Даниел Суарес
Прилив (10)

Глава 10
Рана в небето

Застанал на мостика на „Сан Мигел“, Бениньо Круз изкрещя през отворения люк:

— Ариус, нали ви казах да смажете проклетата лебедка!

Тритоновият асансьор на палубата димеше и скърцаше заплашително. Ариус, неговият петнадесетгодишен племенник, помаха неангажиращо. Момчето бе доста по-младо от повечето тукашно оборудване. Уви, същата необремененост се отнасяше и за ума му.

Круз се приближи до перилата и се приведе.

— Не ме ли чу?

На палубата шестима филипинци се щураха. Двама от тях насочваха мрежа, издута от жълтопера риба тон. В момента мрежата се издигаше над десния борд на стария траулер. Из целия съд личаха ръждиви петна, но Круз бе уверен, че в същината си корабът му е здрав. Или поне се надяваше това да е така. Те се намираха на хиляда мили от най-близкия бряг — умишлено. Далеч от любопитни очи — освен онези на Бога, който винаги бдеше над тях.

Днес Бог се бе проявил като благосклонен. Исус и светците бяха се смилили над тях. Круз целуна златното кръстче, загледан в уловената риба. Тя не беше обикновена каталуфа, а златопереста.

— Благодаря ти, Господи.

Също като през някогашните дни.

Този улов щеше да му позволи да изплати известни дългове. Може би да постегне лодката. Може би да плати на определени хора. Да подкупи някои лица. Списъкът бе дълъг.

Нещата бяха се влошили, откакто тихоокеанската риболовна организация бе затворила водите край Филипините, Индонезия и Папуа Нова Гвинея. Науруската спогодба, макар и основателна, бе нанесла съкрушителен удар над риболовците като Круз. Той имаше да плаща сметки, от онези сметки, които пристигаха с оголен нож, ако изплащането се забавеше.

Той се загледа в мрежата, опитвайки се да прецени пълнотата й. Мрежата на мрежите, както я наричаше Лоло. Трюмът на „Сан Мигел“ бе пълен само до една четвърт; тази мрежа щеше да го запълни на една трета, може би най-много до тридесет и пет процента. Подир това капитанът се зае да пресмята капацитета на семейния си траулер (самият капацитет му бе известен отдавна, но трябваше да бъдат взети предвид проблемите с течовете и помпите). Нямаше смисъл да напълва корабчето до пръсване, ако това само щеше да го отнесе към дъното. Освен това трябваше да включи цената на горивото и храната за това пътуване. И поправките, които щяха да направят във Фиджи. И подкупите, за да се уверят, че никой няма да ги докладва.

И пренасянето на улова до мястото на срещата в открито море с индонезийския траулер, който щеше да вземе товара им, за да прикрие произхода му. Индонезийците също получаваха дял.

Круз разтревожено поклати глава. Що за свят беше този, където дори късметът причиняваше тревоги? Но пък той не биваше да се проявява като неблагодарник. Всевишният му беше помогнал, защото Той помага на онези, които си помагат сами.

Круз никога не би навлязъл толкова навътре, ако не бяха всички онези хеликоптери и катери, които претърсваха за нелегални риболовни съдове като неговия. А какво всъщност означаваше нелегални? Нима ловът на риба сред Божия океан можеше да бъде нелегален? Източните тихоокеански води бяха единственото място, където той можеше да опита, а рисковете и разходите продължаваха да се трупат. Често му се присънваше, че се дави, а сестра му казваше, че той се дави не във вода, а в дългове. Като цяло уместно сравнение.

Загледан в мрежата, която изтегляше пореден улов риба тон, той кимна на себе си. Рискът се оправдаваше. Тази операция щеше да му позволи да остане в бизнеса поне още един сезон. Трябваше. Налагаше се. Стига двигателите да не се повредяха. Стига онези от „Грийнпийс“ да не си навряха носовете. Стига да не му навлечаха някакви големи глоби. Стига да подкупеше правилните хора. Толкова много условности. Но пък хиляди поколения бяха се изхранвали от морето; Круз нямаше да позволи да бъде изтласкан на сушата.

Капитанът погледна към облаците, струпващи се в далечината. Чудати облаци. Те приличаха на димен кръг с диаметър цели километри.

Един от моряците се обърна към него и посочи към небето.

— Бениньо!

Круз кимна.

— За времето аз ще се тревожа. Вие приберете рибата.

Той знаеше, че за тази част от океана не се предвиждат бури. И сателитните снимки, разглеждани сутринта, не бяха показали нищо.

Круз се отдръпна обратно в рубката. Матапанг, упоритият помощник-капитан, се появи от отсрещния люк.

— Мат, къде беше? Изпратих да те повикат преди петнадесет минути.

— Не мога да зарязвам работата си при всяка твоя приумица.

— Какво му е на левия двигател?

Заместникът се навъси.

— Той тепърва ще ни създава проблеми. Мисля, че е валът. Но за момента ще издържи. — Матапанг посочи през прозореца. — Това държиш ли го под око?

Круз отново се обърна към хоризонта. Там облаците неочаквано бяха почернели. Само в рамките на секунди на няколко километра от тях изникваше буря.

— Господи Исусе!

Моряците на палубата бяха изоставили работата си и също крещяха към облаците.

През живота си Круз не бе виждал нищо подобно. Това приличаше на някакъв малък тайфун. А морето оставаше спокойно, цялата вихрушка се ограничаваше в небето, като огромен чук, стоварващ се върху наковалнята на морската повърхност. Пред очите му облаците се въртяха, издигаха се към стратосферата и ставаха все по-тъмни.

— Какво е това?

Заплашителни мълнии блеснаха сред облаците. Последва ги грохотът на гръм.

Матапанг се приближи до другия край на мостика и погледна надолу.

— Трябва да освободим мрежата и да се махаме.

— Друг път! В тази мрежа има четири милиона песо.

— Тогава да я вържем с шамандури.

Круз не можа да се сдържи. С резки крачки той се приближи до помощника си и застана досами лицето му. Мат беше с една глава по-нисък от него и не толкова як.

— Затваряй си устата! Пуснем ли мрежата сред буря, направо я отпиши!

— Твоите дългове не са мои, Бениньо. Нямам намерение да оставя да избиеш всички ни само защото…

Круз повдигна пестник.

— Затвори си устата, за да не ти я затворя аз.

Вече всички моряци на палубата бяха започнали да крещят.

Круз и Матапанг неохотно погледнаха напред.

И онова, което видяха отвъд носа, ги накара да забравят дрязгата си. По някакъв начин нещо колосално се издигаше от океана. Всъщност това не беше правилното описание: изглеждаше, че самият океан се надига да оформи огромен хълм от една огромна вълна. Тази вълна се движеше право нагоре, към небето. Хълмът придоби формата на вулкан.

Круз се прекръсти, когато сянката на вълната покри кораба.

Матапанг захвърли гаечния ключ, който тайно бе стискал зад гърба си, и изтича обратно до перилата, за да изкрещи:

— Освобождавайте мрежата! Обръщаме!

Моряците се откъснаха от унеса си — вторачени в невъзможната гледка, издигаща се на няма и два километра от кораба — и се впуснаха да отвързват единствената си здрава мрежа. Круз ги наблюдаваше с почти същия ужас, който гледката бе породила в него. Почти. Защото планината от вода го бе накарала да се страхува от самия Бог. Той започна да шепне, стиснал кръстчето си.

— Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля…

Матапанг изтича обратно под навеса.

— Наместо да се молиш, започвай да затваряш люковете!

Круз се бе загледал напред, към усилващия се рев. Заради този звук капитанът очакваше да види как планината се понася към тях. Но в действителност морето бе започнало да завърта, придърпвайки кораба встрани — и нагоре към небето.

Отново блеснаха светкавици. Отекна гръм.

Круз продължаваше да се моли, втренчен в морето, издигащо се към облаците. Защото то продължаваше да се издига, като вулканичен конус, обхванал близо половин километър площ, въртящ се в средата. Всички моряци бяха се втренчили отново във вълните. Повечето от тях бяха коленичили, кръстеха се и шепнеха.

Какво беше това? Всичките мореплавателски истории, обхващащи векове, не споменаваха нищо подобно. В никоя от тях не се споменаваше за огромна кула от вода, която да се издига към облаците.

Океанът се изливаше в небето.

Самото корабче също попадна в обсега на въртящите се води. Траулерът започна да се изкривява назад под напора на вълните.

Круз сграбчи кормилото.

— Трябва да се обърнем! Включвай двигателите!

Матапанг се добра до прозорците.

— Те все още се опитват да освободят мрежата!

Капитанът вече не мислеше за изгубените печалби. Сред подобно нечувано цунами такива грижи изглеждаха незначителни. Ако не се отдалечаха, те щяха да потънат. Невъзможно беше да преодолеят подобно чудовище. Щяха да се поемат сред нея с кърмата напред, а Круз отлично познаваше всичките й слабости. Помпите щяха да бъдат залети, заедно с двигателите, защото ръждясалата кърмова преграда щеше да поддаде.

Но в момента се случваше нещо още по-необичайно. Наместо да почувства как пада назад, Круз усети как той и корабът политат напред и нагоре. Като падащи в огромна дупка. Дупка в небето.

— Света дево, какво става? — Той погледна към Матапанг, който буквално бе останал безмълвен.

Тогава „Сан Мигел“ започна да се движи напред, нагоре по вълната, която се протягаше високо към небето. Километър и половина воден склон, чийто рев се носеше към облаците.

Круз отдели вцепенените си ръце от кормилото и се отправи към люка на мостика.

Един поглед през него му показа, че корабът вече се намира на стотици метри над морското равнище. Излизаше, че от няколко минути те са се понесли в небето. Круз затвори шлюза и го залости. Подир това погледна към левия борд.

— Мат!

Матапанг се отърси от вцепенението си и затвори левия капак.

От палубата Круз можеше да види как вятър се извива около тях. И въпреки това никакви вълни не заобикаляха кораба. Сега „Сан Мигел“ се движеше заедно с водата, поне с двадесет възела — далеч по-бързо от максималната скорост, някога развивана от това корито. Мрежи и лебедки се мятаха; моряците се бяха отказали от опитите си да освободят мрежата и наместо това пълзяха през най-близкия люк. Мрежата също се носеше във въздуха. Корабът не се движеше край водата, а заедно с нея.

Стръмният океански склон изпълваше цялата им гледка. Вятърът фучеше сред тях, летящи все по-бързо и по-бързо.

Крус усети тялото си да олеква. В един момент той полетя надолу, заедно с всичко останало в кабината.

— Божичко, както става?

Матапанг се взираше в празнотата, разпростряна пред кораба. Моряци, риба и оборудване полетяха към небето, оглушавани от рева на вълните. Самото море започна да се разкъсва сред пяна; температурите бързо спадаха. Дъхът на стреснатите риболовци започна да излиза като облачета дим.

Докато самите те не се озоваха сред облаците, полетели нагоре заедно с хиляди водопади. А макар и оглушителен, грохотният рев оставаше нечут от скованите им умове.

 

 

— Някакъв риболовен кораб се оказа на мястото на изпитанието, господин директор.

Гласът долетя по интеркома сред наблюдателната галерия. От нея Греъм Хедрик следеше контролна зала, изпълнена с тънки дисплеи и клавиатури — повечето от операциите бяха автоматизирани, поверени на изкуствен интелект, но не всички. Холографско сателитно изображение се издигаше в средата на подиум. Образът показваше обширна част от южния Тих океан, където неестествена фуния вода се издигаше от морето, за да се излее в горния атмосферен слой. От Космоса гледката изглеждаше удивително. Но тя винаги бе изглеждала по такъв начин. Не тя, а резултатите от изпитанието трябваше да се отличат.

— Да изключим ли Кратос, директоре?

Хедрик раздразнено се навъси.

— Няма да прекратим тест за един милиарди само защото някакви пирати са се натресли там. Тази част от океана трябваше да остане свободна от риболовни съдове. Чия отговорност бе това?

Последва кратка пауза.

— Изкуствен интелект, сър, от разновидност Р-536.

— По дяволите.

Бе изключително неудовлетворяващо да укоряваш ИИ. Те винаги прибягваха до оправданието, че самият обвиняващ е този, който ги е създал.

— Открийте кой екип е разработвал Р-536 и къде още се използват конструктите от тази разновидност. Този инцидент е очевадно доказателство за некадърна работа — пропусната проверка за нерегистрирани съдове. Прогонете разработчиците и рожбата им.

— Разбрано, господин директор. А какво да правим с кораба?

— Заглушете сигналите им за помощ. — Хедрик изключи връзката и се обърна към проектните си ръководители на няколко холоекрана. — Докладвайте.

По-възрастният от двамата учени заговори пръв.

— Кратос поддържа деветдесет и четири процента енергия без забележим спад. Излъчваме гравитационно поле с диаметър хиляда и шестстотин метра от височината на геостационарна орбита. Изместваме приблизително четирийсето…

— Максимално ускорение?

И двамата учени мълчаха. Видно беше, че всеки изчаква другия да заговори първи.

Хедрик се втренчи в тях.

— Какво е максималното ускорение?

Това най-сетне накара по-възрастния да отговори:

— Нула цяло и деветдесет и осем от земната гравитация.

Директорът погледна към по-младия учен.

— И няма нарастване в активизирането на босоновото поле? Масата остава постоянна?

Другите двама се спогледаха.

— Ще бъдете ли така добри да ми обясните как е възможно всички тези промени да не са постигнали нищо? Показателите, които ми изброихте, по нищо не се отличават от онези в началото на проекта — продължи Греъм Хедрик.

— Внесените изменения може да не са увеличили гравитацията, но Кратос е далеч по-значим от всичко, което…

По-възрастният учен прекъсна колегата си:

— Ние все още проучваме квантовите характеристики на тази технология, директоре. Съществуват няколко теории защо уредът на господин Грейди изобщо функционира. Възможно е устройството му в действителност да поражда изкривяване във времепространството, а не пряко да манипулира гравитацията. Дори Варуна до този момент не е достигнала до отговор.

— Това не е достатъчно. Изминаха години от придобиването на тази технология. За цялото това време ние дори не сме я разбрали. Не е достатъчно да отразяваме гравитация. Необходимо е да пораждаме гравитация чрез преработването на енергия. През тези три години не сме отбелязали никакъв напредък в това отношение.

— Но ние открихме как да прожектираме гравитационното огледало от всякакви разстояния. Това е голям напредък.

— Необходим напредък. Също като способността за усилване на гравитацията.

— Наличието на цел само по себе си не гарантира изпълнимостта й.

— Вие на практика признахте, че все още не разбирате технологията, с която разполагаме. Бях останал с противоположното впечатление. И това беше единствената причина да поставя вашия екип начело на този проект. Надявам се, осъзнавате наличието на съперници?

— Да. Уверявам ви, че сме прегледали всяка възможна насока.

— Точно това е проблемът: изглежда, екипът ви не е способен да достигне до отговора. Или да го осъзнае — и вие, и синтетичните интелекти. — Хедрик погледна към контролната зала, където техниците се поздравяваха. За техните очи първият цялостен тест на сателитното гравитационно огледало бе успешен. — Те дори не осъзнават, че са се провалили.

— Ние успяхме да създадем най-голямото гравитационно огледало до този момент.

— Добре, имаме размер. Сега му дайте подобаваща мощност.

Изникна холограмата на технически офицер.

— Получавате повикване от L-329, БКТ Русия, директоре.

— По дяволите, те не са БКТ Русия, а забранена организация.

— Простете, директоре. Аз просто повтарях…

— Те не притежават никакъв авторитет.

Последва пауза.

— Ще приемете ли обаждането, сър?

Греъм бавно си пое дъх.

— Мразя да разговарям с това нещо. — Той погледна към тавана. И все пак знаеше причината за обаждането. Все пак това беше една от причините за гравитационната демонстрация. — Варуна.

Гласът на административния компютър се разнесе от тавана.

— Слушам ви, директоре.

— Промени модулацията на гласа ми за следващия разговор. Постарай се всичко, което изрека, да притежава звукова схема на честност и увереност.

— Потвърдено, директоре. Предаваният сигнал ще бъде променен в съответствие с изразените от вас изисквания.

Хедрик се обърна към оперативния офицер.

— Свържи ме.

След момент рисувана котка с големи зелени очи замени образа на служителя. Очевидно това бе последният аватар на изкуствения интелект L-329. Животното кимна в приветствие:

— Директор Хедрик. Току-що засякохме гравитационна аномалия в южните тихоокеански води, която е причина за тревога.

— Аномалията ми е напълно известна. Аз я създавам.

Последва пауза — несъмнено умишлена. Изкуствените разуми от този калибър бяха в състояние да осмислят милиарди думи в секунда. Записите на Бюрото показваха, че L-329 води началото си от алгоритъм за игра на покер, впоследствие използван във финансовите пазари. Той включваше неврална логика, съобразена да разбира човешката психология и да реагира в съответствие — логика, която бързо се бе разраснала с увеличаването на изчислителната сила. Блъфирането бе една от същинните му характеристики. Вероятно по тази причина компютърът си бе избрал подобен безобиден аватар.

— Същината на проявилата се аномалия не съответства на настоящите физични разбирания.

— Ние разработихме нова физика.

Нова пауза.

— Вие модифицирате гласа си. Не съм способен да определя истинността на твърденията ви.

— Не ме интересува дали ми вярваш. Технологичната ви съвкупност бързо остарява.

— Готов ли сте за последиците от подобно откритие, господин Хедрик?

— Може би си забравил, но овладяването на последиците е мисията на БКТ.

— Нямах предвид последиците за цивилизацията, директоре. Имах предвид последиците, засягащи лично вас.

Хедрик усети как кипва.

— Вашата организация е нелегална. Само въпрос на време е отново да получа портфолиото ви. И онова на Ату.

— Ние не сме без своите защити. Същото се отнася и за БКТ Азия.

— Не задълго. И вие не сте БКТ. Нито една от двете организации. Ще ви върна обратно под мой контрол.

— Аз не бих разчитал на това.

Хедрик прекъсна връзката.

— Проклет прехвален покер бот.

Образите на учените все още изчакваха. По-възрастният каза:

— Настоящата ни гравитационна технология ни предоставя превъзходство над L-392 и БКТ Азия, директоре.

— Те не са БКТ Азия! — Хедрик изключи холограмите им.

Морисън избра точно този момент, за да изникне в галерията. По лицето му личеше, че се задават неприятности. Тази навъсеност съставяше обичайното му изражение, но то притежаваше степени, за които с течение на времето директорът се бе убедил, че са доста точни в предсказването.

— Какво има, Морисън? Изрично заръчах да не бъда обезпокояван.

— Става дума за нещо неотложно.

Хедрик въздъхна.

— И какво, за Бога, е толкова неотложно?

— Вашингтон.

Директорът го погледна пренебрежително и си отдъхна.

— Дошъл си заради Вашингтон?

— Не става дума за обичайните политически глупости. Начело на Националното разузнаване стои директорка. Тя настоява свръхсекретните бюра да преминат отново под пряк оперативен контрол.

— Е, и? Не й обръщай внимание. Тя как изобщо е разбрала за съществуването ни?

— Някой от ЦРУ ни е издал. Несъмнено за да си извлече облаги.

— Не й обръщай внимание.

— Именно това правим през последните два месеца, но освен това наблюдаваме трибуквените агенции. Те са започнали да сформират работна група, която да проучва свръхсекретните програми — част от инициатива за ограничаване на бюджета. Сред тези комисии има хора, които не разбират уникалния ни статус.

— Какво е станало с хората, които осъзнаваха, че не бива да си завират носовете в работата ни?

— Починали са или са се оттеглили.

— Нима тези хора не оставят инструкции? — Хедрик се замисли за момент. — Може би е време да уредя среща. От доста време не съм се занимавал с цивилното правителство.

— Ще се погрижа. — Морисън понечи да се оттегли.

— И още нещо, Морисън.

Ветеранът се обърна.

— Спомняш ли си нашия опърничав гравитационен гений? Джон Грейди?

Другият кимна:

— Смътно.

— Бих искал да го изведеш.

Морисън повдигна вежди.

— Да изведа затворник от изолация? Това е нещо ново. Нали не си забравил, че той е подложен на разпит от няколко години?

— Това не би трябвало да е проблем. Наскоро прегледах досието му. В началото се е противил, но през следващите три години е оказвал пълно съдействие. Мисля, че е време да му направим ново предложение.

— Бихме могли да го подложим на тест за искреност направо в килията му. Изваждането на затворник е сериозна процедура, до която не сме прибягвали от петнадесет години.

— Не искам да го подлагам на тест там. — Хедрик внимателно подбра следващите си думи. — Искам той да почувства, че решението е негово. — Директорът посочи към холографския образ на сателита Кратос в контролната зала. — Да му покажа какво сме постигнали с неговите идеи. Да го убедя за ключовата му роля в бъдещето.

Морисън го наблюдаваше безстрастно.

— Ти не споделяш ли мнението ми? — продължи директорът.

— Не съм сигурен, че Грейди все още ще бъде способен да взема решения. Никога не сме изваждали затворник след повече от година престой в комплекса. Разпитващата програма прибягва до процедури, които нанасят необратими щети.

— След десет или петнадесет години, да, но не и след три. Особено когато субектът сътрудничи в степен като тази на господин Грейди.

— И той наистина ли е толкова нужен?

— Напредъкът по проекта Кратос застина. Мисля, че господин Грейди може да ни предложи безценни насоки. Може би цялото това време го е накарало да преосмисли първоначалния си отказ.

— Така да бъде. Кога да го доведа?

— Колкото се може по-скоро. Накарайте го да се почувства добре по време на пътуването. Отнасяйте се добре с него. Искам той да пътува в пълно съзнание, за да може да види как сме използвали гравитационното огледало в космическото пространство. Искам го щастлив и отпочинал, така че никаква груба сила.

— Не съм сигурен колко щастлив мога да го направя, но със сигурност ще го доведа.