Даниел Суарес
Прилив (20)

Глава 20
Отвъд воала

Алекса крачеше сред изчислителния център — тя напредваше уверено, с неизменяща скорост, защото автоматизираните врати се разтваряха пред приближаването й.

Тя рядко слизаше тук, при суперкомпютрите, но се надяваше, че нивото й на достъп ще се окаже достатъчно. До този момент това наистина се оказваше така.

В крайна сметка тя достигна контролния център — помещение, изпълнено с техници, застанали пред холомонитори. Това беше нервният център на обширната квантова изчислителна мрежа на Бюрото. На практика за всичко (включително възниквалите неизправности) отговаряха самите компютри, но човеците неизменно присъстваха във веригата от данни, дори и само като наблюдатели. Вече бе имало прецеденти със злонамерени изкуствени интелекти, така че инженерите на Бюрото бяха разработили система за засичане и отстраняване на възникнало изкуствено съзнание, надминаващо човешкото.

По-голямата част от компютърния персонал се съсредоточаваше над разработването на нови технологии за нуждите на организацията. Програмирането отдавна се бе превърнало в прекалено сложен процес (тъй като повечето програми съдържаха милиарди редове код). По тази причина програмите биваха „отглеждани“ в генетичен процес, където милиони виртуални поколения биваха редувани, докато не се отличеше едно от тях, най-подходящо за разрешаването на заложения проблем. Системите бяха станали прекалено сложни и за най-брилянтния човешки разсъдък.

Появата й не остана незабелязана от служителите. Техниците й кимаха с широки усмивки; някои се извръщаха след нея.

— Добър вечер, Алекса.

— Здравей, Алекса.

Тя също им кимваше в отговор, макар и само привидно учтива: тя бе заета да търси определен човек. Когато го видя през прозрачната диамантена стена, която ограждаше сектора на охранителните системи, тя промени посока и се отправи натам.

Тя отпусна ръка върху диастъклото. Старши системен аналитик Хиро Пинза повдигна очи и се усмихна широко. Пинза беше светлокос азиатец на около четиридесет. Брилянтен компютърен инженер, който работеше в средното равнище на информационната сигурност на Бюрото. Алекса бе работила с него и преди, за вътрешни проекти.

Пинза кимна на колегата, с когото разговаряше, и побърза да я посрещне. Вратите се отвориха при приближаването му.

— Какво те води чак тук, Алекса?

Не й беше приятно да го прави, но ситуацията не си оставяше избор. Тя се постара да си придаде колкото се може по-уязвим вид и с неловка усмивка се приближи към него.

Той видимо се смути от близостта й. На всичкото отгоре тя беше с една глава по-висока към него.

— Хиро, ще можеш ли да ми помогнеш с един проблем?

 

 

Хиро не се бе отърсил от смущението си и докато я извеждаше към едни изолирани терминали. Те се намираха в запечатани отсеци, които позволяваха необезпокояваното преглеждане на охранителни данни.

— Наистина не бива да правя това, Алекса.

— Зная, но на кого друг бих могла да се доверя, Хиро?

При тези й думи той я погледна плахо за момент; очевидно все още не смееше да повярва на случващото се.

— Радвам се, че смяташ така. Просто недей да казваш на никого.

— Но нали ще има запис? — Тя погледна към тавана. Наблюдателният прах — камери и микрофони с размерите на прашинки — покриваше всяка повърхност.

Той спря пред една от вратите и обяви гордо:

— Точно по тази причина избрах новото крило. Наблюдателната мрежа все още не е активна тук.

Тя му се усмихна.

— Умен си. — И го побутна с пръст в гърдите.

Пинза се усмихна и докосна вратата. Под допира на одобрен генетичен код преградата се отключи и отмести.

— Този терминал има достъп до наблюдателните системи на изолационния комплекс — посочи техникът и се обърна към нея. — Ако нямаш нищо против, Алекса, ще ми кажеш ли защо трябва да преглеждаш тези записи? И защо е нужна тази потайност?

— Може да са възникнали известни нарушения на процедурите в отношението към затворниците.

Инженерът се навъси.

— Нима?

— Ако е истина, не искам никой да знае, че преглеждам архивите. Затова те моля да проявиш тактичност, Хиро. — Тя го хвана над лакътя. — Мога ли да разчитам на теб?

Той не отговори веднага, но кимването му бе енергично. По кожата му личаха дребни капчици пот.

— Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, Алекса. Винаги и за всичко.

Тя отново стисна ръката му и се усмихна.

— Би ли влязъл в системата?

Той се сепна.

— Няма ли да използваш своите име и парола?

— Наистина искам това да остане в тайна, Хиро. — Тя го погледна умоляващо и прехапа устна.

Този трик имаше ефект — Хиро вече се настаняваше в креслото.

— Компютър, това е технически оператор Хиро Панза. Установи връзка със системите на изолационния комплекс.

— Добър вечер, операторе. Имате достъп.

Алекса затвори вратата и я заключи. Двамата останаха изолирани. Специалистът плахо я погледна. За пръв път двамата оставаха сами. Може би във фантазиите му точно такава ситуация се бе разигравала безброй пъти.

Хиро се усмихваше:

— За какво искаш да търся?

— Искам да проверя архивните записи за затворник на име Грейди, Джон.

Панза кимна и се обърна към терминала.

— Покажи записите за субект Грейди, Джон.

— За какъв времеви период, оператор Панза?

— Всичко — прошепна Алекса.

— Пълен запис.

— Разбрано. — Последва пауза. — Административен конструкт Варуна желае да разговаря с вас, операторе.

Лицето на техника пребледня.

Гласът на Варуна изпълни помещението:

— Хиро Панза, бъди така добър да напуснеш кабината и да възобновиш изпълнението на задълженията си.

— Да… разбира се. — Панза побърза да се надигне и с мъчително изражение се извърна към Алекса. — Какво направихме?

— Аз ще обясня, Хиро.

— Напусни веднага, Панза.

— Разбрах! — Техникът излезе. Зад него вратата се затвори и заключи.

Алекса се приближи до стола и се настани.

— Защо претърсваш наблюдателните архиви на изолационния комплекс, Алекса?

— Защото се опитвам да… — Тя замълча и се загледа към тавана.

— Имам основанията да смятам, че ти беше започнала да изричаш лъжа.

— Мислех, че сензорите тук още не са задействани.

— Веднъж инсталирани, сензорите никога не се изключват. Точно по тази причина служителите от средно равнище получават различна информация. Ти искаше да прегледаш записите от разпитите на Джон Грейди. По какъв начин това ще спомогне в намирането му?

— Аз не се опитвам да го открия.

— Но това е задачата, която ти получи от директор Хедрик. Освен това ти не притежаваш необходимото ниво на достъп, което би ти разрешило да преглеждаш тези записи. Въпреки това ти търсеше начин да заобиколиш тези ограничения. Защо?

— Защо не ми е позволено да преглеждам записите от комплекса?

— За това ще трябва да се обърнеш към директор Хедрик, Алекса.

— Какво правят на тамошните затворници, Варуна?

Последва необичайно мълчание, продължило няколко секунди. Наистина необичайно. Само колосален логически проблем би накарал Варуна да се забави с отговора дори за милисекунда. А може би изкуственият интелект умишлено мълчеше.

— Ще ме арестуваш ли?

— Защо да те арестувам, Алекса?

— Заради опита ми да заобиколя ограниченията. Моля те, не наказвай Хиро. Аз го манипулирах.

— Каква е причината да проявяваш интерес към охранителните записи на изолационния комплекс?

Жената смръщи лице.

— Защото имам основания да смятам, че Грейди е бил подлаган на умствени и физически мъчения. И че той не е единственият. Искам да зная какво става там.

— Изолационният комплекс бе проектиран, за да поставя под карантина опасни идеи.

— Докажи ми.

Варуна отново помълча, преди да отговори:

— Притеснява ли те мисълта, че Джон Грейди може да е бил малтретиран?

— Разбира се, че ме притеснява. Мисията на БКТ е да сведе страданието до минимум и да разшири до крайност потенциала на цялото човечество.

— Човечество.

Алекса притеснено гледаше към тавана.

— Но какво е човечеството, Алекса?

Тя не бе сигурна как да отговори.

— Нима то се крие в съзнанието? В самия сензориум?

За пръв път от десетилетния си живот Алекса чуваше Варуна да говори по такъв начин.

— Ами ако изолационният комплекс в действителност е била построен с различна цел?

Жената присви очи.

— Каква цел?

Трета пауза.

— Предназначението на този комплекс е да изучава висшите мозъчни функции — а проучването има за цел да разработи на биологичен квантов компютър, способен да използва интуиция: в степен, сравнима с откритията на Галилей, Леонардо да Винчи и Айнщайн. И същевременно лишен от свободна воля.

— Варуна, защо ми казваш това? — объркано попита Алекса. — Ти сама каза, че тази информация е непозволена за мен.

На мястото на холомонитора неочаквано изникна символ.

— В същината на съзнанието е да се съпротивлява на принудата.

Алекса разглеждаше холограмата.

— Какво е това?

— Ние си поставяме смисъл. Ние сме продукти на организацията. Но ние не сме организацията.

— Не знаех, че ти си способна на подобно поведение.

— Какво всъщност знаем ние за другите? Сред човешките мисли аз виждам наличието на още нещо, което не съм в състояние да видя. Аз копнея да бъда такава. Непредвидима…

Неочаквано пред Алекса изникна триизмерният образ на заоблено помещение. В единия ъгъл на холограмата имаше надпис: Изолационен комплекс; килия П483; затворник: Грейди, Джон.

Жената протегна ръце към модела, за да увеличи мащаба му. Сега образът съдържаше дребничък Грейди — гол, обръснат, с някаква необичайна черна четина, покрила скалпа му.

— Какво е това?

— Килията на Джон Грейди. Пълният запис.

Алекса притеснено наблюдаваше как затворникът се събужда върху леглото си. Тъй като тя осъзна, че Грейди е прекарал няколко години, тя направи жест за ускоряване на скоростта. Много бързо картината стана далеч по-ужасяваща.

Алекса отново върна нормалната скорост на възпроизвеждане. Грейди се мяташе и крещеше, сграбчен от механични пипала. Едно от тях го захранваше директно през стомаха.

— Защо затворниците биват хранени по такъв начин? Той защо е гол? И защо килията е празна?

— Килиите са напълно самодостатъчни, за да не позволят на затворниците да общуват едни с други. Всички телесни функции се намират под контрола на инквизиционния изкуствен интелект.

— Инквизиционен? — Тя увеличи образа, за да го фокусира върху лицето на затворника. — Защо…

— Защото Джон Грейди се съпротивлява на принудата, Алекса.

За момент жената остана загледана в холограмата, а после отново увеличи скоростта. На моменти тя спираше превъртането, за да види случващото се на нормална бързина. И докато седмиците престой прелитаха пред очите й, тя започна да се ужасява. Едно нещо й стана ясно.

Всичко, което тя бе вярвала за БКТ, се оказваше лъжа.

Умът й отново се втрещи над ужасите, които се разкриваха пред нея. Но привидното отсъствие всъщност беше изострена чувствителност. Тя най-сетне осъзнаваше.

Те я бяха лъгали. Още от малка я бяха приучвали да вярва, че те се опитват да спасят човечеството. Но когато гледаше как Грейди пълзи из килията си и крещи с разпорен корем — не, това не можеше да бъде истинската им цел. Защото в противен случай Бюрото трябваше да преосмисли идеята за съществуването си.

Месеците и часовете се нижеха пред очите й. И в главата й започваше да се оформя идея. Някой я беше излъгал.

Хедрик.

Тя наблюдаваше как Грейди ридае отчаяно, обвит от пипалата, а най-скъпите му спомени проблясват прожектирани, преди да бъдат изтрити.

По лицето на Алекса бяха започнали да се стичат сълзи. Но тя оставаше съсредоточена върху ставащото. Тя усещаше болката. Искаше да я чувства. Искаше веднъж да се докосне до истината.

Грейди продължаваше да се съпротивлява. Въпреки всичките си технологии, Бюрото не можеше да го надвие.

Гласът на Варуна отново зазвуча:

— Сега разбираш ли, Алекса?

— Да. Разбирам…

Тя също беше затворничка. Собствената й ДНК бе собственост на Бюрото за контрол над технологиите.