Даниел Суарес
Прилив (16)

Глава 16
Паноптикум

Греъм Хедрик седеше в креслото си, загледан в залива край Хонконг. Кораби бавно разораваха проблясващите води под тях. Със стиснати зъби той изслушваше доклада за бягството на Грейди.

— Грейди не е направил всичко това сам, директоре. Имал е помощ.

Началникът на придружавалия затворника отряд, клонинг на име Бета-Ипсилон, нервно стоеше пред бюрото. Старшият Морисън стоеше недалеч, по-разгневен и от самия директор.

— Нямахме никакви основания да очакваме, че той ще притежава обездвижваща мъгла.

— Подложихте ли го на сканиране, преди да го качите на борда? — кресна Морисън.

— Разбира се, сър.

— Лично ще проверя архивите.

— Сканирахме го, сър.

— Тогава не разбирам как е станало. Да не искаш да кажеш, че някой от хората ти е помагал на Грейди?

— Не, сър. Някой от затвора трябва да му е помогнал. Колата беше чиста. Свръхзвуковият транспорт бе чист.

Морисън доближи лице до неговото.

— Намекваш, че пазачите от изолационния комплекс имат достъп до нерегистрирани джаджи?

— Не зная, сър.

— Тамошният гарнизон няма достъп дори до технологии от осмо ниво.

Хедрик завъртя креслото си към младия офицер.

А Морисън остави проблясващ диамант върху плота на бюрото му:

— Търсещият екип е открил диаманта в една вентилационна шахта.

Директорът взе диаманта, огледа го и премести поглед към младия клонинг.

— Да смятам ли, че Джон Грейди го е изчовъркал от гръбнака си на място?

— Нямам представа, сър.

— И как изобщо той е научил за съществуването на този имплантант?

Откъм тавана долетя гласът на Варуна:

— Бета-Ипсилон казва цялата известна му истина, директоре.

Морисън изсумтя:

— Един честен идиот пак си остава идиот.

— Татко, нямаше как да предвидим…

— Купето беше напръскано с наблюдателна прах. Зная, че всички вие сте гледали бейзболен мач, наместо да бдите над затворника. Разполагам с пълния видеозапис. На него ясно се вижда мъглината, прикрепена към шията му, на която вие изобщо не сте обърнали внимание.

— Скенерът каза, че той е чист.

— Някой хитър кучи син е изработил нерегистрирана нанотехнология. По тази причина се изпълнява една процедура, наречена „претърсване“. При нея човек използва ръцете и очите си.

— Ние го претърсихме.

— Колко пари взе той от портмонето ти?

Клонингът неочаквано се засрами.

— Не зна…

— Да, и това видях. Колко, питам?

— Към четиристотин долара, сър.

— Взел ти е всичките пари.

— Може би още толкова в чужда валута.

— Ти си срам за моя геном.

— Татко…

— Не ме таткосвай. — Морисън погледна към директора. — Освен това някой е посъветвал Грейди да не взема нищо от екипировката им. Не разполагаме с директен метод да го проследим.

— Достатъчно. Разкарайте го от погледа ми. — Хедрик махна с ръка.

Младежът кимна мрачно и си излезе.

Директорът въздъхна:

— Варуна, назначи Бета-Ипсилон и екипа му в гарнизона на изолационния комплекс за една година.

— Да, директоре.

Морисън се приближи до креслото му, за да се загледа към образа на Хонконг.

— Кой отговаря за тамошната охрана, Морисън?

— Тета-Тета.

— Очевидно той трябва да бъде заменен. И работата на всички служители да бъде прегледана.

— Как така са успели да се докопат до мъглина? Това е висша технология.

— Не мисля, че това е дело на пазачите.

Морисън го погледна объркано.

— Мин Жао е затворен в изолационния комплекс — продължи Хедрик.

— Да…

— Той изработи мъглините преди по-малко от десетилетие.

— Наистина ли смяташ, че затворниците изработват собствени технологии? Затворниците?

— Не зная.

Морисън се замисли над това.

— Просто не виждам как е възможно.

Хедрик усещаше зараждането на страх, за който дори не му се искаше да мисли.

— Главната ти задача за момента, Морисън, е откриването на Джон Грейди. Докато се намира на свобода, той представлява заплаха за съществуването на нашата организация. Не мисля, че някой от нас би искал да обмисля вероятността оръжие като Кратос да попадне в ръцете на враговете ни.

— Когато го открием, съветвам да го изпържим направо от орбита.

— Не. Грейди все още ми трябва жив. Щом той не иска да работи за нас доброволно, не ни остава избор, освен да използваме принуда. Във всеки случай съзнанието му е наистина уникално. Затова го искам заловен, а не под формата на труп. Това ясно ли е?

Морисън кимна.

— Ще ми трябва разрешение за употребата на по-високо технологично ниво.

— Не искам да унищожаваш цели квартали, за да се докопаш до него. Само несмъртоносни оръжия. И никаква публичност. Четвърто ниво е максималното, което имаш право да използваш.

— Четвърто? Това почти няма да предостави предимство срещу властите.

— Хората ти ще трябва да компенсират с мисъл. Не мога да излагам на риск по-висши технологии. Четвърто ниво, разбра ли?

Морисън въздъхна раздразнено, но въпреки това кимна и се обърна да си върви.

— И още нещо.

Другият спря.

— Когато заловиш Грейди, искам да направиш изненадващо посещение в изолационния комплекс. Със значителна компания.

— Пълно прочистване?

Хедрик повдигна модела на първия термоядрен реактор, който неизменно стоеше върху бюрото му.

— Да. И освен това ще искам ръчно преброяване на затворниците.

— Това е сериозно възложение. Отварянето на всяка килия ще отнеме…

— Искам да го видиш с очите си.

Морисън мълчаливо разглеждаше Хедрик.

— Арчибалд Чатопадей е мъртъв. Килията му не е функционирала в продължение на десетилетие. Никаква храна. Никаква вода. Той е погребан сред двеста седемдесет и пет метра твърда скала.

— Искам да го видиш с очите си.

— Няма начин той да…

— Просто го направи.

След миг Морисън кимна.

В този момент вратите на кабинета се отместиха встрани. И двамата мъже се обърнаха към влизащата Алекса. Директорът се оживи при вида й.

— Какво има, мила?

— Системите за дълбочинен анализ откриха следа от нашия Грейди.

Хедрик почувства изпълващото го облекчение.

— Отлично. Слушам те?

— Миналата нощ чикагски федерален агент е проверявал отпечатъците на заподозрян и е получил съвпадение с тези на Джон Грейди.

Хедрик плесна с длан по бюрото си.

— Значи те са го заловили.

— Не. От същия отдел е било проведено интернет търсене с ключова дума „Федерално бюро за контрол над технологиите“.

Директорът се навъси.

— Търсенето е било извършено от агента, ръководещ случая на Ричард Луис Котън: някоя си Денис Дейвис.

— Нима мислиш, че Котън…? — смая се Хедрик.

— Не. Котън може да е много неща, но не е идиот. Усетът му за себесъхранение е легендарен.

Морисън кимна на себе си.

— Чикаго е само на няколко часа път с кола.

Алекса се обърна към Хедрик.

— В последно време тази Дейвис е често излъчвана по новините във връзка с предстоящото дело на Котън. Може би Грейди я е видял и е решил, че може да й се довери.

— Знаем ли къде е той? — нетърпеливо запита директорът.

— Знаем къде е бил. — Алекса извика холопрозорец, показващ образите от хиляди канали едновременно. — Накарах компютрите да претърсят материала от последното денонощие записи на охранителни камери в радиус от осем километра от местоположението на агент Дейвис. В тази част на града има множество федерални и пътни камери, така че разполагахме с добро покритие.

— И?

— Никъде сред образите не присъства човек с лицето на Грейди.

Хедрик размаха ръце.

— Тогава реших да потърся самата агент Дейвис. Реших, че той трябва да я е следил известно време, изчаквайки най-подходящия момент да се свърже с нея. Тогава открих това. — Тя избра едно видео, разшири го и го постави на пауза.

Образът беше далеч от резолюцията, постижима за записващите устройства на БКТ, но пак бе достатъчно ясен. Той показваше късо подстригана жена, която вървеше заедно с още неколцина мъже в костюми по оживен чикагски тротоар. Червен правоъгълник ограждаше жената.

Но Алекса посочи не към нея, а към мъжа със суитшърт, който вървеше на няколко метра зад нея. Лицето на мъжа ясно се забелязваше сред тълпата, защото бе скрито от ярка светлина.

Хедрик се навъси объркано.

— Какво е това, което ми показваш? И как е възможно човек да крачи с такъв блясък сред тълпата, без да привлича внимание?

Алекса погледна към тавана.

— Варуна, би ли обяснила заснетото?

Безтелесният глас на изкуствения интелект веднага се отзова.

— Разбира се, Алекса. Това е слабост на наблюдателните системи, от която за първи път са се възползвали затворниците от изолационния комплекс. Използван е от тях като начин да преодолеят ранните системи за лицево разпознаване.

Хедрик присви очи.

— Използван от затворници?

— Да. Устройството представлява очила с прикрепени към тях светодиоди. Тяхното късовълново инфрачервено излъчване притежава дължина на вълната приблизително 850 нанометра. Това е светлина, която остава невидима за човешкото око, но съвпада със спектралната чувствителност на камерите и базираните на силиций фотодетектори. Носенето на тези очила прави невъзможно измерването на лицевите черти.

Хедрик многозначително се обърна към Морисън.

— Видно е, че Грейди е получил помощ. В изолационния комплекс става нещо.

Алекса ги погледна.

— Какво ви кара да мислите така?

— Морисън ще се погрижи за това, Алекса. Ти се съсредоточи върху намирането на нашия Грейди.

— Без системите за лицево разпознаване това ще се окаже трудно.

— Ами онази Дейвис?

— От момента на съвпадналите отпечатъци тя се намира под постоянно наблюдение от страна на нашите ИИ. Лаптопът и клетъчният й телефон също се следят. Господин Грейди е поискал тя да се срещне с него в математическата библиотека на Колумбийския университет след една седмица. Аз си позволих да използвам компютрите ни, за да я упътя през официални канали да се срещне с Грейди в Ню Йорк. Тя ще се намира под командването на специален отряд. — Алекса прокара ръка през въздуха и премести виртуален документ към бюрото на директора.

Хедрик го прочете — това беше електронно писмо от заместник-директора на ФБР, което нареждаше Денис Дейвис да се яви в специално нюйоркско убежище.

— Щом знаем къде ще бъде Грейди, защо да я замесваме? — попита той.

— Грейди може да не се появи, ако не я види на мястото на срещата.

Хедрик повдигна очи от файла.

— Но защо Ню Йорк?

Алекса затвори всички холопрозорци.

— Бъртранд Алкот, неговият ментор, е бил преподавател по физика в този университет. Грейди не е бил студент там, но е посещавал учебното заведение. Предполагам, че той все още има приятели в околността. Или разполага с някакво близко скривалище.

— Накарай компютрите да наблюдават всички пунктове, с които той би могъл да е имал връзка в миналото. Може нещо да излезе от това. Предишните му адреси. Местата, които е посещавал през последните десет години. Искам всички, с които той някога е влизал във връзка, да се намират под постоянно наблюдение. — Подир това той се обърна към Морисън. — Приготви хората си за маскарада. Щом Грейди изникне, грабнете го.

Морисън кимна.

— Още ли ти трябва жив?

— Да, по дяволите! — Хедрик се обърна към Алекса. — Справила си се отлично, Алекса.

— Бих искала да взема участие в тази операция, Греъм.

Той я погледна изненадано.

— Това не зависи от мен, Алекса. — Директорът се обърна към Морисън.

— Не.

— Заслужила съм си правото да присъствам. Господин Грейди представлява сериозен риск за нас и за обществото. Мисля, че той ще се вслуша в мен.

— Пак ли ще се връщаш към предишните си номера? И на него ли смяташ да завъртиш главата? — каза Морисън.

Хедрик енергично клатеше глава:

— Ти си прекалено ценна, Алекса. Не можем да те излагаме на риск.

— И освен това не се нуждаем от помощта ти — добави ветеранът.

Директорът я хвана за лакътя.

— Имам нужда хората ти да наблюдават агент Дейвис колкото се може по-зорко. Виж в каква степен напредваш в проучването.

Морисън се подсмихна.

Алекса гледаше към Хедрик.

— Аз бях оперативен служител. В това съм добра. Защо не ми позволяваш да върша онова, в което съм добра?

— Ти си прекалено ценна.

След миг тя се обърна да си върви.

— Свободна си.