Даниел Суарес
Прилив (6)

Глава 6
Изгнание

Скалата под краката на Джон Грейди продължаваше поне триста метра, преди да се вреже в океанската вода. Самата стръмнина продължаваше и под водната повърхност, към дълбините. Подобни скали обгръщаха острова. Остров тъй далечен, че тук имаше само два вида птици — единият от които не можеше да лети — и почти никаква фауна. Нямаше гризачи. Нямаше змии. И растителността бе ограничена откъм разновидност. Може би някой ден някакви мигриращи птици щяха да пристигнат. Това щеше да му даде известна представа за сегашното му местоположение.

Нощем Грейди сядаше пред колибата си и се взираше към съзвездията и ивицата на Млечния път. Нощното небе изглеждаше още по-възхитително и от времето, когато той се бе разхождал из Сиера Невада и Канадските скалисти планини с родителите си — блажени невинни времена, моменти на бягство от детство, прекарано сред терапевтични усилия, опитващи се да го „излекуват“.

Психозата е умствено състояние, в което лицето губи контакт със заобикалящата го среда. И по всичко бе изглеждало, че младият Джон Грейди не живее в реалността. Като малък той бе оставал загледан в невидими неща, потънал в собствения си свят. Заради подозрението, че страда от остра форма на аутизъм, той бе прекарал повечето от ранните си години сред специализирани грижи. Първите си думи бе изрекъл едва на пет години.

И все пак тези първи думи бяха представлявали цялостно изречение:

— Вече искам да си вървя у дома.

И той се бе прибрал у дома, привидно забелязващ външния свят все повече и повече.

Едва през седмата му година неговата майка му помогна да разбере, че другите хора не възприемат цифрите като цветове — че пет не е тъмносиньо, нито три е яркочервено. Също както повечето хора не асоциираха математиката с музикални тонове. Грейди „чуваше“ математиката, когато потъваше в логиката й. Долавяният дисонанс веднага му позволяваше да забележи погрешните изчисления. В неговия ум математическите концепции придобиваха специфични и допълващи се форми. Формата и звукът на изискващите решаване математически проблеми му изглеждаха по един или друг начин изкривени. Какофонични.

Това му усещане почти никога не го подвеждаше.

Всичко това го бе направило различен от останалите. А да бъдеш различен, означаваше да се превърнеш в цел на подигравките им. Още от ранна възраст математиката бе станала негов единствен другар. Той се бе сближил със заобикалящите го закономерности на естеството.

Единственото дете на прогимназиални преподаватели, Грейди бе получавал най-добрите грижи, които те можеха да си позволят, и стабилен живот. Но едва след навършването на първото му десетилетие — след години безплодно лечение на аутизъм — състоянието му бе определено правилно.

Вродената синестезия е състояние, в което възприеманото от две или повече сетива се слива. В случая на Грейди ставаше дума за обогатено възприемане на цифри — за него те притежаваха цветове, геометрични форми и звуци. Той можеше да вижда символите им и да ги възпроизвежда, но същевременно с това им придаваше невидими за останалите хора качества.

Невробиологията не бе в състояние да предостави пълно обяснение за това състояние. Във всеки случай се знаеше, че нормалният мозък определя определени райони за съответните сетива. На зрителната кора е поверено обработването на получените образи. От своя страна, тя е допълнително подразделена на специфични зони, свързани с определянето на цветове, движение и с визуалната памет. Доминиращата теория предполагаше, че повишеното взаимодействие между отделните подрегиони на зрителната кора поражда различни форми на синестезия. С други думи, мозъкът на Джон Грейди разменяше повече вътрешна информация.

По тази причина онези, които не го познаваха, го смятаха за луд. Едно от малкото места, където той се чувстваше добре, бе природата. Екскурзиите в планината и наблюдаването на звездите го успокояваха повече от каквато и да било терапия. Всичко това удивляваше сетивата му. И родителите му решиха да му подарят този мир. Те продадоха семейния си дом, закупиха каравана и се впуснаха да обхождат националните и щатските паркове. Като същевременно сами се заеха с обучението му.

Тези години оставиха щастливи спомени. Посещения в „Грейт Смоуки Маунтинс“, „Йелоустоун“, „Йосемити“, „Глейсър“ и прочее паркове, сред дивата природа. Всяко следващо посетено място усилваше обичта му към света. Нищо не можеше да се сравни със звездите край река Туолъми. С разходките по Китайската стена в Монтана или сред канадските планини. Нощем той окачваше храна за мечките заедно с баща си и се взираше в звездите и в притъмнелите гори. А обграждащият го покой се бе просмуквал в него. Величието на физичните закони, направляващи заобикалящия го Космос, бе изглеждало тъй успокояващо. Техните последователности го заобикаляха отвсякъде.

Именно сред тази дива пустош Грейди бе започнал да оформя разбирането си за вселената и нейната структура. На тринадесет той вече усилено четеше материали по астрофизика — които му позволиха да общува с брилянтни умове като Хайзенберг, Шрьодингер, Файнман, Айнщайн, Максуел и особено Фарадей. За пръв път Грейди бе усетил връзка с други умове. Фактът, че Фарадей е имал малко образование, а е успял да открие магнитното поле с помощта на интуитивните си проучвания, му бе послужил за вдъхновение.

И когато той бе наближил възрастта да влезе в университет, родителите му отново бяха се нанесли и бяха се върнали към преподаването. Макар средствата им да бяха намалели, те бяха окуражили сина си да следва.

Макар и без забележителна диплома и скромни способности за отборна работа, Грейди бе приет в Олбънския университет да следва физика. Но там той бързо се бе отегчил от началните курсове, преподавани не от професори, а от припрени асистенти. Нетърпението му бе подронило общуването му — както винаги.

По време на отписването си от университета той вече бе подел дълга, самоинициативна и едностранна кампания, насочена към Бъртранд Алкот, ръководител на катедра „Физика“ в Колумбийския университет. Неговата работа върху кинематиката — изучаването на движението — бе заинтригувала Грейди. Последният не бе спирал да засипва с електронни писма Алкот, включващи смайващо амбициозни твърдения, неизменно подкрепени с математически доказателства — макар че впоследствие въпросните доказателства се бяха оказали неправилни.

И един ден той бе получил отговор.

Година и половина след първото изпратено писмо, започналият да работи като учител по математика Грейди бе получил отговор, внасящ малка поправка в едно от уравненията му. Впоследствие се бе оказало, че тази поправка е по-елегантно решение, предоставило му нови идеи.

Тъй двамата бяха продължили кореспонденцията си, общувайки предимно на езика на числата: партия шах, в която за фигури служеха стихиите.

 

 

Повей на вятъра прекъсна размислите му. Миризмата на морето го отведе обратно в настоящето. Този дребен остров бе негов затвор.

Парковете в северноамериканските територии пак се бяха намирали прекалено близо до осветените места. Тук Грейди можеше да наблюдава нощното небе без никакъв намесващ се блясък. В този недокоснат свят дори сателитите личаха — точици отразена светлина, прекосяващи небосвода. В началото той ги бе сметнал за преминаващи самолети и си бе позволил да се надява. Надежда, угаснала с осъзнаването на истинската им същина.

Дните и седмиците бяха продължили да се нижат без никакви кораби и самолети да се появят на хоризонта. Този остров се намираше далеч от морските и въздушните транспортни пътища.

По звездите над главата си Грейди бе опитвал да изчисли местоположението си. По принцип той бе открил Полярната звезда, за да я използва да прецени географската си ширина — позицията на ръката му над хоризонта би съответствала на собствената му ширина в Северното полукълбо. Но тази звезда не се виждаше, наместо нея тук личеше Южният кръст. Това го поставяше някъде в Южното полукълбо и правеше положението му по-трудно за определяне. Изчисляването на ширината ставаше чрез проследяването на горните и долните звезди на Южния кръст при прекосяването им на меридиана — или нещо подобно. Той не можеше да си спомни точната процедура. А тъй като никога не бе напускал Северна Америка, никога не бе му се налагало да прави подобни измерения.

Ами географската дължина? За определянето й той би трябвало да разполага с информация за първоначалната си точка, продължителността на пътуването и скоростта, с която то е било извършено. Но той бе доведен тук в изкуственото безсъзнание, което онези от БКТ очевидно толкова много обичаха. Той просто се бе събудил в каменната си колиба на ръба на скала над океана.

Градина, ниски каменни стени и виеща се пътека изчерпваха новия му свят. Още в самото начало той бе обходил цялата суша, дирейки път до водата. Но никъде сред широкия два километра остров не бе открил подобно място. Тук дори нямаше дървета, само дребни храсталаци и треви. За гориво в малката му камина служеше торф, който мистериозно се оказваше подновен след всяка негова сутрешна разходка. Същото се отнасяше и за храната, водата, млякото и виното. Той бе направил опит да издебне снабдителите — напразен. Те се оказваха пъргави като джуджета. А и нищо чудно действително да бяха джуджета. Несъмнено митичните създания бяха нещо напълно постижимо за БКТ.

Грейди се загледа към бледия полумесец, видим дори и сега, в небето на пладне. Дори неговата бледна светлина бе остра тук, като всичко останало. Единствената отлика бяха редките отломки от модерния свят, озоваващи се сред скалите долу — пластмасови бидони, товарни палети, а веднъж и рекламен билборд с някакви френски надписи. Ученият бе открил бинокъл, с чиято помощ бе започнал да оглежда хоризонта с надеждата да открие някой кораб и да даде сигнал, за да напусне своята Елба. Но похитителите му най-вероятно бяха оставили бинокъла именно за да му покажат колко е безнадеждно да се надява на спасение.

Грейди намести вълненото си яке. То бе изработено от груба тъкан, с дървени копчета. Ботушите му бяха от мека кожа и стигаха до прасците. Ризата и панталоните бяха платнени. С тези си дрехи той приличаше на някакъв заселник, който преживява с мъка. През последните няколко месеца дългата му коса и брадата бяха станали още по-дълги.

Иронично.

Високотехнологична деспотична организация го бе прокудила не само от обществото, а и от напредъка му. И от цялото общуване. За да не би умът му да „отрови“ света.

Мразовитият вятър се усили, затова Грейди се отправи обратно към колибата и примамливия дим. Той внимателно подбираше пътя си сред скалистата пътека, заслушан в писъците на чайките. Неведнъж той бе обмислял да скочи от скалите, но не бе превърнал тези си мисли в действие, макар да оставаше самотен и потиснат. Защото той още не беше изгубил надежда. Още не. А и в определени отношения самотата бе негова спътничка от детинство, с която той можеше да се оправя.

Не след дълго ученият вече отваряше масивната дъсчена врата и пристъпваше сред топлината. Колибата имаше само една стая, но пак оставаше достатъчно широка, за да побере печка, кухненска маса, бюро, голямо легло с пухен матрак и тоалетна, чийто канал се губеше сред скалите. Това съществуване включваше само най-необходимото, но изминалите месеци бяха довели до промяна у Грейди, която не му позволяваше да бъде претенциозен; връхлетелите го проблеми му се струваха някак далечни. Отвличането, осъзнаването, че БКТ укрива висши технологии и че собствените му проучвания над гравитацията — творбата на живота му — е била открадната от тях: всичко това се бе превърнало за него в проблем, който щеше да го споходи едва след напускането на острова. Междувременно той се стараеше да поддържа ума си зает с по-положителни мисли. Като изготвянето на план за бягство.

До този момент възгледите не изглеждаха добри. Дори и ако той успееше да си изработи сал от материалите в колибата си, как щеше да го спусне до водата? А дори и да успееше да достигне до нея, хора с подобни технологии най-вероятно щяха да засекат опита му веднага. Сред открито море скривалища нямаше: несъмнено цялата му повърхност бе покрита от сензорни вълни.

Така той прекарваше дните си в мислене. И все по-често не само за бягство.

Свали якето си и го окачи на пирон край вратата. Подир това той се приближи до бюрото и подреди листовете си. Похитителите бяха му предоставили много хартия и химикалки, но само една книга — малък подвързан с кожа том, чието заглавие бе гравирано със златни букви върху гърба на книгата: Omnia. При първото разгръщане веленовите страници се бяха оказали празни — с изключение на една, върху която бяха отпечатани думите „Попитай ме каквото и да е“. Той бе изрекъл първото, дошло му наум:

— Как да се махна от този остров?

Неочаквано страниците се бяха изпълнили с текст и изображения, отнасящи се до собствените му проучвания, включително съдържание на първата страница и библиография в края. Бяха присъствали и хипертекстови връзки, които реагираха на допир и изпълваха страниците с нова информация. Все по-бързо той бе разгръщал хилядите страници лабораторни бележки, диаграми, таблици и тестови резултати от годините работа — всичко, което двамата с Бърт бяха писали. Дори изписаните на ръка лепящи се бележки по някакъв начин бяха сканирани и присъстваха като образи върху страниците. Бяха присъствали снимки, показващи построяването на гравитационното огледало, а също и прочетените от Грейди книги по кинематика, линейни изчисления — всичко, което той бе чел за квантовата механика. И бе безкрайна.

Очевидно книгата представляваше някаква технология — страниците изглеждаха изработени от качествен велен, но се държаха като дисплеи с висока разделителна способност — личен интернет. Колкото и остро да се взираше той в тях, никакъв проблясък не се забелязваше. Текстът изглеждаше отпечатан с качествено мастило. И самата книга не притежаваше батерии или захранваща връзка. На вид и на допир тя изглеждаше като стара енциклопедия.

Той я бе отворил отново и изрекъл:

— Какво означава Omnia?

Страницата се изчисти, за да изпише думата „Всичко“.

Грейди бе кимнал на себе си и бе казал:

— Научи ме да се ориентирам в морето.

Страниците бързо се изпълниха със статии на поисканата тема, но голяма част от тях бяха цензурирани с черни ивици, скриващи най-важните детайли.

— Покажи ми техники за конструиране на малки плавателни съдове.

Книгата отново се изпълни с цензурирани статии. Само обещаващите им заглавия можеха да бъдат разчитани — сякаш напук.

Не, това не беше интернет, а подбрана виртуална библиотека. Строго контролирана, без да скрива този факт: тя показваше наличието на поисканите резултати, но не предоставяше достъп до тях. Предоставяше само отговори, които похитителите на Грейди смятаха за безобидни или полезни. Но как така книгата знаеше какво от съдържанието си да цензурира? Очевидно с помощта на някаква непозната технология.

И все пак тази книга трябваше да притежава някакво безжично устройство, за да предава исканията и да приема информация — радиопредавател и приемник, най-вероятно с ограничена мощност, но пък Грейди можеше да изработи някакво късовълново устройство. Да сглоби антена. Да усили сигнала. Следващите няколко дни той бе прекарал в опити да разкъса книгата, но тя се бе оказала по-здрава от очакваното. Страниците й не се поддаваха на разрязване с някой от ножовете му, не горяха. Подвързията се оказа също тъй издръжлива. Усилията му не оставяха никакви следи отгоре й. Може би тази книга бе изработена от въглеродни решетки или нещо подобно. Във всеки случай Грейди трябваше да признае, че технологиите на Бюрото са внушителни.

В един момент той бе затворил книгата и я бе захвърлил. И сега тя стоеше на лавицата му, под парче кристална скала, което бе открил в една от разходките си.

Случилото се с обезкуражаващо напредналата книга бе събудило подозрението му по адрес на хартията и писалките. В началото бе решил да не ги използва, решавайки, че похитителите му са способни да разчетат всичко, изписано от него. Тогава преоткри старо занимание, за което не се бе сещал от цяла вечност.

Той започна отново да твори музика.

 

 

В детството му бе имало моменти, в които той се бе замислял над нотите, долавяни сред математиката. Сега той бе получил неочаквана възможност да се занимае по-сериозно и да разшири интереса си към класическата музика. С помощта на книгата той бе усвоил нотопис и бе започнал да твори. Не бе го притеснявала мисълта, че онези от Бюрото ще разчетат композициите му — той дори се бе развеселил от представата, в която те се опитват да открият някакъв скрит смисъл в музиката му. Доколкото самият Грейди знаеше, скрит смисъл нямаше. Ставаше дума за приятна фрактална симетрия. Липсата на музикален инструмент представляваше известно отегчение, само че той можеше да чува музиката и в ума си.

Грейди взе един пергаментов лист, покрит с ноти, и премина през няколко части от аматьорската си симфония, местещ ръка като диригент. В един момент той се засмя с глас. Той — седнал да пише симфонии. Това бе нелепо; ако не беше пленничеството му, никога не би седнал да се занимава с подобно нещо.

И творческият процес не му вървеше. Как ли Моцарт, Бетовен и останалите като тях се бяха справяли? Някои от частите му бяха добри, но сливането им не му се удаваше. В крайна сметка той не искаше да постигне нещо еквивалентно на Копланд: той се стремеше към красота, тъжна меланхолия, като измъчващата го в момента. Само че му липсваше наборът от музикални изразни средства. Грейди трябваше да признае, че колкото и талантлив да бе в определени насоки, музиката не беше сред тях. Тя не му се удаваше със същата лекота като математиката — дори и двете сфери да изглеждаха някак свързани.

Грейди се отправи към кухненската маса, за да провери какво са му донесли джуджетата — хранителните припаси винаги изникваха върху нея, увити във восъчна хартия и стегнати в канап. При последователния преглед обонянието му показа бяла риба, пакет осолено свинско, зеленчуци, масло. Пресен хляб — не френски или италиански, а големи тъмни самуни, които изкарваха по няколко дни. Мляко. Вода. Още една кана червено трапезно вино. Той винаги устояваше на напрежението да изпразни виното наведнъж; наместо това си позволяваше само по една чаша. Съществуваха предостатъчно причини Грейди да иска да удави мъката си, но той не искаше да доставя удоволствие на наблюдателите си, като издава безнадеждността си.

В продължение на цяла седмица след пристигането си той бе търсил камери и микрофони, размествайки цялата мебелировка. Не бе открил нищо, но предвид технологиите, с които Бюрото разполагаше, липсата на традиционни „бръмбари“ не значеше нищо.

Седмиците протичаха по един и същи начин. Нови припаси пристигаха в негово отсъствие. При всеки опит да бъдат издебнати снабдителите не се появяваха и Грейди си оставаше гладен. На няколко пъти той бе претърсвал за тайни врати, но и това му дирене не бе срещнало успех, така че той бе престанал да се притеснява за това. Очевидно онези от Бюрото оставаха непреклонни в решението си да го лишат от компания. Затова ученият излизаше да се разхожда всяка сутрин, а в деня на храната (както го бе назовал) при завръщането го чакаха пресни припаси.

Направи си импровизиран календар: ден за храна, ден за готвене, ден за гимнастика, ден за работа, ден за писане, ден за огледи, ден за бягство. Към тази програма той се стараеше да се придържа, за да запази разсъдъка си. Човешкият ум се нуждае от структура, за да остава цялостен.

През мръсното стъкло той се загледа към морето. От север се промъкваше мъгла. Вечерта на деня за храна настъпваше.

Дори и с тази програма умът му започваше да се обърква.

Напълно е възможно да остарея и умра тук.

Всеки ден се чудеше какво ли бе станало с Бърт и останалите. Дали бяха започнали да съдействат на БКТ? Той не можеше да си представи това. Тогава какво бе станало с тях? Дали и те бяха заточени като него? А защо изобщо да ги заточават? Защо изобщо да ги държат живи? Беше видно, че хората от БКТ разполагат с всички проучвания на Грейди. Дори самият той не им беше нужен. Тогава защо не го убиваха?

Хедрик бе загатнал, че този престой би трябвало да го накара да промени мнението си, но в действителност това представляваше обикновено прогонване. Прогонване в Железния век.

Той се засмя. Нали това целяха следовниците на Ричард Котън, Вършачите — да върнат човечеството в Желязната епоха? Грейди вече отговаряше на условията за членство.

През последните месеци той бе разполагал с повече от достатъчно време да мисли над това. Отново и отново той се бе връщал към случилото се. Дали бе постъпил правилно, пращайки Бюрото по дяволите? Той не можеше да ги излъже, но какво полза щеше да има да гние върху тази скала до края на дните си? Това надали щеше да забави напредъка им. А от позицията си на заточеник той нямаше никакво влияние над начина, по който те използват откритието му. Той нямаше право на мнение.

Гневно раздразнение отвърна на тези мисли.

Ставаше дума за принципи. Той не можеше с чиста съвест да съдейства на Бюрото в укриването на значими открития, които биха благоприятствали развитието на цялото човечество. Техните симулации бяха грешни, той го усещаше.

Но що за твърдение бе това за един учен? Те имаха доказателства. Той имаше усещане.

Само че той не бе видял доказателствата им, нали? Всичко бе изглеждало тъй удобно за тях. Те бяха представили средствата си като оправдани, но кой можеше да каже, че те са искрени със себе си? Само на какви неща бяха склонни, за да постигнат целта си. Нима подобни заточения представляваха разумна употреба на интелигентността?

Историята криеше много прецеденти — периоди, в които стръвното невежество надделяваше над разума.

Във времето на Римската инквизиция католическата църква бе сторила нещо подобно с Галилей — бе го поставила под арест в собствения му дом. Бе му забранила да публикува трудовете си. Църквата бе искала да спре разпространението на знание по време на Просвещението, за да запази контрола си. Тя не се бе поколебала да изпраща служителите си да претърсват личните библиотеки на благородниците и да преглеждат книгите им в търсене на пасажи, които наскърбяват нейната институция. Тя буквално бе изтривала идеи, противостоящи на доктрината й, и на тяхно място бе вписвала своите. Пристанищата бяха приютявали пратеници на инквизицията, целящи да преглеждат пристигналите книги. Грейди не можеше да не изтъкне очевадните сходства — църквата бе представлявала БКТ на седемнадесети век.

Не, неговата ситуация не беше нещо ново. И той знаеше на чия страна трябва да остане. На страната на разума.

Неговото откритие, засягащо гравитационните вълни, щеше да промени цивилизацията. Но нима това бе толкова лошо? Промяната не означаваше автоматично влошаване, за нея бяха достъпни и двете посоки. Разбира се, онези от БКТ желаеха да я спрат: та нали в момента те се намираха начело. Точно по същия начин бе разсъждавала църквата, стараейки се да подави идеите на Галилей. Да попречи на промяната.

Но това не бе проработило. И този неуспех даваше на Грейди известна надежда.

Браво, вече започваш да се сравняваш с Галилей.

Той остана загледан в притъмняващото море, все така замислен. Дали директорът бе прав в изказването си за егото му? Действително ли Грейди превръщаше всичко това в индивидуален проблем? Дали той беше егоманиак?

На вратата се почука.

Грейди рязко се извъртя към нея. Прилив на адреналин съпътстваше ускоряването на сърцето му. Бяха изминали месеци. През цялото това време никой не бе идвал да го посети. Дали те не идваха, за да го отведат отново? Той се огледа колебливо, но след това придоби решителност.

Грейди бавно поклати глава. Не, той нямаше да им достави удоволствието да го видят изплашен.

С уверени стъпки ученият се приближи към масивната врата и хвана дървената дръжка.

На прага стоеше хуманоиден робот, приличащ на онзи от кабинета на Хедрик преди месеци. Този бе обвит в стоманени панели, имаше червеникави блестящи очи, без уста. Отликата от човек бе достатъчно голяма, за да предотврати появата на смущение — веднага се виждаше, че това е машина. Формата му бе приятно извита, като на гигантска машина за кафе. Очевидно той трябваше да изглежда дружелюбен. Безобиден.

Роботът му кимна; смътно познат женски глас изрече:

— Добър вечер, господин Грейди. Исках да видя как се приспособявате.

Грейди се отдръпна и драматично размаха ръка.

— Заповядай. Бих ти предложил нещо за пиене, но… — Той замлъкна.

Неразгадаем, роботът плавно прекоси прага.

— Благодаря ви. — Машината се огледа. — Трябва да знаете, че аз съм човек. Това е само телеприсъствена единица.

— Телеприсъствие? Готино. И неговия изобретател ли сте затворили? — Грейди затвори вратата.

Роботът съумя да демонстрира известно объркване и се приближи до прозореца, за да погледне към океана.

— Помните ли ме?

— Как бих могъл да забравя, Алекса? При последната ни среща ти изглеждаше по-жива, но само малко.

— Тук съм по официална работа.

— Всъщност ти не си тук. Ти си просто говорещ телефон. Някой друг слуша ли разговора ни?

— Да, разговорът ни действително се записва за архивите. Като всичко друго.

— За протокола тогава: какво, по дяволите, искаш?

— Изглеждате в добро здраве. Бяха ли проявявани грижи към вас?

— Да, чувствам се прекрасно. — Той щракна с пръсти. — Имаше само един неприятен мъничък момент, в който вие тук Грейди стовари юмрук върху кухненската маса — МИ ОТКРАДНАХТЕ ВСИЧКО!

Купа и чаша отлетяха към пода и се пръснаха.

Роботът го наблюдаваше.

— Как мислиш, че се приспособявам?

Машината изчака няколко секунди.

— Повечето изобретатели успяват да открият спокойствие след период усамотение. Те използват времето, за да размислят — над изгубеното и над онова, което може да бъде спечелено.

— Ти се шегуваш.

— В качеството си на служител, отговарящ за вашия случай, аз съм тук, за да ви предложа нов шанс да се присъедините към нас, господин Грейди.

— Разбирам. Значи от мен се очаква просто да забравя, че вие умишлено потискате човечеството в Тъмните векове. И как ограбихте труда на живота ми. Как ме отвлякохте и заточихте.

Роботът отново започна да обхожда колибата.

— Всичко това е печална необходимост, която вече сме обсъждали. Оплакванията няма да променят нищо. — Той взе един от листовете с ноти.

— Върни го обратно.

— Нима синестезията ви дава и музикални способности? Интересно…

Грейди пристъпи напред, за да грабне листа. Точно тогава собствената му музика изпълни колибата. Цигулки. И валдхорни. След няколко секунди тя затихна.

Роботът остави страницата.

— Или пък не.

— Композицията още не е завършена. — Грейди побърза да събере нотните листове. — Защо си губите времето с мен? Нима наистина очаквате, че ще ви простя за всичко това и ще започна да ви помагам?

— Приблизително седемнадесет процента от несътрудничещите изобретатели си променят мнението по време на този престой. — Роботът повдигна парчето кварц и взе книгата от лавицата, за да я разгърне. — Повечето от тях работят с Omnia, за да научат повече за направените от нас открития. За да преценят по какъв начин самите те биха могли да се впишат в цялостната картина.

— Имаш предвид откритията, които вие сте заграбили наготово.

— Вие все още запазвате погрешно впечатление за нас. Всичко, което ние правим, цели да запази човешкия вид. Бедните и богатите. Силните и слабите. Да не позволи на човечеството да се самоизличи.

— Да, ако бях прекарал времето си в четене на цензурираната ви пропаганда, сигурно сам бих осъзнал това. Никога няма да ме убедите, че БКТ се интересува от добруването на човечеството. Вие по абсолютно никакъв начин не се отличавате от всички досегашни тирани, които историята е видяла.

— Ние сме част от правителството на Съединените американски щати. Нашата легитимност произтича от…

— Мене ли се опитваш да убедиш, или себе си?

— Опитвам се да намеря общ език с вас. Да ви помогна да разберете.

— Тогава защо не ми промиеш мозъка? Защо не ме накараш да си променя мнението? Вие умеете да правите и това, нали?

Последва известно мълчание.

— Това би ви увредило.

— Трудно ми е да повярвам, че подобна дреболия би ви спряла.

— Човешкият ум е най-сложният обект в познатата вселена. Иновацията изниква само доброволно, от проявата на свободната воля. Ние все още не разбираме процесите зад тази воля. Това прави хора като вас толкова редки, Джон.

— Но ти призна, че разработвате техники за контрол над ума.

— Технически това е възможно, да, но само в ограничена степен.

— Хубаво тогава. Това определено улеснява нещата. — Той сграбчи парчето кварц от бюрото. — Ето го моя отговор, за протокола.

И Грейди стовари парчето скала върху челото на робота, карайки хуманоида да залитне към кухненската маса.

— Джон, не правете това.

Грейди последва робота и продължи да му нанася удари. През цялото време машината размахваше ръце, за да запази равновесие. Горната част на механичната глава бе вдлъбната. Един панел отхвърча.

— Постъпката ви е безсмислена!

Той сграбчи една от механичните ръце и продължи да нанася удари.

— Записвате ли всичко това?

— Насилието няма да постигне нищо.

При поредния удар камъкът се строши на две. Роботът все още стоеше на крака, с очукана глава, но инак невредим. Това разочарова Грейди.

— Дойдох да разговарям с вас, преди да приключа със случая ви. Вие не използвахте книгата. Не извършвахте проучвания. Продължавате да се съпротивлявате. Но все още имате шанс да напуснете това място.

— За последното съм съгласен. Надявах се да строша главата и да открадна радиото.

Роботът поклати глава.

— Не ми казвайте, че сте възнамерявали да търсите помощ?

— Точно за това става въпрос. Все пак тази консерва се управлява от разстояние.

— Ние не използваме радиовълни, Джон. Нашите комуникации преминават през компактифицирано пето измерение, а не през триизмерното пространство.

Грейди сепнато погледна робота.

— Като в пространство на Калаби-Яу? Теорията на браните е потвърдена?

— Ако наистина желаете да узнаете, престанете да се съпротивлявате. И бездруго на този остров не съществува нищо, което да е в състояние да повреди жизненоважните системи на тази единица. Безсмислено е да продължавате с досегашните си опити.

Няколко мига ученият остана загледан в машината, а после въздъхна.

— Така да бъде. — Грейди отвори вратата. — Знаеш пътя.

— Защо се противите на онова, което е не само във ваш интерес, а и в интерес на човечеството?

— Защото не вярвам, че е в мой интерес. Вие ми казвате, че всичко ще бъде наред, стига да се съглася да стана ваш роб.

— Ние не искаме от вас да ставате роб.

— В такъв случай искате от мен да стана робовладелец, което е още по-лошо. — Той се приближи до робота и коленичи, сграбчвайки един от краката му.

— Какво правите?

Грейди дръпна крака, принуждавайки машината отново да запазва равновесие. Кракът изглеждаше тежък.

— Небеса, от какво е изработено това нещо?

— Държите се нерационално.

Грейди блъсна робота към кухненската маса, за да сграбчи и другия му крак. Металната глава блъсна пода. Ученият повлече размахващия ръце робот към вратата. Роботът тежеше поне стотина килограма, защото оставяше бразди о каменния под.

— Аз ви защитих срещу останалите работещи по случая. Те казваха, че вие сте недостижим.

— Били са прави. — С усилие Грейди извлече робота отвъд прага и пое по пътеката. Машината се извиваше в опит да се надигне.

— Осъзнавате ли, че не ми оставяте избор, освен да предам случая ви на карантинния екип? Затворниците, достигнали тази фаза, имат само петпроцентна вероятност да се присъединят към организацията.

— Наистина ли? Толкова висока?

— Това означава, че повече няма да имам право на глас, що се отнася до вашия случай.

— Ти нямаш и сега. Също както и останалите няма да имат.

— Опитвам се да постигна разбиране с вас, господин Грейди.

— Опитваш се да ме накараш да се подчинявам. Това никога няма да се случи. — Грейди неочаквано пусна металните крака. Машината се опита да се изправи. — При следващото си посещение ще ми направиш ли една услуга?

Роботът умело се изправи на крака.

— Слушам ви?

— Кажи ми колко е дълбока водата.

И той блъсна робота. Машината полетя отвъд ръба и се понесе към океана.

Грейди се доближи до ръба и се загледа, търсейки светещите очи. За момент той действително ги откри — преди те да изчезнат сред пенестите вълни триста метра под него.

За още миг той остана неподвижен сред ледения вятър, а после пое обратно към колибата си. Току-що той им бе дал окончателния си отговор.