Даниел Суарес
Прилив (18)

Глава 18
Среща

От близнаците Денис Дейвис я побиваха тръпки. Така тя бе започнала да нарича почти сходните, високи, руси и мускулести дебеловрати мъже от специалния отряд. В действителност те бяха единствените членове от специалния отряд, които тя бе виждала до момента. Единият се казваше Тод, а другият се казваше Джейсън. И двамата бяха в края на двадесетте, но въпреки това изглеждаха напълно привикнали да изискват подчинение. Тяхното поведение определено загатваше, че всички край тях са техни подчинени. Като федерална версия на близнаците Уинкълвос. Макар че Дейвис не бе чувала за близнаци, които работят във ФБР — подобна двойка не би останала незабелязана.

Определено личеше, че тези двамата притежават сериозни връзки във Вашингтон, защото действаха с пълно безгрижие, без да се съобразяват с никого. И нямаха никакви бюджетни проблеми. И бяха отклонили агент Дейвис насред приготовленията за мащабно дело, без да последват никакви оплаквания от страна на началниците й.

Тя и близнаците се намираха в един от кабинетите в сградата за международни дейности на Колумбийския университет, разположена на ъгъла на „Амстердам“ и Сто и осемнадесета улица — десететажна бетонна сграда, чийто архитект очевидно бе черпил вдъхновени от някой парен радиатор. Постройката се намираше в един от краищата на кампуса, срещу библиотеката, определена от Грейди като мястото на срещата. През последните два дена агентите бяха изчаквали тук.

Дейвис седеше отегчена, а близнаците разговаряха по клетъчните си телефони с някакви невидими представители на отряда — довършваха последните приготовления. Очевидно те разполагаха с хора, готови да я подкрепят при нужда. И все пак асиметричността в осведомяването бе тревожна. От пристигането й насам двамата не й бяха разяснили нищо за предстоящата операция.

Един от близнаците отпусна телефона си. Тя така и не се бе научила да ги различава, дори и при поредното съобщаване на имената. Така разговорът с тях бързо се бе превърнал в гадаене.

Дейвис безшумно прочисти гърло и си погледна часовника.

— Вече е седем и половина. Ще са ми нужни петнадесет минути да стигна до библиотеката, така че е време да получа инструкции.

Тод — а може би Джейсън — я погледна объркано, преди да кимне.

— Да. Всъщност от теб се иска единствено да отидеш на мястото на срещата. Пътят до математическата библиотека ти е известен. Запозната си с плана на етажа; виждала си снимки на масата, на която трябва да седнеш.

— Така е. Но ми бе казано, че заподозреният е опасен.

Тод сви рамене.

— Тогава бъди внимателна.

— Не зная къде се намират подкрепленията ми. Не сме обсъдили радиопротоколите, сигналите за…

— Това не е необходимо.

Тя започваше да се изнервя.

— Бих искала да получа някаква информация. В крайна сметка аз убедих заподозрения да дойде тук. Сега вие бихте могли да ми кажете как така той е още жив и по какъв начин това ще се отрази на делото. Аз обвиних Ричард Котън в убийството на Грейди, а сега ми предстои да се срещна с Грейди. Разбирате ли защо искам да зная какво става?

Близнакът я гледаше безстрастно.

— Не.

— Подхвърли ми нещо, Тод. Или Джейсън.

— Единственото, което трябва да знаеш, е, че е засегната националната сигурност.

— Преследвах Котън с години. Трябва да зная по какъв начин той е свързан с Грейди.

— Може да те заинтересува да научиш, че ръководителят на нюаркския отдел те е предложил за повишение. Ние можем да се погрижим да бъдеш преместена в Денвър. Нали там живее Трейси? Твоята приятелка?

Дейвис го погледна смаяно.

— Откъде знаете, че съм искала да бъда преместена в Денвър? Откъде знаете за Трейси?

— Просто си изпълни задълженията. Помогнеш ли ни да заловим господин Грейди без инциденти, определени високи постове ще започнат да гледат на теб с благосклонност. Такъв е светът. Разбрахме ли се, агент Дейвис?

Тя се взираше мълчаливо.

— Цялата библиотека е под наблюдение. Ти също ще бъдеш наблюдавана. На секунди разстояние ще има въоръжени хора.

— Но в самата библиотека няма да има хора под прикритие?

— Няма да се наложи. — Той поклати глава.

Дейвис отново си погледна часовника.

— Има вероятност дори да не ти се наложи да се срещаш с него. Разположили сме хора в радиус от няколко пресечки. В мига, в който заподозреният се появи, ще го спипаме.

Тя се опитваше да се сети за някакви последни въпроси.

— В такъв случай как ще разбера кога операцията е приключила?

— Ще позвъним на мобилния ти телефон. След това те качваме на самолет обратно до Чикаго. Получаваш повишение. И след делото ще бъдеш назначена в Денвър, за да заживееш алтернативната си Американска мечта.

Тъй като той се взираше в нея с очакване, тя кимна разсеяно.

— Беше ми приятно да работя с вас.

 

 

Дейвис бе очаквала математическият факултет в университета да притежава истинско название. Нещо различно от „Математически факултет“. Но явно излизаше, че математиците не са толкова поетични. Или никой не бе платил достатъчно, за да се сдобие с тази привилегия. И тъй като това бе една от най-старите университетски постройки, построена още през 1890 година, надали някой щеше да го стори днес.

Постройката притежаваше достолепен неокласически стил, четири етажа и гранитна фасада, подчертаваща червени тухли. Макар и получила обидно малко подготвителни сведения, Дейвис все пак бе успяла да научи, че математическата библиотека притежава собствена колекция книги, защото се помещава отделно от университетската. Освен това бе една от малкото библиотеки в кампуса, които не изискваха от посетителите да се легитимират. Това изглеждаше важно. Двамата с Фауъл дълго бяха разсъждавали в търсене на причината, накарала Грейди да избере точно това място за среща. Горната особеност се оказваше най-вероятна причина.

Самият Грейди не бе следвал в този университет, но неговият съдружник в начинанието — Бъртранд Алкот — бе оглавявал местната катедра по физика в продължение на десетилетия. Кабинетът му се намираше съвсем наблизо. Несъмнено Грейди бе прекарвал време там: досието му показваше, че веднъж той е бил арестуван за незаконно проникване, но обвиненията бяха снети. Доста вероятно заради застъпничеството на професор Алкот.

Дейвис би провела по-задълбочени проучвания, но явно близнаците не искаха тя да разсъждава повече от необходимото.

Близо до входа на постройката тя отново си погледна часовника. Осем без пет. Пет минути по-рано. Тя отдели няколко мига да разгледа бронзовата плочка край вратата и с изненада узна, че на това място през 1776 година се е провела битката при Харлем Хейтс. Достойна загуба за Джордж Вашингтон.

Интересно дали и други страни отбелязваха загубите си?

Тя влезе във фоайето, изкачи се по стълбите и се отправи наляво. Математическата библиотека представляваше скромно и прагматично обзаведено помещение — дълга и тясна зала с бюра и високи прозорци, които гледаха към „Бродуей“. Книгите бяха разположени близо до отсрещната стена и отвъд ъгъла. Имаше и няколко компютъра.

Малката библиотека не изглеждаше особено популярно място, още по-малко рано сутрин във вторник. Тя беше пуста. Дейвис веднага видя масата, посочена й от Грейди — срещу голямо сиво разпределително табло. При сядането си жената забеляза, че мястото се вижда от постройките от отсрещната страна на улицата. Стотици прозорци отвъд „Бродуей“ гледаха към нея.

Сега какво?

Тя отново погледна часовника си. Часът беше осем. По какъв начин той щеше да установи връзка с нея? И щеше ли изобщо да се свърже? Дейвис се огледа. В читалнята все така нямаше посетители. Отвъд ъгъла долитаха гласовете на две възрастни жени — вероятно част от библиотечния персонал. Тя трябваше да признае, че професионализмът на близнаците изглеждаше внушителен — никъде не се виждаха скритите агенти. Жената наистина се чувстваше сама.

Може би отрядът вече бе заловил Грейди. Колко щеше да им отнеме да й съобщят? Предвид склонността им да споделят детайли, надали щяха да го сторят веднага. Затова тя се обърна към прозореца, като внимаваше лицето й да остава видимо. И неспокойно се намести в стола си.

Тогава тя чу глас.

— Агент Дейвис, радвам се, че дойдохте.

Тя рязко премести очи, но не видя хора.

— Погледнете надолу. Решетката близо до пода.

Дейвис погледна надолу, под масата, където действително имаше викторианска чугунена решетка. Тя се приведе.

— Господин Грейди?

— Да.

Тя беше впечатлена.

— Очевидно е, че добре познаваш тази постройка. Затова ли поиска да се срещнем тук? Нямаш ли ми доверие?

— Недоверието ми не е насочено към вас, а към БКТ. Те вероятно знаят, че съм се свързал с вас, и най-вероятно наблюдават.

Денис Дейвис повдигна вежди.

— И как от Бюрото ще знаят това? Аз не съм казвала на никого.

— Провели сте лабораторни изследвания. Мисля, че те наблюдават всичко, свързано дори индиректно със случая Котън.

— Как?

— В момента това не е важно. Трябва да ме изслушате.

— Слушам.

— Нещо необичайно случвало ли се е след последната ни среща? Някой свързвал ли се е с вас?

Това я накара да се поколебае за момент, преди да отговори.

— Не.

— Това е добре. Но пак трябва да бъдем предпазливи.

Тя се огледа.

— Къде си? Как да стигна до теб?

— Трябва да приемем, че те ни наблюдават. Затова, щом се надигнете, движете се бързо. Но най-напред слушайте внимателно. От лявата ви страна има авариен изход, близо до таблото. Виждате ли го?

Тя действително видя бяла метална врата в отсрещната страна на помещението.

— Да.

— Минете през нея. Ще се задейства аларма, но вие не й обръщайте внимание. Слезте до мазето и завийте надясно. В края на тамошния коридор ще видите огромна метална врата с нитове. Много стара. Върху нея има надпис: „Забранено за неоторизиран персонал“.

— Добре.

— Оставил съм я отключена. Аз ще ви чакам там. Вървете, агент Дейвис. Тръгнете сега.

Дейвис започваше да си мисли, че един разговор на четири очи с Грейди, далеч от близнаците, е изкусителен. Колкото и побъркан да звучеше този човек, очевидно той беше важен за онези от Вашингтон. И тя трябваше да научи истинската му връзка с Котън. Може би някой събираше луди хора и ги използваше като прикритие. А може би това беше капан, подготвян й от Вършачите.

— Преди да направя това, бих искала да ти задам един въпрос…

 

 

В един от оперативните центрове на БКТ седеше наблюдател Мю-Тав, обграден от множество холоекрани. Една от прожекциите изобразяваше цялата математическа библиотека на Колумбийския университет и включваше миниатюрна Денис Дейвис, приведена над работно бюро. Още преди дни невидими наночастици бяха покрили стените и тавана на тамошното помещение. Те притежаваха способността да предават звук и картина в реално време и точност до милиметри. Звуците от всички краища на библиотечната зала се записваха — за това свидетелстваха образите на десетки потрепващи скали.

Мю-Тав извъртя образа и задейства квантовата си връзка с поддържания от него екип.

— Алфа, настъпи промяна в ситуацията: Дейвис започна да говори с някого.

Отговори му глас, веднага идентифициран от компютрите, грижещи се за к-връзката — Ета-Капа.

— Център, залата е празна.

Мю увеличи образа, принуждавайки Дейвис да придобие естествен размер. Това увеличение с нищо не промени яснотата му. Диспечерът измени ъгъла, за да се убеди, че тя говори, преди да усили звука.

— А той е: какво възнамеряваш да правиш? — казваше в този момент Дейвис.

— Вижте, сега не е моментът за този разговор. Просто направете каквото ви казах.

Мю поклати глава и отново каза:

— Не, Алфа, тя вече разговаря с него. — Върху един от екраните изникна предупреждение. — Компютърът току-що потвърди, че гласът принадлежи на Грейди. Имаме контакт.

— Център, сканираме целия радиоспектър. В помещението има два клетъчни телефона, недалеч в сградата има безжична мрежа, но в момента не протича никакъв обмен на информация, включително криптирана.

Мю превключи на инфрачервени лъчи. Този режим показваше единствено топлината на Дейвис. И ултравиолетовият режим не му показа нищо различно.

— Не виждам невидими обекти, но ви казвам, че той разговаря с нея. Той е там. Прикрива се с помощта на някаква технология, която е непозната за нас.

Мю се обърна към друг прожектиран образ, показващ триизмерна карта на кампуса, обновявана в реално време. Върху нея личаха местоположенията на всички агенти на Бюрото (сини точки) и околните цивилни. Ета-Капа се намираше в един кабинет на най-горния етаж на сградата на математическия факултет, заедно с още шестима оператори. Целият периметър бе покрит.

— Казвам ви, че той е там. Заглушете всички безжични комуникации в радиус от триста метра и обградете сградата. Екипи „Алфа“, „Чарли“ и „Ехо“ да влизат. Разчистете всички стаи и поддържайте периметър. Никой да не влиза или излиза. Приспете всички, с които встъпите в контакт. Приберете Дейвис и Грейди, когато ги намерите. Разбрано?

— Тук „Ехо“. Разбрано.

— Тук „Алфа“. Разбрано.

— Тук „Чарли“. Разбрано.

— Всички екипи: действайте.

Всички сини точки се насочиха към библиотеката. Мю отново се обърна към наблюдателната холограма. Агент Дейвис рязко се надигаше и се насочваше към вратата на стълбището.

— Обновление: Дейвис тичешком напуска библиотеката. — Той превключи към университетските охранителни камери, предоставящи далеч по-лош образ. — Насочва се към стълбище две.

— Разбрано, център.

 

 

Прескачащата неравни стъпала Дейвис потръпна заради пронизителния звук на алармата. Налагаше й се да преодолее два етажа, за да достигне мазето. По време на стремглавото си спускане тя забеляза охранителни камери, но не им обърна внимание.

Заради писъка на алармата тя не можеше да чуе нищо. Как ли щяха да реагират близнаците? Тази постъпка надали щеше да се отрази благотворно на кариерата й. И Трейси със сигурност не би одобрила.

Сбогом, Денвър.

След стълбището тя зави по десния коридор, съгласно насоките. Подът на прохода бе покрит с тъмночервена боя. Целта й вече се виждаше: масивна врата с надпис: „Забранено за неоторизиран персонал“. Огромните панти и нитове веднага загатваха за викторианския й произход.

Тя рязко дръпна дръжката и вратата се отвори със скърцане. Заради стремглавото си влизане агент Дейвис едва не полетя по изникналото отвъд стълбище. Едва в последния момент тя успя да сграбчи перилата.

— Внимавайте.

Джон Грейди стоеше недалеч от нея, с малка раница на гърба.

— Благодаря за навременното предупреждение.

Той бутна вратата и я залости с огромно резе.

— Елате. Не бива да оставаме тук.

Дейвис се отправи подире му. Това подземие изглеждаше захабено от множество стъпки и години. Коридорът, по който поеха, бе изпълнен с тръби, електрически проводници и инструменти, кутии от компютърно оборудване, изолационни материали, захвърлени кабели, товарни колички и какво ли още не. В средата на пода имаше двоен улей. Проходът бе осветен от непокрити флуоресцентни лампи.

— Какво е това място?

— Тунели за поддръжка. Стари са. Много стари. Онези вдлъбнатини в пода са били за вагонетки, които да пренасят въглища.

Тя се стараеше да се движи близо до него. Грейди крачеше уверено, изглежда, добре запознат с обстановката. Двамата завиха покрай ъгъл, отвъд който коридорът се протягаше далеч напред.

— Тези проходи свързват постройките — досети се тя.

— Повечето от тях.

— Откъде знаеш за тези проходи?

— Честно казано, не си спомням. Паметта ми е надупчена. Но зная, че зная.

— Алкот. Той е причината да дойдеш тук. Прекарвал си време в този университет, макар че не си бил студент.

Грейди тръсна коси.

— Рутината не е моята стихия. Предпочитам да върша нещата неофициално. Но той ми помогна. Сега аз искам да помогна на него.

— Искаш да кажеш, че доктор Алкот също е жив?

— Надявам се да е така.

 

 

Двама клонинги в хокейни тениски и джинси тичаха сред подземните коридори, стиснали делталъчеви пистолети. Противопожарната аларма продължаваше да пищи. След един ъгъл двамата се натъкнаха на още дузина Морисъновци, облечени по различен начин и с различни прически. Всички те стояха пред огромна стоманена врата.

Алармата най-сетне замлъкна.

Клонингите отпуснаха оръжия. Един от тях — с маскировъчен панталон и тениска — срита вратата и изруга.

— Останалата част от сградата е чиста.

Разгневеният клонинг продължаваше да рита вратата и да псува.

— Ета, не бива да се скупчваме така. Старецът ще ни одере живи, ако види как сме се събрали на публично място.

— Върви на майната си, Ро. Те са минали през проклетата врата.

Ро прибра оръжието си и извика холообраз на сградата.

— Тя дори не е нанесена на тактическия ни план.

— И още как. Кибиците отново сгафиха.

Ро задейства квантовата си връзка.

— Център, пред нас има залостена метална врата, която не ни позволява да продължим преследването. Вратата не е нанесена върху тактическата карта.

— Разбрано, Ро-Сигма. Инструкции следват.

— Хубави инструкции. Кълна се, че кубит по кубит ще изтрий компютърния задник, който ни подреди така!

— Трябва да разбием вратата.

Ета се обърна към него.

— Нима? С несмъртоносни технологии от четвърто ниво? — Той отново ритна вратата. Със същия успех можеше да изрита локомотив.

К-връзката отново оживя.

— Екипи „Чарли“ и „Ехо“, заемете позиции на обновените координати.

Ета не се присъедини към оттеглящите се — той бе започнал да рови из джобовете на панталона си.

— Ета! — повика го Ро.

— Проклет да съм, ако се върна при татко с празни ръце! — Той извади малък черен куб, обвит в полупрозрачен материал.

Останалите бяха спрели и го наблюдаваха заинтригувано.

Ро се приближи до него.

— Това каквото си мисля ли е?

— По-добре е да искам прошка, отколкото разрешение.

— Откъде го имаш?

— Това не е от значение.

Връзката отново се задейства.

— Екип „Чарли“, тук Център. Заемете…

Ета изключи комуникатора си.

— Намираш се далеч от дома, друже.

— Не се дръж като женка. — Ета почисти участък от стоманената врата и притисна черното кубче върху нея. Устройството веднага прилепна. — Ще продължим и ще спипаме Грейди.

— Това е забранена за мисията нанотехнология. Не ни е разрешено да…

— Терминален кинематичен механосинтез. Обещавам, че това няма да разруши света. — Той блъсна Ро назад и го изгледа гневно. — Тази мисия няма да се провали, разбра ли ме?

Останалите ги наблюдаваха мълчаливо.

Ета повдигна спектрометър и започна да сканира стените с широкия му лазерен лъч.

— Ета…

— Млъкни!

Над китката му изникна холоменю, изброяващо вариантите, предоставяни от наличните в околността материали. Той повдигна очи и се усмихна.

— Верижен голем ще бъде!

В отговор на няколко избрани настройки черният куб неочаквано заблестя ярко и потъна в стоманената врата. Устройството започна да разяжда метала сред оглушително съскане. Блясъкът трептеше. Ивици черен материал започнаха да се стичат от краищата на нарастващото обгаряне. Тези ивици се извърнаха и започнаха да се сплитат във вериги. Имаше известна отлика: отделните брънки не бяха сключени една в друга, а просто се допираха под влиянието на някакъв магнетизъм.

По-голямата част от металната врата бе изчезнала; процесът се пренасяше към рамката и пантите. Парчета ръжда и мръсотия се трупаха на прага й.

Кинематичният автоматон се надигна сред образувалата се в рамката на вратата пролука. Металните му нозе дрънчаха върху бетонния под.

Ета посочи към тунела отвъд и се обърна към лицето от брънки.

— Максимална скорост. Човешка цел. Акустично проследяване…

 

 

Крачеща сред безкрайния проход, Дейвис разсъждаваше на глас:

— Нюйоркският отдел би трябвало да наблюдава тези тунели.

Грейди се обърна за момент.

— Какво имате предвид?

— Просто съм изненадана, че са оставили тунелите без наблюдение.

— Това не е ФБР, а БКТ. Те може да притежават по-добри технологии, но не всякога знаят как да си служат с тях.

— Къде отиваме?

— Под сградата на физичния факултет. Поне това си спомням.

— Често ли си слизал тук?

— Така влизах на територията на университета. Мисля, че известно време съм живял в тамошното подземие. То е свързано с тунелната мрежа.

В момента двамата вървяха сред далеч по-модерен поддържащ коридор, където тръбите бяха оцветени и обозначени. Пара с ниско налягане; охладена вода. Имаше и стрелки, които указваха посоката. Наоколо висяха снопове електрически и мрежови кабели.

— Грейди, трябва да ми кажеш какво става.

— Зная, че звучи налудничаво, но всичко онова, което ви казах в Чикаго, беше истина. Бюрото за контрол над технологиите съществува. И представителите му са много опасни.

— Но защо са избрали да се занимават с теб? Не искам да прозвучи обидно, но твоите научни постижения не са особено забележителни.

Той отново се обърна.

— Защото те са се погрижили за това. Те знаеха над какво работя. Те разполагат с компютри, които издирват определени хора. Лица, които са на път да постигнат забележителни открития. Хора като мен.

Дейвис си припомни навика на Котън да избира дребни и непроявили се учени.

— Бюрото е било основано през шестдесетте години на миналия век и в продължение на десетилетия е събирало висши технологии. Ако знаехте какви са същинските постижения на човешката мисъл, агент Дейвис… Вие не бихте ми повярвали, дори и ако ви кажех.

При едно разклонение той зави надясно. Наложи им се да привеждат глави заради сноп тръби.

— Внимавайте. Тези тръби са горещи.

След преминаването на неудобния участък тя попита:

— Защо им е на БКТ да прикриват новите технологии? Заради пари?

— Те не се нуждаят от пари. Квантовите им компютри са в състояние да схрускат цялата стокова борса на няколко хапки. Не, те твърдят, че защитават обществото от смущения, които новите открития биха предизвикали. Ако някой някъде достигне научно откритие, което според тях би смутило съществуващия ред на нещата, те го отвличат. Неутрализират го.

— Просто така отвличат хора?

За миг Грейди се обърна към нея.

— Те разполагат със стотици клонинги на някой си Морисън. Някакъв проявил се войник от специалните сили.

— Хайде сега…

— Говоря сериозно. Оглеждайте се за него. Аз се срещнах с истинския Морисън, той е на около шестдесет, но клонингите му са много по-млади. Високи руси мъжаги с дебели вратове. Или грозни Фабиовци, ако предпочитате.

Дейвис неволно изтръпна.

— Руси?

— Екземпляри като тях веднага се набиват на очи. Това е причината следовниците на Котън винаги да носят маски. Няма никаква антитехнологична организация, която взривява лаборатории. Атентатите са само начин онези от Бюрото да прикрият следите си.

— Но ние разполагаме с останки от жертвите.

— Открили сте мои телесни части на мястото на взрива, нали?

Тя не можеше да предостави обяснение.

— Те са в състояние да отглеждат отделни части, стига да разполагат с ДНК. Органи, зъби… Нищо не им пречи да отглеждат и цели клонинги, стига да разполагат с достатъчно време. Те просто грабват човека, който им трябва, инсценират смъртта му и подир това му предлагат да се присъедини към тях.

— И ако въпросният човек откаже?

— Тогава те го изпращат на мястото, където изпратиха мен: затвор, наречен за по-благозвучно „изолационен комплекс“. Той се намира някъде в южното полукълбо, не мога да ви кажа точно къде. Много отдалечено място. Това е причината да се свържа с вас. Там има и други като мен.

Грейди спря насред тунела, свали малкия бял прожектор, който носеше на верижка около врата си, и го насочи към стената. Неочаквано във въздуха изникна холограмен образ. Той показваше оплешивяващ индиец в прости дрехи, обгърнат от сивкава кръгла стая. Дейвис остана поразена от яснотата на изображението — като триизмерна скулптура, изникнала сред нищото. Движещата се картина бе придружена със звук, който почти не се чуваше сред грохота на механизмите в подземието.

— Аз съм Арчибалд Чатопадей. Имам прекрасна съпруга на име Амала, която ми даде пет прекрасни деца. Аз ръководех екипа, който първи постигна термоядрена реакция. Заради това си постижение бях затворен от Бюрото за контрол над технологиите през април хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Аз не съм мъртъв. Още съм жив.

Грейди спря записа и посочи.

— Това, което виждате пред себе си, е килия от този затвор. А този човек, Арчи, спаси живота ми. И не само моя. Той е ръководител на група затворници, наречена Резисторите. В онзи комплекс има десетки като мен. Ние трябва да ги спасим.

Дейвис посочи към прожекционния апарат.

— Може ли да го разгледам?

— Още не. — Грейди поклати глава. — Не и докато не достигнем място с подходящото оборудване. Това устройство притежава записи от още много затворници — хора, отвличани от цял свят. То използва ДНК принцип за запис на информация и съдържа проба от всеки от тях, предоставена като доказателство за автентичността на посланията. — Той й показа устройството. — Освен това то притежава наножироскоп, който записва пътя ми от напускането на затвора. Вътре има и инструкции за разчитането на тези данни. С тяхна помощ можем да открием къде е разположен комплексът. Затова няма да се разделям с устройството, докато не достигнем компютърна лаборатория.

Дейвис се взираше в първото истинско доказателство, което бе видяла до този момент. Това устройство бе същинско чудо. Но пък тя никога не бе притежавала особено разбиране за технологиите. Дали наистина ставаше дума за нещо необичайно?

— Защо от БКТ отвлякоха теб, Грейди?

Той изключи устройството и отново го прибра под ризата си.

— Защото изобретих гравитационно огледало.

— Това е огледало, което отразява…

— Вижте, причината не е важна. От значение е да оповестя тези данни, за да помогна на хората, които трябваше да изоставя. Става дума за хора, чиито открития буквално ще променят света, агент Дейвис. Термоядрена енергия. Лекарство срещу рак. Квантови компютри. Безсмъртие. И още много неща. Трябва да ми помогнете.

Сред тунелите се разнесе грохот.

Дейвис се обърна назад.

— Прекарах три години в самостоятелна килия, под надзора на компютърен интелект, който имаше пряк достъп до мозъка ми. Това беше кошмар, от който не можех да се събудя.

Тя се обърна към него.

— Но защо им е да се ровят в мозъците на гении?

— Ако не се присъединиш към тях, БКТ те смятат за заплаха. Изолационният комплекс на практика е техният изследователски център, целящ да разработи биологичен суперкомпютър — някаква органична квантова машина. Те се опитват да създадат съзнание, което не притежава свободна воля.

Дейвис отново стоеше безмълвна.

— Аз съм обикновен човек, достигнал до едничко откритие. Мъжете и жените, затворени там, са постигнали много повече от мен. Трябва да ми помогнете да ги спася. Светът трябва да узнае за тях. Затворът, в който те се намират, укрива отговорите на почти всички от проблемите на човечеството.

Агент Дейвис все още се затрудняваше да осмисли всичко чуто. И изобщо да го повярва.

Гръмък екот зад тях накара и двамата да се обърнат.

На около тридесет метра зад тях се носеше някакъв същински кошмар — рояк метални нишки, който изменяше формата си при нужда, за да преодолее стоящите на пътя му тръби, и отново се сливаше в търкалящ се куп. Придружаваше го метално дрънчене.

Грейди я сграбчи за ръката и я повлече след себе си.

— Проклятие! Не трябваше да спираме!

— Какво е това нещо?

— Бягайте!

— Какво е?

— Верижен голем. Нанотехнологична машина. Не му позволявайте да ви настигне.

Дейвис се извърна към преследващия ги ужас. Черно метално кълбо с диаметър от около метър.

— Не думай! — Тя изтегли пистолета си и се прицели.

— Не си хабете куршумите. Те няма да го спрат.

Денис отпусна ръка и продължи да тича.

— И защо?

— Машината е съставена от хиляди сътрудничещи си брънки. А звукът от изстрелите само ще помогне на клонингите да ни намерят.

Тя изруга и прибра оръжието си.

— Пред нас има пожарен изход. Тичайте!

Двамата изтичаха отвъд врата с магнитен контрол. Грейди се обърна, за да я затвори точно в мига, в който верижният голем връхлиташе. Сблъсъкът видимо изкриви вратата.

Пред погледа на Дейвис преградата продължи да се огъва сред стържене и грохот. Агентът понечи да побегне отново. А Грейди ровеше в раницата си.

— Какво правиш?

Той извади пластмасова тръба, в която наля бях прах — като в някой стар мускет.

— Тук не можем да му избягаме.

Един поглед назад показа, че чудовищната черна машина е изблъскала горната част на вратата и прелива през пролуката, за да се събере отвъд.

Дейвис се затича, но спря, защото той не я последва.

— Грейди!

Той захвърли раницата и повдигна тръбата към лицето си. Верижният голем се подреди в грубо човекоподобна форма и с дрънчене се отправи към учения.

— Грейди!

Големът се надигна, за да обгърне Грейди. В този момент последният рязко духна през тръбата; облак бял прах обгърна машината. Почти веднага тя се сви, при което прахът потъна още по-дълбоко сред брънките й. Купът се срина на пода и започна да се гърчи, като в агония. Придружаващото стържене бе отвратително — милион нокти, прокарвани по милион черни дъски.

Дейвис притисна длани над ушите си; Грейди грабна багажа си и й направи знак да го последва. Оглушителното пищене съпроводи бягството им.

— Какво направи?

— Диамантен прах. Обикновен индустриален абразив.

— И откъде знаеше да си послужиш с него?

Грейди посочи към устройството около врата си.

— Прочетох инструкциите. Там имаше купища добри съвети. Другите затворници ме предупредиха, че е възможно онези от Бюрото да изпратят голем по следите ми. Несмъртоносно оръжие, целящо да обездвижва ценни цели.

Зад тях противният звук заглъхна.

— Това нещо не изглеждаше несмъртоносно, а изпълзяло от Ада.

— Вече вярвате ли ми?

Все още й се струваше, че пулсът й се опитва да я надбяга. Заради адреналина ръцете й трепереха.

— Не спирай.

Сред лабиринта от тунели тя бе изгубила представа за посока — някои от проходите бяха тесни, някои чисти и модерни, други на повече от век.

На няколко пъти двамата се натъкваха на затворени врати, но Грейди винаги ги отваряше с един и същи ключ. Когато тя му обърна внимание на този факт, ученият отвърна:

— Преди години бях скрил този шперц под една плочка. Бях го откраднал от университетска работилница.

Тази му принадлежност най-вероятно ги бе спасила, така че Дейвис нямаше намерение да го укорява.

В един момент те пропълзяха през прашна вентилационна шахта и изникнаха в мазето на някаква друга университетска постройка. Тук бяха струпани различни строителни материали.

— Това е факултетът по физика. Тук би трябвало да можем да напуснем незабелязани.

— И къде ще отидем?

Грейди колебливо намести раницата си.

— Трябва да измисля какво да кажа на началниците си. — Тя повдигна ръка. — Зная, че нещо се е случило. Това вярвам. Но просто…

— Котън. Котън е ключът.

Тя го погледна неразбиращо.

— Уредете ми разговор на четири очи с него. Записван. Той работи за Бюрото. Той знае кой съм.

— Котън работи за БКТ?

— Доверете ми се.

— Очаква го доживотен затвор без право на замяна. Какво би могъл да му предложиш ти?

— Не вярвам, че той наистина ще излежи присъдата си. Но ако от БКТ решат, че той е станал информатор, това би го изправило пред сериозна заплаха. И той отлично знае това. Ако си послужа с тази заплаха, ако той реши, че бившите му колеги са се насочили срещу него, Котън може и да ни помогне.

— Ако това, което казваш, е истина, ще си спечелим силни политически съюзници. — Тя се замисли. — Ще се опитам да уредя разговор с Котън. Макар че ще си имам проблеми за нещо, за което премълчах.

Грейди я погледна с подозрение.

— Какво имате предвид?

— По-рано те излъгах. След като пуснах отпечатъците ти за анализ, с мен действително се свързаха хора. Те ме изпратиха тук, за да се срещна с теб — заедно с двама руси близнаци от столичния отдел и цял екип, който така и не видях. Те трябваше да те заловят, щом се появиш.

Ученият я наблюдаваше внимателно.

— Но вие не ме предадохте. Защо?

— Не зная. Нещо не се връзваше.

— И какъв е следващият ни ход?

— Ще се разделим. Така ще бъде по-безопасно. В момента така или иначе не съм в състояние да те защитя. И не мога да остана в Ню Йорк.

— А ще ми помогнете ли?

— Да. Да се срещнем отново в Чикаго, при Котън. Ще можеш ли да се върнеш благополучно? Трябват ли ти пари?

— Парите не са проблем.

— Можеш ли да се придвижваш необезпокоявано?

— Съзаклятниците ме научиха как да се укривам от наблюдението на Бюрото. За неговите наблюдателни системи аз съм просто побъркан бездомник.

— Хубаво. Аз имам партньор на име Томас Фауъл. Можеш да му имаш доверие. На няколко пресечки от федералния съд в Чикаго има стар квартал. Между „Харисън“ и „Стейт“. Моят партньор ще те намери.

Грейди я хвана за ръкава.

— Не се доверявайте на каквато и да било електронна комуникация. И не говорете за това на територията на федералните служби.

— Ще бъда предпазлива.

Ученият протегна ръка.

— Оценявам риска, който поемате с мен, агент Дейвис.

Тя стисна десницата му.

— Не зная дали мога да вярвам на собствените си очи, но ако казаното от теб е истина, готова съм да те защитавам с живота си.

Разнеслият се сред мрака женски глас сепна и двама им.

— Ти никога няма да успееш да превърнеш Ричард Котън в информатор, Джон.

Дейвис и Грейди се извърнаха към красива чернокоса жена с пронизващи сини очи, която тъкмо пристъпваше в светлината на една от лампите. Дейвис никога не бе виждала толкова красива жена. Освен това непознатата притежаваше добър вкус, защото якето и панталоните по съвършен начин обгръщаха фигурата й. Тя излъчваше стил. Харизма.

Грейди направи крачка назад, видимо стреснат.

— Алекса? Как ме откри?

— Обикновена дедукция — нещо, в което децата на Морисън не са особено добри. Младият Джон Грейди е бил арестуван за навлизането в подземията на Колумбийския университет. Там охраната се натъкнала на импровизираната му палатка.

Забелязала уплаха върху лицето му, Дейвис изтегли пистолета си и го насочи към жената, която бе започнала да се приближава.

— Горе ръцете! ФБР!

Красивата жена повдигна вежда.

Грейди стоеше безмълвен.

— Бягай, Грейди. Аз ще я арестувам.

Той се поколеба.

— Върви, да те вземат мътните!

Той кимна.

— Бъдете внимателна. Тя е генетично подобрена.

И изчезна. Дейвис се навъси.

— Генетично подобрена?

Красивата жена не гледаше към нея, а след бягащия учен. Тя направи опит да го последва.

Дейвис освободи предпазителя.

— Спри или ще стрелям.

Жената се намираше на три метра от нея. Тези думи я накараха да хвърли кос поглед към въоръжената.

— Аз също съм федерален служител. Този човек е избягал престъпник.

— Легитимирай се. — Дейвис пипнешком извади клетъчния си телефон, само че под земята нямаше сигнал.

Жената повдигна ръце.

— За съжаление, това е поверителна информация.

— Тогава ще трябва да те арестувам. Обърни се. Ръцете на тила.

Другата се обърна, подмятайки:

— Грейди не е това, за което се представя.

— Мълчи! — Дейвис откачи белезниците от колана си и се приближи към жената. И остана изненадана от връхлетялата я възбуда: гореща вълна, разпространила се върху кожата й. Тя искаше да изпълни процедурата по самостоятелен арест, да закопчае дясната ръка на жената, докато задържа оръжието насочено. Само че не можеше да се съсредоточи. В действителност предпочиташе да целуне тила на непознатата.

Последва неестествено бързо движение, с което жената се извърна, издърпа оръжието право от ръката на агента и го захвърли. Пистолетът издрънча някъде в мрака.

— Както казах, двете не сме врагове. — Жената погледна към изхода. — Сега ще те помоля да ме извиниш.

Дейвис застана на пътя й.

— С теб още не сме приключили, Алекса. Нали така ти беше името?

— Не е препоръчително да се биеш с мен, агент Дейвис.

— Арестувана си. Можем да го направим по лесния начин или по трудния.

— Но ние с теб сме на една страна.

— Не мисля.

Дейвис се опитваше да се съсредоточи. Тя се чувстваше виновна за лъстивите си мисли и умишлено си припомни лицето на любимата си. Тя обичаше Трейси. Искаше да започне нов живот с нея.

Тогава Алекса се хвърли напред и придобитите инстинкти се задействаха. Дейвис притежаваше втора степен черен колан по крав мага и бе използвала тези си умения и преди. Тя избегна удара, насочен към слънчевия й сплит, и понечи да дръпне ръката на Алекса.

Наместо това самата Дейвис получи няколко силни удара по главата. След няколко мига тя установи, че се надига от пода, покрита с прах, с разцепена устна и писнали уши. Въпреки това тя отново зае бойна поза и застана на пътя на Алекса.

Последната се навъси.

— Не искам да те наранявам, агент Дейвис. Ти си много отдадена на работата си.

— Хубаво. Тогава не мърдай. — Денис рязко се приведе, за да изтегли късоцевен револвер от кобура на глезена си.

Още по времето на изправянето й Алекса вече връхлиташе върху нея, за да сграбчи шията й с едната си ръка, а другата да обвие около въоръжената китка. И през цялото това време Дейвис продължаваше да изпитва вълнение от близостта на противничката си. Не, това беше някаква лудост.

Алекса едва не строши китката й, докато избиваше второто оръжие.

Тази жена изглеждаше толкова крехка, а ръцете й притежаваха стоманена сила. Ужасяваща сила. Дейвис отхвърча три метра назад, захвърлена, но успя да се претърколи и да се изправи на крака.

Алекса пристъпи напред.

— Приключихме ли вече?

Дейвис изкрещя и се втурна напред, нанасяйки подвеждащ удар към челюстта на противничката си. В последния момент тя замахна за същинския удар в стомаха. С видима небрежност Алекса улови юмрука й, изви ръката й и отново запрати Дейвис на пода.

— Не ми е приятно да те наранявам.

— Върви на майната си. — Дейвис се претърколи назад и атакува отново.

И тези й удари не успяха да намерят целта. Алекса отново я сграбчи за врата и с една ръка я повдигна във въздуха. Дейвис започна да се задушава и да се мята в напразни опити да се освободи. Смайващите сини очи, вперени в нейните, не съдържаха никакъв гняв.

В армията Дейвис бе шампионка по бокс. Тази манекенка току-що я бе надвила без никакъв проблем.

— Наистина не искам да те нараня, агент Дейвис. Онова, което ние правим, е за добро. Повярвай.

В този момент Дейвис изгуби съзнание.

 

 

Грейди повдигна качулката си и си сложи чифт модифицирани предпазни очила. Очилата имаха инфрачервени светодиоди, задигнати от обикновени сензори за движение. Той бе сглобил това устройство благодарение на инструкциите, оставени му от съзаклятниците.

Физикът задейства светодиодите, захранвани с батерии, и се сля сред минувачите на Сто и двадесета улица. Очилата му придаваха малко налудничав вид, но пък в Ню Йорк това само окуражаваше останалите да го подминават. Това напълно съвпадаше с желанията му.

Сега му предстоеше да открие безопасен начин да се върне в Чикаго, но на фона на случилото се току-що този проблем изглеждаше дребен. Поне сега той имаше на какво да се надява. Бе успял да привлече на своя страна човек от изпълнителната власт и да го убеди, че казва истината.

Грейди небрежно погледна назад, за да се увери, че не го следят.

И със смайване видя Алекса да търчи по тротоара грациозно стотина метра зад него.

Мамка му.

Той се затича на свой ред. Какво ли бе станало с Дейвис? Тичешком той се обърна и видя, че тя обезкуражаващо бързо стопява преднината му. Трябваше му начин да се отърве от нея. Грейди се оглеждаше за пресечка, в която да свие, или пък някаква врата. Всички улички, на които се натъкваше, имаха високи метални решетки. Всички врати бяха заключени. Проклет квартал. Всичко бе залостено.

Ученият отново погледна назад.

Алекса бе преодоляла половината от разстоянието между тях. И ако се съдеше по погледите, с които я съпровождаха минувачите, всички на улицата с готовност биха й се притекли на помощ, стига тя да поискаше.

Тридесет метра по-напред и от другата страна на улицата Грейди видя широка пресечка. Той се затича натам, пресече улицата и прекоси да достигне уличката навреме. Той се надяваше, че там ще открие някакво скривалище или лесна за прескачане ограда. За негов ужас това се оказа най-чистата уличка, която бе виждал в Ню Йорк. От двете страни имаше платформи за доставки; улицата свършваше пред двуетажна тухлена постройка. Там имаше и наблюдателна камера. Стъпките на Алекса вече се разнасяха зад него.

Грейди се обърна и повдигна юмруци. Той бе прекарал години в затвора. Той носеше видеодоказателствата, които Арчи му беше поверил. И нямаше никакво намерение да се предаде.

— Няма да ти позволя да ме отведеш, Алекса.

Неколцина любопитни минувачи — предимно мъже — се бяха струпали зад тях, на входа на уличката.

— Имате ли нужда от помощ, госпожице?

Алекса спря пред него. Тя дори не беше задъхана. Тя се обърна и се усмихна.

— Много мила от ваша страна, но няма да се наложи. Това е брат ми. — Тя завъртя пръст около слепоочието си и отново се обърна към Грейди. Усмивката й изчезна.

Мъжете не се отдръпваха.

Грейди отпусна юмруци. Истинска подигравка си беше да изпратят нея да го залови. Това не беше справедливо. Краката му бяха започнали да треперят. Бяха го връхлетели спомените за мъченията, на които го бе подлагал компютърът. Изкуственият интелект, откраднал спомените му.

— Няма да се върна, Алекса. Ще трябва да ме убиеш.

Тя стоеше на метри от него, небрежно отпуснала ръце.

— Защо ми е да те убивам, Джон?

— Защото аз няма да се върна. — Той трепереше.

— Разбира се, че ще се върнеш. За твое добро е.

— Как е възможно да си толкова жестока? — изкрещя той.

— Това не е жестокост, а необходимост.

Тя пристъпи напред. Грейди се сви на земята.

— Не! Не!

— Не ме карай да те принуждавам.

— Как изобщо можеш да спиш нощем? Как можеш да участваш в това? — изрева Грейди, връхлетян от ужас.

Алекса сграбчи тениската му.

— Джон, ти беше отведен в изолация за твое собствено добро. За доброто на всички.

— За мое собствено добро? — Той престана да се опитва да се свие и я погледна остро. — Наистина ли смяташ това? — Той рязко повдигна дрехата си, за да покаже белезите по гърба и ребрата си. И смъкна очилата, за да покаже белезите от дрелките, с които компютърът бе обездвижвал главата му. — Виждаш ли това? Обясни ми по какъв начин годините умствени и телесни мъчения ми донасят добро. Обясни ми как изтриването на спомени от детството е за добро. За чие добро?

Алекса шокирано разглеждаше белезите върху тялото му. Белези, нанесени с механична прецизност. Белези, за които тя със сигурност знаеше, че не са присъствали преди престоя му в изолационния комплекс.

Струваше му се, че тя се изключва пред очите му. Конфликтът между онова, което тя знаеше, и изложеното пред нея доказателство, изглежда, буквално я бе вцепенил.

Във втренчения й поглед Грейди различи удивление.

— Нима Хедрик наистина крие толкова неща от теб? — Той пристъпи към нея. — Изолационният комплекс не е затвор, Алекса, а изследователски център. Те се опитват да изградят съзнание без свободна воля. Това би могло да доведе края на всички ни. На всичко. Наистина ли си толкова сляпа?

Алекса стоеше застинала — парализирана. Като връхлетяна от пристъп без видими прояви. Грейди размаха ръка пред лицето й, но не получи реакция.

Той все още дишаше тежко от страх и гняв. Но омразата му към нея отслабваше. Доказателствата за мъченията, на които е бил подложен, очевидно бяха разтърсили из основи представите й за работата на Бюрото. Самият Грейди бе запознат с усещането, придружаващо пълното сриване на някогашна представа.

След миг колебание ученият спусна тениската си и отново си сложи очилата. На няколко пъти по време на отдалечаването си той предпазливо се обърна към нея.

За негово удивление, Алекса не го последва.