Даниел Суарес
Прилив (12)

Глава 12
Адрес на препращане

Бил Макалън, заместник-министър на Министерството на вътрешната сигурност, не беше свикнал да пътува дълги разстояния, за да се среща с подчинените си. Всъщност той рядко напускаше Вашингтон, защото не обичаше да го прави. По време на военната си служба той бе пътувал повече от достатъчно. Но той бе получил инструкции от директора на Националното разузнаване, че свръхсекретното Федерално бюро за контрол над технологиите се е отделило и че трябва да бъде върнато обратно в стадото — дори ако това означаваше да се среща с тях на тяхна територия. И тъй Макалън в компанията на двама местни агенти натискаше залепения бутон край вратите на вехта постройка в Кливланд. За Бюро, което притежаваше висша техника, БКТ изглеждаше застинало в миналия век. А може би и в по-миналия.

Колкото и невъзможно да изглеждаше нещо подобно за човек с неговите привилегии, Макалън не бе чувал за БКТ допреди няколко седмици. Очевидно тази организация бе действала десетилетия наред без какъвто и да било надзор. Това го бе изненадало, тъй като след Единадесети септември всичко бе централизирано и реорганизирано. Онези от Лангли трябваше да се поровят, за да открият местоположението на главната квартира на БКТ. На Макалън това се бе сторило подозрително. Особено след като ЦРУ бе основало това Бюро през шестдесетте. Също подозрителен бе фактът, че никой не е способен да определи по какъв начин БКТ се финансира. Несъмнено ставаше дума за някакви бюджетни трикове.

Но докато изчакваше пред сградата на БКТ, Макалън имаше основания да подозира, че тази служба може би изобщо не е финансирана. Това място приличаше на същинска дупка — мърлява десететажна правителствена сграда в непретенциозна част на града. През шестдесетте години на миналия век тя може и да е изглеждала внушително, но дните й на слава отдавна бяха отминали. Несъмнено БКТ приютяваше безнадеждните случаи на бюрокрацията. Ако директорът на БКТ не ги беше поканил там лично, Макалън вече щеше да се е махнал. Беше му втръснало да оставя гласови съобщения. Защото директорът на БКТ не използваше електронна поща. Явно и той бе останал в предишния век.

Той поклати глава и се засмя. Това приличаше на някакъв номер.

Едва след няколко минути звънене в сградата се появи движение: меланхоличен и възрастен пазач се приближи към стъклените врати. Макалън бе виждал хора като него и преди — прекарващи целия си живот на федерална служба. Пазачът не бързаше. След като най-сетне той отключи вратите с бронзова рамка, той ги открехна и попита:

— Мога ли да ви помогна, господа?

Макалън и другите двама се легитимираха.

— Очакват ни. — Макалън се загледа в пазача, докато старецът не отстъпи встрани. Тримата влязоха в гранитното фоайе. Мястото не само изглеждаше старо, но и миришеше по съответния начин. — На кой етаж се намира директорът?

— Кой директор?

Макалън го изгледа остро, но това нямаше никакъв ефект. Може би тукашните пазачи бяха инструктирани да не разкриват информация. Той се обърна към Алварес, по-старшия от двамата местни агенти.

— Имаме ли етаж?

Алварес направи справка с телефона си.

— В писмото си директор Хедрик казва най-горния етаж.

Охранителят повдигна вежди:

— Десети етаж?

Тримата го погледнаха. Той посочи към асансьорите:

— Четвъртият все още работи.

След няколко мига тримата влязоха в захабената кабина и натиснаха гравирания месингов бутон за последния етаж. Кабинката се разтърси и започна да се изкачва. Бавно.

Алварес, млад агент с безупречен костюм и излъчващ увереност вид, поклати глава.

— Не бих искал да свърша така.

Макалън и агент Фортис се засмяха нервно. Но и те не искаха да умират в заседнал асансьор.

Не след дълго нагъната врата се отвори. Тримата пристъпиха сред нещо, което можеше да се нарече времева капсула.

Целият десети етаж представляваше една огромна зала със стоманени бюра право от шестдесетте, с големи електрически пишещи машини под винилови покривала. Цялото място бе прашасало. Тъмночервените килими се бяха нагънали; стените се люспеха.

— Какво, по дяволите…?

Алварес пристъпи напред и се огледа.

— Да не би да е станала някаква грешка, господин заместник-министър? Сигурен ли сте, че това е адресът?

— Долу на два пъти го сравних. — Макалън замълча и посочи към офиса с непрозрачни стени в отсрещния край на залата. Там светеше. — Да отидем да проверим.

— Сериозно ли говорите?

Тримата се отправиха натам. Алварес прокара пръст по едно от бюрата. Пръстът му се повдигна с дебел слой прах. Агентът тъжно поклати глава.

Скоро те стояха пред затворената врата. Златните й букви проблясваха в следобедната светлина.

Греъм Хедрик

Директор

— Това трябва да е някаква шега.

Макалън се подсмихна към Алварес и отвори вратата направо, без да почуква. Преддверието също бе празно; и тукашната пишеща машина бе покрита. Но вратата на самия кабинет бе отворена; от нея долиташе мъжки глас.

— Извинете? — Макалън прекрачи прага на кабинета и се озова право в сцена от епохата на баща си. Зад голямо дъбово бюро и панелни стени с институционални произведения на изкуството седеше красив мъж с остри черти. Той беше към петдесет и носеше костюм на райета. Коженият му стол очевидно бе виждал и по-добри дни.

Макалън направи знак на спътниците си да влязат и пристъпи напред с протегната ръка.

— Господин…?

Мъжът не се надигна и не помръдна десницата си.

— Уверен съм, че знаете кой съм, господин Макалън.

Грубият отказ разгневи Макалън.

— Какво, за Бога, става тук? Вашето Бюро прилича на кочина.

— Може би сте забелязали, че нивата на финансирането ни са спаднали рязко през последните години. Очаквах, че това би отстранило нуждата от тази среща. — Той посочи към прашните столове. — Седнете.

Навъсеният Алварес отвърна от името на всички:

— Не, благодаря.

Фортис оглеждаше обгръщащата ги гнилота.

— Това е немислимо…

Макалън се облегна върху бюрото, оставяйки отпечатъци сред прахта.

— Не зная какво правите тук, но не ми се нрави да ме разкарвате чак до Кливланд за една среща. Това можеше да бъде решено във Вашингтон. Ако не беше директорът на Националното разузнаване, изобщо нямаше да идвам.

Хедрик изглеждаше невъзмутим.

— Вие и хората ви сте работили цяла вечност без никакво наблюдение, но на това настъпва край. Не ви остава друго, освен да се подчините. Искам да отворите всичките си офиси за оглед, да предоставите доклади за всичките си дейности и служители, а също и пълна счетоводна информация.

Хедрик не помръдваше.

Макалън се разочарова. Обикновено хората се стряскаха пред гнева му. Но този Хедрик явно бе различен.

— Е?

— Какво? Казах, че ще се срещна с вас. Ето, срещнахме се.

— Изглежда, вие не разбирате. Ние отново поемаме контрол над агенцията ви. Предвид състоянието на това място и поведението ви, мисля, че ще намерим друг, който да застане начело. Ако изобщо се нуждаем от такава агенция. Все още не ми е ясно с какво точно се занимавате вие и хората ви.

— Мислех, че това е пределно ясно, господин Макалън. Отговорност на нашето Бюро е да следи за обещаващи технологии на национално и световно равнище, да преценява техния обществен, политически и икономически потенциал с цел опазване на обществения ред.

Макалън, Алварес и Фортис се спогледаха и избухнаха в смях.

— Това беше забавно. И правите всичко това от тази съборетина? На пишещите машини ли изготвяте докладите си? На идване не можах да не забележа, че не са ви останали машинописки.

Хедрик сключи ръце под брадичката си и се замисли. В следващите му думи се долавяше известна отсеченост.

— Осъзнавам, че Министерството на вътрешната сигурност е сравнително нова агенция — и че нейният директор е още по-нова длъжност. Затова приемам, че вие не сте наясно как работят нещата.

— Струва ми се, че вие сте този, който не осъзнава това, господин Хедрик. Съветвам ви да започнете да проявявате уважението, полагащо се на вашите висшестоящи.

Хедрик присви очи.

— Надявах се, че ще можем да се разберем без остри думи. Но сега виждам, че ще се наложи да бъда прям. Нека вашите началници във Вашингтон знаят, че БКТ все още поддържа правителството.

— Нима?

— Ние не се нуждаем от финансирането ви. Нашите квантови компютри са способни хилядократно да изпреварят традиционните пазарни дейности. Като да участваш в състезание, където всички останали се движат на забавен кадър…

Макалън се навъси към чудатия дребосък.

— Така че посланието ми към вас е много просто: не ми се пречкайте. Ако се заблуждавате, че ще ни попречите, ще поемете по пътя на всички останали свои предшественици, които се опитаха да сторят същото. Обърнете се към възрастните кадри на отдела по наука и технология на ЦРУ ако се съмнявате.

Макалън отново се спогледа с другите двама — този път смаяно.

— Заплашвате ли ме? Заплашвате заместник-министъра на вътрешната сигурност пред свидетели?

— Ако си мислите, че ще придобиете контрол над БКТ, вие се лъжете жестоко. Вие си нямате представа кои сме и в каква степен сме ви надминали. Сега си вървете и не се връщайте. Считайте това за последно предупреждение.

С тези думи Греъм Хедрик изчезна — като образ от изключен телевизор.

Макалън неволно отскочи назад.

Алварес изтегли оръжието си и се втурна към бюрото, изригвайки стола. Фортис също бе извадил пистолета си и оглеждаше помещението отвъд кабинета.

— Чисто е.

Алварес оглеждаше бюфета и под бюрото.

— Тук също. — Той изглеждаше смаян. — Какво беше това? Не разбирам…

Фортис влезе обратно в кабинета.

— Аз също. Той истински ли беше? Нали и вие го видяхте?

Алварес се оглеждаше.

— Това място е изоставено. Те отдавна не са тук. Това е последният им официален адрес, но вече не се помещават тук. По всичко личи, че са се махнали още преди десетилетия. — Той отново погледна към Макалън. — Какво означава това?

Макалън се отпусна в прашното кресло, без да обръща внимание на костюма си.

— Това означава, че БКТ може да се окаже по-голям проблем, отколкото смятахме.