Даниел Суарес
Прилив (15)

Глава 15
Мъртвец

— Идваш ли, Денис?

Специален агент Денис Дейвис се обърна да види Томас Фауъл и Дуайт Уортман. Те се намираха във фоайето на федералната сграда Дирксън в Чикаго.

Тя се усмихна.

— Изглеждаш ми щастлив.

— И защо не? Котън ще бъде осъден, а ние ще продължим да живеем.

— Чул те Господ. Вероятно ще получиш повишение.

Той смръщи лице.

— Имаш предвид предишната ми служба.

Тримата излязоха на улицата.

— Уолъс каза да си отваряме очите за Вършачи.

Фауъл махна с ръка:

— Вършачите не искат да развалят делото. Котън се къпе в светлината на прожекторите. Удивително е какво внимание получава.

— Тъкмо още една причина.

Тримата напредваха сред тълпата на пиковия час — следваха останалите от екипа й към неонов знак, чиито ръкописни букви оформяха заглавието „Бергхоф“. Заведението заемаше половината пресечка. Групата се отправи към дъбовия бар: Дуайт вече бе запазил места.

— Какво ще пиете?

— Бира — провикна се Дейвис. — Първата партида е от мен.

Много скоро те повдигаха чаши с кехлибарена течност.

— За успешния завършек на едно проточило се начинание!

Одобрителни възгласи придружиха наздравицата.

Денис огледа екипа си. Тя се чувстваше доволна: близо седем години бе работила над Котъновия случай. А Томас бе прекарал едно десетилетие от живота си. Дълги часове, преминали в преглеждане на безкрайни финансови и пътнически документи. Всички онези отегчителни детайли, изисквани от разследването. И решителните прояви в онези редки моменти, позволяващи действие.

Тя бе изпитвала истинска загриженост към тези хора. И ги почиташе. Сега й беше приятно да мисли, че цялата им усилена работа ще бъде възнаградена.

Скоро Дейвис остави празната си чаша на бара.

— Ще искаш ли още едно, Денис? — посочи Дуайт.

— Иска ли питане. — Тя протегна палец към тоалетните. — След кратка пауза.

Дуайт подвикна след нея:

— Само не я проточвай.

— Да, за да не се налага да идваме да те търсим — изсмя се Фауъл.

Сред тълпата разпускащи след работа тя се отправи към тоалетните. Чувстваше се леко замаяна; нещата в живота изглеждаха добре. Тя отново се намираше сред онова усещане за съдружие, познато й от военното разузнаване. Мисиите може и да не бяха вълнуващи, но поне всички бяха замесени в тях.

В тоалетната тя си позволи да си помечтае за заплата от пета степен на настоящия й тринадесети разред — може би плюс изравняване, ако успееше да се върне в Денвър. Това щеше да й предостави възможност за истинска връзка. И означаваше сериозна стъпка в живота й.

На излизане от тоалетната някакъв мъж на среден ръст със суитшърт и джинси препречи пътя й. Той й изглеждаше познат, но не по заплашителен начин. Откъде тя помнеше лицето му? Може би беше свидетел или съдебен заседател? Във всеки случай той притежаваше излъчването на университетски професор.

— Агент Дейвис?

— Струвате ми се познат…? Ако сте свързан с делото, с вас не бива да разговаряме.

— Не съм. Аз съм Джон Грейди. Една от жертвите на Луис Котън.

Дейвис се навъси.

— Сред жертвите на Котън никога няма оцелели.

Той се взираше насреща й.

— Зная.

Тогава тя забеляза настойчивостта в очите му. Нервните му оглеждания.

Дейвис направи крачка назад и изтегли с плавно движение своя Глок 17. Тя стисна оръжието с две ръце и го насочи към гърдите му.

— Да ти виждам ръцете!

Мъжът объркано повдигна длани.

— Не разбирам за…

— Млъкни!

Тя осъзна непредпазливостта си прекалено късно: коридорът имаше завой. Двамата не се виждаха от бара.

Аз съм идиотка.

— Трябва да говоря с вас, агент Дейвис. Пътувах дълго.

— Кой си ти?

— Казах ви. Бихте ли свалили оръжието?

Тя не помръдна.

— Ти току-що ми каза, че си мъртъв. Днес не съм в настроение да се занимавам с откачалки.

— Не съм луд. Ако искате, бихме могли да се върнем в бара и вие да ме арестувате. Това искам да направите. Нужна ми е защитата ви. Мога да докажа самоличността си.

— И кой си ти?

— Джон Грейди. Паметта ми е малко занесена. Във всеки случай аз съм физикът, когото Ричард Котън предполагаемо взриви в Ню Джърси преди няколко години. — Неочаквано той помрачня. — Заедно с още шестима.

— Едисън, Ню Джърси. — Тя се замисли. — „Киралити Лабс“.

За момент мъжът придоби занесен вид.

— Да. Това беше моята компания.

— Грешен отговор. В тамошната експлозия жертвите бяха шест, а не седем.

Той я погледна объркано.

Денис продължаваше да държи оръжието насочено към него.

— Легитимирай се.

— Не нося документи. Но аз съм Джон Грейди. Мога да го докажа, ако ми позволите.

— Няма как да си Джон Грейди, защото ние открихме останки от него. Затова ще простиш скептицизма ми. Особено в ситуация, когато определена терористична група би искала да се разправи с мен.

— Това не е терористична група, а отделила се федерална агенция. Федералното бюро за контрол над технологиите.

Дейвис почувства как напрежението се оттича от нея.

— Господи. — Тя свали оръжието. — Махай се от погледа ми.

— Бюрото заличава хората като мен в продължение на десетилетия — хора, достигнали до заплашващи открития.

— В продължение на десетилетия. Аха. Но явно теб не са успели да заличат, защото ти ме издебна пред тоалетната.

— Аз успях да избягам. Те ме отвеждаха до центъра си в Детройт, за да работя над…

— Детройт.

В отговор на усъмнения й вид той каза:

— Дойдох тук, защото ви видях по новините. Ричард Котън не е терорист, а е агент на БКТ.

— Това е последното ми предупреждение. Върви си. Веднага.

— Нужна ми е защита.

— Хубаво. Обади се на чикагската полиция и обясни.

— Не. — Мъжът придоби паникьосан вид. — Вие сте единствената, на която мога да се доверя. Те казаха, че вашата агенция е заловила Котън, но си няма представа за действителното състояние на нещата.

Дейвис се бе натъквала на подобни параноици и преди. За съжаление, законът не се заемаше с тях, защото никой не искаше да издържа престоя им в лечебните заведения. Придобилите известност криминални случаи привличаха тези откачалници по неустоим начин.

Изглежда, лицето й красноречиво бе изразило тези мисли, защото мъжът кимна примирено.

— Добре. Хубаво. Виждам, че не ми вярвате. Все пак ви моля да ми направите една услуга.

— Нямам такова намерение. — Тя предпазливо се зае да го заобикаля.

Мъжът хвана празната бирена чаша, оставена на монетния телефон до него, отдръпна ръка и каза:

— Сега моите отпечатъци се намират отгоре й. Проверете ги. А това — в този момент той отскубна няколко косъма от косата си и ги пусна в чашата, — ще ви позволи да сравните ДНК.

— Приключихме ли?

— Подложете ги на анализ. Зная, че това ще отнеме време, затова да се срещнем точно след една седмица. Ще ви чакам в… — Няколко мига той се замисли. — В математическата библиотека на Колумбийския университет в Ню Йорк, в осем часа сутринта. Седнете на масата срещу сивото разпределително табло — край прозорците.

— Това няма да се случи.

— Ще се случи, щом потвърдите самоличността ми. Запомнете, осем сутринта след една седмица. Математическата библиотека в Колумбийския университет. До разпределителното табло. Елате сама.

— Не.

Мъжът започна да се отдалечава, но след първата крачка отново се извъртя и продължи да крачи заднишком:

— Зная, че не ми вярвате. За потвърждение мога да ви кажа подробности за взрива, които няма как да зная, ако не съм присъствал.

— Като погрешната бройка жертви?

— Онази нощ там имаше седми човек. Професор по физика от Принстънския университет, дошъл да прегледа работата ни. — За момент Грейди помълча в опит да си припомни нещо. — Човек на име Кулкарни. Самир Кулкарни. Предполагам, че той е изчезнал същата нощ. Не съм виждал да го споменават сред новините. Той беше там. Двамата с доктор Алкот се познаваха.

— Приятна вечер. — С тези думи Дейвис го остави.

Чудакът изчезна сред тълпата, а жената се отправи обратно към бара, където екипът й се смееше на някакъв току-що разказан виц.

— Нали щяхте да ме спасявате, ако съм се била забавела?

Дуайт сви рамене:

— Когато става дума за жени и тоалетни, кой може да определи що е забавяне?

Всички отново се засмяха.

Но Томас забеляза изражението й и стана сериозен.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Останалите агенти също оставиха чаши.

Денис Дейвис размаха ръце.

— Успокойте се. Някакъв психар ме издебна пред дамската тоалетна — бил ме видял по телевизията. Той твърдеше, че бил една от жертвите на Котън.

Другите се спогледаха объркано.

— Моля?

Дейвис кимна:

— Освен това каза, че Вършачите в действителност били отделила се федерална агенция.

Всички се засмяха и поклатиха глави.

— Дали да не го приберем? — замислено каза Томас.

— Няма как да прибираме всеки откачалник, който изниква насреща ми.

— Той изглеждаше ли опасен?

— Нямаше да го пусна да си върви, ако беше. Просто малко шашав. Казваше, че в атентата в Едисън имало и седми човек — принстънски професор по физика.

Останалите отново се засмяха, но Фауъл я погледна неочаквано сериозно.

— От Принстън?

— Именно.

— Миналата седмица двамата с Дуайт и прокурора преглеждахме доказателствата от атентата в Едисън. Спомняш ли си онези следи от гуми в снега?

Тя се опита да си припомни.

— Да, но не мисля, че тя доведе до нещо.

— Наистина не доведе до нищо. От лабораторията идентифицираха гумите — оказаха се стари, почти неизползвани днес.

Дуайт кимна:

— 175-SR14.

— Както и да е. Оказаха се стари. Помня, че с Дуайт прекарахме два дни да преглеждаме снимки от пътните камери. Имаше една кола, която изглеждаше достатъчно стара. „Мерцедес“.

— A240D — додаде Дуайт.

— Именно. Този модел използва гуми SR14.

Дейвис се облегна на бара.

— Да, сега си спомням. Но собственикът се оказа починал.

Фауъл остави бирата си.

— Починал две години преди взрива. Близките му дори не знаели за съществуването на колата. След атентата тя не е била засичана нито веднъж от камерите.

Дейвис се втренчи в него.

— Е, и какво? Вършачите са я използвали, за да достигнат до мястото и да се оттеглят, а после са се отървали от нея.

— Точно за това става въпрос. Образите от пътните камери са с ниска резолюция, но въпреки това ясно показват, че след експлозията в колата е пътувал само един човек.

Денис се замисли.

— Което означава, че онази нощ от мястото си е тръгнал и друг човек, отделно от Котън и следовниците му. А ние не сме споделяли информация с медиите за тази кола — продължи Фауъл.

— Започваш да ме притесняваш, Томас.

— Не казвам, че хахото, когото си срещнала, казва истината. Но е много вероятно от прокуратурата да изтича информация.

Това вече я накара да го погледне сепнато.

— И делото да замине заради процедурни грешки?

— За момента Котън сътрудничи, но няма как да знаем истинските му намерения.

Няколко мига Дейвис остана загледана в него. Подир това тя рязко си проправи път сред тълпата, отправяйки се обратно към тоалетните. С една коктейлна салфетка тя внимателно взе чашата, която все още стоеше край телефона, и издърпа кичура.

Фауъл я беше последвал.

Тя повдигна чашата:

— Искам проверка на отпечатъците. Още тази вечер. И ДНК тест върху тази проба. — Тя му подаде кичура.

— Отскубнала си от косата му?

— Той сам остави този кичур и чашата, за да докаже кой е.

— Какво ще правим, ако резултатът съвпадне с някоя от жертвите?

— Това може да е някакъв Котънов план, целящ да компрометира доказателствата. И да осуети делото. — Тя отново посочи към кичура. — ДНК.

— Анализирането ще отнеме поне пет дни. Нима мислиш, че този лудак е толкова голям проблем?

— Най-вероятно няма да излезе нищо. Но след всички тези години нямам намерение да се осланям на шанса. Ами ти?

 

 

Дейвис стоеше над рамото на криминолог от ФБР в чикагския офис. Отдавна минаваше десет вечерта. В момента специалистът обработваше образа на снетия отпечатък, за да го вложи в системата за разпознаване.

— Върху чашата открих три различни снопа отпечатъци. Едно и три не показват съвпадения с базата данни, или поне не достатъчно високи. Но номер две ни даде два вероятни кандидата.

— Покажете ми ги.

Няколко движения с мишката показаха паспортна снимка с името „Джон Грейди“. Под нея в прозореца й имаше етикет „починал“.

Фауъл разтревожено погледна към Дейвис.

— Искате ли да видите и втория кандидат? При него процентът на съвпадение е много по-нисък.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря ви. Бихте ли ми дали разпечатка?

— Разбира се.

В отговор на последвалите манипулации лазерният принтер край вратата изплю няколко страници.

— Благодаря ви за съдействието. Да вървим, Томас.

Фауъл грабна разпечатката и двамата се отправиха към асансьорите. По пътя той повдигна отпечатаната снимка.

— Това ли е той?

Тя кимна.

— Значи си срещнала призрак?

Дейвис кимна.

— Не разбирам.

— Аз също. Той ми каза, че те заличавали откривателите, представляващи заплаха.

— Кои са тези „те“?

— Членовете на отделила се федерална агенция.

Фауъл прихна.

— Сигурно. Обаче този не е иноватор. Той не е открил нищо.

С асансьора те се отправиха към етажа за временно пребиваващи агенти, където бяха Денис Дейвис и екипът й, получили временни офиси за времето на делото на Котън.

Дейвис се облегна на стената на кабината.

— Очевидно става дума за някаква измама. На мястото на експлозията открихме по-голямата част от дясната ръка на Грейди. Открихме и парчета челюстна кост. Зъби. Пищялна кост. Част от езика му. Пълно съвпадение на ДНК. После идва и видеото, в което Ричард Котън подготвя експлозията.

— Котън е замислил нещо.

— Резултатът от последните тестове ще ни е нужен веднага. И нека пуснем за издирване имитатора на Грейди. Той надали е отишъл далеч.

— Щом той толкова силно е настоявал да го арестуваш, защо просто не е останал в града? Защо е уредил среща чак в Ню Йорк?

— Не зная. — Това беше повод за размисъл. — Грейди има ли близнак?

— Дори близнаците нямат сходни отпечатъци.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата се отправиха сред кабинетите. Наоколо все още работеха агенти. Дейвис бе разположила екипа си в групово пространство без стени.

Двамата с Фауъл свалиха връхните си дрехи и ги окачиха.

— И какво ще правим?

— Не зная. Но мисля, че трябва да се свържем с обвинението — отвърна тя след момент размисъл и се отпусна в стола си. — Томас, някога чувал ли си за Федералното бюро за контрол над технологиите?

Той присви очи.

— Какво е това? Нещо, свързано с търговията?

— Чувал ли си, или не?

Той помисли още известно време, преди да отвърне.

— Не. Защо? Кои са те?

— Дори не съм сигурна, че подобна организация изобщо съществува.

Дейвис отвори лаптопа си, въведе паролата и извика браузъра си. Там тя извика сайта usa.gov и в полето за търсене на правителствени агенции въведе „Бюро за контрол над технологиите“.

Появиха се над двеста и петдесет хиляди резултата. Но повечето заглавия от списъка с резултати включваха низове като „Бюро за сигурност“ и „Бюро за трудова статистика“.

Фауъл гледаше над рамото й.

— Опитай да го потърсиш като цитат.

Тя огради термина в кавички и повтори търсенето. Този път нямаше нито един резултат.

Фауъл сви рамене.

— Защо изобщо ги търсим?

— Онзи Грейди ми спомена за тях. Това била федералната агенция, която го отвлякла.

Другият се подсмихна.

— Щом става дума за свръхсекретна агенция, надали тя ще бъде включена в списъка.

— Аз не вярвам на историята му, Томас, но искам да видя дали такава организация наистина съществува.

— Ще го пусна за издирване. — Той отвори собствения си лаптоп. — Какво ще правим, ако другата седмица по това време не сме го прибрали?

— За срещата в Колумбийския университет ли говориш? Първо бих искала да видя резултатите от ДНК анализа.

— Ти наистина ли възнамеряваш да отидеш?

— Най-вероятно.

— Ами показанията за следващата седмица?

— Ще ги променим.

— Денис, няма да отидеш да се срещнеш с него сама.

— Не, разбира се. Ще използваме екип. Става дума за университетска библиотека, така че мястото е достатъчно оживено. Ще има и охранителни камери. Ще можем да видим приближаването му. Има нещо друго, което ме терзае. Става дума за Котън — как той успяваше да изчезва безследно за толкова дълго. И многобройните му безлики следовници, които никога не допускаха грешки.

— Тоест?

— Просто се опитвам…

— Ние арестувахме трима от хората му заедно с него.

— И никой от тях не изглеждаше особено интелигентен. И тримата имаха купища предишни провинения.

Фауъл се засмя горчиво.

— Започваш да ме плашиш.

— Просто всичко това е прекалено странно.

В този момент стационарният телефон на Дейвис зазвъня. Тя погледна към екрана му и се сепна.

— Томас…

— Какво?

Тя протегна ръка към слушалката.

— Обаждат се от Вашингтон.

— От главната квартира на ФБР? — Той погледна към часовника си.

При третото позвъняване тя вдигна телефона.

— Денис Дейвис слуша.

— Агент Дейвис, изчакайте да ви свържем със заместник-директор Ройс.

Тя пребледня.

— Да, ще изчакам. — Дейвис покри говорителя и погледна към Фауъл. — Заместник-директорът.

Другият я изгледа объркано.

— На ФБР?

— Не, на операта!

Наложи й се да почака около десет секунди, преди в слушалката отново да се разнесе глас.

— Денис Дейвис.

— На телефона, сър.

— Тази вечер с вас се е свързал човек, представящ се за Джон Грейди. Така ли е?

Дейвис се навъси към Фауъл — който се намръщи в отговор, защото не знаеше какво става.

— Да, сър. Снетите отпечатъци съвпадат. В момента извършваме ДНК тест върху сноп коса.

— Разполагате ли с информация за настоящото му местоположение?

— За момента не, сър. Изготвяме заповед за издирване.

— Не избързвайте. Той каза ли защо се свързва с вас?

Дейвис замълча за момент, погледна към Фауъл и каза:

— Моля да ме извините, сър, но трябва да се отзова на нещо неотложно. Може ли да се обадя в кабинета ви след минутка? Искрено се извинявам, сър.

За момент последва мълчание.

— Обадете ми се колкото може по-скоро, агент Дейвис.

— Благодаря ви, сър. Още веднъж се извинявам. — Тя постави слушалката обратно.

Фауъл се взираше в нея.

— Да не си се побъркала?

Дейвис се надигна и започна да търси вътрешния телефонен указател на ФБР.

— Нито дума, Томас. Би ли ми помогнал да намеря указателя?

Той започна да търси в лаптопа си.

— Не разбирам, Денис.

— Във Вашингтон минава полунощ. Защо още не са се оттеглили по това време? — Тя погледна към него. — Не го търси в компютъра. Искам нещо отпечатано, за предпочитане от няколко години.

— Ти наистина започваш да си губиш ума.

— Ето! — Тя свали малка книга от един рафт и започна да търси сред нея.

— Най-вероятно ще бъде в началото. Близо до знака на Бюрото…

Разнесе се тихо иззвъняване: във входящата кутия на пощенската й програма току-що бе пристигнало ново писмо, изпратено по вътрешната мрежа. Копие от него бе изпратено до чикагския ръководен специален агент. Темата му гласеше „Специално назначение от първостепенна важност“.

— Проклятие. — Тя откри номера на главната квартира на ФБР и го набра. — Такава идиотка съм…

Фауъл се приведе към екрана на лаптопа й.

— Получила си спам от заместник-директора. Да го изтрия ли?

— Много смешно. — Тя зачака някой от операторите да вдигне. — Обажда се специален агент Денис Дейвис, за да продължа разговора си със заместник-директор Джефри Ройс. — Тя замълча. — Смятам, че още е в кабинета си. — Нова пауза. — Да, ще изчакам.

Томас Фауъл се отпусна в креслото си и се протегна.

След момент прозвуча гласът на друг мъж.

— Да, ще изчакам.

И след няколко секунди заместник-директорът се обади.

— Агент Дейвис.

— Да, сър. Извинявам се за прекъсването. Просто ми се налагаше да… Както и да е. Слушам ви, сър.

— Господин Грейди ви е помолил да се срещнете с него в Ню Йорк — следващата седмица в Колумбийския университет. Така ли е?

Дейвис изтръпна.

— Откъде знаете това, сър?

— В момента изпълняваме изключително деликатна операция, агент Дейвис. Вашата работа по делото на Котън още не е приключила, но за момента ще ви поставим временно под назначението на специален отдел. Ние искаме да се срещнете с господин Грейди. Вашите началници бяха уведомени. Евентуалните конфликти с графика ще бъдат разрешени от наша страна. Вие ще се явите в убежище в Ню Йорк. Не трябва да се свързвате с тамошния отдел или да обсъждате това с други, освен с преките си началници за тази операция. Разбрахте ли?

Дейвис колебливо погледна към Фауъл и кимна.

— Разбирам, сър.

— Писмото, което изпратих току-що, съдържа инструкции с мястото, от което ще вземете самолета си и ще се срещнете с временния си началник. Мога ли да разчитам на съдействието и на дискретността ви, агент Дейвис?

— Да, сър, само че…

— Да?

— Не разбирам какво става, сър? Това наистина ли е Джон Грейди? И каква е връзката с Котън?

— Мога да ви кажа, че това не е Джон Грейди. Останалото е поверителна информация. Единствената причина да ви включваме, е вече осъщественият контакт. Но трябва да знаете, че той е опасен. Затова трябва да изпълнявате точно нарежданията на временния си началник, когато пристигнете в Ню Йорк. Ще мога ли да разчитам на вас, агент Дейвис?

Тя бавно си пое дъх.

— Да, сър. Разбира се, че можете да разчитате на мен.