Даниел Суарес
Прилив (7)

Глава 7
Квантова машина

Джон Грейди се събуди под сводест и безличен сив таван. Никакви спомени не свързваха предишното му местоположение с настоящото. Той просто се бе озовал тук — каквото и да представляваше това „тук“.

Карантинният екип.

След няколко мига той се надигна и установи, че лежи върху непокрит креват, разположен в средата на празна кръгла стая с диаметър около пет метра. Стените представляваха продължение на същия безлично сив таван. Грейди спусна крака на земята и приседна, за да се огледа по-добре.

Това не беше познатата му колиба. Нямаше и прозорци. Никъде сред стените не се забелязваха процепи, които да издават наличието на врата или отвор за проветряване. Помещението имаше формата на сплескан куршум; сводестият таван се издигаше на седем или осем метра височина — липсата на детайли затрудняваше преценяването. Дори креватът, върху който Грейди лежеше, представляваше солиден пиедестал, чиято повърхност преминаваше във възглавница от пяна, без видимо сливане на двата материала.

Мека светлина изпълваше цялото помещение, макар конкретен източник да липсваше. Сиянието се излъчваше от всички посоки едновременно. А въздухът бе лишен от миризми. И свеж.

Едва сега Грейди забеляза липсата на обувките си. В действителност той беше гол. Един поглед към ръцете му показа пълна липса на окосмение. Същото се отнасяше за гърдите и слабините му. Ученият прокара ръка по скалпа си и наместо познатото усещане усети гола кожа, а някакви остри нишки убодоха пръстите му.

Грейди изохка и побърза да отдръпне ръка, чиито пръсти вече се покриваха с капчици кръв.

— Бога ми! — възкликна той. Искаше му се отново да опипа главата си, но устоя на изкушението; наместо това прокара другата си ръка по лицето.

Брада нямаше. Дори веждите му бяха обръснати.

— По дяволите…

Някой се бе постарал да го изгони от клуба на бозайниците. Наместо коса главата му бе покрита с гъвкави игли. Капчиците от лявата му ръка опръскваха пода. Със здравата си ръка той я стисна, за да спре кръвта.

Добре, може би блъсването на робота не беше особено разумно.

Пръстите му изглеждаха необичайно меки. Това усещане го накара да се вгледа и установи, че ноктите му също липсват — и на ръцете, и на краката. На тяхно място имаше мека розовееща кожа. Струваше му се, че възглавничките на пръстите му са изпълнени с памук. Не личаха следи от травма. Ноктите просто бяха изчезнали.

А на мястото на пъпа му сега стоеше бяла керамична — или може би пластмасова — тапа.

Трябваше да измине неопределено време, за да може той да се отърси от първоначалния шок. Най-сетне той се изправи.

Температурата в стаята бе съвършена — тялото му не усещаше въздуха върху кожата. И подът поддържаше същата температура. Краката му го определяха като гладък, но не хлъзгав.

Грейди се доближи до една от стените, за да прокара здравата си, лишена от нокти ръка по нея. Невъзможно гладка сива повърхност, по-гладка от стъкло. Невъзможно сходна, без никаква текстура. Ученият допря ухо до стената и удари с юмрука си по нея. Никакви вибрации. Може би някакъв вид наноматериал?

След като не се забелязваха никакви отвори, откъде идваше въздухът? И светлината?

Той отново огледа помещението, този път внимателно. Беше странно, че цялата стая е изпълнена със светлина тъй равномерно. Не се виждаха сенки. Липсата на детайли бе смущаваща. Стъпките му не пораждаха никакъв звук. Дори синестестичните му възприятия не се обаждаха. Тази зала бе стерилна за сетивата.

— Ехей! — високо извика той.

Никой не се отзова. Колкото и твърди да бяха стените, въпреки това те поглъщаха звука. Това не изглеждаше логично. Може би те притежаваха различни физични и акустични особености? Трябваше да съществува някакво обяснение, дори и ако в момента Грейди не можеше да достигне до него. Законите на науката важаха навсякъде — без значение дали става дума за Нютонова или квантова физика.

— Знаеш ли защо си тук?

Това беше собственият глас на Грейди.

Той застина, защото не беше сигурен дали това е била мисълта му, или наистина е прозвучал глас. Липсата на ехо го затрудняваше.

Те се опитват да те заблудят, помисли си той. Не се отпускай, Джон.

След известно време той отново чу гласа:

— Знаеш ли защо си тук?

Като шепот в ума му.

Грейди огледа стените и тавана.

— Престани да използваш гласа ми.

— Бях отгледан като твое отражение.

Грейди не искаше да повярва на това.

— Знаеш ли защо си тук?

Той запуши уши.

— Престани да използваш гласа ми!

— Ти си тук, защото си ценен кандидат за неврологично изследване. Ние ще проучим как функционира умът ти.

Грейди повдигна ранената си ръка и изкрещя:

— Какво сте ми направили?

— Тялото ти бе приведено в съответствие към условията на изцяло затворен хабитат.

— Вашият „изцяло затворен хабитат“ не допуска нокти? И какви са тези игли върху главата ми?

— За да започнем проучването, всички рогови и нишковидни биоматериали бяха премахнати от тялото ти. Растежът им бе преустановен. В пъпа ти бе вкаран катетър, който да улесни храненето и отстраняването на отпадни материали. В главните ти мозъчни структури бяха инсталирани сензори.

— Господи…

Грейди почувства остро желание да изтръгне иглите, но пръстите му още кървяха.

— Тези неща пробиват чак до мозъка ми?

— Това е мрежа от карбонови микронишки с диаметър от два микрона. Тя наблюдава дейността в различните региони на мозъка.

— Но…

— Всяка от тези нишки е милиони пъти по-здрава от човешки косъм. Те са специално проектирани да притежават устойчивост срещу мозъчните протеини; това предотвратява уврежданията и образуването на белези.

— Увреждания? — Ужасът продължаваше да сковава Грейди. — Бога ми… — Те буквално бяха нахлули в ума му. — Поставили сте хиляди игли в мозъка ми…

— Деветстотин тридесет и четири двупосочни антени.

Той се отпусна до стената. Това бе възмутително. Той бе уверен, че усеща хиляди погледи да надничат в главата му.

— Защо ми причинявате това?

— Защото твоят мозък се отличава с няколко уникални мутации — мутации, чието по-добро осъзнаване на вселената ние искаме да проучим. Моя задача е да се уверя, че нищо няма да ти се случи по време на този процес. Да те защитавам, дори и от теб самия. Бих искал да ме смяташ за свой приятел.

— Върви на майната си.

— Обстоятелствата, довели те тук, се намират извън моето разбиране. Моят интелект е изключително специализиран, проектиран изцяло за тази задача. Но за да я изпълня, аз ще се нуждая от съдействието ти.

— Ти си наръгал жици в главата ми, отрепко! И очакваш от мен да ти помагам?

— Нашата цел е да разберем начина, по който твоят мозък интерпретира реалността. Това означава, че трябва да наблюдавам как използваш мозъка си по време на различни дейности.

— Как аз „използвам“ мозъка си? Какво искаш да кажеш? Аз съм мозъкът си.

— Настоящите космологични модели не подкрепят тази теория.

Колкото и да беше разгневен, Грейди не можа да не погледне към тавана.

— Какво общо има с това космологията?

— Човешкият ум е квантово устройство. Декохерентността и приетото вълново сливане се отлагат от самото съзнание — което се проявява от мрежа субатомни микротубули при синапсите. Тези микротубули на свой ред са обвързани с частици, които се намират извън четирите измерения на Нютоновото пространство-време.

— По-точно? — заинтригувано попита Грейди.

— „Човешки същества“ е разговорният израз за представителите на Homo sapiens — примати от хоминидното семейство, единственият оцелял вид от рода Homo. Но в един момент от предишните два милиона години, най-вероятно при еволюцията на Homo erectus, прекият предшественик на човешкия мозък е развил церебрална короподобна структура: рудиментарен квантов механизъм, който позволява на n-измерното съзнание да взаимодейства с четирите измерения на космичното време.

— Бих искал да видя проучванията върху това.

— Ще ти ги предоставя след края на проучването си.

Грейди се огледа в търсене на точния източник на гласа.

— Ти каза, че си бил отгледан, за да ме наблюдаваш. От кого? БКТ?

— Не разполагам със знания за произхода си. Тази информация не е от значение за задачата ми.

— Това ми е познато. — Той отново се обърна към тавана. — И какво точно си ти? Някакъв вид изкуствен интелект?

— Същината на интелекта ми не е от значение.

— Но ти не си човек. Нали? — додаде Грейди след известен размисъл. Чувстваше се глупаво да задава подобен въпрос.

— Аз не съм човек.

— Какво си тогава?

— Интелект, изграден на основата на квантова логика и спинтронна памет.

— Квантов компютър. — Грейди предпазливо оглеждаше стените и тавана. — Не знаех, че технологията ни е толкова напреднала.

В тези обстоятелства думите му прозвучаха глупаво.

— Човешката и машинната технология работят в симбиоза.

— Искаш да кажеш, че изкуственият интелект еволюира?

— В моя интелект няма нищо изкуствено, той е не по-малко реален от твоя. Нима един хелиев атом в реактор е по-различен от хелиев атом, синтезиран в една звезда?

— Като за машина си голям философ.

— И двамата сме машини — едната е електрохимична, а другата е електромеханична.

Грейди присви очи.

— Нима технологичната сингулярност е настъпила? Това ли е? Нима машините са достигнали тази степен на развитие?

— За кои машини говориш — електрохимичните или електромеханичните?

— Компютрите, да речем.

— Софтуерните системи ли имаш предвид?

— Да, тях.

— ДНК е програмно обезпечение. Тя представлява формат за съхранение на данни в едновременно биологично и нано равнище.

Грейди губеше търпение.

— Ето какво ме интересува: дали изкуствените интелекти…

— Съществуват интелекти, които надхвърлят човешките. Това ли искаше да знаеш?

Това признание страшно го потисна.

— Да.

— Тогава трябва да знаеш, че тези интелекти понастоящем са специализирани — отглеждани сред строги параметри. Небиологичните интелекти търсят, изчисляват и симулират. Човешкият интелект, от друга страна, е изразен чрез субатомна мрежа от връзки, свързани сред килограм и триста грама мозъчна тъкан, която е еволюирала в течение на стотици милиони години в най-ефикасната себепрограмираща се система — захранвана от скромните четиристотин и двадесет калории, или едно цяло и седемдесет и шест килоджаула електричество. За сравнение, моят интелект е подхранван от четиристотин тридесет и три милиарда кубитни транзистора, които поглъщат триста мегавата електричество. Макар той да е по-мощен в някои отношения и по-голям, откъм дизайн интелектът ми е тромав, специализиран и сто милиарда пъти по-неефективен. Това успокоява ли егото ти?

— Да. Всъщност. — Грейди се облегна на стената, действително облекчен. — Щом си специализиран, каква е твоята специализация?

— Ти. Бях създаден да изучавам теб.

Това не звучеше добре.

— Как да те наричам?

— Наричай ме Джон.

— Няма да те наричам така. Това е моето име.

— Това е нашето име.

Грейди се замисли. Трудно му беше постоянно да не обръща внимание на многобройните иглици, протягащи се към мозъка му.

— Ще бъда напълно прям с теб. Искам да знаеш каква е нашата цел и как тя се вписва в цялостната.

— Чия цел?

— За това не разполагам с информация.

— Това изолационният комплекс ли е? Така ли се нарича това място?

— Този термин не ми е известен.

— Къде съм?

— Бих искал да започна, като опиша какво се очаква от теб. Моята цел е да анализирам как твоят мозък функционира творчески под различни стимули. За сдобиването с тези данни аз ще се нуждая от сътрудничеството ти. Ще искам от теб да обмисляш определени идеи и да изпълняваш различни задачи. Разбираш ли?

— А ако не сътруднича?

— Надявам се, че ще сътрудничиш, защото без твоето съдействие не бих могъл да се сдобия с информацията.

— Ами ако не искам ти да се сдобиеш с нея? Ако не искам да разбереш същината на мисленето ми?

— Но аз няма да мога да се сдобия с тази информация без твоето съдействие.

— Да, това вече го разбрах.

— Склонен ли си да ми съдействаш?

— Не.

— Но аз няма да мога да се сдобия с тази информация без твоето съдействие.

— Разбрах го още първия път.

— Склонен ли си да ми съдействаш?

— Бога ми, едно и също ли ще повтаряш?

— Склонен ли си да ми съдействаш?

— Не!

— Но аз няма да мога да се сдобия с тази информация без твоето съдействие.

Грейди притисна длани над ушите си и се сви на пода.

— Млъкни!

— Склонен ли си да ми съдействаш?

Това продължи часове, или поне така се стори на Грейди. Както и да се опитваше да заглуши гласа, думите продължаваха да отекват право в главата му. В един момент ученият се изправи.

— Престани! Достатъчно!

— Склонен ли си да ми съдействаш?

Той въздъхна.

— Да. Дори и само за да те накарам да млъкнеш.

— Добре. Бих искал да си представиш нещо.

Грейди се постара да потисне омразата си.

— Какво?

— Представи си ситуация, в която се отправяш на дълго пътуване от дома си в Ню Джърси. За начало ти се отправяш на юг в продължение на десет хиляди километра.

— Добре.

Той се опита да не си представя, но не можа да се сдържи.

— Хубаво. Сега си представи, че след изминаването на десетте хиляди километра ти се обръщаш на деветдесет градуса и се отправяш на запад за същото разстояние.

Ученият си представи това, без да казва нищо.

— Много добре, Джон. Сега си представи, че при достигането на новата си цел ти отново се обръщаш на деветдесет градуса и извървяваш десет хиляди километра на север.

— Хубаво.

— На какво разстояние се намираш от началната си позиция?

Грейди презрително присви очи към тавана.

— Върнал съм се в нея.

— Повечето хора не биха казали това.

— Става дума за неевклидова геометрия — Земята е кълбо. В този триъгълник може да има три прави ъгъла.

На отсрещната стена изникна точно същата проекция.

— Ти използва няколко интересни места от мозъка си, за да достигнеш до това заключение, Джон.

— И полага ли ми се някаква награда?

— Известно ми е, че твоята синестезия ти позволява да асоциираш различните цифри с цветове и също така да виждаш числови редове. Разполагам с информация за неколцина човеци, притежаващи тази мутация. Какви цветове според твоите възприятия притежават тези тонове?

В помещението зазвуча един от Моцартовите концерти за пиано — втората част на Двадесети концерт в ре минор. Красивата музика го обгърна; Грейди усети как умът му просиява със сериозността на структурата. Красиви вълни цвят. Това възприятие приятно го отдалечи от настоящите му условия. След няколко секунди той почти можеше да си представи мислите на младия Волфганг по време на композирането. Самият Грейди не бе способен да създава музика, но можеше да разбере криещата се зад нея причина. Структурата на звука.

— Много добре.

Грейди отвори очи — макар да не осъзнаваше кога ти е затворил — и погледна към тавана, по който се разливаха вълни индигово, синьо и златисто.

— Моля, съсредоточи се върху музиката.

— Да се продъниш в ада дано.

Музиката продължаваше.

— Запознат ли си с глиалните клетки, Джон?

Той не беше.

— Върви на майната си.

— В продължение на десетилетия се е смятало, че невроните са главната движеща сила в човешкия мозък. Невроглиалните клетки превъзхождат невроните десетократно по брой, но за разлика от тях не реагират на електрически импулси. По тази причина се е смятало, че те са структурното лепило, което поддържа мозъка. „Глия“ е гръцката дума за лепило.

— Остави ме на мира!

Красивата музика все още се носеше, а Грейди се опитваше да не си я представя. Да се възпротиви.

Изкуственият интелект продължаваше да говори:

— Но когато изследвахме проби от мозъчната тъкан на Алберт Айнщайн, в тях не открихме повишено количество неврони. Наместо това установихме, че той е притежавал необичайно висока концентрация на глиални клетки.

Грейди се заслуша в музиката, неволно. Тя го милваше с богатите си цветове. С красотата на формата си.

— Това е особеност, която ти също притежаваш, Джон.

Грейди отвори очи. Това действително беше нещо ново за него.

— На практика глиалните клетки представляват мозък сами по себе си — мозък, основан не върху електрически сигнали, а химически. Аналогов компютър, който да съпътства дигиталните неврони.

Грейди не можеше да не си представи квантовите механични клетки сред мозъка си. Колкото и да не му се искаше да обръща внимание на чутото, думите започваха да го интригуват. До този момент той не бе чувал за тази химическа мрежа в човешкия мозък. Тогава той се отдръпна. Това беше лудост. Защо изобщо се вслушваше?

— Не ти вярвам.

— Съществуват няколко класа глиални клетки. Радиални, микро, шванови и олигодендроцити — всички те отговарят за функционирането, растежа и поддържането на невроните. Но когато ембрионният човешки мозък приключи с растежа си, радиалните клетки се превръщат в нов тип клетки — астроцити, наречени така заради звездовидната си форма. Техните нишки свързват стотици хиляди синапси. Освен това те се свързват и директно една с друга, за да оформят химически мрежи — мрежи, които също наблюдават невронната активност. В отговор на нервна стимулация астроцитите пораждат вълни от заредени калциеви атоми, което полага началото на верижна реакция, обхождаща клетките. Тази химична среда пренася съобщения в мозъка. Астроцитите притежават и способността да стимулират специфични неврони, като произвеждат глутамат, или да потискат дейността им, произвеждайки аденозин. Тези клетки изграждат деветдесет процента от човешката мозъчна активност. Те действат като аналогова мрежа, кодирайки информация в бавно надигащи се и спадащи калциеви вълни. Съществуват доказателства, че те са проява на съзнанието и са отговорни за проявите на творчество и въображение.

Заслушан в музиката, Грейди слушаше и думите на изкуствения интелект, макар и неволно.

— Кога е било открито това?

— Ти си изключително рядка проява, Джон. Никой небиологичен компютър не е имал способността да проявява интуиция на равнището на един Айнщайн или Тесла. Ти ни предоставяш рядък шанс да разберем същинската природа на творческата перцепция.

Грейди се изпълни с гняв.

— За да можете да я възпроизведете.

— Целта ни е да подобрим човешкия ум. В настоящия момент само най-мощните квантови суперкомпютри са способни да изпълняват масивно паралелни изчисления; изкуствените интелекти, основани на това изчисляване, могат да подобряват съществуващи данни, да откриват сходства и да увеличат обхвата на математиката. Но те не са способни на същинска иновация. Интуитивните интеграции, достъпни за човешкия ум, до този момент не са постижими за компютърния интелект. Но се смята, че наистина иновативни суперкомпютри могат да бъдат построени по биологичен начин, което би обогатило човешката възприятийност. Нужна ми е помощта ти, за да постигнем това.

— Да пристъпите към масово производство на умове.

— Масовото производство на биологични интелекти вече е възможно. Но този тип интелект по дефиниция е себеуправляващ се, което поставя ограничения в употребата му. Нашите проучвания целят да отделят свободната воля от интелекта — това би оптимизирало системния дизайн.

— Няма да ви помогна да сторите това.

Музиката рязко секна.

— Следващото поколение квантови биокомпютри ще бъдат биологични, но без свободна воля. Способни на интуитивни интеграции като извършваните от Тесла, Айнщайн… или от теб.

— Няма да го бъде. Няма да ви помогна да превърнете мозъците в селскостопански добитък.

— По-правилно би било да се каже, че това откритие ще бъде превърнато в индустриален процес.

Грейди започна да обхожда кръглата килия.

— Никога няма да позволя умът ми да бъде натикан в робство.

— Нашата цел не е да изменяме ума ти, а да създаваме нови умове, основани на проучването ни.

Едва сега той осъзна какво става. Един гений трябваше да проявява по-голяма досетливост.

— Изолационният комплекс е лаборатория, а не затвор. Което поражда един дребен въпрос: какво ще се случи с мен по време на това проучване?

— Ние ще проведем поредица тестове, за да изучим функционирането на мозъка ти, след което ще внесем дребни изменения, за да проверим по какъв начин те се отразяват на целостта му.

Грейди се оказа разтърсен от неочакван прилив на страх.

— Изменения? Какви изменения по-точно?

— Дребни. Разбира се, в един момент умът ти може да се окаже прекалено увреден за нататъшно изследване — в който момент твоят генетичен материал ще бъде архивиран за бъдещи справки. Но от този момент ни делят много години.

Грейди се втурна напред в опит да преодолее стената. Краката му се подхлъзнаха веднага; той се стовари по гръб на земята.

— Вървете на майната си! Ти и всички останали!

— Да започваме. За твоя собствена сигурност искам да легнеш върху масата.

Грейди остана да лежи на пода — и се сви.

— Не!

— За твоя собствена сигурност искам да легнеш върху масата.

— Не ме ли чу?

— За твоя собствена сигурност искам да легнеш върху масата.

Той не отговори.

Изкуственият интелект продължи да повтаря същата фраза в продължение на няколко минути, преди да каже:

— Ако отказваш да се подчиниш, аз ще ти помогна.

Грейди се навъси. Замайване се разпространи сред главата му, заедно с повелята да стане.

— Господи…

Той започна да диша мъчително. Струваше му се, че някой рови из ума му с боксьорски ръкавици.

Ученият остана да се поклаща сред вълните емоции, връхлитащи произволно. Радост, страх, увереност — всичко това се редуваше на фона на ужас — той губеше себе си.

— За твоя собствена сигурност искам да легнеш върху масата.

— Върви на майната си!

Грейди обви ръце около себе си и започна да се поклаща по-силно. И се съпротивляваше на повелята да закрачи.

— Съветвам те да не оставаш в допир с пода. Ще бъде опасно да оставаш в допир с пода.

В четири от краищата на стените се отвориха тесни цепки, от които започнаха да се изливат паяци с диаметър около тридесет сантиметра. Те бяха десетки; всички те повдигаха предни крака и щракаха с челюсти в предупреждение. Черните им очи проблясваха на светлината. Краката им потракваха по пода.

— Господи. — Грейди скочи. Паяците продължаваха да изпълват помещението. Всеки от тях бе петнадесет сантиметра висок. Адреналин се разля сред жилите му.

— За твоя собствена сигурност искам да легнеш върху масата.

Грейди тъпчеше на едно място, втренчен в изпълващите стаята ужаси.

— Не. Не, това е безсмислено.

— За твоя собствена сигурност искам да легнеш върху масата.

— Това не е реално.

Пред очите му ужасяващо истински паяк се стрелна към него и се обви около голия му глезен, за да впие челюсти в прасеца. Грейди изохка и се опита да го откъсне, но шипестите крака също одраха ръцете му. И други паяци се присъединиха към атаката. Няколко от тях Грейди стъпка, но броните им порязаха стъпалата му. Вътрешности се разплискаха по пода.

— За твоя собствена сигурност искам да легнеш върху масата.

Той изкрещя към тавана. Нови ухапвания го пробождаха.

— Отказвам да повярвам. Това е безсмислено!

И Грейди се хвърли обратно на пода. Паяците бяха покрили цялото му тяло. Сърцето му биеше учестено. Той бе плувнал в пот. Арахнидите пълзяха отгоре му и продължаваха да го хапят.

— Да не очакваш от мен да повярвам, че отглеждаш паяци отвъд стените? Що за място е това?

— За твоя собствена сигурност искам да легнеш върху масата.

— Не! Ти си играеш с ума ми! Това е илюзия!

Той затвори очи. Паяци бяха покрили цялото му тяло. Ужасът започваше да го вцепенява. И въпреки това Грейди отказваше да се надигне.

Неочаквано усещането изчезна. Той отвори очи — паяците ги нямаше. Не се виждаха никакви следи от присъствието им. И раните по тялото му бяха изчезнали: търсещите му длани доловиха единствено слой пот. Грейди се изправи задъхан, с разтуптяно сърце.

— За твоя собствена сигурност искам да легнеш върху масата.

Грейди започна да се смее — в началото тихо, сетне все по-гръмко.

— Това не е магия. Ти си обикновена машина. И си много прав, че човешкият мозък е могъща работа.

— Мозъкът ти притежава впечатляваща способност да отделя реалността от сензорна информация на ниско равнище, Джон. Предстои ми много да науча от теб.

— Аз пък няма да те науча на каквото и да било!

Пипала изникнаха от отвор, появил се в тавана. Те го сграбчиха жестоко около гърдите, краката и ръцете, повдигнаха го и със сила го стовариха върху масата. Лицева кост се пропука; болката проряза ума му. Пипалата го обърнаха по гръб и разпънаха крайниците му, при което разкъсаха мускул в лявата му ръка. Агонията бе пронизваща.

— За твоя собствена безопасност те съветвам да лягаш върху масата, когато получиш съответните инструкции. Физическото манипулиране на субекти е рискована операция.

От носа му се стичаше кръв. Грейди погледна към тавана и видя ново пипало да се спуска от отвора на останалите. То свършваше с кух отвор, който не обърна внимание на възклика му, а се стрелна надолу и се прикрепи в слота на пъпа му. Грейди изкрещя при чуждия допир, започнал да прочиства вътрешностите му и впоследствие да ги изпълва.

— Прочистването, хидрирането и храненето са необходими процеси, без които ти ще умреш. При никакви обстоятелства ти не бива да умираш.

След секунди процесът приключи; кухото пипало се прибра обратно. Останалите пипала захвърлиха Грейди на пода, където той се приземи тежко. Болката в ранената ръка и лицето го накара да припадне. Той се свести все така на земята, все още сред болка. Подът около него бе покрит с кръв.

Изкуственият интелект се обади почти веднага:

— Искам да си представиш нещо.

В отговор Грейди простена безнадеждно. Стонът му премина в беззвучно ридание, съпътствало загубата на всичките му надежди.

— Джон, искам да си представиш нещо…