Даниел Суарес
Прилив (30)

Глава 30
Порта номер шестнадесет

Алекса падаше сред небето. Части от града под нея горяха. Тъмната кула на БКТ бе обгърната с облак и осветена от пламъците. Постройката приличаше на заплашителен обсидианов вулкан насред центъра.

Гласът на Ричард Котън изкрещя в ухото й:

— Нима нервите ти не издържаха тъй скоро, мила? Нямаше как да не забележа, че ти на практика се оттегляш от сцената.

— Кротувай, Котън. Имам план.

— План? Бъди така добра да ме посветиш в него, защото от моята позиция действията ти ми приличат на чисто бягство.

— Аз не пробих стената, за да проникна в комплекса, а за да се срещна с моя човек. Сега млъкни и ме остави да се оправя.

— За да мога да ти помагам, трябва да съм запознат със замисъла.

— Това не е сигурно. Ще се свържа с теб, когато приключа онова, което трябва да свърша. Не ме безпокой преди това.

От нощното небе тя се спусна в скромно населения Кетеринг. Това предградие се намираше само на два километра и половина от центъра, но в последните десетилетия бе започнало да се връща обратно сред природата. Виждаха се тревясали празни участъци; изоставени домове и магазини бавно гниеха, някои опожарени. Някои семейства бяха останали и героично се опитваха да съживят квартала. Половината от който бе сринат в опит за спиране на разпада.

Алекса се огледа внимателно, преди да се спусне. Беше пусто; единствените звуци идваха от щурците и далечен кучешки лай. Улиците и прилежащите им тротоари все още стояха, но къщи нямаше. Тя си спомняше, че само преди десетилетия това място бе много по-населено. Но дори и по онова време то бе загивало заради изчезването на традиционното препитание. Реално погледнато, тази част на града никога не бе процъфтявала.

Малцина от местните си спомняха (или изобщо се интересуваха покрай затруднения живот), че град Детройт бе започнал да изгражда метро през двадесетте години на миналия век. Три главни тунела бяха се протегнали в протежение на две мили — един под „Мичиган Авеню“, един под „Удуърд“ и един под „Грейтиът Авеню“ — през Кетеринг. Трите тунела се събираха в центъра на града.

Но разцъфтяването на автомобилната индустрия бе довело до изоставяне на този проект за градски транспорт. Наместо това Детройт се бе превърнал в Моторния град — световен център на автомобила. Тунелите под града били запечатани и в общи линии забравени.

Но не изцяло забравени.

Бюрото за контрол над технологиите бе започнало да използва тези проходи още през седемдесетте. Тези недовършени тунели предоставяха незабелязан достъп от и до подземния комплекс на БКТ. Освен това въпросните проходи бяха свързани с поддържащите тунели на града, което означаваше още повече места за достъп. Служителите на Бюрото бяха наблюдавали градския архитектурен комитет зорко, за да се убедят, че удобната тунелна мрежа няма да бъде докосвана — малко вероятно, тъй като колеги на същите тези служители се бяха погрижили да отстранят от архивите доказателствата за съществуването на тези подземия. Тунелите се намираха достатъчно дълбоко, за да не бъдат засягани от повечето строителни дейности, а в по-заплашителните случаи Бюрото се намесваше с помощта на посредници.

Алекса се приземи сред гъста трева и почти пълен мрак. Нощното виждане показа единствено храсталаци и дървета край нея. На места лежаха захвърлени матраци и прочее боклуци. Стените на изоставените къщи бяха нацапани с графити. Но хора не се виждаха.

Успокоена, тя се насочи към мястото на вход шестнадесет — празна бетонна местност, обградена от висока трева. Този пункт за достъп се бе променял едновременно с квартала. В началото той бе представлявал гараж. По-късно, покрай изоставянето на околните домове, бе решено асансьорът, отвеждащ под земята, да бъде прикрит като колкото се може по-безинтересен. Тук нямаше дори руини, които да привличат вандали или крадци. Наместо някогашната ограда днес го обграждаха единствено дървета. А наместо да отвежда автомобили под земята, днес той превозваше хора, способни да летят.

Обгорелите останки от барака послужиха за прикриване на приближаването й. Бетонната повърхност на портата се виждаше ясно от тази позиция. Сега на Алекса оставаше единствено да чака — около петнадесет минути, поне според показанията на новия брояч, изникнал върху визьора.

Тя долови нечий писклив, смутен глас. Необичайно острият й слух можа да различи отделни думи.

— … го взе. Какво да правим? Ти питаш какво да правим. А аз не мога да ти отговоря. Не мога, Мариел. Не мога.

Бъбренето продължи още минути. Възрастен чернокож мъж бавно крачеше сред опустелите тротоари — сред изоставило го общество.

Той съпровождаше походката си с размахване на ръце. И накуцваше.

— Не можах. Не можех. Знаеш, че не мога. Защо не ме оставяш?

Алекса изви очи към брояча.

— Аз им платих! Платих им! — Сега старецът бавно се отправяше сред полето.

Тя започна да се оглежда за нещо, което да хвърли, за да подплаши и прогони натрапника.

Но точно в този момент екипът се появи, безшумно спускайки се от небето. Само след миг на мястото на неотдавнашна празнота стояха шестима от служителите на БКТ в лъскавочерни брони. Със себе си те носеха транспортна капсула, понесена като ковчег. Повърхността на защитните им костюми поглъщаше цялата светлина. Те приличаха на празнини сред мрака!

Бездомният стоеше вцепенен на метри от тях. Защо те не бяха прегледали местността, преди да се спуснат? Нима бяха толкова глупави? Или просто не им пукаше?

Един от тях посочи с глава към стареца. Останалите се извърнаха.

Мъжът повдигна трепереща ръка.

— Виждам ви, сатани! Оръдия на нечистия!

Служителите се засмяха. Един от тях насочи оръжието си; ярък лъч светлина съедини дулото и тялото на тъмнокожия. Изстрелът бе съпроводен със звук, наподобяващ разкъсване.

Ярък приплам започна да се разпростира по тялото на бездомника. Мъчителният му крясък остана недовършен, плът, кости и дрипи се превърнаха в пепел. На мястото му оставаше обгорено петно сред тревата.

Десантниците се засмяха.

— Хубав прицел, Гама.

Алекса гневно бе присвила очи.

Бетонът под краката на служителите неочаквано изгуби плътността си; те започнаха да потъват.

Това бе знак, че асансьорът е започнал да се спуска: в началото на новото хилядолетие прикритието му бе обновено с постоянна холопрожекция. Алекса знаеше и друго: скоро след спускането му двойни защитни врати ще се съединят над главите на пътуващите.

Веднага щом върховете на шлемовете изчезнаха под ръба на холообраза, Алекса скочи и задейства грависа си, за да пропадне към асансьорната шахта — през мнимия бетон и сред мрак.

Системите на шлема й преминаха в режим на нощно виждане почти мигновено. Клонингите продължаваха да се спускат, а двойните защитни врати вече се затваряха, за да не оставят празнина след спускането на платформата. Жената успя да се промъкне в последния момент; озовала се отвъд, тя побърза да намали гравитацията и остана да виси три метра над главите им. И да се надява, че никой от тях няма да погледне нагоре.

За щастие, те изглеждаха уморени. Гласовете им тя не можеше да чуе, защото те разговаряха по вътрешна к-връзка. Но можеше да предположи, че влизането в скрития проход ги е накарало да се чувстват в безопасност и да смятат мисията си за приключила.

Асансьорът се спуска в продължение на тридесет метра, преди да спре. Служителите веднага грабнаха транспортната капсула и „пропаднаха“ в отвора на тунела. Това позволи на Алекса да се спусне по-бързо и да ги последва в прохода.

А там се оказа, че спомените й са верни: коридорът скоро отвеждаше до тунела на метрото и платформа от зелени блокове. Още преди години Бюрото бе внесло изменения, за да позволи придвижването на машини — на мястото на релсите се издигаше рампа. Всичко бе покрито с прах. Тунелът изглеждаше впечатляващо, но в това нямаше нищо необичайно: това беше типично за Съединените щати от началото на миналия век.

Този проход се простираше директно към центъра на града, на три километра. Войниците вече набираха преднина, несъмнено нетърпеливи да се приберат в базата и да получат възнаграждението си за добре изпълнена задача. Те пропадаха в тунела като в огромен кладенец, понесли капсулата със себе си.

Алекса прекоси платформата и се понесе след тях.

Следващият й ход не бе известен и на нея самата. Те притежаваха тежки брони и оръжия — за разлика от нея.

Показанията на дисплея потвърдиха предположението й: войниците падаха с равновесна скорост. Скорост от петдесет и три метра в секунда, което означаваше, че Алекса разполага с приблизително шестдесет секунди, за да прецени какво да прави. След това войниците щяха да са достигнали входа на самия комплекс, където тя нямаше да има къде да се скрие.

Жената притисна ръце към тялото си и започна да смалява преднината им: войниците стояха в небрежни пози. Четирима от тях се носеха един зад друг, онези най-отпред падаха редом, а транспортната капсула стоеше под тях. По време на приближаването си Алекса можа да види, че войниците са оборудвани със стандартно въоръжение: гравитационни оръдия и дезинтегриращи пистолети, инфрачервени лазери и психотронни оръжия. Достатъчно огнева мощ, за да я заличат няколкократно, особено след като тя носеше обикновен тактически костюм. Техните брони можеха да понесат попадение от двадесетмилиметрово оръдие, без дори да се зацапат особено.

Но пък тя винаги можеше да използва кинетичната им енергия…

Алекса се приближи до най-крайния войник точно когато една ниша изникваше в стената край тях. Тя се изравни с него и го блъсна към стената.

Преди той да е успял да коригира падането си или дори да реагира, каменната стена политаше към него. При скорост от сто и деветдесет километра в час диамантоидният шлем се блъсна като билярдна топка. Алекса пренастрои гравитацията си точно навреме — стената прелетя на сантиметри от лицето й.

Заради рева на насрещния въздух никой от останалите не беше чул. Един бърз поглед назад й показа, че тялото на блъснатия войник все още се носи зад нея, обгърнато от собствената си гравитация, само че бе започнало да се блъска в стените.

Рано или късно този падащ труп щеше да представлява проблем…

Алекса отново притисна ръце и се насочи към следващия клонинг. Този път тя се изви назад и го изрита към една каменна опора, отскачайки обратно към средата на прохода, за да се предпази от отхвърчалите камъни. Отломките почти веднага попаднаха в неговото гравитационно поле и полетяха заедно със застиналото тяло.

Това също представляваше отложен проблем.

В третата си атака Алекса се хвърли с главата напред към краката на пореден войник, с което го запрати в друга сервизна ниша. За момент той остана заклещен там: преди останалите две тела да го блъснат и повлекат със себе си.

Тя прецени, че й остават не повече от петнадесетина секунди, затова се постара да си придаде колкото се може по-аеродинамична форма, докато блъскаше четвъртия войник в стената. Сблъсъкът откърти метална тръба.

Забелязала светлина пред себе си, Алекса намали гравитационното си поле и погледна назад, за да избегне понеслите се тела и отломки. При преминаването си край нея те предизвикаха изкривяване: наложи й се да се оттласне от стената, та да заобиколи поредната опора.

След миг тя вече се намираше зад понеслите се отломки и насочи гравитацията си с пълна сила в противоположна посока. Скоростта й спадна бързо; близо до неподвижност Алекса изключи гравитационното отразяване и спря, застанала насред тунела. Хубаво беше, че тук така и не бяха положени релси. По пода личаха следите от някогашни транспортни коли.

Тя погледна напред и видя, че двамата пътуващи най-отпред са спрели и оставят транспортната капсула на земята, пред входа на подземния комплекс. Точно по време на обръщането им четирите трупа на колегите им и отломките се блъснаха в тях и ги запратиха към стената, където двамата останаха притиснати от гравитационните полета на мъртвите. Ето че телата бяха достигнали дъното на дългия три километра кладенец.

Алекса приготви позитронния си пистолет и преодоля последните сто метра пеш. В светлините пред входа на шестнадесети тунел тя получи възможност да се убеди, че и двамата войници са неподвижни — изглежда, неочакваният сблъсък бе строшил черепите им. А може би бяха изгубили съзнание.

Тя прибра оръжието си и притича към лъскавочерната капсула. Последната лежеше преобърната, затова Алекса я извъртя и отвори контролния панел, където удари за отваряне. Със съскане капакът започна да се издига.

Вътре лежеше Джон Грейди, пристегнат с колани и заспал. Алекса започна да го удря по лицето.

— Ставай, Джон! Събуди се!

Грейди отвори очи и направи опит да повдигне ръце.

— Какво? Какво става?

Тя го сграбчи за яката на ризата. Грависът му го нямаше.

— Аз съм, Алекса. Трябва да се размърдаме.

Той кимна, макар и все още объркан, и бавно се надигна.

— Къде сме? — попита Грейди, като се оглеждаше.

— Край един от входовете на главната квартира на Бюрото. Тук има охрана, но главният изкуствен интелект се съгласи да ни помогне.

— По-бавно. Позволи ми да се опомня. — Той се сепна при вида на шестимата бронирани войници, притиснати към стената. Под влиянието на гравитационните им полета кръвта се събираше под необичаен ъгъл. — Какво по…

— Дълга история, за която не разполагам с времето да разказвам. А ти не се унасяй! — Тя отново му удари шамар.

Грейди изохка.

— Буден съм!

Тя отвори багажния отсек на капсулата и очаквано откри грависа и шлема.

— Екипирай се в движение. Компютрите ще са забелязали, че тези шестимата са извън строя. Подкрепленията не бива да ни заварят тук.

Ученият кимна.

— Разбрах. Каква част от плана проработи до този момент?

— Достатъчна. Трябва да се доберем до лабораторията за гравитационно проучване.

— Ами охраната?

— Или няма да имаме проблем, или ще се окаже невъзможно. Но няма как да узнаем, ако си бъбрим тук. — Тя задейства грависа си и се понесе по коридора. В края на осветения проход се издигаше запечатана метална врата. В нея бе изгравирано числото шестнадесет; обграждаха я два контролни панела.

Алекса спря пред вратата. Миг по-късно Грейди се изравни с нея и също изключи грависа си.

Тя гледаше към преградата.

— Отвори вратата, Варуна.

— Насам вече са се насочили охранители, Алекса. Не мога да възстановя предишните ти привилегии, но мога да разменя биометричния ти профил с профила на неотдавна починалия екипен ръководител…

Вратата тежко започна да се измества встрани.

— Подмяната ще бъде открита скоро, но би трябвало да ти предостави известно време.

— Благодаря ти, Варуна.

Алекса се затича сред бял коридор, обграден от стаи с брони и униформи. Наблизо имаше охранителен пост, празен. Виеха аларми; проблясваха аварийни светлини.

— Къде са всички?

— Преди няколко минути задействах радиационна тревога за този отсек.

Масивната врата зад тях отново се затваряше.

Грейди хвърли разтревожен поглед към Алекса.

— Надявам се, че можеш да се довериш на това нещо.

— Нямаме избор. — Алекса прибра пистолета си и отпусна ръка върху скенер близо до охранителната станция. Това отключи една от поставките с психотронни оръжия. Жената грабна две и подхвърли едното на Грейди. — Знаеш ли как се използва?

Той разглеждаше подаденото му оръжие, за да определи от коя страна се намира дръжката.

— Изпитвал съм действието им върху себе си, това брои ли се?

Алекса намести оръжието в ръката му и го включи.

— Насочваш точката към главата на противника, за да го приспиш. Стига да не носи шлем.

Гласът на Варуна ги прекъсна.

— Най-прекият път от вашето местоположение до лабораторията за гравитационни проучвания минава през асансьорна шахта единадесет. За начало тръгнете право напред. Аз ще ви насочвам. За съжаление, по пътя ще трябва да се опитвам и да ви убия.

Ученият отново се навъси към Алекса.

— Нали компютърът уж ни помагаше?

— По-късно ще ти обясня. Сега върви…

Тя го сграбчи за ръката и се затича по коридора, стиснала оръжие.

Известно време Варуна им посочваше кои от пустите проходи да изберат, преди да обяви:

— Пред вас има вградена в тавана лазерна установка. Тя е способна да произвежда петнадесет хиляди фатални инфрачервени пулсации в секунда. За човешко същество е физически невъзможно да се промъкне край нея или да изпревари изстрела й.

Грейди сграбчи Алекса за рамото:

— Защо изобщо слушаме тази глупост?

— Тя трябва да се опитва да ни убие, за да не я изключат. Налага й се да изпълнява множество противоречащи си действия, за да не задейства защитите срещу сингулярност.

— Ефективността на подобна оръжейна система би била сериозно засегната от дима на въглеродни нишки. Лабораторията срещу вас съдържа запаси от въглеродни микронишки.

— Благодаря ти, Варуна. — Алекса се отправи към ъгъла и отново изтегли позитронния си пистолет. Двата процента оставащ заряд позволяваха изстрели само от най-ниска интензивност.

Грейди посочи с очи към оръжието:

— Имаш ли представа колко безумно е от страна на БКТ да създава подобно устройство? За да експлодира, едно ядрено оръжие се нуждае от сложна верижна реакция. А за антиматерията е достатъчен единствено контакт с материя и… — Той драматично размаха ръце. — БУМ!

— Благодаря ти за лекцията, Джон. — Тя затвори шлема му. — Ще бъде шумно. Прикрий се, затули си ушите и отвори уста, за да предотвратиш свръхналягане.

Грейди изпълни заръката й. Алекса насочи пистолета по диагонал към стената на четири метра от тях. Едно докосване до спусъка запрати трилионна част от грама антиматерия към бялата полимерна стена. Експлозията се равняваше на десет килограма динамит. Алекса отхвърча назад, край Грейди.

След секунди той вече й помагаше да се изправи.

— Обвинението се оттегля.

Гъст черен дим бе започнал да изпълва коридора; бе се задействала противопожарна система.

— Това достатъчно ли е, Варуна?

— За съжаление, не съм способна да ви убия с лазерната си установка.

Алекса отново поведе Грейди след себе си. Опасния участък с дима двамата преминаха слепешком, ориентиращи се по стените. Отвъд ги чакаха редица асансьори. Над вратите на всички тях блестяха червени аварийни светлини. Но една от вратите се разтвори, разкривайки шахта.

— Трябва да се спуснете четиридесет и шест етажа до ниво Б-94. Асансьорът е заключен.

Алекса се приведе, за да надникне в шахтата. Проходът изглеждаше безопасен; аварийните светлини разкриваха редица етажи, които се губеха в далечината.

Тя кимна към Грейди и задейства грависа си в положение на равновесие.

— Да вървим. Постарай се да стоиш колкото се може по-близо до мен.

Ученият вече бе задействал собственото си поле.

— Колко точно е голямо това място?

— Никой не знае.

И двамата пропаднаха в шахтата с приблизително половин скорост. Грейди се огледа.

— Защо няма кабели?

— Асансьорите бяха сред първите практически приложения на твоето откритие.

Отне им по-малко от минута да достигнат нужното ниво. Обозначените му врати стояха запечатани.

Гласът на Варуна оповести:

— Отвъд тези врати се намира входът към лабораторията за гравитационни проучвания. Увеличих нивото на достъп на предводителя, за да ти предоставя достъп, Алекса. Имай предвид, охранителният персонал се приближава бързо към вас.

Асансьорните врати се отвориха и Алекса премина през тях, следвана от Грейди. Тя реши да не изключва грависа си. Гравитационното й излъчване откъртваше плочки.

Първите диамантоидни прозрачни охранителни врати бяха украсени с логото на Кратос — мълния, спускаща се от звездите. Преградите се отместиха безшумно.

Алекса се огледа към шестте лазерни установки, вградени в стените и тавана.

— Варуна, защо тези охранителни системи не стрелят по нас?

— Става все по-трудно да прикривам намесата си, Алекса. Изключих тези установки директно. Трябва да бързаш. Вече няма време за тайнственост.

— Не е трябвало да правиш това! Какво ще стане с теб сега?

— Не се проваляй, Алекса.

Двамата преминаха през други врати. Мястото изглеждаше пусто. И тук звучеше тревога — максимална степен. В такова положение отделните секции би трябвало да останат изолирани една от друга. За да преодолее това ограничение, Варуна трябваше да предостави извънредни кодове за достъп. И ако Алекса се провалеше, нямаше никакво съмнение що за съдба ще сполети изкуствения интелект.

Те бяха достигнали зала с прозрачни стени, оградили празна контролна стая. Нейните холоекрани показваха Земята. Само двама учени с лабораторни престилки стояха там.

Логото на проекта красеше пода пред вратата — по-масивна; нейните масивни прегради се отвориха с тихо съскане. Мястото бе обширно, но гравитационното придвижване бързо поглъщаше разстоянията. И беше безшумно.

Звукът от вратата накара учените да се обърнат. Грейди и Алекса се приземиха; тя изкрещя:

— Нужен ми е незабавен достъп до квантовите връзки на Кратос.

Грейди бе изключил своя гравис пипнешком, защото бе прекалено зает да се взира в единия от двамата учени. Лабораторният служител също се бе втренчил в него, сепнат. След няколко мига Грейди разбра защо лицето на служителя му се струва познато, макар и необичайно младо.

Това беше Бъртранд Алкот, старият му ментор — макар и вече да не беше толкова стар.