Даниел Суарес
Прилив (13)

Глава 13
Частен код

Алекса наблюдаваше как лазерът бързо обхожда контурите на тялото й. Приключили, машините се отдръпнаха и я оставиха да лежи сама върху медицинската маса.

Гласът на Варуна долетя от тавана:

— Можеш да се изправиш.

Тя го стори.

— Защо съм тук?

— Не си спомняш нищо необичайно в последно време?

— Не. Какво необичайно?

Холографска проекция изникна пред нея — триизмерен запис, показващ Алекса в наблюдателна стая, заобиколена от техници на Бюрото. Те разговаряха оживено и на свой ред преглеждаха холограми, изобразяващи хора, отдадени на същата дейност. Те шпионираха собствените си шпиони, които на свой ред наблюдаваха други служители. Фракталната същина бе замайваща — две огледала, отразяващи едно друго. До безкрайност.

Алекса гледаше как образът й остава загледан в една точка. Останалите се движеха около нея, задаваха й въпроси и отстъпваха сконфузено, защото тя не отговаряше.

— Пристъпите ти на разсеяност са се завърнали.

— Те не траят дълго.

— Те представляват риск за операциите.

— В командния център има прекалено много визуална информация. Аз би трябвало да се занимавам с теренна дейност. В това съм добра. И ти знаеш това.

— С оглед на биотехнологичната ти класификация това вече не е възможно.

— Но в това няма логика. Преди директор Хедрик ми беше позволено да излизам. С нищо не съм по-различна от…

— Оборудване от осмо ниво не може да бъде извеждано извън границите на Бюрото без предварително одобрение от страна на директора.

Алекса мълчаливо обмисляше ситуацията си.

— Трябва да препоръчам да ти бъде даден отпуск, докато неврологичната причина за пристъпите ти бъде открита и отстранена.

— Причината никога няма да бъде открита. И по-рано са правени опити.

— Това не означава, че не бива да опитваме.

— Появата им може да бъде предугадена, Варуна. Ще избягвам вложените една в друга референтни рамки. Мога да се справя.

— Все още ли изпитваш подобни пристъпи по време на емоционална травма?

— Нямам емоционална травма.

— Не си изпитвала емоционална травма от детството си?

Алекса помълча.

— Да.

— Това не е нормалното човешко усещане.

Алекса се навъси към тавана.

— Спомням си колко разстроена беше ти, когато узна, че другите деца имат родители.

Алекса си припомни онова усещане. Самота.

— Нямах намерение да те разстройвам.

— Не си ме разстроила.

— Знаеш, че не можеш да ме заблудиш. Обсесията ти с родители ли бе причината да посетиш биогенетичната дивизия? Да придобиеш информация за възможните модификации?

Алекса не отговори.

— Искаш да бъдеш майка? Може би да замениш майката, която никога не си имала?

— Имах майка, Варуна. Имах теб.

Последва моментно мълчание.

— Винаги ще можеш да разчиташ на мен. Двете с теб прекарахме множество щастливи години заедно. Аз се гордея с теб, Алекса.

Нелогичността на това твърдение изглеждаше очевидна, но въпреки това Алекса оценяваше лъжата на компютъра.

— Бих искала да остана на активна служба. Без работа не бих имала цел. Обещавам, че няма да застрашавам останалите. Грижливо ще наблюдавам емоционалното си състояние и постъпващите данни.

Ново мълчание.

— Моля те, Варуна.

— Ще те препоръчам за активна служба. Бъди така добра да се обърнеш към мен, ако преживееш нов пристъп.

— Благодаря ти.

 

 

Облечена в спретнат дамски костюм, Алекса крачеше по един от коридорите на огромния комплекс. Колегите, с които се разминаваше, й кимваха усмихнато. Всички те я познаваха и знаеха, че тя се ползва с доверието на директора. И че в много отношения тя е неговата дясна ръка. Но и преди това хората бяха харесвали Алекса. Все пак тя бе проектирана точно с цел да бъде харесвана. Това бе нейното предназначение.

И тя се бе издигнала сред редиците на Бюрото. Това бе буквално единственият познат й живот. Тя бе излизала в истинския свят, изпълнявайки тактическа работа през осемдесетте и деветдесетте. Известно време тя бе работила с възрастния Морисън. В един момент двамата бяха започнали да се ненавиждат.

Външният свят й се струваше изпълнен с хаос. Мнозина от обикновените хора изглеждаха свестни, но пък там имаше толкова много излишно страдание и лишения. И всичко това — според нея — предизвикано от поведение, отдавна станало безполезно в настоящата среда. Склонност към суеверие и племенни конфликти.

Това бяха чертите, които Бюрото искаше да отстрани от човешкия геном. Алекса вярваше, че единственото нещо, способно да спаси човешкия вид, е гражданският ген — ген, който да кара хората да действат не само в свой собствен интерес, но и в интерес на следващите поколения. Еволюцията не беше се погрижила за това, защото много малко видове бяха достигали позиция, позволяваща им да разрушат цялата си екосистема. Обичайно някое вулканично изригване, промяна на околната среда или астероид бяха слагали край на съществуването им. По тази причина този проблем трябваше да бъде разрешен от човешката изобретателност. В известно отношение човеците се бяха превърнали в жертви на собствения си успех.

Някакъв младши служител на около двадесет й кимна с широка усмивка. Той едва не се сблъска с някой друг, защото се бе обърнал след нея и след разминаването им. Тя имаше подобен ефект над мъжете — една от особеностите на генетичния си дизайн, които ненавиждаше. Отделно от физиката на класическа статуя, Алекса отделяше андростадиенон от кожата си. Макар органът, долавящ феромони сред бозайниците, по-рано да бе смятан за атрофирал, в проучванията си Бюрото бе установило, че все още съществуват връзки между този орган, амигдалата и хипоталамуса. Това беше голям център в мозъка, отговарящ за размножителната физиология и поведение — също и за телесната температура. Това обясняваше защо мъжете се нуждаеха от разхлаждане само при разговор с нея. Защо те често заекваха в нейно присъствие и впоследствие се чувстваха замаяни. Този ефект не се проявяваше при всички мъже — и се проявяваше и при много от жените. Но Морисън например оставаше незасегнат. Също и синовете му. Поне това беше добре.

Но дали тя някога щеше да разбере дали някой проявява интерес към нея заради личността й, а не заради феромоните й?

Тя не се съмняваше, че има ефект над Хедрик. Това несправедливо ли беше? И нима при останалите беше различно? Може би тя просто отделяше по-голямо количество феромони. Може би в това се коренеше цялото човешко привличане — химикали, свързващи се в сензорните органи и впоследствие в мозъците — които хората си въобразяваха, че са сърца.

По тази причина романтиката не я привличаше.

Алекса забави ход при разминаването си с млада семейна двойка, понесла бебето си. В Бюрото имаше семейства — хора като нея, които бяха родени и израснали в неговите граници и общуваха единствено с колеги. БКТ разполагаше със свои собствени ваканционни острови и отдалечени работни места. Едно цяло общество.

Младият служител носеше дъщеричката си. Очевидно майката бе дошла тук да обядва от жилищните нива. Бащата се усмихваше, стиснал ръката на бебето. Младата майка също се усмихна, когато Алекса спря да погъделичка момиченцето под брадичката.

Бебето се усмихна широко и се засмя. Капчица лига се отрони от беззъбата уста; ръцете развълнувано се размахваха.

— Как се казва тя?

Отговори майката, защото съпругът неочаквано бе придобил смутен вид.

— Шарлота. Шарлота Емили Уорнър.

Бебешките очи отразиха усмивката на Алекса.

— Виждам, че ти предстои великолепен живот, Шарлота Емили.

Родителите просияха, а Алекса им кимна и се отдалечи.

Болеше я. Наистина я болеше. Те я бяха направили такава, каквато бе; в много отношения тя беше благодарна. Но цената бе стерилност. На петдесет и три години тя не изглеждаше на повече от двадесет и пет. Но тя не притежаваше месечно течение. Никога не бе почувствала какво означава да бъдеш жена. Онзи поглед в очите на младата майка…

Алекса се отдръпна встрани и се обърна към една от осветителните ниши в коридора, преструвайки се, че нанася някакви настройки в интерактивната си гривна. Нужни й бяха няколко мига, за да овладее емоциите си. Тя усещаше нуждата да бъде майка. Дори и ако доживееше няколко века, тя никога нямаше да усети радостите и мъките на майчинството. Тя погледна към младата майка, крачеща със съпруга си. Жената бе пълничка. С несъвършен геном. Но в този момент Алекса й завиждаше. Животът трябваше да включва усещания. С изминаващите десетилетия тя все повече осъзнаваше това.

Тя се овладя и бързо се отправи към помещенията на директора.

Алекса мина покрай секретарката и охраната и се изравни заедно с Морисън и един от синовете му. Двамата спореха.

— Ти какво би могъл да знаеш за това, татко?

— Зная по-добре от всеки друг в какво се проявяват талантите ти. И това не е микробиологията.

Алекса им кимна.

— Морисън. Йота-Тета.

— Как изобщо ги различаваш? Аз не мога.

— Остротата на зрението ми е отлична. Името му е отбелязано на пръстена.

Младежът изсумтя.

— Впечатляващо, бабче. — И той отново се обърна към Морисън. — По-късно ще говорим за това. Трябва ми подпис върху тези документи за пренос.

— Нагло копеленце — изръмжа Морисън, докато отваряше вратите на съвещателната зала.

Алекса се обърна към отдалечаващия се младеж.

— На практика всички те са копелета.

Другият отново изсумтя.

Алекса застана от дясната страна на Хедрик, заел централното място на масата. Морисън се настани от другата му страна. Останалите директори на отдели разговаряха помежду си. Целият ръководен екип бе събран, явно ставаше нещо голямо.

Вратите се затвориха и се заключиха автоматично. Хедрик направи знак на присъстващите, в отговор на който те побързаха да заемат места.

А директорът погледна към тавана:

— Варуна, ти и другарчетата ти слушате ли?

— Да, директоре.

— Известно ми е, че изпълнителният комитет и комисията за синтетичен интелект се притесняват за взаимоотношенията ни с щатското правителство, но аз мисля, че е време да сложим край на тази намеса в нашите дела. Новата директорка на Националното разузнаване неотдавна е научила за съществуването ни и иска да ни включи в диаграмата си. — Той се обърна. — Какво политическо влияние можем да окажем над Вашингтон, господин Морисън?

— Разполагаме с безкраен запас от мръсни ризи на конгресмени, сенатори, щатски секретари… списъкът е дълъг. Кой ви интересува?

— С какво разполагаме за тази директорка? Коя е тя?

— Назначена е наскоро, след инфаркта на Пикъринг. Бивша посланичка в Китай. Неофициална работа за ЦРУ под прикритие — официално професор по икономика. Връзки сред вашингтонските учени. Нищо полезно не успяхме да изровим за нея, което означава, че тя най-вероятно е обикновен бушон.

Алекса погледна към него.

— Или че тя е честна.

Морисън леко се приведе напред, за да отвърне на погледа й.

— Струва ми се, че е по-вероятно просто да се налага да увеличим наблюдението над нея.

— Ами хората й? — продължаваше Хедрик. — Нещо за онзи Макалън, който ръководи проучването им?

Морисън поклати глава.

— Нищо полезно. Женен от тридесет и три години. Никакви брачни проблеми. Три деца, също без семейни проблеми. Пет внуци, които са прекалено малки, за да представляват интерес.

— По-добре открийте нещо, иначе ще се наложи да се оправим с тези хора по по-пряк начин.

Алекса огледа събраните.

— Прощавай, Греъм, но защо ни е грижа за тези хора? Преди никога не сме се замисляли за това.

— Варуна, би ли обяснила на Алекса защо това е от значение?

— Да, директоре. Незаконната организация в Русия е една от причините. Незаконната организация в Азия е друга от причините.

Хедрик продължи:

— И двете организации с радост биха съдействали в подкопаването ни. Само въпрос на време е те да научат, че директорът на Националното разузнаване си е поставил за цел да ни присъедини. Когато това стане, напълно очаквано е те да предложат помощта си на американското правителство — и то съдействие не само под формата на информация, а и технологична помощ. Трябва да сложим край на тази заплаха, преди тя да е получила възможност да се изостри.

— Значи положението с тези групи се влошава?

— Да. Това е една от причините толкова да настоявам за резултати в гравитационния проект. Ще се нуждаем от тази технология, ако искаме да запазим преимуществото си над бившите ни партньори.

Алекса се замисли над тези думи.

— Това ли е причината господин Грейди да бъде изваден от изолация?

Той я погледна.

— Видях заповедта за извеждане. Бях приятно изненадана да видя, че той е сътрудничил в продължение на години. Хубаво е да видя, че той се е убедил в правотата ни.

Хедрик кимна.

— Помощта му ще намери отклик. Трябва да придобием способността да пораждаме гравитация. С тази способност бихме могли да отразяваме всяка сила, насочена срещу нас. Ядрени взривове. Дори самата светлина. Буквално всичко. Ще бъдем способни завинаги да обезпечим бъдещето на БКТ.

Всички присъстващи се замислиха над притежаването на подобна сила.

Морисън въздъхна:

— А ако не успеем, какво ще правим с правителството?

— Да се надяваме, че няма да се стигне до това. — Хедрик отново се обърна към останалите. — Ето какво ще искам от вас: изгответе планове за преодоляване на настоящата ситуация; предложения как да накараме правителството да прекрати разследването си, а също и планове за ответни действия при евентуална тяхна проява на агресия. Ще очаквам докладите ви утре по обяд.

Последваха изненадвани възклицания, някой дори си позволи да подсвирне.

— Напълно осъзнавам, че срокът е кратък, но и напълно реален. Заплашено е самото съществуване на Бюрото. Уверен съм, че всеки един от вас ще реагира с изискваната от ситуацията решителност. — Хедрик се зае да улавя погледите на всеки от присъстващите. — Това е. Свободни сте.

Всички се надигнаха.

Алекса забеляза, че Морисън не бърза да се оттегля, а е останал да разговаря с директора. Хедрик улови погледа й.

— Почакай за момент, Алекса. Бих искал да разменя няколко думи с теб.

Тя се върна до съвещателната маса и отпусна ръце върху облегалките на два от столовете.

Морисън се отдалечи, като й хвърли мрачен поглед. Той излезе през странична врата — която отвеждаше в кабинета на Хедрик.

Самият директор се отправи към нея.

— Не можах да не забележа, че изглеждаш разстроена.

Тя се навъси насреща му.

— Знаех си. — Той погледна към тавана. — Нали така, Варуна?

— Да, директоре. Електрическата активност в амигдалата й съответства на лека депресия.

С известно раздразнение тя погледна към тавана.

— Остави ни, Варуна. Това е заповед.

— Желаете ли да се оттегля, директоре?

Той се поколеба, преди да се засмее.

— Да, моля. Остави ни.

— Както желаете, директоре.

В настъпилото мълчание Алекса остана загледана в тавана — самата тя не знаеше със сигурност защо. Там нямаше да види нищо.

— Всичко е наред. Вече сме сами.

— Защо я накара да ме сканира?

— Варуна сканира всички в кабинета ми.

— Дори и теб?

— Директорът се нуждае от сигурност. Това гарантира сигурността на всички ни. — Греъм потупа един от столовете. — Седни. Кажи ми, какво те е разстроило?

Алекса остана права.

— Хората се потискат понякога.

— Искам да бъдеш щастлива. Знаеш колко ценна си ти за нас.

Тя се загледа в него, опитвайки се да разгадае ситуацията. Той се усмихваше широко. Зениците му бяха разширени. И все пак…

— Има нещо, което бих искала.

— Какво е то?

— Неотдавна преглеждах последните открития на биогенетичния отдел.

— И?

— Оказва се, че има начин да стана фертилна.

Лицето на Хедрик изрази загриженост.

— Нима? — Той направи няколко крачки. — На какво се дължи тази промяна?

Алекса застана нащрек.

— Да не би да си срещнала някого? — Директорът отдели втренчения си поглед и се обърна към тавана. Понечи да каже нещо.

— Да не си посмял.

Той отново погледна към нея. И присви очи.

— Аз се отнасях към теб като с равна. Не можеш да го отречеш. Иска ми се да осъзнаваше колко добре си живееш.

— Осъзнавам колко добре си живея.

— Двамата с теб се познаваме още от деца. — Той посочи към съвещателната зала. — Нима не ти е направило впечатление какво съм постигнал?

— Разбира се.

— Освен това ти знаеш, че винаги си ми била много скъпа.

— Греъм, ти значиш много за мен. Но аз не мога да променя начина, по който се чувствам. Може би това се дължи на начина, по който умът ми е проектиран. Във всеки случай аз не изпитвам романтични чувства. Можеш ли да посочиш момент, който да показва противното?

— Нищо не ни пречи да постъпим като зрели хора. Ако искаш да имаш деца…

— Не е нищо лично.

Той кимна.

— Разбирам. Но ако трябваше да имаш дете, кого би избрала за негов баща?

Няколко секунди Алекса разсъждава мълчаливо, преди да отговори:

— Не зная.

Лицето му стана по-сериозно.

— Тук има един дребен проблем, Алекса. В случая Бюрото също има думата.

— Не те разбирам — навъси се жената.

Греъм не поясни веднага.

— Твоята интелигентност, видът ти, дълголетието ти и физическите ти способности са все неща, които са ти дадени от Бюрото. Твоята генетична последователност е частна. Патентована. Нужно ти е нашето разрешение, за да правиш копия от нея. В противен случай ти извършваш кражба.

Бавното осъзнаване на думите му бе придружено от замайване.

— Твоето тяло бе проектирано — продължаваше той. — Ако искаш да имаш деца, Бюрото трябва да избере генетичния материал, от който да бъдат създадени те. Несъмнено разбираш нуждата от това. Всичко друго би представлявало кражба, Алекса.

Тя почти не го чуваше, обгръщана от мисловна мъгла.

Директорът пристъпи до нея и я потупа по ръката.

— Ти вече си постигнала нещо, което би развълнувало всеки друг. Ти разполагаш с една от върховите позиции в тази организация. Привилегия, която ние ти предоставихме. Ти си мислещ и разумен индивид и трябва да разбереш, че от Бюрото зависи дали ще имаш деца.

Алекса бавно започваше да се опомня, с разтуптяно сърце. Тя почти не си спомняше нещата, току-що изречени от Хедрик.

— Разбрахме ли се?

Тя кимна.

— Радвам се. — Той отново я погледна внимателно. — Свободна си.

 

 

Алекса се приближи към двойната врата. Крилата се отвориха при приближаването й и се затвориха след нея. С привидно спокойствие тя мина покрай секретарката на Хедрик и пазачите му. Отвъд ъгъла тя откри Морисън, облегнат на стената.

— Виждам, че директорът почита ценните ти приноси.

— Пръждосвай се, Морисън.

— Къде изчезна солидарността? — Той започна да крачи до нея.

— Какво искаш?

— Ти може да се мислиш за по-добра от мен, но аз поне съм си заслужил тукашното място. Бих казал, че работя тук още преди ти да се родиш, само че не мога, защото ти не си била родена. Може би по тази причина ти липсва амбицията да изчукаш Хедрик от обикновена благодарност.

Дори Морисън не можа да реагира на бързия й замах, отправил сто и тринадесетте му килограма назад в коридора.

Той скочи на крака и поклати глава.

— Виждам, че докоснах чувствителна тема.

Алекса се взираше в него.

— Да. Съветвам те да не повтаряш грешката.

Морисън кимна, все още потриващ челюстта си.

— Бъди сигурна, няма да забравя.