Даниел Суарес
Прилив (33)

Глава 33
Падение

Грейди се изви в стремежа си да се изправи по време на падането — и се блъсна болезнено в тавана на кабинета. Мебели, витрини и други тела прелетяха край него, но не се разтрошиха по очаквания начин. Постройката изоставаше с половин секунда в падането си от тях. Отвратително пропукване изпълваше въздуха — звук от пропукването на огромни ледени планини. Самият комплекс бе започнал да пада.

Сблъсъкът бе оставил Грейди без дъх. Поне изправянето не го затрудни. Замаян, той започна да се поклаща сред носещи се мебели и произведения на изкуството. Краката му съвсем леко докосваха тавана, превърнал се в стена.

Прозорците все така показваха Париж. Гледката на неподвижния булевард не съответстваше с усещането за свободно падане: мозъкът на Грейди се бунтуваше срещу това разминаване; започваше да му се вие свят.

Край тях продължаваше да се разнася тътнеж. Помещението се разклати отново, сред остър пукот, накарал ушите на учения да заглъхнат. Само че Грейди забрави напъна си за повръщане, забелязал вкопчените Морисън и Алекса. Пистолетът й се носеше на метри от тях. Изглежда, оръжието бе изхвърчало от ръката й по време на първия удар с тавана.

— Алекса!

Тя не отговори, заета с опитите си да се сдобие с опора, от която да използва превъзхождащата си сила. В един момент тя успя да се оттласне от понесъл се във въздуха диван и два пъти да блъсне Морисън в лицето.

Но той отказваше да я пусне.

Грейди се бе отдалечил от тавана. Той направи опит да се приближи до него, за да се отблъсне.

— Ще ти помогна.

— Хвани Хедрик! — изкрещя тя в отговор.

Ученият плъзна поглед сред огромното помещение. Сред тази обстановка беше трудно да си припомни първоначалната посока, в която се бе намирало нагоре — наоколо се носеха мебели, картини и антики: цели и на парчета. Но след миг той успя да различи масивното бюро на директора, преобърнато, и самия Хедрик, започнал да пълзи към една странична врата. Той се намираше на десетина метра от Грейди.

— Хедрик!

Хедрик не реагира, а продължи да напредва към изхода. Двойната врата, към която се бе насочил, се отвори при приближаването му. Изникналият отвъд коридор изглеждаше познат на Грейди. Това действително се оказа така: директорът се отправяше към музея на „поставената под карантина“ технология.

— По дяволите. — Грейди се вкопчи в най-близката повърхност — под, а може би стена — и се оттласна в преследване. Той разсъждаваше усилено, за да изчисли най-подходящата си траектория.

Тогава той зърна грависа си, увит около шлема, да се поклаща заедно с останалите отломки. Изглежда, устройството бе паднало някъде до първоначалната позиция на Грейди, защото той го бе държал в ръцете си.

Ученият ги грабна и започна да закопчава колана. При това той мина под Морисън и Алекса и получи възможност да види, че ветеранът е сграбчил викториански настолен часовник и се опитва да удари жената с него.

— Намерих грависа си! Ще ти…

— Не ми трябва помощ! Хвани Хедрик!

Грейди задейства устройството и си сложи шлема. Вратите вече се бяха затворили отвъд директора. Ученият отново погледна към Алекса и взе решение. Той промени посоката си на падането към нея и Морисън.

Но падане не последва. Той все още се намираше в състояние на свободно падане.

Девет метра над него Алекса го погледна, заета да откопчва пръстите на военния от гърлото си.

— Намираш се в по-силно огледало. По този начин Морисън успя да ни спре! Грависът ти е безполезен! — Тя отново удари военния.

— Не разбирам! — изкрещя Грейди.

— Ти си измислил тази проклетия, ти ми обясни! Върви след Хедрик! Има места, където той би могъл да избяга! Не му позволявай да се измъкне! — Тя изсумтя и се превъртя назад. Краката й се обвиха около главата на Морисън.

— Кучка! — изрева той. Лицето му бе започнало да почервенява.

— Ще се справиш ли?

— Върви, Джон!

Грейди неохотно се обърна и започна да си проправя път към музейния коридор. И през цялото време не спираше да размишлява за взаимодействието на гравитационните полета — дали беше въпрос на сила? Дали имаше сходства с акустиката? Може би двете полета се изваждаха едно от друго? Не… защото равните по сила полета не го правеха.

Той си наложи да се съсредоточи. Коридорът вече се протягаше пред него, макар и преобърнат — експонатите се носеха във въздуха. Грейди трябваше да заслони очи срещу яркото сияние на първия термоядрен реактор, запечатан зад витрината си.

Хедрик пълзеше по протежение на килима.

— Хедрик!

Последва нов гръмък пукот. В близката стена изникна разцеп, който бързо започна да се разраства. Долиташе звук от трошене на дърво. Неочаквано сред коридора изникна фученето на вятъра — макар че Грейди не можеше да види точната му посока, защото го обграждаха вътрешни стени.

Този неочакван приток едва не го изблъска обратно в кабинета, но Хедрик също не бе подминат.

От това разстояние ученият можеше да го огледа добре. Директорът изглеждаше притеснен, но също така и решен. Хедрик пъхна ръка в джоба си и измъкна някакъв малък предмет, който насочи назад към Грейди.

— Мамка му… — Ученият се оттласна от стената и се насочи към отсрещната страна на коридора. Взривът разтроши част от дървените панели и блъсна Грейди, който се приземи тежко.

Той се опомни сред нараснало количество отломки, дим и пламъци. Греъм се намираше на десетина метра от него и се бореше да се промъкне сред по-големи парчета.

— Хедрик!

Директорът се прицели отново, но се извъртя прекалено рязко и заради инерцията си не уцели. Новият взрив пръсна няколко витрини. Още хиляди горящи отломки изпълниха въздуха около учения. Виещият вятър допълнително подхранваше огъня.

Тогава последва нов оглушителен трясък: самата земя се разчупваше. Този звук за момент заглуши вятъра.

 

 

Ричард Котън разглеждаше редица холоекрани, показващи външността на главната квартира на Бюрото. Бета-Тав му бе предоставил достъп до наблюдателната прах на околните детройтски сгради: триизмерна холограма на центъра на града, където в момента бе изникнала смайваща гледка — цялата земя в радиус от сто метра от сградата на БКТ се надигаше, за да се откъсне от земята. Разположените в непосредствена близост по-ниски сгради се накланяха и падаха. Сградата на съда се срути върху себе си, разрушена от собствените си основи.

Но центърът на БКТ не се разпадаше. Четиридесететажната постройка продължаваше да се издига от земята, изниквайки с по-голяма широчина. Нови и нови етажи тъмни наностени се издигаха от земята.

Целият район се тресеше от грохот.

— Записваме и това, нали?

 

 

На километри от мястото хората излизаха пред домовете си и се струпваха по балкони и тротоари, за да се взират в израстващия от земята монолит. Залитащи от трусовете, те повдигаха клетъчни телефони, за да заснемат тъмната острина, която продължаваше да нараства. Този процес изглеждаше безкраен: сградата, по-висока от каквото и да било, продължаваше да се издига и след стотния етаж. И след сто и двадесетия. Заобикаляше я пръстен от отломки, започнал да проблясва в утрото, когато слънцето заблестя сред парчетата стъкло. Въздушните течения очистваха облаците дим и отломки от върха на постройката. А огромната кула продължаваше да се издига.

Жителите на Детройт спираха и се втренчваха смаяни, неспособни да повярват на очите си.

 

 

Алекса напредваше сред носещите се парчета и ги блъскаше встрани. Тя се бе насочила към позитронния пистолет, който се поклащаше във въздуха и отскачаше от стените.

Морисън я следваше решително. Лицето му бе окървавено, но очите му блестяха от гняв.

— Урод! Ти може да си по-бърза и по-силна, но никой не е по-корав от мен…

Неочаквано един стол блъсна Алекса в гръб и я тласна напред. В инерцията си тя подмина оръжието; опитът й да го сграбчи се оказа неуспешен. При извъртането си Алекса видя смръщеното лице на Морисън, който сграбчваше пистолета. Не й оставаше друго, освен да ускори падането си към най-близката стена, за да се оттласне.

Миг по-късно сред пода изникна огромна пукнатина, от която избликна вятър. Алекса отхвърча сред дивани, маси и трошащи се витрини. Кракът й се закачи за ръба на едно от канапетата; това съприкосновение придаде въртеливост на полета й. Тя се сблъска с още някакви предмети.

Сред въртенето си Алекса изгуби ориентация. Изпълващите помещението пропуквания определено не помагаха. Остра болка прободе крака й и жената се сви на топка, докато не се блъсна в нещо. По времето на опомнянето й Морисън вече се отправяше към нея, насочил оръжие. Стените на помещението бяха покрити с чудат, трепкащ пламък, като онзи от експериментите в Космоса. Огън, който не разполагаше с посока за „нагоре“.

Морисън отвратено отпусна димящия пистолет и го захвърли.

— Не си ми оставила много заряд.

Тя го изчака да се доближи и го отпрати назад с ритник в брадичката, запратил го обратно сред димящите отломки.

Около тях стените пропукваха и стенеха.

 

 

Грейди напредваше към Хедрик, като се стараеше да използва отломките за прикритие. Хедрик се бореше с някакъв люк; на моменти той се обръщаше, за да стреля по учения и да не допуска да се доближи.

В коридора почти не бяха останали отломки. Лъчевото оръжие на директора бе изпарило по-големите късове.

Но от друга страна, Грейди бе смалил разстоянието между двамата — в момента се намираше на три метра и половина от директора и стоеше прикрит зад носещите се във въздуха експонати. От мястото си физикът можеше да види, че Хедрик се опитва да отдели някакво превозно средство без колела от поставката му. Ученият се намираше достатъчно близо, за да разчете прожектирания във въздуха надпис — гравитационна кола.

Трябваше да се признае, че тази машина прилича на „Порше“ от двадесет и втори век.

Грейди отново се прикри и изкрещя:

— Няма да ти позволя да избягаш, Хедрик!

Сред воя на вятъра директорът не можеше да прецени посоката на гласа: той стреля няколко пъти. И всеки път изникналите на пътя на изстрела отломки се стопяваха във въздуха.

— Опиташ ли се да ме последваш, ще те убия! Двамата с Котън ще ми платите за това!

Оглушителен трясък разтърси комплекса. Стените отвъд Хедрик се напукаха и изчезнаха, отнесени от мощна вихрушка. Греъм захвърли оръжието си, за да се вкопчи в машината с две ръце — дори и когато той и гравитационната кола биваха засмуквани.

Грейди попадна под влиянието мигове по-късно. Пред себе си той можеше да види огромна дупка в сградата. Масивното скеле се огъваше и свиваше навътре.

Гледката, разкриваща се през огромния отвор, го вцепени. Те се намираха поне на четири километра във въздуха. Улиците на града и далечните езера се разгръщаха под тях, а зората изгряваше над хоризонта.

Той видя как Хедрик влиза в машината и затваря вратата след себе си. Точно в този момент гравитационната кола биваше засмукана навън, заедно със стените, мебелите и килимите. Самият Грейди също прелетя през отвора. Сблъсъкът с ледения въздух го замая по отвратителен начин. Огромна черна стена прелетя край него, като издигащ се космически кораб. Всичко това бе съпроводено с продължителния тътен на лавина.

И той отново започна да пада. Край него сградата на БКТ продължаваше да се отдалечава към горните слоеве на атмосферата. Един поглед надолу му показа назъбения край на високата стотици метри кула, откъсната от останалата част на комплекса или основите.

Това му позволи да зърне нещо още по-смайващо: огромна дупка с диаметър от стотици метри и неизмерима дълбочина, зейнала насред Детройт. Градската река бързаше да запълни празнината. На мястото се бе образувала същинска Ниагара.

Грейди се отърси от вцепенението. Сега той се намираше на не повече от два километра над земята. Пламтящият ръб на кулата се смаляваше над него.

Алекса.

Вече нямаше начин да я догони. Но нейният костюм имаше вграден гравис. И тя можеше да го използва по-добре от всеки друг. Грейди промени ъгъла на спускането си: единственото, което му оставаше, бе да намери Хедрик. Той щеше да му предостави местоположението на затвора.

Грейди започна да оглежда въздуха под себе си и забеляза голям къс отломки да се насочва на юг. Предметът имаше изящната форма на гравитационната кола, но бе прикрепен към нещо, което контрастираше с изтънчеността му. Поставката.

Колата се отправяше на юг, но освен това падаше. Губеше височина.

Грейди кимна на себе си и се насочи към машината.

 

 

Вътрешните стени на комплекса трепереха от вятъра, който се изливаше през пукнатини сред наноструктурата. На Алекса се струваше, че всичко се извива около нея и пречи на стремежа й да открие изход.

Морисън продължаваше да я следва. Тя не можеше да открие повърхност, която не се носи, и й беше трудно да набере преднина. Нямаше върху какво да се затича.

Ревът на вятъра се сливаше със стърженето на масивните плоскости метаматериали, които се огъваха под напора на неочаквани сили. Цели планини се сблъскваха в небето.

Алекса трябваше да открие проход. Трябваше да има отвор. Целият този вятър означаваше, че някъде в структурата има дупка. Информационните системи в шлема й показваха, че тя се намира на шест хиляди и седемстотин метра над земята и продължава да се издига. С изтъняването на атмосферния слой скоростта на издигане щеше да се увеличи. Много скоро тя щеше да се затруднява да диша.

— Няма да ти позволя да си идеш, Алекса! — изсумтя Морисън.

Неочаквано той успя да я сграбчи за краката. Тя се извъртя и го изрита. И докато пропълзяваше през пукнатина в една от вътрешните стени, се обърна към него.

— Трябва да ти се признае, Морисън, че ти не се предаваш.

— И още как! — Той продължаваше да напредва. — Така се отличих в службата. — Ветеранът бе задъхан като куче. — Да знаеш ограниченията си… и да ги надхвърляш.

По пътя към нея той сграбчи къс диастъкло, който се носеше във въздуха. И се опита да се хвърли напред, замахвайки.

Алекса се хвърли под острието и изстреля поредица резки удари към лицето му. Два изплюти зъба останаха да се носят сред въздуха.

Въпреки това той се хвърли в нова атака, сред изместващите се стени.

— Мозъкът ти изобщо свързан ли е с тялото ти, Морисън?

Той се оттласна от една стена и се хвърли към Алекса.

Жената се оттласна от друга преграда и избегна жесток замах, който едва не преряза гърлото й.

— С Бюрото е свършено! Трябва да се махнем. — Алекса виждаше, че той едва си поема дъх. — Мога да те изведа. Просто се предай.

Морисън поклати глава.

— Няма да… избягаме. Дори това да е последното нещо, което ще направя… Аз ще докажа, че съм по-добър. — Той умело превъртя парчето в ръката си.

— Ти си луд.

— Може би това… ме прави по-добър.

Ветеранът се хвърли към нея. Алекса се хвърли нагоре по едно извито стълбище. Това я запрати сред засмукващ вятър; над нея изникна дневна светлина.

В стената пред нея имаше двуметров отвор — в края на треперещ коридор, сред който плаваха отломки.

Тя погледна назад: Морисън се набираше след нея, захапал режещото парче. Кръвта върху лицето му не сварваше да засъхне; празнините на липсващите зъби се отразяваха в стъклената повърхност. Той сграбчи къса и за момент погледна към отвора.

— Това ли е? Страх те е… да се изправиш срещу мен?

Тя поклати глава.

— Не проявявам интерес. Това е нещо, което надали ти е минавало през ума, Морисън. Хомо сапиенс не е убил неандерталеца, а просто го е надживял.

— Технологията… ще замине заедно с мен… и тази кула… във вечността.

— Така изглежда.

Той дишаше усилено. Редкият въздух допълнително усилваше умората.

— Това е краят, Морисън. Предай се и ще те отнеса до земята.

Той изхриптя.

— Върви… на майната си. Как изобщо… можеш да дишаш?

— Капацитетът на дробовете ми е с една трета по-добър от твоя. Всеки мой дъх донася двадесет процента кислород в повече.

— Проклет урод.

Тя се взираше в него, вкопчен насреща й. Взираше се в суровото лице и белязаното тяло. В разкъсаната униформа.

— Защо не си избрал да се подложиш на клетъчно възстановяване, Морисън? Защо си се оставил да остарееш?

Вече личеше, че той се затруднява да остава в съзнание.

— За някои възрастта не представлява проблем.

Алекса не можа да се сдържи и се изсмя с глас. Шлемът й показваше, че се намират на осем километра и половина над земята.

Той удари по перилото с ножа.

— Да изтрия… единствения си провал.

— Човек с тъй високи изисквания, че собствените му клонинги го разочароват.

Слюнките около устата на Морисън започваха да замръзват. Очите му се затваряха.

— Човек трябва да има стандарти.

— Да разбирам ли, че няма да дойдеш с мен?

Той повдигна парчето, но не можа да каже нищо.

Алекса погледна към визьора. Девет километра. Неочаквано тя осъзна целта на Котън.

— Предстои ти да се сблъскаш с Кратос. Осъзнаваш ли това? Натам е насочена постройката. Котън възнамерява да разруши сателита със самото Бюро.

Морисън се изсмя.

— Естествено, Котън…

— Сбогом, Морисън.

Той замаяно поздрави с въоръжената си ръка.

Алекса скочи, възнамерявайки да се отдалечи колкото се може повече. Излишно усилие, защото вятърът веднага я тласна надолу, далеч от изкуственото гравитационно поле, обратно сред лъчите на утринното слънце. Студенината обгаряше.

Тя погледна нагоре. Черната кула продължаваше да се издига сред небето и да ръси отломки, които я следваха. Стените й пораждаха мътен отблясък.

 

 

Грейди изменяше ъгъла на спускането си, за да следва непредсказуемата траектория на черната машина. Гравитационната кола приличаше на птица, към която са приковали тежест. Очевидно фундаментът излизаше извън границите на поражданото поле и повличаше машината надолу. Не точно като воденичен камък около шията, но пак неумолимо.

Ученият се намираше на половин километър зад машината. От това разстояние той можеше да види как Хедрик трескаво се бори да овладее спускането на колата.

Те се намираха само на шестстотин метра над града. За момент Грейди се обърна към кулата. Тя продължаваше да се смалява в небето; навсякъде се сипеха парчета. Бе настъпило Възнесението, макар и ограничено само до Детройт. Сякаш този град не бе страдал достатъчно.

Грейди не бе сигурен дали да вини Хедрик, или себе си. Колцина ли бяха погинали? Двадесететажна постройка се накланяше, за да изчезне в ямата, зинала на мястото на изтръгнатата кула. Речните води все още се изливаха вътре, сред дим, пушек и пара.

С подновен гняв той се обърна към директора. Вече можеше да види накъде се е насочил Хедрик. Двамата се бяха спуснали на юг; в тази част на града високите постройки бяха рядкост. Тук се срещаха малки фабрики и пръснати домове. При спускането си Грейди забеляза само една едра структура сред околната развала — масивна двадесететажна постройка. Тя се намираше близо до железопътна линия, която отвеждаше към разпределителна гара.

Имаше логика. Хедрик се насочваше към най-близката висока постройка, за да може да приземи машината си и спокойно да я отдели от поставката.

От разстояние триста метра той наблюдаваше как гравитационната кола се спуска към покрива на масивната постройка. Приземяването й не бе особено гладко — тя вдигна облак прах и късове. Ученият побърза да се насочи с максимална скорост.

Това беше най-голямата изоставена постройка, която Грейди бе виждал до този момент. Очевидно това представляваше железопътна станция. Всички от стотиците й прозорци бяха счупени. Но това не отнемаше от качествата й — тя притежаваше достойна архитектура. За Грейди бе трудно да повярва, че подобно място е било изоставено.

Сградата бе обградена с бодлива тел. Тя имаше огромни прозорци и колони. На места я грозяха графити.

Грейди продължаваше да се спуска към машината. Тя се бе врязала отчасти в покрива, но вратата й бе отворена. Недалеч Грейди търчеше към отворената врата на стълбище. За отвращение на учения Хедрик погледна назад, веднага забеляза преследвача си и се затича с цялата си бързина.

Изглежда, директорът не разполагаше с още оръжия, но вече знаеше, че е преследван. Грейди се приземи близо до стълбището. Покривът простена под близостта му: ученият осъзна, че занемарената постройка не е в състояние да удържи необичайната гравитация. Видно беше, че тя изпитва достатъчно затруднения и със стандартното притегляне.

Той изключи захранването на грависа си и се втурна по стълбището. Под краката му хрущяха боклуци и късове отронена мазилка. От следващия етаж Грейди можа да види, че голяма част от вътрешните стени липсват. Гора от колони се простираше в двете посоки; покриваха ги вандалски надписи. Тукашните прозорци притежаваха арки и откриваха гледка към реката и езерата отвъд.

От далечината долиташе вой на сливащи се сирени. Дори сигналът за въздушна тревога се бе присъединил към тях.

Грейди спря и напрегна слух, а подир това се приведе отвъд перилата на стълбището. Той видя силует да притичва на долния етаж, затова веднага се насочи надолу. По средата на следващата отсечка от стълбището ученият задейства грависа, за да се сдобие с допълнителна бързина. Това му действие бе съпроводено от отвратително пропукване. На площадката Грейди преустанови захранването и се метна встрани. Голям бетонов къс рухна на мястото, на което той бе стоял само преди миг.

Той си пое дълбок дъх. Да, определено не беше разумно да се заиграва с гравитацията тук.

Ученият се отправи в посоката на силуета. За щастие, и този етаж имаше малко стени. Грейди се отправи към отсрещния край на залата, където с удовлетворение откри, че тамошната врата на стълбището е обградена с по-нови сгурбетонови блокчета. Не се виждаше друг изход. И той знаеше, че Хедрик не разполага с гравис.

Или с оръжие. Поне така изглеждаше.

Грейди напредваше предпазливо, като не спираше да се оглежда. Сега той се бе насочил към прозорците. Отвъд тях имаше широк перваз. При поредния си оглед той осъзна, че дебелите колони при прозорците предоставят най-добрата възможност за промъкване. Затова ученият внимателно се насочи към тях, като спря в сенките за момент, преди да надникне.

На три метра от него стоеше Хедрик. Костюмът на директора бе изцапан и разкъсан. Няколко от разкъсите бяха засегнали не само плата, а и кожата му: кръв попиваше в плата.

Макар и вкопчен за стената, директорът повдигна ръка към Грейди.

— Осъзнаваш ли какво стори, Джон? — Греъм Хедрик посочи към небето.

Грейди повдигна очи. Главният щаб на Бюрото все още се издигаше, като напускащ атмосферата извънземен кораб.

— Ти разруши най-голямото хранилище на знание от Александрийската библиотека насам. Ти обрече човечеството да остава десетилетия назад от… един руски изкуствен интелект и един азиатски урод, който от прекомерна памет не може да мисли.

— Зная, че имате и други центрове, Хедрик. Като например изолационния комплекс. Трябва да зная къде се намира той.

— Така ли?

— И освен това зная, че имате копия на тези технологии. На плановете, необходими за изработването им.

— Няма резервни копия, идиоте. Не можехме да си позволим да ги съхраняваме извън главната квартира, защото съществуваше опасност азиатският или руският клон да ни ограби. Лекарството против рак, безсмъртието, гравитационното огледало — всички тези ключови технологии изчезнаха заедно с центъра. Сега осъзнаваш ли какво си направил?

За момент Грейди потръпна вътрешно, но после кимна.

— Можем да ги възстановим. Особено ако разполагаме с откривателите им — а те се намират в затвора ви.

Хедрик стисна зъби и погледна към занемарената сграда.

— Ето какво става, когато не подхождаме с отговорност, Джон. — Той посочи към руините. — Мичиганска централна гара, убита от автомобила. Излишна. Целият град е на практика руина.

Грейди пристъпи на перваза.

— Ти идваш с мен.

— Не се приближавай. — Хедрик нервно погледна към земята. — Аз съм единственият, който знае къде се намира изолационният комплекс.

— И трябва да ми кажеш. — Грейди започна да се приближава.

— Говоря сериозно. Ще скоча.

Хедрик бе започнал да трепери. Капчица пот бе изникнала върху носа му.

— Не мисля, че ще го сториш. А дори и да се престрашиш, аз просто ще те последвам с грависа и ще те спра. — Грейди посегна да го хване за ръкава. — Просто ела с мен.

Но тогава Хедрик повдигна ръката, оставала скрита зад ъгъла. Тази ръка стискаше парче арматура с къс бетон в единия край. Директорът замахна с изненадваща ловкост и бързина. Едва тогава Грейди осъзна, че Хедрик също трябва да е обогатен на генетично ниво.

Ученият се наклони встрани. Парчето бетон го блъсна по бузата. Тласъкът накара Грейди да залитне назад. Той успя да се хване за рамката на прозореца и се извъртя да види как Хедрик се олюлява на перваза, размахал ръце.

Изглежда, устремът го бе накарал да изгуби равновесие.

— Джон!

И Хедрик изчезна отвъд ръба, политайки към земята, която го чакаше двадесет етажа по-надолу.

Грейди скочи подире му, стоварвайки юмрук върху бутона за задействане на грависа. Той се хвърли след падащия като гмурец, на шест метра след директора, чиито писъци заглъхнаха. С ужасено лице Хедрик протягаше ръце към Грейди. Но Грейди не можеше да преодолее разстоянието. И в един момент ученият трябваше да пренасочи посоката на падането си. Неохотно. Хедрик отново започна да крещи. И да се отдалечава.

— Не!

Грейди застина във въздуха четири етажа над масивния покрив на главната зала. Под него Греъм Хедрик се размаза върху каменната повърхност. Кръвта му започна да се оттича към близкия улук. Усещането за провал се стовари върху Грейди със същата сила.

Миг по-късно Алекса се спусна до него.

Поне тя бе оцеляла. Това му донесе известно облекчение.

Двамата се спогледаха ухилено.

— Третият закон на Нютон не цепи басма — отбеляза Грейди, загледан в останките на Хедрик.