отговаряш само пред един човек. — Той леко повдигна глава и изрече в микрофона си: — Незабавно ме свържи с директор Хедрик.

Алекса очевидно нямаше намерение да си губи времето. Тя се оттласна във въздуха; Котън и Грейди се понесоха нагоре, в началото бавно.

Ученият почувства известно ускорение при издигането си сред нощното небе. От тази си позиция можеше да види, че наоколо лежат стотици пехотинци.

— Няма да ти позволя да отведеш затворниците! — кресна Морисън.

— Не смей да ми пречиш, Морисън. Говоря сериозно.

Тримата „падаха“ нагоре все по-бързо. Пред Грейди се разгърна обширен пейзаж. И сразената армия край тях.

Синестезията му превърна и тази отвратителна гледка в нещо красиво. Удивително като звездите над главите им.

 

 

Морисън повдигна визьора си. Сред съскане лицето му изникна. Шестима от синовете му в пълна броня стояха край него, те също откриха лица.

— Какво я е прихванало бабката? — каза един.

Морисън покри микрофона си и просъска.

— Вървете след нея. Вземете затворниците, а аз ще се свържа с Хедрик.

Синовете се спогледаха разтревожено и също покриха микрофони.

— Забрави…

— Йота е прав, татко.

— Аз няма да се намесвам в битка между бабата и Хедрик.

— Тя е някаква безценна интелектуална собственост, или нещо от сорта.

— Тя е мацката на директора.

— Ами ако тя се съпротивлява?

— Кучката е опасна.

Морисън протегна черен пръст към тях.

— Размърдайте си задниците и я настигнете.

— Тя се следи. Не е нужно ние да я следваме.

Морисън отново се обърна към тактическия оператор.

— Център, тук Водач. Установихте ли връзка с директора?

— Директорът напусна командния център, когато оповестихте, че мисията е завършена. За нещо спешно ли става дума, Водач?

— И още как. Кажете му, че съм открил Алекса и че тя е отвела със себе си и двамата затворници. Намесвайки се в операцията ми.

Последва пауза.

— Разбрано. Изчакайте инструкции.

Морисън се загледа към небето и стовари обвития си пестник върху бронираната машина. Корпусът се огъна.

— Проклятие! — С тези думи той изтръгна комуникационния модул от шлема си и го подхвърли на един от синовете си, който го улови без усилие. — Пази ми го.

— Къде отиваш?

— Някой ден вие ще се научите, че е по-добре да искаш прошка, отколкото разрешение.

Лицето му отново изчезна; Морисън полетя нагоре, последван от отломки.

Няколко секунди синовете му го следиха, преди да се спогледат притеснено.

— Аз вече зная това.

— Всичко да върви по дяволите.

— Давайте да се връщаме в базата. Лично аз не бих искал да се озова между шамарите.

 

 

Грейди наблюдаваше лунното отражение върху повърхността на езеро под тях. Той разглеждаше света от километър и половина над земята. Случилото се неотдавна все още го измъчваше, а в същото време красотата на света го заобикаляше по удивителен начин. Мъчителен контраст, защото лятната нощ бе действително красива. И тъй като той бе обърнат с гръб, насрещният вятър не го притесняваше.

Съдейки по звездите, тримата падаха на север — обратно към Чикаго. Дори и мрачното настроение на Грейди не можеше изцяло да отстрани удивлението му.

Той бе изобретил гравитационно огледало. И още приживе бе получил възможност да види същинско приложение на откритието си.

Грейди все още се опитваше да проумее всичко онова, случило се през последните десет минути. Дейвис и Фауъл бяха мъртви. Споходени от ужасяващ край. Същата гибел бе връхлетяла и заместник-министъра. И тримата бяха изпържени живи. Грейди се обърна към Алекса, която насочваше падането им. Котън гледаше надолу към земята: очевидно заради предпазните дрехи студът не го притесняваше.

Алекса улови погледа му и извика:

— Дължа ти извинение.

Той продължаваше да се взира в нея.

— Осъзнавам колко глупаво звучи това: да се извинявам за разрушения ти живот. Но аз действително не знаех.

— Но сега знаеш.

Тя кимна.

— Белезите ти… Аз проверих записите от килията… и…

— Значи наистина не си знаела?

В очите й той можеше да види истинска болка.

— Нямах представа какво си преживявал. Наистина.

Грейди се почувства облекчен. По някаква причина той усещаше, че може да й се довери.

Неочаквано въздухът престана да се движи край тях. Тримата увиснаха неподвижно. Спирането им не бе предшествано от забавяне. Те просто бяха спрели.

Алекса проверяваше системите си, загледана в показанията на шлема си.

— Какво става? — кресна Котън.

— Не зная. — Тя продължаваше проверката. — Една трета гравитация, нулеви отклонения… би трябвало да се движим.

Познат глас се включи в разговора:

— Никъде няма да отвеждаш затворниците ми, Алекса.

Тримата се обърнаха да видят приближаващия се към тях Морисън. Той бе протегнал брониран пръст към тях, чийто връх проблясваше.

Алекса мрачно отпусна ръце.

— Вграден гравитационен лъч. Това вече е нещо ново.

— Мога да неутрализирам гравитационното ти огледало. Прекрасна играчка си изобретил, Грейди. Едно от нашите подобрения включваше способността да излъчваме огледалото на произволно разстояние.

Дори и сред ужаса си Грейди не можеше да не се удиви.

— Как…

Сега спасителката им споделяше безпомощността на двамата си пътници. Като муха, оплетена в паяжина.

— Не знаех, че вече съществуват лъчители, достатъчно малки, за да се поберат в броня — каза тя.

— Размерът не е ограничение, те просто изискват много захранване. Нещо, което костюм като твоя определено не е в състояние да предостави. Излиза, че Хедрик не ти дава всичките си играчки. Поне за това е достатъчно умен.

Подир това четиримата останаха да висят мълчаливо, хиляда и петстотин метра над Илинойс, сред безоблачно нощно небе.

— Пусни ни, Морисън.

Той поклати глава.

— Ти си свободна да си вървиш. След като ми върнеш затворниците.

— Хедрик ме е лъгал. Всички вие сте ме лъгали. Защо?

— Ти си над петдесетте, Алекса. Крайно време ти е да пораснеш.

— Ти си знаел какво става в изолационния комплекс.

— Ако знаеш колко ми е омръзнало от вечната ти невинност. Ти пърхаш насам-натам и всички те обичат. Ти си бъдещето на човечеството, а моят проект бива прекъснат и аз се превръщам в генетична шега. Само че аз имам навика да оцелявам, Алекса. Аз върша мръсната работа, за която никой не знае. Когато нещо трябва да бъде сторено, директорът се осланя на мен и на синовете ми. Външният свят е безмилостно и противно място. Грейди и Котън поне имат някакво предназначение. А каква е твоята цел? Като изключим нуждата да бъдеш генетична библиотека за момента, в който те най-сетне открият как да пренасят умове от едно тяло в друго?

Тя присви очи.

— О, и за този ли проект не си знаела? Какво пък, ние не ти казваме всичко.

Алекса стискаше зъби.

— Сега бъди така добра да ми предадеш Грейди и Котън. — Той протегна и другата си ръка, очевидно готова да задейства някакво вградено оръжие.

Котън направи опит да се скрие зад нея.

— Алекса, ти знаеш, че те ме принудиха да правя това. Никого не съм наранявал, кълна се.

Морисън се изсмя.

— Колкото и да проповядваш, ти също не си светец, Котън. Алекса, Котън казвал ли ти е как го открихме? Елитен крадец, опитващ се да проникне в Бюрото. На това му се казва да си надцениш способностите.

— Алекса, не му позволявай да стори това.

— Твоите десет години така или иначе почти изтекоха, Котън.

Алекса изтегли някакво черно и продълговато устройство от колана си. Върхът му проблясваше с изключително силна тъмносиня светлина.

Морисън отпусна въоръжената си ръка.

— Позитронен пистолет? Това е смъртоносно оръжие, Алекса. Откъде си го взела?

— Много добре знаеш.

Лицето на ветерана оставаше скрито зад визьора, но изражението му можеше да бъде разгадано по бавното кимване.

— Той е слаб.

— Пусни ни, Морисън.

— Чуй се само, Алекса. Ти нарушаваш регулациите на Бюрото. Подминаваш правилата за изнасяне на технологии. Нарушаваш субординацията.

— Той ще ни убие! Ще ни съсухри като онази Дейвис! — кресна Котън.

Морисън кимна към оръжието й.

— Колко антиматерия си заредила?

— Една милиардна част от грама. Затова не си играй с мен.

— Ти не си убийца, Алекса. И освен това ти е известно, че Грейди и Котън трябва да дойдат с мен. Правителството вече знае кой е Котън. Агентите ще го подложат на разпит — и мъчения, ако се наложи — за да изтръгнат информацията от него.

Тя не свали оръжието, макар Грейди да усети колебанието й.

— Не ме предизвиквай, Морисън. Просто си върви. И кажи на Греъм да не се меси, докато аз разреша нещата.

Ветеранът бавно посочи към колана си.

— Виждаш ли това? Аз имам психотронно оръжие, несмъртоносно. Това е всичко. Не съм дошъл да убивам. Сега ти се запитай: готова ли си да ме убиеш, Алекса? Готова ли си да ме убиеш, за да ми попречиш да използвам несмъртоносно оръжие срещу…

Той рязко посегна към оръжието, но нейните рефлекси бяха по-бързи. Последва ослепителна мълния; предната част на костюма му се пръсна сред удивително сложни искрици и енергийни вихрушки. Попадението го запрати назад и надолу.

Но по време на падането си Морисън успя да стреля на свой ред. Алекса изгуби контрол; Грейди и Котън напуснаха гравитационното й поле — и се озоваха насред небето, без нищо да пречи на свободното им падане.

Алекса се опомни почти веднага и откри, че полето й вече е освободено от предишните интерференции. Тя задейства топлинно сканиране, за да огледа небето под себе си. Котън падаше под нея, крещейки, а Грейди се спускаше по-далеч, прекалено далеч за нея. Морисън вече се насочваше към него, ръсещ искри от бронята си.

Жената изруга и се понесе надолу, за да достигне Котън, преди той да се е размазал. Тя притисна ръце към бедрата си, за да намали триенето, и се спусна с над сто и шестдесет километра в час.

 

 

Въздухът прелиташе със смайваща скорост край Грейди. Сърцето му биеше оглушително. Насълзеният му поглед различи върховете на гора, издигаща се под него; той осъзна, че това са последните моменти от живота му.

Ученият повдигна очи към звездите. Красотата им бе покъртителна. Но тъй като престоят му в затвора го бе научил да се оправя със страха, физикът отново се обърна към приближаващите дървета, решен да види приближаването на края си.

Неочаквано той усети студени бронирани ръце да го сграбчват и падането му спря — само на триста метра над сенките на дърветата.

Грейди извърна глава и видя ониксовата маска на Морисън.

— Ти си същински трън в задника, знаеш ли това, Грейди?

Тогава ученият осъзна, че падането не е престанало изцяло. Тялото му се бе оказало във влиянието на противоположни гравитационни полета. Обичайната посока за „надолу“ до известна степен все още влияеше.

Една от ръкавиците на Морисън го пусна и се отдаде на борба с някаква непослушна апаратура. Лилави искри все още изхвърчаха от разтопения нагръдник на костюма. Със съскане визьорът се повдигна; лицето на ветерана изникна сред дим; осветявано от червения проблясък на алармени светлини.

— Проклета вероломна кучка! Да използва позитронно оръжие! Засегнала е захранването — и по-голямата част от спомагателните системи.

Имаше известен ефект от манипулациите му, защото скоростта на падане се забави. Въпреки това един поглед надолу показа на Грейди, че двамата все още се спускат опасно бързо.

Той се вкопчи в бронята и изкрещя в лицето на военния:

— Ако нямаш достатъчно енергия, за да поддържаш големината на гравитационното огледало, изключи стабилизирането!

Морисън се навъси объркано.

— Ако в тази броня е използвана моята технология, значи трябва да има активен процес на стабилизиране, иначе щяхме да се въртим непрекъснато. Когато две гравитационни полета се сблъскат, те ще започна да се въртят…

Дърветата се приближаваха към тях с над сто километра в час.

— ПРОСТО ПРЕКЪСНИ ПРОКЛЕТОТО СТИЛИЗИРАНЕ!

Морисън спокойно кимна и задейства някакви невидими опции.

Неочаквано падането им се забави рязко — но двамата започнаха да се въртят върху две различни оси. Грейди се вкопчи в защитния костюм; в същото време бронирани ръце го обгърнаха.

Двамата разкъсаха дървесната покривка с около петнадесет километра в час и полетяха към земята, трошейки клони. Морисън първи се сблъска с твърдта и отскочи. Край тях се обаждаха щурци.

Няколко мига двамата останаха неподвижни.

— Ето нещо, което може да бъде добавено в инструкциите — каза Морисън и се надигна с мъка. Костюмът му все още бълваше искри. Движенията му бяха видимо затруднени; на няколко места бронята му стелеше дим.

Грейди скочи отгоре му и стовари юмрук върху откритото лице.

— Кучи син!

Морисън изруга. Зажужаха сервомотори, само че костюмът не се подчиняваше. Дори визьорът не можеше да се затвори.

Грейди го удари още няколко пъти, за да се убеди, че го е зашеметил.

Наблизо пропукаха клони. Все още коленичил върху гърдите на противника си, Грейди се обърна. Алекса се спускаше от небето, стиснала мятащия се Ричард Котън.

Котън се отдели от ръцете й и се хвърли да целува земята.

— Слава на Бога!

Алекса разтревожено погледна към Морисън.

— Той мъртъв ли е?

— Не, само в безсъзнание. Но не зная за колко време.

С по-спокоен вид тя се приведе и откачи от колана на Морисън устройство, което Грейди познаваше — психотронно оръжие. Тя насочи лазерната точка към челото на поваления и я задържа за няколко секунди.

— Сега ще дойде в съзнание след около половин час.

Грейди кимна.

— Благодаря ти, че ме спаси. Ако действително ме спасяваш.

Алекса изкриви лице.

— Не съм сигурна. Само зная, че не мога да сътруднича за нещата, които си изпитал. И че трябва да спрем случващото се в изолационния комплекс.

— Все още ли вярваш в онези сценарии, които ми показа?

Тя сви рамене и не отговори веднага.

— Вече не зная на какво да вярвам.

Котън се изправи. Той все още носеше нелепите си оранжеви предпазни дрехи.

— Не бих искал да ви прекъсвам, само че Господният гняв ще се стовари отгоре ни всеки миг. Би било прекрасно да продължим разговора си другаде.

— Котън е прав — потвърди Алекса. Тя извади малък метален писец, оказал се лазерен нож. Тънкият лъч остро прогаряше мрака. С помощта на това устройство тя отряза късче от дясното рамо в костюма си. Ботушите й също бяха подложени на тази процедура.

— Какво правиш?

— Отстранявам проследяващите частици.

Грейди кимна одобрително.

Котън стоеше над зашеметения ветеран:

— Ако някой ми помогне да сваля тези предпазни дрехи, с радост бих се изпикал върху лицето на Морисън.

— Престани, Котън. Имаш късмет, че изобщо си жив — сряза го Алекса. — Не превръщай нещата в лични, иначе само ще му дадеш още една причина да те преследва.

Тя бе започнала да захвърля по-голямата част от оборудването си.

— Защо ги захвърляш?

— Всички те могат да бъдат проследени. Ние се отнасяме изключително сериозно към изолирането на технологии. Много скоро тук ще пристигнат хора, които да приберат оборудването, както загатна Котън.

Грейди погледна към Морисън.

— А какво ще правим с него?

— Остави го.

— Ами костюмът? — Грейди оглеждаше бронята. — Ще имаме повече време, ако го оставим без комуникация. Бихме могли да изхвърлим оборудването му на няколко километра от него…

Алекса се замисли над това.

— Можем ли да го свалим? — додаде ученият.

Тя кимна.

— Съществува вграден механизъм за отваряне, но той е достъпен само за персонал от определено ниво. Към което спадам, за щастие, и аз. — Тя коленичи до Морисън, допря ръка до шлема му и се обърна към микрофона си. — Необходима е извънредна медицинска помощ.

Неочаквано бронята на Морисън започна да се разтваря.

— Проклет да съм.

Тя се надигна.

— Включването на подобен метод е наложително. Диамантоидната броня не може да се реже.

Грейди пробно повдигна една пластина.

— Очаквах, че ще тежи много повече.

— Това е най-твърдата субстанция, позната на човека. Скоро те бяха събрали всички елементи от бронята. Алекса не пропусна да захвърли онези четири от тях, които притежаваха вградени проследяващи частици. Междувременно Морисън започна да се свестява.

Котън повдигна вежди.

— Подранил е с петнадесет минути. Корав негодник. Морисън напразно посегна към оръжието си. Алекса бързо насочи психотронния пистолет към него.

Военният бързо прецени ситуацията, забелязал оборудването, което тя бе свалила от себе си. Той се усмихна злорадо:

— След този цирк повече няма да бъдеш любимката на Хедрик, Алекса, а ще станеш поредното незначително лице. Какво падение…

Котън стовари юмрук върху челюстта му. Морисън почти не трепна.

— Мамка му! — Брадатият се отдръпна, разтриващ ръка. Морисън го изгледа презрително.

— Ти си женчо, Котън.

Алекса насочи оръжието.

— Сладки сънища.

Макар заспиващ, Морисън съумя да й покаже среден пръст. Всред хъркането му жената захвърли оръжието към останалото си оборудване и направи знак на останалите двама да се приближат към нея. Грейди почувства гравитацията около него да се променя — и неочаквано посоките се извъртяха.

Докато тримата се издигаха, Грейди каза:

— Агент Дейвис е мъртва. Заместник-министърът Макалън също. Всички, които повярваха на историята ми, са мъртви. А полицията много скоро ще започне да търси Котън. Къде ще отидем?

— Аз се сещам за място… — обади се Ричард Луис Котън.