Даниел Суарес
Прилив (25)

Глава 25
Вътрешен спор

В покоя на предутринта улиците на централен Детройт бяха пусти. И сградите бяха предимно мрачни. Греъм Хедрик седеше на командния пост в контролния център и наблюдаваше огромните екрани и специалистите в залата под себе си. Голям образ на Северна Америка, съсредоточен над Детройт и Езерата, заемаше централния екран. Няколко точки напредваха сред него, включително идващи и откъм Канада.

Някои от другите екрани проблясваха в тревога.

Хедрик кимна на себе си.

— Управляеми ракети Х51 Уейврайдър. Впечатлен съм. Някой от другата страна бе взел решение. Хедрик знаеше, че тези свръхзвукови ракети са способни да развиват скорост от пет хиляди и осемстотин километра в час, което означаваше, че разстояние от хиляда километра би било преодолимо за около десет минути. Изстреляни от бомбардировач Б-52, те не биха били взети за междуконтинентална балистична ракета. И бяха способни да нанесат големи щети, ако поразяха целта си — която, според телеметричните изчисления, бе главната квартира на БКТ в централната част на Детройт. Скоростта на ракетите показваше, че главите им са натоварени с малко експлозиви. Не, те носеха тунгстенови пръти. Точно преди попадение скромните им бойни глави щяха да избухнат, за да покрият целевата зона с хиляди отломки. Свръхзвуков дъжд, който с лекота можеше да покрие близо триста квадратни метра.

БКТ се бе заигравало с тази технология през седемдесетте. Ретротехнологии, но пък ефективни.

Досадното бе, че гравитационното огледало нямаше да бъде от полза тук: ракетите бяха задвижвани от постояннотоков въздушнореактивен двигател, който се съпротивляваше на гравитацията. Това бе само една от причините, поради които Хедрик бе настоявал за настойчиво проучване в сферата на усилване на гравитацията. Спирането на ракетите във въздуха или обръщането им — това би се оказало страшно полезно.

— Директоре, получавате обаждане от „Обект Р“. Генерал Уестърхаус.

Хедрик кимна.

— Свържи ме.

Мрачен и широкоплещест чернокож генерал с четири звезди изникна под формата на холограма.

— Греъм Хедрик, аз съм генерал Джералд Уестърхаус. Отправям ви официално изискване да се предадете на закона и да позволите мирно разрешаване на тази ситуация.

Хедрик се чувстваше наистина отегчен.

— Още от самото начало аз се опитвах да постигна мирно разрешение, генерале, но директор Монахън има други идеи. Тя ли ви принуди да сторите това?

Генералът запазваше безстрастно изражение.

— Вие сте убили заместник-министъра на вътрешната безопасност, господин Хедрик. Би трябвало да разбирате, че правителството на Съединените щати няма да стои безучастно и да гледа как началникът на едно от федералните бюра повежда гражданска война.

— Нека не драматизираме. Този човек си позволяваше неправомерни намеси. И това далеч не е първият сблъсък между агенции. Ако някой има основания да се гневи, то това съм аз. Аз се опитвам да изпълнявам възложеното ми задължение да защитавам страната — с оглед на положението на САЩ това означава и света — а собственото й правителство не спира да ми пречи.

— Предайте щаба си на органите на властта доброволно или ще бъдете принуден да се съобразите със закона.

— Генерале, до момента между нас не е имало открит сблъсък, който да посее масова истерия и да подкопае увереността в закона. — Хедрик измести поглед към екрана, за да провери напредъка на ракетите. Те все още се намираха на стотици километри. — Това би трябвало да ви покаже, че ние се отнасяме сериозно към дълга си да опазваме социалния ред. Нека не предприемаме прибързани и необратими действия.

— Отказвате ли да се подчините с легална заповед да се оттеглите от поста си?

Хедрик въздъхна.

— Не ме карайте да правя това.

— Давам ви една минута да подадете оставка и да започнете да извеждате хората си на „Конгрес Стрийт“.

Греъм Хедрик започна да барабани по креслото си.

— При положение че вече сте изстреляли свръхзвукови ракети към нас, които ще долетят след осем минути, бих казал че това е опит да отнемете от времето ми.

Генералът едва успя да прикрие изненадата си. Очевидно те бяха очаквали, че невидимите за радарите ракети ще останат незасечени от Бюрото. Но компютрите, поддържащи наблюдение от сателити в геостационарна орбита, не срещаха никакви затруднения в различаването на обекти, движещи се с близо шест хиляди километра в час.

— Генерале, нека не позволим това да се превърне в значим инцидент. — Хедрик извика друга холограма: тя показваше лицето на технически офицер: млад клонинг.

— Да, директоре?

— Подгответе импулсните лазери. Докладвайте готовност.

— Разбрано, сър.

Хедрик се обърна обратно към генерала, който явно получаваше инструкции от скритата си слушалка.

— Предайте поздравите ми на госпожа Монахън. Този случай конкретно ще подмина като израз на прекомерен ентусиазъм. Но това е последната ми проява на снизхождение.

Той погледна към картата на Северна Америка. Динамичният импулс не беше нещо ново. Руските представители на Бюрото бяха придобили тази технология още по времето, когато БКТ бе представлявало единна организация. В днешно време и трите организации притежаваха тази технология; тя бе причината ракетите и ракетните гранати да напуснат бойния арсенал. Прилагането й включваше насочването на кратки, съсредоточени лазерни пулсации, които създаваха топчици плазма във въздуха. На свой ред те биваха ударени от втори лазерен импулс: това създаваше свръхзвукова ударна вълна сред самата плазма. Процесът се съпровождаше от мощен взрив и ярък проблясък — дребни плазмени експлозии, до стотици в секунда. Насочени към насрещната ракета, те бързо унищожаваха траекторията й заради срещата с по-високо налягане. Само след около секунда ракетата избухваше.

Точно в този момент лазерите биваха изстрелвани от орбита, насочени към въздуха пред ракетите. След миг и шестте обекта изчезнаха от картата. Хедрик можеше да си представи зарята в розовеещото небе, предизвикана от разтрошаването на свръхзвукови ракети.

Морисъновият клонинг отново изникна.

— Ракетите са унищожени, директоре.

Хедрик се обърна към генерала.

— Ракетният ви удар бе прекратен, генерале. Съветвам ви да го представите като метеоритен дъжд. Нашите публицисти ще изпратят примерни статии и материал, който да потвърди версията.

Генералът го гледаше остро.

— Предайте се незабавно.

— Това няма да се случи. По-скоро вие ще започнете да си сътрудничите с нас както преди.

— Вие вече не сте директор. За нас вашата организация е престъпна група.

— Бъдете разумен, генерале. Аз не съм унищожил сателитите ви и съм оставил комуникациите ви незаглушени, защото съм на ваша страна. Вие не само не сте способни да заглушите нашите комуникации, а дори и да ги засечете — толкова голямо е нашето технологично превъзходство. Всичко продължава както преди. И забравяме, че това се е случвало.

Генералът продължаваше да се взира.

— Разбрахме ли се, генерале?

Връзката рязко прекъсна — наместо отговор.

Хедрик стовари пестник върху подлакътника на креслото си. В този момент в галерията влезе насинен Морисън.

Директорът извърна креслото си към него.

— Бях останал с впечатлението, че ще се справиш, Морисън. Благодарение на теб не само не разполагам с Джон Грейди, а и Ричард Котън е изчезнал и Алекса ни предаде. На всичкото отгоре тя избяга с екипировка от девето ниво! Като че са ми малко проблемите с вътрешните конкуренти и досадните бюрократи.

Морисън изглеждаше спокоен, но това впечатление не се отнасяше до погледа му.

— Не аз съм този, който е дал на „нейно величество“ нерегистриран позитронен пистолет като подарък. Което е странно, като се вземе предвид, че това оръжие не е подходящо за друго, освен за вътрешни дрязги. Особено срещу наноброни. Подобно нещо човек би дал, ако иска да предотврати преврат. Тя ли трябваше да бъде последната ти защита, Греъм?

Хедрик замълча за момент, преди да се обърне към екраните.

— Да не говорим повече за това. Имаме си достатъчно врагове, не е нужно да се нападаме взаимно.

Морисън докосна насиненото си лице.

— Къде е тя?

— Явно са захвърлили регистрираното си оборудване, но Варуна успя да прегледа образите от сателитното наблюдение над Илинойс. От мястото, където са те надвили, изглежда, те са се отправили към брега на Мичиганското езеро. Под водата те са се насочили на север. Това е логично. Така остават защитени от орбитални оръжия. И имат основания да мислят, че ще останат скрити.

— Накъде са се насочили?

Хедрик извика холопрозорец, който показваше източния бряг на езерото, близо до остров Маниту. Той увеличи мащаба до едно обозначение.

— Варуна смята, че те са се отправили към тази полупотънала отломка. Това е единственото място в радиус от километри, което би могло да им послужи за укритие.

Морисън кимна.

— Можем да ги изпържим от орбита, когато се появят.

— Няма да пържим нищо. Грейди ми трябва жив.

— Достатъчно е да се отдалечат на петдесетина метра един от друг, за да елиминираме останалите двама. Така ще бъде по-лесно да заловим Грейди.

— Вече съм изпратил екипи.

— Надявам се не говориш за моите екипи?

— Те не са твои екипи, те принадлежат на Бюрото. Освен това ти още не се беше върнал. Варуна изготви план и аз изпратих няколко екипа. Не си ли съгласен?

Морисън размишляваше раздразнено.

— Каква е ситуацията с правителствените празноглавци?

— Изстреляха няколко ракети. Нищо сериозно. Нека да си излеят гнева.

Холограмата на техника отново се появи.

— Получавате обаждане от L-239 от БКТ Русия, директоре.

— По дяволите! Защо проклетията винаги се обажда в най-неподходящия момент?

— Не бива да изглеждаме слаби. Това е опипване на почвата. Вероятно са видели изстрелването на ракетите.

Хедрик кимна.

— Варуна.

— Да, директоре, ще модулирам гласа ви за увереност и честност.

— Отлично. — Греъм се обърна към офицера. — Свържи ме.

Пред него изникна холоекран, покрит с преливащи се цветове.

— Здравейте, директоре. Забелязвам, че вие изпитвате известно неразбирателство с правителството си. Желаете ли да разреша този ви проблем?

— Не. Това пък защо? Нашето правителство не представлява проблем. Още по-малко ваш проблем.

— Ако предпочитате да съхраняваме технологиите ви до…

— Предполага се, че си изключително интелигентен, а в същото време не разбираш значението на думата „не“. Това е дразнещо. Лично аз съм разочарован, че начело на БКТ Русия стои изкуствен интелект. Сякаш разговарям с изключително умно дете, но без реален опит и вечни глупави въпроси. Сега ще ме извиниш, предстои ми среща. — И той прекъсна връзката.

Морисън скръсти ръце.

— Лешоядите започват да кръжат.

— Но в този случай лешоядите разполагат с тежко въоръжение. Започвам да си мисля, че L-329 не е придобил контрол над руската дивизия, а че директор Холингер го е назначил умишлено. За да се увери, че аз няма да поема контрол над тях.

Образът на техническия офицер се появи за пореден път.

— Сър, от север приближава радиоуправлявано превозно средство. Транспортен микробус, който превозва лъчеви материали.

— За Бога…

Морисън сам отвори няколко наблюдателни холограми:

— Къде?

Образът на офицера го погледна.

— Булевард „Вашингтон“, сър. Униформени военни са образували кордон няколко пресечки по-надолу.

Морисън оглеждаше образа на микробуса, поел сред почти пустите сутрешни улици.

— Най-вероятно става дума за тактическо ядрено оръжие. Ядрена мина с два или три килотона. — Ветеранът погледна нагоре. — Варуна, какви щети би нанесла експлозия с такъв магнитуд върху повърхностната ни структура?

Появи се холограмен модел на обкръжението на постройката, който бе деформиран от проблясъка на симулирана ядрена експлозия. Няколко пресечки в радиус около нея бяха сринати.

Но щабът на БКТ остана.

— Подобна експлозия би унищожила бетонната фасада; възможно е да пробие диамантената наностена на няколко места. Щетите по околните граждански и правителствени структури биха били катастрофални.

— Това си е открита война — раздразнено обяви Хедрик.

— Бомбата може да е неутронна. Огромна доза радиация, малко щети от самата експлозия.

— И в двата случая… — Директорът се обърна към клонинга. — Заглушете всички честоти в радиус от три километра.

— Да, сър.

Миг по-късно микробусът залитна и спря на около километър и половина от целта.

Гласът на Варуна се разнесе отново:

— Директоре, позволявам се да ви предупредя за струпване на военни сили, отправящи се към вътрешността на града.

Морисън все така гледаше към спрелия микробус.

— Да изпратим ли някой да го прибере?

— Не си прави труда. — Хедрик разглеждаше новите екрани, извикани от Варуна. Десетки бронирани военни машини оформяха колони на километри от тях.

— Тежка артилерия шестнадесет километра на изток — обяви образът на служителя.

Морисън погледна към директора.

— Решили са да го направят по старомодния начин. Вероятно планират да пробият защитата ни и да изпратят войници.

Греъм Хедрик вбесено сграбчи креслото си.

— Достатъчно половинчати мерки. Това е война. — Той извика холограмата на друг от оперативните си офицери.

— Слушам ви, сър.

— Задействайте Кратос. Следва списък с целите…

 

 

Сержант Рандъл Уилкс крачеше по протежението на булевард „Вашингтон“, край статуите. Неговият отряд от военната полиция бе затворил движението съгласно инструкциите, отрязвайки указаната част от града. Цивилните имаха право да напускат, но не и да влизат обратно. Адски странно учение, да пречат на хората, които отиват на работа.

Ами хората, които живееха в скъпите квартири наоколо? Уилкс нямаше познати в тази част на града, но можеше да си представи, че наемите са високи. Никой не би останал във възторг от присъствието на военни учения по никое време. Все пак това не беше Северна Корея.

Операция „Рубикон“ бе странна още от самото начало. Уилкс пропусна един микробус с вестници, идващ от центъра, и погледна към четирите високопроходими джипа на взвода си. Машините бяха заели ъглите; между тях се издигаха полицейски заграждения, препречили пътя и тротоарите. Някакъв излязъл на сутрешен крос човек тъкмо биваше връщан. Той не изглеждаше особено доволен от новината за това учение, но все пак продължи в друга посока, за да не се окаже арестуван. Въпреки твърденията си, че бил адвокат и че щял да ги съди.

Самият Уилкс не бе чувал за тази операция допреди четиридесет и осем часа. Тогава той бе получил обаждане, уведомило го, че предстои задължително учение — макар че то щеше да изяде единствения му нормален уикенд за месеца. Получените нареждания гласяха да блокира кръстовището и да изчака колона военни машини да пристигне от север. Тези машини трябваше да бъдат пропуснати, подир което блокировката да бъде възобновена до следващо нареждане. Вероятно ставаше дума за нещо, свързано с войната срещу тероризма.

През последните десет минути радиовръзката бе изчезнала. Мобилните телефони също бяха изгубили сигнал. Уилкс подозираше, че това също е част от учението — проверка, целяща да установи как отрядите компенсират липсата на връзка.

В този момент той видя джипа на капитана и се отправи да го пресрещне. Капитан Лорънс отвори вратата и се надвеси над нея.

— Всички комуникации са извън строя. Пригответе се да освободите пътя. Колона от свои се задава от север, ще пристигне тук всеки момент, така че побързай.

Уилкс подсвирна и направи знак на хората си, преди да отговори.

— Разбрано, капитане. — Той се затича към загражденията. Всяко от тях бе по четири метра и половина дълго. — Мартин, Роби, пригответе се да отворим улицата. Задава се конвой, който няма намерение да спира.

Капитанът се прибра обратно; джипът му изчезна в една от страничните улички. Взводът на Уилкс се зае да отмества огражденията.

Самият Уилкс пристъпи в средата на булеварда, върху тревистия меридиан. Платното бе широко почти шест метра; той искаше да бъде видян от приближаващите се машини. Светлините им вече личаха — макар че беше достатъчно светло. Мамка му, това се казваше учение. Конвоят беше страшно дълъг, заел и четирите платна. И изглежда следваше багдадските улични правила — висока скорост, без съобразяване с цивилните. Начело вървяха шест танка Ml. Мощните им двигатели разбуждаха квартала. Из околните сгради започнаха да изникват светлини. Удивени лица изникваха над прозорците.

След танковете следваха десетки бронирани коли. Цялата колона се движеше с около шестдесет километра в час. Това беше изключително безотговорно.

— По дяволите! Махнете огражденията!

Хората му се засуетиха да местят тежките прегради — и почти успяха. Един от танковете смаза последната останала преграда. Отломките й се разхвърчаха, строшавайки прозореца на паркирана кола.

— По дяволите, това е учение…

Никой не чу вика на Уилкс, потънал в рева на двигатели. Въртенето на бойните кули бързо прогони любопитните зяпачи от прозорците.

Уилкс бе ченге от Детройт. Той просто вдигна ръце и погледна към хората си.

— Това е лудост! Какво правят?

Дано поне в това учение не бяха включени истински амуниции.

В този момент той видя нещо в далечината да се издига над земята — нещо голямо, обградено от отломки. Гледката му напомняше на репортажите, проследяващи моментите на торнадо. Сержантът свали предпазните си очила и присви очи.

Той видя товарен микробус да се издига в небето на около петстотин метра от тях. Следваха го дървета, електрически стълбове и някаква друга кола. Изглеждаше, че земята се отлюспва. Едва сега той дочу оглушителен гръм, като разтрошаването на огромна машина. Ята сепнати гълъби се пръснаха от фасадата на една сграда.

А военната колона продължаваше напред.

Уилкс видя как първите танкове „Абрамс“ политат към небето. Странен беше този полет, като падане в обратна посока. Останалите машини започнаха да спират. Парчета асфалт, паркомати, капаци на шахти, дървета, скулптури, всичко — буквално всичко — се откъсваше от земята, за да се хвърли към небето. Сред трясък на стъкло фасадата на една от високите постройки се откърти. Наместо да полети към земята, тя започна да се излива във въздуха. Обитателите й крещяха ужасено и търчаха да се скрият навътре в апартаментите си.

Бронетранспортьорите бяха се заковали върху осемте си колела. А под безмълвния поглед на Уилкс танковете се блъскаха едни о други и се издигаха все по-високо към небето, с всяка измината секунда по-малки.

Останалите машини и отломки ги следваха, извличани от движението на невидима поточна линия. Асфалтът се разпукваше като кости на гигант. Звукът се долавяше и осезаемо. Парализираният Уилкс можеше само да гледа как цял участък от булеварда с все скулптури, платна и бронирани коли, пропада към небето и започва да се троши.

Пътувалите по-назад коли опитаха да завият встрани или да поемат директно назад, но не бяха достатъчно бързи, за да избягат от трошащата се реалност. От задните люкове на бронетранспортьорите изскачаха войници — те захвърлиха раниците си и с викове побягваха, защото втора фасада бе започнала да се разтрошава. Улични лампи и тротоари политаха заедно с противопожарни кранове. Тръби и жици изникваха от земята и се протягаха нагоре като змии. Тяхната вода също се изливаше нагоре в небето. Грабнатите буци пръст преминаваха през тези струи, за да се превърнат в кал.

Някои от войниците вече бяха достигнали Уилкс и с уплашени лица притичваха край него. Виковете им почти не достигаха до него — заради суматохата и заради вцепенението, с което той наблюдаваше случващото се. Неколцина излезли със закъснение войници се бяха вкопчили в поставка за велосипеди. Земята под нея поддаде, бетонът се напука. След миг те вече изчезваха във въздуха.

Уилкс повдигна глава нагоре, към смаляващите се машини и отломки. Огромните танкове вече приличаха на петънца, камъчета сред огромна река.

Тогава той също усети притеглянето и се отърси от парализата си. Прекалено късно.

Почти веднага усещането за падане се увеличи тройно. Сержантът успя да се вкопчи в една от уличните лампи. На улицата пред него имаше джип, който, заедно с бягащите войници, полетя нагоре заедно с асфалтовата настилка, с бетона, чакъла и пръстта.

Вкопченият Уилкс получи възможност да види света по различен начин. Онова, което винаги бе наричал „долу“, вече не беше долу. Градът се бе превърнал в огромен покрив над главата му.

А поглед надолу му показваше небето като огромна бездна под краката му. Пръстите му започнаха да отслабват натиска си върху лампата. С вик той полетя към очакващата го празнота.

 

 

Директор Кей Монахън седеше в контролния център и наблюдаваше пряка сателитна връзка от операцията в Детройт. Генералите и останалите ръководители на службите около нея стояха зяпнали. Самата тя неволно потръпна, докато гледаше как цял един батальон потъва в небето, заедно с околните улици и сгради.

Вече се виждаха пламъци, някакъв газопровод бе избухнал.

В помещението бе настъпила тишина.

Тогава някой се обади.

— Изтеглете ги. За Бога, накарайте ги да се оттеглят.

Генерал, стоящ до Монахън, попита:

— Къде е МК-54?

— Изгубихме го, сър. Нямаме представа къде е.

— Господи.

— Току-що изгубихме малка атомна бомба.

— Исусе.

Монахън се отърси от унеса си и се обърна към един от техниците.

— Какво става?

Подполковникът погледна показанията на радар и поклати глава.

— Изглежда, те падат нагоре. Първите отломки вече се намират на повече от тридесет километра. — Той повдигна очи от екрана. — Те се отдалечават от планетата. Изглежда, БКТ разполага с начин да контролира гравитацията.

Присъстващите ръководители мълчаливо се опитваха да осъзнаят видяното.

Генерал с четири звезди каза:

— Вече нямаме избор. Ще трябва да уведомим президента.

Директорът на ЦРУ го погледна намръщено.

— Това е последното, което ни трябва в този момент — да замесваме и политици.

Представителят на Националната сигурност кимна.

— Не бива да казваме на никого за БКТ. Ако хората разберат колко безсилно е правителството, ще последва политическа криза.

Монахън местеше поглед между тях.

— Тогава какво ще правим? Не можем да бездействаме.

Заместник-директорът на ЦРУ смръщи лице.

— Може би точно това трябваше да направим от самото начало. Просто да ги оставим на мира. Да оставим нещата както си бяха.

Монахън погледна към екрана. Бедствието далеч не бе приключило: то се повтаряше отново, на километри извън града, където цяла артилерийска част политаше към небето, заедно със заобикалящите ги поля. Мястото бързо се превръщаше в открита мина.

Тя посочи.

— Какво ще си помислят хората, Майк? Половината от главната улица на Детройт току-що отлетя в небето пред десет хиляди свидетели.

— От БКТ заглушиха всички комуникации.

— Той е прав. Няма никакви репортажи и качени в YouTube материали.

— Искаш да кажеш, че са постъпили правилно?

— Те са се погрижили да предотвратят слухове. Никъде няма военно оборудване.

Тя стисна юмруци.

— Вие сте непоправими…

— Бъди практична, Кей. Това е огромно бедствие, няма спор. Само че не можем да подобрим нещата чрез влошаването им. Стотици млади мъже и жени погинаха. Те направиха опит да защитят страната си, но изгубиха. За момента. Няма да помогне никому да разкриваме това.

Кей Монахън се отпусна в едно от креслата.

— Трябва да се свържем с президента.

— Нищо подобно.

— По дяволите, той ще забележи, че насред Детройт са изникнали празнини. Батальон от 82-ра въздушна дивизия току-що се издигна сред небето.

— Ще накараме метеоролозите да измислят нещо. Климатични промени. Необичайни вихрушки. Нещо. Та нали Детройт е точно край Езерата.

— Или поне достатъчно близо до тях.

Жената поклати глава:

— И очаквате хората да повярват, че седемдесет тона военни машини са били грабнати от някаква си буря?

Няколко мига всички мълчаха.

— Очевидно е, че ще трябва да поработим над версията, но това е насоката.

Тя въздъхна:

— БКТ уби Бил Макалън. Нима ще оставим лакеите им да си правят каквото си искат безнаказано? След колко време те ще се заемат с нас?

Представителят на ЦРУ отпусна ръка върху рамото й.

— Те няма да го сторят, Кей. Не мисли за това. Да се опитаме да се оправим с последиците. Да спечелим време.

В продължение на следващия половин час тя се чувстваше вцепенена — през този период генералите и директорите на разузнаването се опитваха да разпределят на допустими парчета задачата по потулването на проблема. На Монахън всичко това й звучеше нелепо — нещо, на което обществеността нямаше да повярва. Но пък тя бе видяла истината и все още се затрудняваше да повярва. И тя не спираше да си мисли, че трябва да съществува някакъв подход, за който тя още не се е досетила. Някаква стратегия, чрез която да надвие БКТ.

Тогава се разнесе далечен трясък. Чашите с вода върху масата трепнаха, макар да се намираха дълбоко под земята.

Всички наскачаха от местата си и се вторачиха в тавана.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Хедрик е решил да се разправи с нас. Щом той може да контролира гравитацията… Нищо не му пречи да ни изтръгне направо от земята!

Монахън се огледа. Паникьосани. Всички те се бяха паникьосали.

— Дори един правителствен бункер вече не е безопасен! Трябва да излезем и да се разделим. Иначе най-важните за страната агенции ще останат без ръководство.

В този момент Монахън следваше развоя на събитията без никакъв интерес. Тя бе качена в електрическа кола заедно с двама генерали и група охранители. Всички пазачи носеха биологични защитни костюми. Явно някой бе грабнал погрешната папка. А може би не съществуваше сценарий, в който тези бункери политаха към небето.

Колата спря отвъд входа на тунела. Тук унесът на Монахън й беше от полза: тя не се вцепени веднага. Генералите около нея се бяха хванали за главите, но тя крачеше спокойно, загледана в останките от танкове и коли, врязали се в хълмовете около тях, заедно с останките от стотици военни — замръзнали и потрошени трупове.

Тя осъзна, че целият батальон е бил захвърлен тук от боговете на технологиите. Богове, които те бяха разгневили.