Даниел Суарес
Прилив (14)

Глава 14
Полет

Противно на положените усилия, Джон Грейди остана впечатлен по време на пътуването. Той бе седял върху луксозна кожена седалка почти половин час, преди да осъзнае, че свръхзвуковият транспорт вече е потеглил — толкова тиха бе машината. Пилотите бяха спуснали капаците на илюминаторите, може би за да скрият от пътника маршрута си, може би за да защитят превозното средство.

Когато свръхзвуковият двигател се задейства, прозоречните капаци изчезнаха и разкриха обширен илюминатор, който, противно на вида си, надали бе изработен от стъкло. Дълбоко под тях слънцето изгряваше.

Това се оказа най-удивителната гледка, някога съзирана от него. Умът му пламна пред тази величествена проява на природните закони. Грейди се почувства опиянен от радост.

Той прецени, че в момент те се намират поне на четиридесет и пет хиляди метра над земята, може би и по-високо. Движението им не се усещаше; то проличаваше единствено по отместването на разгърнатите под тях метрополиси. Сигурно транспортьорът се движеше с над шест хиляди километра в час.

Под него бе разгърнат целият човешки вид. Грейди се загледа към хоризонта. За разлика от разглеждането на снимка, тук взирането разкриваше нови и нови детайли. Той не бе очаквал това — че най-вълшебният момент в живота му ще му бъде предоставен от враговете му. Той не можеше да отстрани усмивката от лицето си.

След отминаването на първоначалното опиянение той направи опит да определи местоположението им. Само че „горе“ не изглеждаше да е север. Полярна шапка не се виждаше — транспортът не се намираше толкова високо. Модифицираното гравитационно поле го обърка допълнително. Почти невъзможно беше да определи онова, в което се взира под себе си.

Гравитационното поле бе стабилно, равняващо се на земното. А може би неговото откритие отстраняваше всички усещания за падане. Повечето хора не знаеха, че астронавтите в космическата станция изпитват почти пълната земна гравитация; именно фактът, че те падат около Земята, им даваше усещането за безтегловност. В действителност именно гравитацията предизвикваше падането им — на практика усещането за нулева гравитация бе породено именно от гравитацията.

Но на борда на тази удивителна машина този ефект не се проявяваше. Тук всичко бе стабилно и неподвижно. Пътуването с нея по нищо не се отличаваше от стоенето в стая. Стаята на някой милионер.

Грейди се обърна към униформените офицери, разположили се насреща му — и двамата бяха млади Морисънови клонинги.

— Не усещам никакво ускорение. Не го усетих и когато свръхзвуковият двигател се задейства.

Никой не му отговори.

— Това е моята технология, нали? Неутрализирате силата на ускорението в пътническия отсек? — Той се усмихна насреща им. — Удивително.

Ученият отново се загледа през прозореца. Жалко, че то бе свързано с неприятен заговор; в противен случай това пътуване би било забавно.

— В мезосферата ли летим? Вероятно бихте могли да използвате гравитационните изменения в мезосферата за допълнително оттласкване. Може би дори за стабилизиране. На този принцип ли функционира самолетът?

Морисъновците продължаваха да се взират в него.

— Прав съм, нали?

От това помещение пилотската кабина не се виждаше — в действителност отсъстваше дори врата, която да води към нея. След около час пътуване прозорците започнаха да губят прозрачността си. И тук ставаше дума за някаква трансформация на материали. Кой ли откривател прекарваше дните си в изолационния комплекс заради това откритие?

Грейди се обърна към пазачите си, но се отказа да ги пита. Те просто се взираха насреща му като статуи.

Раздразнен от изчезването на гледката, той се опита да се съсредоточи. Всичко това го разсейваше. Това пътуване надминаваше дори първа класа. Частен свръхзвуков самолет, от който се открива гледка към Космоса. Неговата гравитационна технология бе направила това възможно. Само как му се искаше да работи над това.

Ала за подобно нещо не можеше да става и дума. Грейди ясно си спомняше немислимата жестокост на поробителите си. Животът, който те бяха откраднали от него, както бяха постъпили и с десетки мислители. И онова смътно усещане за изгубените спомени, които никога нямаше да си върне.

Неговите съзаклятници се осланяха на него. И той нямаше да ги разочарова.

Грейди се огледа към обграждащия го лукс — тъмен орех и кожа. И това също бе позлатена клетка.

Той повдигна чашата си шампанско към пазачите:

— За човешката изобретателност.

Те се взираха като сфинксове.

 

 

Приземяването около половин час по-късно премина напълно безшумно и без изменение в усещането. Това не беше самолет, а хотелска стая.

В отговор на приятен звън пазачите откопчаха предпазните си колани — от които не бе имало нужда нито веднъж.

Черна врата в корпуса се измести напред и встрани и пазачите отведоха Грейди в ярко осветен хангар. За момент ученият спря на върха на стълбичката. Тъмносин джип „Кадилак Ескалейд“ с дипломатическа регистрация вече изчакваше под самолета. Десетки пазачи обхождаха хангара, облечени в цивилни дрехи, препасали автомати пред гърдите си. Тази технология бе обикновена проява на двадесет и първия век: Грейди знаеше, че Бюрото е надминало огнестрелните оръжия още преди десетилетия. Подобно оборудване му изглеждаше не на място.

По време на слизането си той усети топъл летен въздух да го обгръща. Миризмата на окосена трева породи прилив на спомени, макар и неясни. Той се чувстваше толкова жив. Върху вратата на хангара бе изписан номер. Числата сияеха в пурпур и виолетово. Умът му усети невидимата им геометрия. Това бе обикновена проява на синестезията му, но пак бе приятно да се чувства изненадан от числа.

Грейди се обърна към един от пазачите.

— Къде сме?

— Не спирай.

Ученият погледна към синкавия свръхзвуков самолет зад гърба си. Корпусът му бе оформен от антирадарни ъгли, които му придаваха вида на ацтекски ритуален нож. Това беше забележителна машина. Невидима. Бърза. Грейди подозираше, че в рамките на два часа са пропътували половината свят.

Силна ръка го сграбчи над лакътя и го поведе към нова група клонинги, изчакващи край отворената врата на кадилака. По дебелината й можеше да се види, че колата е бронирана, но неефективно. И това беше проява на съвременна технология. Несъмнено тази кола бе предназначена за улиците на външния свят.

Грейди кимна към самолета зад себе си.

— Моето откритие направи гравитационното задвижване възможно.

— Браво на теб. Сега млъкни и влизай. — Пазачът блъсна Грейди в купето на джипа.

Броенето започваше. Щом колата потеглеше, Грейди щеше да разполага с приблизително тридесет минути, за да избяга.

Пазачите бяха общо шестима, само двама от които бяха клонинги. Последните се настаниха от двете страни на Грейди на средната седалка. Очевидно Бюрото не искаше да показва прекалено много Морисъновци сред хората. Близнаците бяха нещо разбираемо, но повече подобия…

Но онези двамата отпред изглеждаха масивни. Също като двамата на последната седалка. Несъмнено стероидите бяха отживелица за Бюрото и войниците им получаваха нещо далеч по-добро.

И шестимата носеха сини костюми без вратовръзки. Пистолети не се виждаха. На практика те приличаха на телохранители от някоя дипломатическа мисия.

Пред Грейди имаше скоч и вино, заедно с плоскоекранен телевизор (който му се стори допотопен). Той се изкушаваше да успокои нервите си с помощта на алкохол, но не се поддаде. Щом бе могъл да оцелее в онзи адски затвор, бягството нямаше да го затрудни. Те нямаше да стрелят по него — Хедрик се нуждаеше от него жив. Именно затова те го отвеждаха обратно в Бюрото. Грейди единствено трябваше да се пази да не го приспят.

Той кимна към двамата отпред.

— Виждам, че последната част от пътуването ще направим през двадесет и първи век.

Шофьорът го погледна презрително в огледалото.

И те потеглиха. С дразнещо ускорение колата напусна хангара. Беше нощ. Скоро те пътуваха сред горист път. Редици широколистни дървета и храсти очертаваха силуети на фона на луната.

Грейди леко се приведе встрани в търсене на някакъв ориентир.

— Къде сме?

— На Земята.

Пазачите се засмяха. Седящият от дясната страна на Грейди посочи към телевизора.

— Това лови ли ESPN?

Шофьорът кимна.

— Да. Дистанционното е до него.

Миг по-късно екранът оживя.

— На кой канал е?

— Че откъде да знам? Аз шофирам, ако не си забелязал.

Грейди удивено се загледа в рекламата на почистващ препарат. В тези обстоятелства му се струваше нереално да гледа как компютърно анимирана гъба подскача по блестящ кухненски плот. Това просто не се връзваше на фона на всичко преживяно.

Пазачът започна да превключва през сателитните канали.

— Ама че е бавно.

— Добре дошъл при технологиите от второ ниво.

Грейди отмести поглед от телевизора и се загледа през прозореца. Кога трябваше да направи опита си? В града ли беше по-добре да избяга, или в провинцията? В момента колата се движеше през предградия.

Той прецени, че градът би му предложил повече скривалища. Повече ресурси. И щеше да улесни откриването на човек, на когото да предаде посланията, които носеше — това представляваше съвсем отделно предизвикателство.

Междувременно зрителят бе навлязъл сред готварските и туристическите канали.

— На кой канал е?

Негов колега грабна дистанционното.

— Някъде над двеста.

Новият превключи на кабелна новинарска емисия, където някаква мъжкарана говореше пред сноп микрофони. От информационната лента ставаше ясно, че темата на репортажа е делото на Ричард Котън.

Двама от пазачите прихнаха да се смеят.

— Котън!

— Нашият човек…

Жената на екрана тъкмо казваше:

— … усилия. Всички ние се радваме, че Ричард Котън най-сетне ще бъде изправен на съд.

— Пускай мача — възкликна един. — Тази глупост продължава седмици.

Грейди удивено се взираше в екрана.

Сега емисията показваше окован затворник в ярко защитно облекло и предпазен шлем, придружаван от екип за борба с безредиците. Грейди разпозна брадатото лице на Котън да кима към камерите.

Сред възклицанията на пазачите му бе трудно да се съсредоточи над думите от емисията.

— Заловен от агенти на ФБР в края на миналата година, в четвъртък Котън бе преведен под тежка охрана до федералния съд в Чикаго, където му предстои да се изправи срещу обвинение в тридесет и три убийства, терористичен заговор и употреба на оръжия за масово поразяване. Котън е предводителят на неолудитска терористична организация — Вършачите — и е поел отговорност за продължавали в течение на десетилетие взривове, целящи да елиминират учени, които, по негови думи, нанасяли обида на Бога с проучванията си. Хиляди следовници, които се идентифицират с антимодернистичните му възгледи, го смятат за светец.

— Глупаци. Почти прекалено лесно е — изсумтя един пазач.

На екрана Ричард Котън победоносно повдигаше окованите си ръце. Клонингът от дясната страна на Грейди прихна.

— Ама че лош актьор.

Грейди местеше поглед между пазачите.

— От ФБР са заловили Котън?

Всички те се засмяха.

— Може и така да се каже.

Ученият се навъси.

— ФБР е част от това?

— Чу ли, Еп, той си мисли, че ФБР може да пази тайна.

Войниците получиха нов повод за смях.

Образът на екрана се смени и показа бейзболен мач. Играеха „Детройт Тайгърс“ срещу „Кливланд Индиънс“.

— Най-сетне.

Грейди все още оглеждаше лицата на пазачите си в опит да разгадае думите им. Изглежда, ставаше дума за някаква шега, в която той не бе посветен. И агентите на ФБР също.

Той се приведе напред, за да се вгледа към очертанията на града пред тях. Малкото коли, с които се разминаха, носеха мичигански регистрации. Различните билбордове показваха ясно, че колата се е отправила към Детройт. Числата и буквите сияеха навсякъде около него — синестезията му се проявяваше отново и заплашваше да го разсее.

А точно това Грейди не можеше да си позволи; той трябваше да остане съсредоточен. Часовникът на таблото показваше, че е единадесет и двадесет и три вечерта. Бяха пътували почти петнадесет минути.

Той отново се огледа. В момента колата се движеше по почти пуста многолентова улица. На равни разстояния изникваха пресечки и указателни знаци. От двете страни се издигаха тревисти ограждения, отвъд които започваха постройки. По негова преценка колата се движеше с около сто километра в час.

Пазачите се бяха вглъбили в бейзболния мач. Грейди трябваше да се насили, за да откъсне поглед от сияещите числа върху екрана. Съсредоточи се.

Кога трябваше да направи опита си? Във всеки случай скоро, иначе щеше да пристигне в Бюрото.

Колата даде мигач и премина в бавната лента. Там нямаше други коли.

По-добър момент надали щеше да настъпи.

Грейди небрежно отчопли „бенката“ от врата си, отвори уста и я постави върху езика си.

Клонингът от дясната му страна го изгледа отвратено. Но той не получи възможност да изрази възмущението си гласно: Грейди долови високочестотен звук да се разгръща от лицето му и да ги обгръща в полупрозрачна сива вълна. Вълна, която бързо се разгръщаше.

Някой от седящите отзад изкрещя.

Миг по-късно на Грейди му се струваше, че е обгърнат в почти прозрачна сивкава пяна. Тя изцяло изпълваше купето, вцепенявайки пътуващите. Пазачите от двете му страни напразно се опитваха да кажат нещо с неподвижните си челюсти.

Грейди напразно се опита да се извърне. Мистериозната субстанция го бе обгърнала изцяло; дори пръстите му бяха неспособни на движение.

Тогава той забеляза, че колата все още се движи със сто километра в час. През застиналия дим можеше да се види, че тя се насочва към тревистите ограждения на улицата.

Това не е добре.

Тъй като шофьорът не можеше да помръдне и дори да отмести крак от газта — джипът продължи да се отклонява и се понесе към горната част на ограждението.

Подир това колата полетя.

Грейди видя светлини да проблясват. След миг тишина джипът се стовари върху дясната си част и се плъзна. Пукнатини се образуваха върху бронираните прозорци. Въздушните възглавници се задействаха, но не можаха да се разгърнат сред мъглата наночастици — наместо това те намериха изход към вратите. Две от тях изхвърчаха от пантите.

И през цялото това време Грейди и другите оставаха обгърнати и изолирани, напълно незасегнати от случващото се. Ученият просто наблюдаваше отстрани.

Джипът разкъса още едно ограждение, плъзна се по нов тревист участък и се сблъска с дърво, което съприкосновение сложи край на полета им.

От колата се ронеха отломки, но сред грохота това изглеждаше почти безшумно.

Поне се бяха приземили върху четирите си колела.

Но сега какво? Грейди все още оставаше обгърнат сред чудатия материал. Въпреки това той направи опит да се раздвижи. Напразно, наноматериалът го притисна обратно.

Грейди се опита да си припомни насоките на Чатопадей — оказали се печално кратки. Какво трябваше да стори след задействането?

От едната му страна отново се разнесоха ругатни.

— Мъртъв си, Грейди…

Да се насочи бавно към изхода. Това му бе казал Чатопадей. Грейди опита бавно да раздвижи ръка — и наноматериалът отстъпи. Но в мига, в който ученият ускори движение, познатата съпротива отново изникна насреща му.

Значи облакът притежаваше способността за рязко сгъстяване — той се съпротивляваше на резки деформации, но допускаше бавно движение. Грейди предположи, че веднъж активиран със съответната химична сигнатура, наноматериалът допуска единствено създалия облака да се движи сред него, обездвижвайки всички останали, озовали се в границите му. Определено интересно приложение…

Ученият се съсредоточи над усилието да придава бавност на движението си и бързо установи, че догадката му е правилна. Струваше му се, че е обгърнат от гъст желатин, но движението бе възможно. Само след мигове той вече разкопчаваше предпазния си колан. И бавно се претърколи към дясната врата. Единият от клонингите го наблюдаваше с убийствен поглед, макар да не можеше да помръдне устни.

— Мъртъв си, чуваш ли…

Грейди бавно му показа среден пръст. По време на разминаването забеляза, че пазачът е застинал, докато е посягал към сакото си.

— Добър опит — бавно отбеляза Грейди.

Под полуизместеното сако ученият забеляза портмоне и го извади, макар и с известни затруднения. След секунди той натискаше дръжката на вратата и бавно я отваряше, за да пристъпи отново сред света.

При прехода той не успя да се задържи на крака и се спъна сред тревата. Поне можа да се изправи веднага, което показваше, че вече нищо не ограничава движенията му. Появата на тревожна мисъл го накара да извърне глава към вратата на бронирания джип. Заради наномъглата изглеждаше, че шестимата вътре са се отдали на сериозно пушене. Само че пушекът не помръдваше, подминал отварянето на вратата. И пазачите все още оставаха обездвижени.

Той бързо се огледа. Джипът бе прелетял върху градината пред десететажна постройка. Повечето от прозорците на офисите й бяха тъмни. Колата бе разкъсала опънати между колчета вериги и се бе врязала в малък дъб, изненадващо малък, а въпреки това успял да спре бронираната кола и да смачка предницата й. Под капака на двигателя се издигаше дим.

Грейди си пое дъх и огледа околните улици. Той беше успял. За пръв път от години бе наистина свободен. Свободен от мъченията. Свободен от килията, за която бе смятал, че ще се превърне в негов последен дом. Той погледна към нощното небе. Към звездите.

Сега не е моментът за това.

След нова глътка свеж въздух ученият отново премина към по-прагматичен оглед.

Наблизо не се виждаха пешеходци или автомобили. На моменти коли профучаваха по улицата. Тази част на Детройт бе по-слабо населена от очакваното.

Той не биваше да позволява на синестезията да го разсейва. По-късно щеше да има възможност да се наслаждава на свободата си — след като беше взел мерки да я подсигури.

Недалеч от него се издигаше постройка, покрита с графити. В момента Грейди се намираше на десетина метра от пътя; дори и от изходната рампа се виждаше трудно.

Ученият отвори портмонето и остана приятно изненадан от посрещналата го гледка. Изглежда, онези от Бюрото предоставяха на хората си пари за непредвидени разходи. Пачката изглеждаше сносна, в долари и чужда валута.

Грейди захвърли портмонето и прибра банкнотите. Подир това той заобиколи изоставената постройка, за да я използва като прикритие — приближаваха се фаровете на някаква кола.

Той изруга мислено. За малко щеше да забрави най-важното. Той седна на тревата и изу лявата си обувка, за да извади диаманта. Кристалът улови отразената светлина по удивителен начин. Грейди се нуждаеше от миг, за да откъсне поглед. Трябваше да се отърве от диаманта по начин, който да забави преследвачите му.

След още един оглед Грейди се затича към близката офис сграда, като се стараеше да се придържа към сенките. Скоро той достигна един от проветрителните отвори на подземен гараж. Точно каквото му трябваше. Ученият внимателно пусна диаманта между решетките и се заслуша в отслабващото ехо.

Това ще ми предостави известно време.

Той продължи. Отвъд ъгъла на сградата го очакваха паркинги, оградени с вериги и неподдържани тревни площи. На няколкостотин метра се издигаше църква, заедно с още някакви постройки. Цялата местност бе по-ниска и по-празна от очакваното. В неговите спомени градовете бяха по-оживени.

Но около триста метра по-надолу той видя голям и добре осветен конферентен център, обграден с паркинги. Редица автобуси стояха там със запалени фарове.

Грейди отръска тревата от дрехите си и с бърза крачка се отправи натам по една пуста улица. За всеки случай той погледна назад. Още не се виждаха преследвачи.

Вървешком той измъкна пачката от джоба си и прегледа съдържанието й под светлината на една улична лампа. Евро, някакви азиатски банкноти и около триста долара в банкноти по двадесет. Той прибра парите обратно.

Ричард Луис Котън бе арестуван. А по държанието на пазачите на Грейди ставаше ясно, че ФБР не осъзнава истината. Миниатюрният прожекционен апарат, даден му от Арчи, все още се усещаше в обувката му. Грейди трябваше да открие място, където да предаде доказателствата. Несъмнено в Детройт щеше да има отдел на федералните, само че той не гореше от желание да остава близо до главната квартира на БКТ — в който и град да се намираше тя. Надали мястото бе далече. Освен това нямаше никакво съмнение, че щом агентите успееха да се измъкнат от мъглата или отсъствието им бъдеше забелязано, мястото щеше да гъмжи от още агенти, разполагащи със заплашително напреднали технологии.

Не след дълго Грейди прескачаше ниска ограда и прекосяваше притъмнелия паркинг към конферентния център, за да се отправи към входа му.

При приближаването си той можа да разгледа по-подробно групите, струпали се край автобусите — това бяха любители на фентъзи и научна фантастика, оборудвани с разнообразни костюми: прилепнали дрехи, магьоснически роби, пластмасови брони, лазерни пушки и бойни брадви. Имаше и обичайно облечени посетители, които правеха снимки. Всички те носеха окачени баджове с логото „ФантазмаКон“. Навсякъде личаха символите на спонсори — банери на научнофантастични видеоигри и телевизионни серии.

От вратите на центъра се изливаха още посетители, които с уморен вид се отправяха към автобусите. От паркингите се отдалечаваха коли. Вероятно наближаваше полунощ.

Грейди се сля с тълпата, опитвайки се да прецени целите, за които отпътуват различните автобуси. Но техните табели изобразяваха единствено числа — цифрите им проблясваха в различни оттенъци, но не му говореха нищо. Той се постара да не се отвлича по геометрията им и се приближи към шофьора на един от автобусите. Недалеч стоеше посетител и пушеше.

Шофьорът погледна към него. Грейди кимна:

— Кога поемаме обратно?

— Този няма да прави обратен курс.

— Извинявай, сбъркал съм автобуса.

— Ти кой търсиш?

Грейди се отдалечи.

— Видях го. — И той посочи. — Ето онзи е.

Два автобуса по-надолу той отново се приближи до съответния шофьор.

— Скоро ли потегляте?

— Вие за коя спирка сте? Източен Лансинг или Лансинг?

— Източен.

— Там ще стигнем към един и петнадесет.

— Благодаря. — Грейди понечи да се качи.

— Момент, покажете си баджа.

— Изгубих го.

Шофьорът поклати глава.

— Без него не може да се качите.

— Изгубил съм го. — Грейди се впусна в търсене из джобовете си.

— И как така сте го изгубили? Трябвало е да го оставите на врата си.

— Шестдесет стигат ли? — Ученият извади няколко банкноти.

Другият отново поклати глава.

— Вървете да си намерите баджа. И побързайте, защото тръгваме след няколко минути.

— Изморен съм. Нека просто да си платя.

— Аз не продавам билети. Толкова ли не можете да спазвате правилата?

— Да го сметнем за бакшиш. Просто искам да се прибера.

Онзи се поколеба, но все пак взе парите.

— Хайде, качвайте се.

Грейди побърза да се качи и да поеме по пътеката сред седалките. Автобусът бе изненадващо пълен; изнурени посетители седяха облегнати едни на други, притворили очи. Неколцина все още бяха с костюми. При преминаването си ученият долови откъслечни разговори.

— Само че тези скаути не ползват лазерни пушки.

— Комиксът е по-добър от сериала, само че книгата е по-добра от комикса.

Грейди се настани на първата свободна седалка, срещу млада двойка, облечена в брони. Двамата спяха, хванати за ръце.

За пръв път от бягството си Грейди си позволи да отдъхне и да се отпусне.

И веднага остана впечатлен от заобикалящата го обстановка. Нетърпението към изкуствено отложено бъдеще бе изразено във всички тези костюми. Сякаш дълбоко в себе си те знаеха.

Енергийните брони. Лазерните пушки. Роботите.

Единствено Грейди знаеше, че това не е фантастика. Хората около него разиграваха бъдеще, което вече бе настъпило. Сякаш те осъзнаваха реалността. Те я бяха пресъздали от гума и пяна. Те бяха решени да живеят в нея.

Лека усмивка изникна върху лицето му. И последните остатъци от съмнението го напуснаха. Хедрик грешеше. Тези хора бяха готови за бъдещето. И дори го очакваха с нетърпение.