Даниел Суарес
Прилив (5)

Глава 5
Оригинал

— Не трябва ли да го пренастроиш преди транспортиране?

Рус мъж, напълно сходен с другия, с изключение на бялата лабораторна манта, раздразнено повдигна очи от проектирания си дисплей.

— Прощавай, нима ти притежаваш медицинска квалификация?

— Просто казвам, че ако зададеш по-дълго време за заминаване, ще имам време да отдъхна малко.

— Ти винаги „просто казваш“ нещо, логореино.

— Толкова време бях далеч от цивилизацията…

Дрънчене.

— Не бъди такъв сухар, човече — продължи униформеният. — Дай ни няколко часа, преди да ни изпратят обратно.

Грейди ги наблюдаваше от наклонения плот на метална маса. Той все още се чувстваше като безтелесна глава — неспособен да усети нищо под шията си. И това усещане го изпълваше с паника. Той се взираше в светлините, опитваше се да се успокои — особено защото звукът от собственото дишане, което не можеше да усети, само допринасяше към паниката му.

— Господин Грейди, бъдете така добър да спрете с учестеното дишане.

— Просто го натъпчи с РР-3 и го остави да си почине малко.

— Престани да ми казваш как да си върша работата.

— Хайде де, направи ми услуга. На теб няма да ти струва нищо. Трябват ми само няколко часа.

— Нямам никакво намерение да подправям официални документи, та да можеш ти да преспиш с някоя.

— Гъзолизец.

Още двама клонинги изникнаха в полезрението на Грейди. Те не бяха красиви, но изглеждаха като родени водачи. Двамата новодошли носеха сиви стражеви униформи с гръцки букви на раменете — Делта-Алфа и Тета-Тав — като представители на студентски братства.

Двамата новодошли се втренчиха в Грейди.

Техникът с бялата манта се оплака:

— Разкарайте се от лабораторията ми, мътните ви взели. Всички.

— Дай ни няколко часа, Зета. Не съм бил в истинския свят от година и половина.

— Това не зависи от мен.

Сопнатият глас на по-възрастен мъж неочаквано прогърмя:

— Вие тримата, махайте се!

Последните двама се изпариха веднага. Но спорилият по-рано остана, загледан в някого, който за няколко мига остана извън видимостта на Грейди. След секунди ученият можеше да види приближаването на най-възрастния Морисън. Онзи от кабинета на Хедрик.

Младият Морисън се взираше в него.

— Не се боя от теб, старче.

Възрастният Морисън застана лице в лице с него.

— Това подлежи на промяна.

— Човек на твоите години трябва да внимава.

— Забавна препоръка — подсмихна се ветеранът и неочаквано стовари главата си в лицето на по-младия. Войникът рухна; само след миг ботушът на възрастния вече притискаше шията му. — Защото ти си този, който трябва да бъде внимателен.

— Разкарай се от мен!

Морисън подвикна назад:

— Момчета, разкарайте този идиот, преди да съм го убил.

Двама от клонингите забързаха да отведат своя другар.

— Всички останете да изчаквате в транспортьора. И бездруго скоро потегляте.

— Да, сър.

Възрастното и белязано лице съпроводи войниците, които изнасяха ранения. Накрая той се обърна към Грейди.

— Деца.

Грейди не можеше да отговори.

— Не ме гледайте така. Майката природа винаги е имала клонинги, господин Грейди. Наричат се близнаци. — Той раздразнено поклати глава. — Аз просто имам повече от обикновено. Още колко остава, Зета? — обърна се военният към клонинга с лабораторната престилка.

— Пет, най-много десет минути. В зависимост от протеиновата му структура.

Морисън кимна, разсеяно загледан в сложните изображения на най-близкия екран.

— Така и не мога да свикна с всички тези технологични приумици. — Той отново погледна към Грейди. — Но нали знаете какво казват. Преди тридесет и пет всичко ти се струва ново и вълнуващо, а всичко след тази възраст се превръща в доказателство за възгледа ти, че светът отива по дяволите.

Ученият все още се опитваше да успокои паниката си, породена от безсилието. Дишането му бе мъчително.

Морисън се намръщи насреща му.

— Успокойте се, господин Грейди, или нашийникът ще се затрудни да контролира респираторните ви функции. Разполагаме с цялата необходима генетична информация, за да създадем ваше копие, но, както може би сте забелязали, това не би било същото като да разполагаме със самия вас.

Лабораторният техник прекъсна работата си и подбели очи към тавана.

— Няма ли да престанеш с това?

— Говоря с него. Защо реши, че говоря с теб? Към теб ли съм обърнат?

— Мисля, че в известен смисъл говореше на мен.

— По-бързо приключвай с приготовленията. Колкото по-бързо отпратя онези бракувани неандерталци, толкова по-добре.

— Разбрано. — По-младият въздъхна и възобнови работата си.

Погледът на Морисън отново се насочи към Грейди. Военният изглеждаше стар и уморен. За момент той разтри лице с мазолести пръсти.

Грейди с мъка можа да учлени думите — той заговори по-скоро като начин да отвлече вниманието на мислите си от противния си световъртеж.

— Защо правите това?

Морисън отпусна ръка.

— Какво имате предвид?

— Защо отнемате живота ми?

— Щом директорът казва, че се нуждаете от време за размисъл, значи действително е така. Изолацията кара хората да си променят мнението. Променя начина им на мислене, както ще откриете и сам.

Грейди търсеше някаква човешка топлота в очите му. Напразно.

— Това не е правилно.

— Правилно. Грешно. Тези понятия са въпрос на перспектива. Убеден съм, че според газелите лъвовете не са прави.

— А вие и вашите клонинги сте лъвове.

— За тях бих казал, че са по-скоро хиени.

Техникът захвърли таблета си върху масата.

— Татко, престани вече.

— Какво? Не мога ли да говоря с клетника, без да слушам подмятания?

— Няма да стоя тук и да ти слушам глупостите.

Морисън отново се обърна към Грейди.

— Знаете ли защо през осемдесетте избраха да клонират именно мен, господин Грейди? Защото аз бях най-добрият специализиран служител на американската армия. Висок интелект, върхова физическа форма, несломим инстинкт за оцеляване. За победа. Но се оказва, че гените не са орис, а статистика. След две десетилетия стана повече от ясно, че решаващата роля не принадлежи на гените.

Младият клонинг се намеси:

— Ти дори не разбираш науката: съзнанието — така нареченият „сензориум“ — отчасти съществува като израз на частици, заплетени в по-висши физически измерения. Човешкият мозък е само проводник.

Морисън посочи към него.

— Именно. Точно по тази причина никой от вас няма да бъде мен. — Подир това той погледна към Грейди. — Оказа се, че не е възможно да копираш хора, а само плътта. Сега всичко това са биотехнологии. Като баба Алекса.

Техникът го гледаше остро.

— Тау каза, че си искал всички ние да бъдем ликвидирани.

— Не всички. Просто неточните репродукции.

Тази корекция по никакъв начин не промени погледа на клонинга. Морисън сви рамене:

— Какво очакваш да кажа?

След още няколко мига взиране клонингът отвърна:

— Има моменти, в които ми се иска да те убия.

— Постарай се, синко. Само не се проваляй.

Двамата мълчаливо се взираха един в друг. Накрая Морисън се усмихна:

— И двамата споделяме склонност към убийства. Някои от нас са по-добри в прилагането й на практика.

Лабораторният техник бавно си пое дъх.

— Няма да се поддам на генетичните си предразположеност.

— Поредно потвърждение на думите ми.

Техникът се обърна отвратено.

— Успокой се, Зета. Ти си един от качествените.

— Приключих — обяви техникът. — Файлът му е готов. Сега моля да ме извиниш.

— Добре. — Морисън хвърли един последен раздразнен поглед към клонинга. — Приспи го и го качвай на транспорта.

— По дяволите…

Грейди затърси думи да ги убеди.

— Почакайте. Не правете това. Аз…

Но неустоимото желание за сън го обви като задушаващо одеяло.