Даниел Суарес
Прилив (1)

Глава 1
Откритие

— Ще те разстрелям като бясно псе, Слоун.

Захапал електронна цигара, Албърт Марано трескаво блъскаше бутоните на портативната си конзола.

— Не се шегувай с това. Сестра ми имаше куче, което побесня.

— Без майтап. — Марано оглеждаше дигиталния терен през окуляра на снайпера си.

— Ухапа го енот и трябваше да го приспят. Децата й още тъгуват за него.

За момент Слоун Джонсън, разположен в съседната седалка, отклони поглед от своя контролер и се подсмихна.

Марано също хвърли поглед към него. Джонсън се хилеше като Чеширския котарак.

— Мамка му. — Той се опита да извърти своя играч, но аватарът на Джонсън вече се намираше зад него.

Джонсън натисна виртуалния спусък. Образът върху екрана на другия избледня.

— Ти наистина си много зле с видеоигрите, Ал.

— По дяволите! — Марано захвърли устройството върху таблото на колата и блъсна кормилото. — Това не може да е истина. Имам чувството, че отново играя с племенника си.

— Дължиш ми две хилядарки.

— Да играем до пет победи?

Джонсън изключи своята портативна игра.

— Това са две хиляди. Бълха те ухапала…

Насреща им блеснаха светлини: сред почти празния паркинг пред индустриалната постройка спираше кола.

— И тъй, започва се. — Марано прибра електронната си цигара.

— Крайно време беше.

Двамата излязоха от паркирания си „Астън Мартин 1-77“. Стар модел „Мерцедес“ се приближаваше насреща им. Дизеловият му двигател дрънчеше като смесител за бои.

— Бога ми, погледни тази бракма.

— Хубавото е, че никога не се развалят.

— Някога случвало ли ти се е да караш зад подобна кофа на магистралата? Все едно се тътрузиш зад вагонетката в някоя въглищна мина. — Той направи знак на шофьора да спре до тях.

Другата кола спря; от нея изникна достолепен на вид, макар и тромав, възрастен човек с южноазиатски черти, с очила и тъмна коса. Личеше, че не бърза — след излизането си мъжът започна да закопчава балтона си.

Марано и Джонсън се приближиха, сваляйки сложените преди миг кожени ръкавици, за да се здрависат с него.

— Доктор Кулкарни, аз съм Албърт Марано. Благодаря ви, че се отзовахте в подобно необичайно време.

— Да… — Той стисна протегнатата ръка. — Като цяло нямам навика да шофирам през нощта. Но вашата изпълнителна директорка каза, че ставало дума за нещо неотложно.

— Така е. — Марано се обърна. — Това е Слоун Джонсън, мой колега. Той отговаря за портфолиото на „Шиърсън-Байерс“.

Двамата се здрависаха.

— Приятно ми е.

— Удоволствието е мое.

Марано отново си сложи ръкавицата от агнешка кожа.

— Значи вие сте нашият физик. От Принстънския университет, предполагам?

Кулкарни кимна:

— Да, но живея край Холмдел. И така и не получих конкретна информация за какво става въпрос в настоящия случай.

— Не бихте могли и да очаквате някой да ви каже по телефона — направи гримаса Марано. — Правният отдел ни съобщи, че имате сключен договор с нас. От мен се очаква да ви напомня за клаузата, включваща съгласието за дискретност.

Възрастният индиец кимна нетърпеливо.

— Да, разбира се. Но нека най-сетне да говорим по същина. За какво „неотложно, свързано с физиката дело“ става въпрос?

Марано посочи към сивата, лишена от прозорци фасада пред тях.

— Технологичен стартъп. Дело на двама физици, които разработват кирални свръхпроводници. Тази инвестиция предшества моето постъпване. Във всеки случай двамата твърдят, че са постигнали някакво огромно откритие. Самият аз не разбирам и думица от обясненията им.

Тук се намеси Джонсън:

— Искаме от вас да прецените твърденията им. Да обясните дали в тях има резон.

Кулкарни кимна.

— Има ли бизнесплан или лабораторен доклад, който да прегледам?

Двамата финансисти се спогледаха.

— В този момент не можем да си позволим да ви дадем печатен материал, професоре. Ще трябва да работите на място.

— В такъв случай ще трябва да разговарям с основателите. Да прегледам лабораторията. — Кулкарни огледа мрачната постройка.

— Ще получите тази възможност, двамата са тук.

— По това време?

— Да. И изгарят електричество на стойност тридесет хиляди долара всеки час.

Жуженето от недалечен трансформатор се усили осезаемо, потвърждавайки думите му.

— Беше ни възложено да не напускаме мястото и да не разговаряме с никого, докато не получим експертно потвърждение. Изглежда, нещата, които тези двамата са изпратили на зубрачите в Ню Йорк, са предизвикали нечие внимание. Лично аз изпитвам известни съмнения.

— От нас се очаква да получим потвърждението ви, че това откритие е реално — додаде Джонсън.

Кулкарни намести очилата си, за да ги предпази от замъгляване.

— Кое откритие по-точно?

Марано сви рамене:

— Както казах, самият аз нямам представа. Ставаше дума за някакви йонни решетки. Елате.

Той поведе спътниците си към близката тухлена стена и набра някакъв код в панела край вратата. Последва звуково потвърждение; металната преграда се отвори. Марано им направи знак да влизат.

Малката група пое по тесен и висок коридор. Някъде пред тях долиташе ехото на смях. Настойчиво жужене изпълваше коридора, придружено от миризмата на озон. Разнесе се силно изгърмяване, последвано от нови изблици на смях и трошене на стъкло.

— Безопасно ли е?

— Не мога да кажа със сигурност, професоре.

Няколко мига подир това тримата пристъпиха сред обширно сумрачно пространство с оголен таван, под който личаха греди. Работни лампи проблясваха в центъра на залата и хвърляха дълги сенки към стените. Макар и просторна, залата изглеждаше задръстена — стените й бяха отрупани със стелажи и масивни електрически кондензатори. Светодиоди проблясваха сред оборудването; дигиталните данни се меняха непрекъснато. Редици работни маси с гумено покритие се изпречваха на пътя им, отрупани с платки, осцилатори, триизмерни принтери и купчини електронни компоненти. Срещаха се и хартиени геодезични модели. Мястото приличаше по-скоро на мазето на ексцентричен Плюшкин, отколкото на лаборатория.

Марано спря спътниците си, защото забеляза парчета стъкло, строшени мебели и разлети по бетонния под течности. Един поглед нагоре разкри вдлъбнатини и дупки в стената зад тях. Тримата се намираха в траекторията на нещо.

Изблик светлина в средата на помещението привлече вниманието им към намиращо се там приспособление — близо три метра в диаметър и около девет високо. Дебели електрически кабели проследяваха дължината му, гмурваха се сред металното скеле и отново се появяваха сред преобразуващи напрежението намотки и цветни охлаждащи тръби. Наоколо стояха стандартните знаци, предупреждаващи за високо напрежение, течни газове и разяждащи химикали. Изглежда, това приспособление поглъщаше по-голямата част от усилията на тукашния персонал, защото останалата част от залата бе занемарена.

В сърцевината на масивното устройство се намираше вдлъбнат каменен или може би керамичен пиедестал, широк повече от метър и оформен като леща. Над него стояха сноп метални пръти, обгръщащи невидимо кълбо. Пространството, което те обграждаха, бе приблизително два метра в диаметър. Сред платформата бяха разположени и още сензорни и изпитателни съоръжения: тръби, жици, камери и неразбираеми устройства, до едно насочени към празната сърцевина на машината.

Край тази кула стояха силуетите на четирима души с работни комбинезони, каски и предпазни очила. Един от тях дори си бе направил труда да предпази лицето си с черна маска за пейнтбол.

И четиримата се бяха обърнали към компютърен монитор, разположен върху количка. Виещи се кабели свързваха екрана с кулата.

Един от учените неочаквано изкрещя:

— Извъносово ускорение нула цяло деветстотин тридесет и девет! О, да!

Четиримата се поздравиха, пляскайки длани, което бе последвано от импровизиран тост с пластмасови бутилки бира. Накрая учените започнаха да танцуват, хванати под ръка. Сенките им се мятаха по стените.

Марано сметна за необходимо да изкрещи:

— Какво, по дяволите, става тук, момчета?

Учените спряха и погледнаха към вратата. Онзи с маската я повдигна, разкривайки младо брадато лице. Той се усмихна и повдигна полупразната си бутилка бира.

— Марано! Точно навреме. Елате да видите.

Марано въздъхна раздразнено и заедно с Джонсън и Кулкарни предпазливо започна да напредва сред късове строшено стъкло и локви.

— Това място прилича на кочина, господин Грейди — навъси се той.

— Чистачката си взе отпуск. Елате.

Останалите учени стояха мълчаливо край Грейди. Всички носеха сини комбинезони, върху чиито нагръдници бе избродирано числото 41. Двама от тях бяха млади азиатци — един пълничък, но висок, и един жилав. Третият учен бе европеец, гонещ седемдесетте. Под работния му екип се виждаха пуловер и вратовръзка. Той се облягаше на бастун и недоверчиво гледаше новодошлите.

При приближаването си Марано повдигна ръка.

— Джон Грейди, това е доктор Самир Кулкарни, професор по плазмена физика от Принстънския университет. Той е тук, за да прецени… — Погледът му се насочи към кулата. — Каквото е това.

— За мен е удоволствие, докторе. — Грейди, който носеше дебели работни ръкавици, на свой ред посочи към своя екип. — Този мечок е Рахарьо Перкаса, защитил докторат в технологичния институт в Ню Джърси; това е Майкъл Лум, химически инженер от университета „Рутгерс“.

Двамата млади мъже кимнаха.

— А това е…

Кулкарни се бе загледал в модела на полихедрон, оставен на близката маса. Но представянето на последния член на екипа неочаквано изостри вниманието му.

— Доктор Алкот. Бъртранд Алкот. — Индиецът се засмя. — За Бога, какво правите тук? Кога се видяхме за последно с вас?

Другият възрастен мъж се усмихна и топло стисна предложената му десница.

— Най-малко преди пет години, ако не ме лъже паметта.

Марано и Джонсън се спогледаха.

— Вие се познавате?

Кулкарни кимна:

— Двамата с доктор Алкот имаме съвместен труд върху хидродинамиката — по времето, когато работехме заедно в Колумбийския университет. Аз мислех, че вие сте се пенсионирали, Бърт.

— Действително се оттеглих от преподавателската дейност — потвърди Алкот.

Кулкарни се опитваше да си припомни нещо.

— Последната ваша разработка, която четох… — Той се поколеба. — Ако не се лъжа, тя беше до голяма степен спорна.

— Изразявате се много дипломатично. Ставаше дума за статия, засягаща изменена Нютонова динамика.

Последва смутено мълчание.

Наруши го Грейди, започнал да кълве по клавиатура.

— Боя се, че за затрудненията в кариерата на доктор Алкот съм виновен аз. И друг път съм чувал, че притежавам лошо влияние.

— И с основание си чувал. — Алкот кимна към Грейди. — Той от години ме тормози със странните си идеи.

Грейди, загледан в числата върху екрана си, само изсумтя.

— Опитах се да опровергая теориите на Джон с помощта на математиката, но не успях. — Той отново се облегна тежко на бастуна си. — А след смъртта на Грета Джон ме убеди да се присъединя към екипа му.

— Моите съболезнования, не знаех. Кога почина тя, Бърт?

— Скоро ще станат две години.

— Искрено съжалявам. — Кулкарни отново погледна към Грейди. — Да разбирам ли, че господин Грейди е работил заедно с вас в Колумбийския университет?

Без да откъсва поглед от екрана, Грейди поклати глава:

— Аз не съм учен. Бях изгонен от държавния колеж.

— Джон има магистърска степен — додаде Алкот и с известно смущение поясни: — Онлайн курс.

— Разбирам. И как така се случи, че вие двамата…

— Джон ми изпращаше писма от години. Той беше изключително настоятелен. Така се стигна до момента, в който повече не можех да го игнорирам. Единствената алтернатива бе да изискам ограничителна заповед. — Алкот посочи към кулата. — Това е резултатът от съвместната ни дейност.

Кулкарни местеше поглед между познатия си и Марано.

— В такъв случай господин Грейди е основател на тази компания?

— Да.

— С чужди пари. — Марано взе един от геометричните модели, загледа се в него и повдигна очи към учените. — Интересен разговор, но до този момент не съм чул нищо за кирални свръхпроводници.

Сред тракане на клавиши Грейди каза:

— А изобщо знаете ли какво представляват киралните свръхпроводници, господин Марано?

— Не. И то не защото не съм се опитвал да разбера. Във всеки случай зная, че в тази лаборатория са вложени правителствени средства. Така че някой някъде трябва да знае.

Грейди се усмихна.

— И тъй Уолстрийт процъфтява.

Марано захвърли хартиения модел и се обърна към Кулкарни:

— Ще бъдете ли така добър да пристъпите към инспекцията си? Иска ми се в един момент да се прибера вкъщи.

Джонсън гледаше към бутилките евтина бира, които младите учени стискаха.

— Значи вие, юнаци, се наливате с пиво край уреди с високо напрежение?

Алкот се подсмихна:

— Ние празнуваме.

Грейди отново се включи.

— Бърт е прав. Тази вечер е специална, както сами ще се убедите. — Довършил работата си над конзолата, той се обърна към тях. — Прогнозирам, че много скоро и вие ще искате да пийнете.

Марано и Джонсън се спогледаха скептично.

— Номер 41, какво означава това? — Марано посочи към работните комбинезони.

Грейди захвърли маската си върху една количка с инструменти. Сега той приличаше на автомобилен механик. Косата му бе рошава и стигаше до раменете. Докато обясняваше, повдигна ръце и се зае да я пристяга зад тила си.

— Числото четиридесет и едно представлява начална точка. Простите числа са атомите на математиката. Разположено върху мрежа от равностранни триъгълници, то се появява в самия център на всички прости числа под сто. А ако вземем предвид Полиняковата хипотеза, фракталната същина на този числов ред придобива огромно значение.

— Исусе. — Марано и Джонсън отново имаха основание да се спогледат.

— Признавам, че Джон притежава определена ексцентричност, господа, но освен това започнах да разбирам, че той притежава различен поглед върху нещата.

Марано погледна към десетките оригами, пръснати сред електронните компоненти върху околните маси.

— Никога не бих предположил — промърмори той.

Алкот взе един от моделите.

— Неевклидова крива. Понякога Джон размишлява над проблемите, като създава хартиени модели.

— За определен набор проблеми този навик ми помага особено. — Грейди се приближи към тях, явно забелязал съмнението върху лицата на инвеститорите. — Може да се каже, че до известна степен съм се отклонил от бизнесплана си.

Марано се навъси:

— Отклонил? Аз не виждам нито една допирна точка. Трябва да ви кажа, че прегледах разходите ви. Само сметките от последните три месеца са погълнали половината от годишния ви бюджет.

— Алтернативни цени. — Грейди посочи към издигащия се уред. — За постигането на необичайни състояния в барионна материя е необходимо огромно количество енергия. А необичайните състояния са точно нещото, от което се нуждаем.

— Склонен съм да предположа, че именно разходите ви са истинската причина за появата ни. — Марано посочи към кулата. — Това вашата лебедова песен ли ще се окаже? И какво е барионна материя?

— Нещо, свързано с физиката. И с нашите проучвания на елементарните частици. — Грейди погледна към Кулкарни. — Двамата с доктор Алкот изучавахме взаимодействието на високоенергийните частици, преминаващи през легиран графен сред свръхтечности от рода на хелий-4.

Кулкарни кимна колебливо:

— Добре, но по какъв начин това се свързва с киралните свръхпроводници, господин Грейди?

Последва мълчание.

— По никакъв.

Тишината стана напрегната.

— Просто за разработването на кирални свръхпроводници е по-лесно да получиш финансиране.

— Това е измама.

— „Измама“ е грозна дума. Всеки, запознал се с нашия бизнесплан и способен да разбере изчисленията ни, ясно би разбрал какво предлагам.

— Както казах, това е измама.

Грейди продължаваше невъзмутим:

— В такъв случай предстои изключително скучно дело. Пък и някое правителствено лице определено се е заинтригувало от изчисленията ми.

Кулкарни се обърна към Алкот:

— На вас известно ли ви е това, Бърт?

Алкот скриви лице:

— За известно време не бях запознат. Впоследствие се примирих с необходимостта.

— Но репутацията ви…

— Вината е моя, а не на професор Алкот — намеси се Грейди. — Но както ще видите, това вече няма значение.

Алкот направи успокояващ жест.

— Не се тревожете за мен, Сам.

— Притеснявам се, че господин Грейди се възползва от натрупаната ви репутация.

— Нищо подобно. В действителност е почти обратното.

Кулкарни погледна към Грейди.

— И какво правите с тези свръхтечности?

Джонсън местеше поглед между физиците.

— Свръхтечности. Барионна материя. Всичко това ми звучи като пълна нелепица.

Грейди отпи от еднолитровата си бутилка и обърса брада с ръкавицата си.

— Свръхтечностите са нещо напълно реално, господин Джонсън. Става дума за състоянието, в което материята придобива характеристиките на течност с нулев вискозитет и нулева ентропия. На пръв поглед нормална течност, но при изключително ниски температури тече без никакво триене. Главният въпрос е, че в определени екстремни условия стандартният физичен модел престава да бъде актуален. Погледнете…

Той си сложи предпазни очила и грабна една празна стъкленица. Подир това откачи димящ керамичен цилиндър от кулообразното приспособление, отвори го и внимателно преля бистра димяща течност в стъкленицата.

— Това е хелий-4 с температура малко под 2,17 градуса по Келвин^[1].

Той повдигна стъкленицата. Макар тя да бе изработена от масивно стъкло, течността с лекота разтопи дъното и се изля на пода, където бързо се изпари.

Джонсън неволно отстъпи назад.

— Мамка му. Това нещо разяжда стъкло.

— Именно. В квантово състояние се случват странни неща. То очиства материята до същината й: субатомни частици. Процеждане през пукнатините на стандартната физика. — Той отново прикрепи цилиндъра сред чудовищното приспособление. — Всяка частица хелий-4 е бозон заради нулевия си спин. При достигането на температурата, за която ви споменах, при която хелият се втечнява, квантовите ефекти се проявяват на макроскопично равнище — това означава, че отделните атоми на течността вече не притежават значение: тя се превръща в смес от електрони, протони и неутрони. Бозе-Айнщайновата кондензация представлява подход в теоретичната физика, където времепространството само по себе си бива разглеждано като суперфлуид. Течността на реалността.

Кулкарни се навъси.

— Теория на Бозе-Айнщайн? Какво точно се опитвате да постигнете, господин Грейди?

— Опитваме се да открием начин за долавяне на гравитационните вълни, докторе.

За момент Кулкарни остана сепнат, преди да се обърне към Алкот.

— Той сериозно ли говори, Бърт? И вие сте се съгласили да участвате в това?

Алкот сви рамене.

— Човек трябва да поддържа ума си и след пенсиониране.

— Цяла обсерватория, проектирана специално да изучава гравитационните вълни, не е успяла да ги засече, и то с помощта на многолъчева интерферометрия. Какво ви кара да смятате, че вие ще успеете с помощта на… подобна сбирщина? — Кулкарни посочи към машината.

— Защото аз ги виждам. Ето тук. — Грейди допря пръст до главата си.

Кулкарни мълчаливо се взираше в него. Младият учен повдигна ръка:

— Хубаво, виждам, че не ми вярвате. Какво пък, имате основание. — Той посочи към кулата. — Суперфлуидът тече без триене. А свръхпроводниците позволяват на електроните да протичат без съпротивление. Ние потопихме графенова намотка сред свръхтечност.

— Защо графенова?

— Заради слоя свръхпроводимост. Той копира електрони, движещи се през почти съвършен вакуум. Изолира частиците от външни влияния. Освен това графенът също проявя необичайни ефекти при определени условия.

— Пак не виждам по какъв начин това е свързано с целта ви, господин Грейди.

— Така. Беше ми нужна свръхпровеждаща пластина, заредена на микровълнови честоти. Квантовата нелокализуемост на отрицателно заредените Купърови двойки, защитени от откриващия ефект на декохерентността от забранена зона, кара двойките да описват неизразимо и негеодезично движение в присъствието на гравитационна вълна.

Марано вдигна ръце:

— Казах ви, професоре, този човек просто избълва произволни думи.

Кулкарни му направи знак да замълчи, без да откъсва очи от Грейди.

— Продължете.

Грейди сви рамене.

— Така образуваната йонна решетка бива ударена от гравитационните вълни, но Купъровите двойки остават неизменени. Това разделение принуждава графена да се поляризира. Резултатът е Кулонова сила. Влиянието на въпросната Кулонова сила усилва свръхтеченията, породени от вълната, и създава отражение.

Кулкарни се навъси:

— Господин Грейди, ако между свръхпровеждащите слоеве и гравитационните вълни съществуваше някакво взаимодействие, експериментът на НАСА с гравитационна сонда „Б“ щеше да го е открил.

Грейди взе парче хартия и започна да го нагъва по сложен начин.

— Да. Експериментът с този спътник показа купища аномални резултати, които бяха приписани на сферичните жироскопи. Но моето обяснение е друго…

В ръката му се бе озовало хартиено кълбо — умело нагънато.

— Неутронните звезди притежават огромни магнитни полета. А свръхпроводниците — като този графен — изключват магнитните полета. Но една неутронна звезда като Касиопея А — която притежава протонен свръхпроводник в сърцевината си — пак притежава масивно магнитно поле.

Кулкарни го наблюдаваше мълчаливо.

— Как е възможно това, рекох си аз? Възможно е, защото суперфлуидите, съдържащи заредени частици, са също така и свръхпроводници. Тази комбинация притежава известни забележителни качества. Прибавите ли суперфлуид към свръхпроводник, границите на свръхпроводника се променят, изменят стойността на Айнщайновата константа и стават причина за наистина необичайно поведение. — Той потупа корпуса на масивния уред. — Аз имах теория за изменянето на гравитационните вълни при тази свръхпроводимост.

Кулкарни въздъхна:

— Господин Грейди, не виждам какво би могло да постигне това, освен да прахосва пари.

Сега беше ред на Грейди да се вторачи в него.

— Мда. — Той се обърна към по-едрия от двамата азиатци. — Радж, бъди така добър да задействаш захранването.

— Дадено. — Перкаса се усмихна и се отправи към купчината кондензатори в единия край на залата. Пътьом той се обърна към посетителите. — Съветвам ви да се поотдръпнете. Само след миг ще пусна петдесет мегавата.

Кулкарни хвърли остър поглед към Грейди.

— Толкова електричество би могло да захрани цяло градче.

— Да, зная — кимна Джон Грейди.

Преди някой да е успял да възрази, Перкаса протягаше пръст към проблясващия клавиш.

— Пригответе се! Три, две, едно…

Настойчиво жужене изпълни лабораторията. Необичайно сияние изникна над гнездото за момент — прашинките се йонизираха. Подир това проблясъкът изчезна.

Грейди доближи бутилката си до отвора на дълга прозрачна тръба, чиито извивки изчезваха дълбоко в търбуха на чудовищното приспособление.

— Наблюдавайте внимателно — подкани ги той и наля.

Всички погледи проследиха движението на бирата, отведена до изпъкналата платформа.

Тогава течността се понесе право нагоре.

Кулкарни свали очилата си и остана зяпнал.

— Небеса…

По време на „падането“ си нагоре течността достигна някаква невидима точка, отвъд която властваше влиянието на обикновената гравитация. Тя се понесе към земята, като фонтан, само за да попадне отново сред влиянието на изменението. Много скоро течността започна да осцилира, докато не постигна равновесие. Не след дълго тя се извиваше като мембрана под влиянието на двете гравитационни полета. Пяната образува меняща се полярна шапка.

Кулкарни отново си сложи очилата.

— Бога ми… това е енергиен поток.

Грейди кимна.

— Именно. Гравитационните полета притежават същата форма като електромагнитните. Също както носещите се електрони в плазмения поток пораждат магнитно поле — ние смятаме, че тези квантови полета по някакъв начин си взаимодействат с гравитацията. Наричаме този ефект „поле на Бронщайн“.

— Антигравитация? Не говорите сериозно.

— По-скоро не говоря за антигравитация. Мисля, че сме създали машина, която отразява гравитацията: гравитационно огледало. Или може би рефрактор. Още не съм напълно сигурен.

Кулкарни протегна ръка към машината.

— Определено става дума за някакъв вид електромагнетизъм. Водата е диамагнетична; при тези енергийни нива бихте могли да увесите във въздуха тухла, съдържаща незначителни следи от магнитен материал. Да не би да очаквате от мен да повярвам, че сте открили начин да отразявате гравитацията?

— Свръхпроводниците изключват магнитните полета, докторе — изтъкна Грейди. — Освен това трябва да признаете, че резултатите от изпитанията ни изглеждат обещаващо.

Няколко мига Кулкарни остана смълчан, загледан в евтината малцова течност, подскачаща във въздуха.

— Да изкривявате гравитацията… това би означавало… — Той затихна.

Грейди довърши думите му:

— Това би означавало значими основания да приемем съществуването на гравитационни вълни. Да не говорим за космологията на многомерните обекти. Струнната теория. И още неща.

Кулкарни напразно бе започнал да се оглежда за стол: всички околни бяха строшени.

— Бога ми…

— Бих казал, че е доста готино.

Кулкарни отново започна да клати глава.

— Не. Трябва да става дума за електромагнетизъм. Дори една течност от цветен метал…

— Имате пълното право да се съмнявате. Лабораторията ни е изцяло отворена за вас.

— Защото онова, което вие твърдите, би означавало… край на стандартния физичен модел. Това би създало съвсем нова астрономия. И Нобелова награда. И това би било само началото.

Алкот, Грейди и техниците се спогледаха. Грейди се засмя:

— За това дори и не бях помислял, Бърт.

Алкот повдигна вежди:

— Това беше първото нещо, за което си помислих аз.

— Почакайте за момент, господа! — възкликна Марано.

Всички се обърнаха към него.

— Само бих искал да вметна, че вие използвате електричество, достатъчно за стотици хиляди домакинства, за да повдигнете глътка бира два метра над земята. Със същата ефективност човек би използвал един „Боинг 747“, за да почисти изтривалка.

Доктор Кулкарни оставаше загледан в машината. Той махна с ръка:

— Вие не осъзнавате потенциалното значение на това откритие, господин Марано.

— Значимостта е хубаво нещо, но тя няма да се отрази благоприятно на икономиката.

— Ако наистина тук си имаме работа с антигравитация или с гравитационно огледало, както се изразихте вие, господин Грейди — а ние още не сме определили това… — Кулкарни се обърна към компютърния екран, макар да продължаваше да говори на Марано. — Това би оказало огромно влияние върху струнната теория и М-теорията. Би могло да разкрие… истината за тъканта на вселената. Би могло да ни помогне да разберем структурата на пространство-времето. До този момент гравитацията е единствената сила, която не се вписва в стандартния физичен модел. Има вероятност това да се окаже най-значимото откритие на века. На всички досегашни векове. Възможно е то да разкрие неизмерим напредък. Дори да ни отведе до единна теория.

Двамата финансисти се спогледаха.

— Аха. И какъв е икономическият потенциал на това откритие?

Сега беше ред на учените да се спогледат.

Грейди подаде бутилката си на Кулкарни, който отпи укрепваща глътка. Междувременно брадатият отговори:

— В самото начало ще бъде малък. Както сам споменахте, проучванията ни изискват огромни количества енергия, които да породят специфичните условия дори и в малка зона. За евентуалното й комерсиализиране бихте се нуждаели от почти неизчерпаема енергия…

— Евтина почти неизчерпаема енергия — додаде Алкот.

— Да, неизчерпаема, евтина и лесна за пренасяне енергия. Това би ви позволило да произвеждате устройства, отразяващи гравитацията. Но съществуват и по-практични начини за преодоляване на гравитацията…

Джонсън посочи към пенливата течност, която все още се носеше във въздуха.

— Излиза, че вие сте създали най-скъпата лава лампа. Не ме разбирайте погрешно, наистина изглежда впечатляващо. Но петдесет мегавата…

Кулкарни пристъпи между тях.

— Вие не разбирате колко стойностно може да бъде това откритие за науката.

— Доведохме ви тук в качеството ви на здрав разум, докторе. А вие започвате да се държите като зубърче в музей.

Грейди си все бутилката обратно.

— И аз обожавах посещенията в музея.

Кулкарни се овладя и с кимване се обърна към Алкот:

— Бърт, докажете ми, че в случая не става дума за някакъв вид електромагнетизъм. Във вакуум проявяват ли се същите особености? Можем ли да отхвърлим йонно въздействие?

Алкот се облегна на бастуна си.

— Постигнахме същите резултати и в обезвъздушена среда. — Той се обърна към Грейди. — Джон, покажи на Сам експериментите със специфична обстановка.

Грейди посочи към извиващата се мембрана алкохол.

— Обърнете внимание на формата на полето. Тя ми дава основания да смятам, че електромагнетизмът и гравитацията са свързани, макар и в различни измерения.

Кулкарни се колебаеше:

— Ако изглежда като електромагнитно поле и притежава неговото поведение…

— Не е магнетизъм. Всяка притежаваща маса барионна материя, която поставите в това поле, ще изпита гравитационните ефекти. Буквално каквото и да е.

— Очаквате да повярвам, че само с петдесет мегавата вие надхвърляте притеглянето на цялата планета? Без това да създаде миниатюрна черна дупка или…

— Не, почакайте. В случая ние не създаваме гравитация, а — спомнете си — само я отразяваме. Като огледало. Гравитационно огледало. Това е причината да използваме свръхпровеждащ слой, Купърови двойки и микровълни. Въпросното енергийно огледало може да бъде накарано да отразява гравитацията в различни посоки.

— Да я отразява като фотони?

Този път Грейди не отговори веднага, а прокара пръсти през сплъстената си коса.

— Може би. Още не съм сигурен. Но причината да го оприличавам на огледало или призма е, че ние можем само да модифицираме вече налично гравитационно поле. Не сме в състояние да увеличаваме силата на гравитацията, без значение какво количество електрическа енергия използваме. Ако има една земна гравитация, тогава това е максималният ефект, който сме в състояние да отразим. Но тъй като гравитацията е и още ускорение, би трябвало да можем да отразим увеличените сили на ускорение, което на практика би ги елиминирало. Това вече би представлявало интересно приложение.

— На теория.

— Да. Теоретично. Погледнете… — Грейди се приближи към терминала си и посочи към показанията на сензора. — Ние сме в състояние и да разсейваме ефекта. Използваме гравитационния еквивалент на Халбахови сфери, за да създадем гравитационно поле, което означава, че бихме могли да влияем на гравитационното поле по същия начин, по който можем да влияем на електромагнитното с помощта на Халбахова подредба. Можем да изменяме формата му или да излъчваме равен поток във всички посоки… — Той внесе съответните изменения.

Неочаквано полярната шапка бира се стече нагоре и образува лъскаво кълбо в самата среда на обграденото пространство — все още увиснала насред въздуха, но напълно сферична.

Кулкарни промълви:

— Нулева гравитация… Господи…

— Всъщност това е равен поток микрогравитация. Гравитационното поле е съсредоточено към намираща се в центъра точка.

— Равновесие.

— Да. А бихме могли да фокусираме полето в някоя посока. Да променим посоката на спускане — на практика да променим посоката, в която се намира „долу“.

Едно раздвижване на джойстик накара бирата да напусне застиналостта си и да падне върху Марано и Джонсън, обливайки и двамата.

— По дяволите, Грейди!

— Да не сте се побъркали? Това е костюм за четири хиляди долара!

— Прощавайте, господа.

Кулкарни бавно оглеждаше боклуците по пода и следите от опустошение.

— Започвам да разбирам причината лабораторията да изглежда по такъв начин.

— Трябваше да проведем опити.

Индиецът размишляваше усилено, търсейки нещо, с което да обори теорията.

— Но ако наистина отразявате гравитация, барионната материя би трябвало да си взаимодейства с полето. Не просто с диамагнитите материали, а буквално с всичко.

Грейди кимна.

— Да. Именно. Дори и във вакуум. И действително е така.

Той взе книга с твърди корици — оказала се Нютоновата Principia Mathematica — и я тласна към гравитационното поле, където тя остана да виси.

— Подозирам, че огледалото по някакъв начин трябва да изкривява самото времепространство, защото измененото гравитационно поле не се разширява извън сферата, както човек би трябвало да очаква, ако гравитацията течеше по права линия.

Кулкарни се замисли над това.

— А гравитацията се предава на всякакво разстояние…

— Именно. Ако бяхме създали гравитационно поле, равняващо се на земното притегляне, първото щеше да се разширява. Мисля, че в случая имаме работа с изкривяване, с ефект на леща, във времепространството. Вихрово движение в потока на гравитацията. — Той размаха ръце. — Още не съм сигурен.

Кулкарни стоеше замислен и смаян.

— Трябва да направим експерименти за Нютоново движение.

Грейди придърпа кофа с топки за голф.

— Вече го сторихме…

Само след мигове Кулкарни възклицаваше радостно и захвърляше топки към средата на уреда. Снарядите описваха крива под влиянието на гравитационния кладенец и отлитаха към стените на лабораторията.

— Видяхте ли? — извика Кулкарни и протегна ръка. — Точно като астероид, отскачащ от гравитационното поле на Земята.

Марано все още изцеждаше сакото си.

— Бога ми, воня като клошар. — Той кимна към жужащите уреди. — И бихте ли изключили машината? Нищо чудно, че разходите ви за ток са толкова високи.

Кулкарни го изгледа убийствено.

— Имате ли представа колко важно може да се окаже това откритие?

— Известно ми е, че дадена инвестиция трябва да изглежда разумно от икономическа гледна точка. Пристъпили ли сте към патентоване, господин Грейди?

Грейди се спогледа с Кулкарни и сви рамене.

— Не. Ще има време за това. Пък и не бива да патентоваме самото откритие.

— И защо не, по дяволите?

— Защото това е внушителен поглед към същината на вселената. Все едно да патентоваме електромагнетизма. Трябва да споделим тази информация. Кой знае колко иновации ще донесе тя. Тези иновации ще можем да патентоваме.

— Тоест, казвате ми, че ние сме инвестирали милиони, за да можете вие да спечелите Нобелова награда? Съветвам ви да си наемете адвокат, господин Грейди.

Кулкарни гледаше към увисналите топки за голф и се усмихваше. С все още удивен вид той премести поглед върху самата машина.

— Вашето откритие може да промени всичко, господин Грейди. Буквално всичко.

Грейди сви рамене.

— Не бих бил чак толкова категоричен, професоре, като се вземат предвид количествата енергия, необходими за възпроизвеждането на ефекта. И все пак тези знания определено откриват определени възможности.

— Разполагате ли с телефон тук?

— Разбира се. — Грейди посочи към отсрещния край на залата. — Кабинетите се намират отвъд тази врата.

— Благодаря.

Марано се обърна:

— На кого ще се обаждате, професоре?

— На фондовите технически съветници в Ню Йорк, господин Марано — отвърна Кулкарни в движение. — Не очаквам, че вие ще можете да опишете видяното днес.

— Кажете им, че държим ситуацията под контрол.

Топка за голф отскочи от пода и прелетя досами лицето на Марано.

— Пазете се!

Самир Кулкарни затвори вратата след себе си. В тази част на сградата почти всички цветове бяха избледнели заради десетилетията флуоресцентна светлина. И въпреки това в погледа му се долавяше някакво подобие на почит.

Именно сред тази обстановка е било направено откритието.

Помещения с нисък наем — с празни шкафове, струпани из ъглите. Редици евтини компютри, заети да изчисляват нещо. Всичко изглеждаше тъй… обикновено.

Върху един от шкафовете той забеляза хартиен геодезичен купол и спря, за да разгледа сложния начин на нагъване.

Иновацията беше нещо любопитно, което никога не спираше да го удивлява.

И все пак това място потвърждаваше известното отдавна: че наистина значимите открития рядко се появяват от очакваните източници. Ексцентричните студенти, изкарващи четворки и петици, далеч по-често се проявяваха като източник на напредък. Обяснението бе просто: онези, сдобили се със стабилна позиция в настоящия ред, се затрудняваха да излизат извън границите му — и понякога оставаха покварени от него. Особено сред изкусителния призив на успеха и на одобрението от колегите. В престижните учебни заведения никой не се дипломираше случайно. Самото влизане в тях представляваше трудност, а после идваха още по-сериозните усилия за изкарването на добри оценки. А за да се сдобие с добри оценки, човек трябваше да бъде отличен конформист. Да се представи блестящо в усвояването на общоприетото.

Докато наистина различните и независими мислители често оставаха незабелязани.

Организацията, към която принадлежеше Кулкарни, бе имала големи успехи в страните от Третия свят — с изнамирането на ексцентрични гении, преоткриващи човешката инфраструктура с помощта на дребни технологични подобрения: водни филтри, слънчеви и оптични приспособления. Най-важното бе човек да отдели плявата от зърното: да открие полезно лудите сред сериозно лудите. В това отношение организацията на Кулкарни се справяше много по-добре от Силициевата долина.

Един поглед към инвеститорите на въпросната Силициева долина бързо показваше сходства. Изникваше някаква нова, съблазнителна идея и всички долари в Долината се втурваха да преследват едно и също. Служители от оригиналната организация се отделяха в самостоятелни фирми — докато пазарът не се пренаситеше от вариации на една и съща тема. Стойностите се повишаваха и накрая мехурът се пукаше. И цените спадаха рязко. Тогава цикълът се повтаряше.

И за какво? Откриването на железниците бе предизвикало далеч по-голяма промяна от интернет. Същото се отнасяше и за заменяемите части. Не, високотехнологичните иновации с нищо не застрашаваха статуквото.

Организацията на Кулкарни не следваше този модел. Това бе една от причините нейните инвестиции рядко да се насочват към технологичните средища. Тя искаше откритите от нея гении да останат незасегнати от влияние. Това довеждаше до много провали, но понякога полезно знание биваше изтръгнато от вкочанените пръсти на провала. Това правеше тези редки открития още по-ценни. Откритията, които един ден щяха да променят пътя на човешкия вид.

Един ден — ден като този.

Кулкарни забави крачка, забелязал белите дъски в съвещателната зала. Те бяха покрити със сложни математически уравнения. Спрял на прага, той се загледа в тях, кимвайки. Само че не можа да ги проследи. Грейди бе навлязъл в някаква непозната за него територия.

— Много умно, господин Грейди — промърмори индиецът. И осъзна, че самият той не би могъл да достигне тези проникновения. Същото можеше да се каже за великите умове на настоящата епоха, били те биологични или синтетични. Откритието на Грейди представляваше нещо уникално.

Кулкарни приседна на ръба на масата, близо до телефона. Той продължаваше да се взира в белите дъски и да размишлява за различния начин, по който Грейди виждаше вселената. И колко красив бе този начин.

Той въздъхна. Беше му неприятно да прави това. Наистина. Но то бе необходимо. Дълбоко в себе си професорът осъзнаваше това. Съмнението бе част от професията. Подир миг Кулкарни притисна длани като в молитва и се обърна към празното помещение.

— Варуна, нужна си ми.

Спокоен женски глас отвърна в главата му.

— Слушам те, Поклоннико. С какво мога да ти помогна?

— Намирам се в инкубатор шестдесет и три.

— Виждам те.

— Какъв е статусът на тази лаборатория?

— Симулациите на провежданите тук експерименти са непълни.

— А ако проучванията се окажат потвърдени?

— Успешното въвеждане на проучванията от инкубатор шестдесет и три би довело до изменение от първа степен.

Кулкарни бавно си пое дъх.

— Първа степен.

— Потвърдено.

— Разбирам. — Той помълча за момент. — За колко време би пристигнал карантинен екип?

— Екипите вече изчакват.

Кулкарни се сепна.

— Значи сте очаквали подобно развитие?

— Успешното завършване на тези експерименти носи значителен риск. Какъв е твоят доклад?

Той събра решителност.

— Мога да потвърдя, че изменение от първа степен се е случило в инкубатор шестдесет и три. Картина от инцидента и придружаващи измервания, подадени в единадесет и тридесет и девет по Гринуич.

— Изчакай потвърждение. — Настъпи малка пауза. — Изпратените материали потвърждават настъпването на изменение от първа степен.

— Има ли някакви изтичания на информация от това място през последните седемдесет и два часа?

— Проверявам. — Нова пауза. — Четиридесет и седем електронни писма и осем гласови съобщения са били прихванати, заедно с четиринадесет обновления в социалните медии. Всички те са били прекъснати или пренасочени към Симулационната мрежа, допълнени със симулирани отговори от реципиентите.

— Вестта за това откритие напускала ли е лабораторията?

— Никакви данни, отнасящи се до изменението от първа степен, не са напускали мрежовите граници на инкубатор шестдесет и три.

В такъв случай на него се падаше да вземе решение.

— Препоръчителна насока на действие?

Отговорът дойде почти веднага:

— Ограничаване. Карантинна процедура.

Кулкарни кимна на себе си.

— Това съвпада с моята преценка. Започни процедурата по ограничаване. Отбележи часа.

— Дата и час отбелязани. Екипите пристъпват към действие. Моля, неоперативният персонал да разчисти зоната…