Саманта Шанън
Сезонът на костите (9)

8
За моето име

В кръвта ми имаше прекалено много флукс.

Движех се в кръгове из своята сънорама. Наркотикът я беше деформирал, бе накарал цветовете и формите да се разкъсат.

Чувах блъскането на сърцето си, въздухът изгаряше гърлото ми, вътрешността на носа ми.

Те ме убиват. Мислех си това, докато се борех срещу собственото си съзнание, наблюдавах го как рухва като овъглен къс дърво в камина. Всичко бе загубено. Нашира знаеше каква съм. Затова ме бе отровила и сега умирах. Мъките нямаше да траят дълго, все пак сънорамата не може да съхрани формата си в мъртво тяло. После мислите ми се разплетоха и се изгубиха напълно и аз останах да бродя из тъмните кътчета на съзнанието си.

И тогава я открих. Моята слънчева зона, мястото, където обитаваше красотата. Безопасността. Топлината. Завтекох се към нея, но краката ми затъваха като в мокър пясък. Тъмните облаци се лепяха по мен, теглеха ме назад към сянката и мрака. Борех се срещу флукса, гърчех се да се изтръгна от хватката му, да се търкулна като семенце към слънцето, към цветните поля.

Всеки на света има своята сънорама, своя прекрасен вътрешен мираж. Насън дори незрящите могат да видят слънчевата си зона, макар и не съвсем ясно. А зрящите могат съзнателно да влизат в нея, да живеят там, докато не умрат от глад. Моята слънчева зона бе поле от алени цветя, поле, което се вълнуваше и менеше в зависимост от настроението ми. Понякога мярках проблясъци от външния свят, усещах как се въргалям по земята, повръщайки и малкото, останало в стомаха ми. Но като цяло съзнанието ми бе спокойно, седях и наблюдавах как флуксът сее опустошение наоколо. Накрая легнах сред цветята и зачаках настъпването на края.

 

 

Бях обратно в стаята в „Магдалена“. От грамофона се лееше поредната от любимите жаловити мелодии на Джаксън, „Виждал ли си сън да броди?“^[1]. Бях легнала по корем на дивана, гола от кръста нагоре. Косата ми бе завързана на кок.

Вдигнах ръка към лицето си. Кожа. Студена, лепкава кожа. Бях жива. Вярно, разкъсвана от болка, но жива. Не бяха ме убили.

Натъртванията не ми позволяваха да лежа спокойно. Опитах да седна, но главата ми тегнеше и не успях да се повдигна на повече от педя. Дясната ми плешка гореше от непоносимо парене. Тъпо пулсиране в слабините ми казваше къде са ме инжектирали — но този път пораженията бяха по-дълбоки. Флуксът бе един от малкото наркотици, действащи по-добре в артерия, отколкото във вена. Бедрото ми бе горещо и подуто. Гърдите ми свистяха. Бях в треска. Който и Рефаим да ми бе сторил това, бе не само много непохватен, но и много жесток. Имах смътен спомен от ухилената физиономия на Сухаил, преди да изпадна в несвяст.

Може би все пак се бяха опитали да ме убият. Може би дори в момента умирах.

Обърнах глава настрани. В камината гореше огън. И в стаята имаше някой: моят наставник.

Той седеше в креслото си, съзерцавайки пламъците. Хвърлих му поглед, пълен с омраза. Сякаш още усещах ръцете му върху себе си — как ме държат, възпират ме да спася Себ. Дали изпитваше някаква вина за това безсмислено убийство?

Беше ли го грижа за безпомощните роби в Къщата на незрящите? Дори отношенията му с Нашира изглеждаха някак механични. Какво изобщо вълнуваше това създание?

Вероятно бе усетил, че го наблюдавам, защото се изправи. Застинах уплашено. Твърде много части от тялото ме боляха. Лордът коленичи край дивана. Когато протегна ръка към мен, се отдръпнах. Той докосна бузата ми с опакото на пръстите си. Очите му бяха възвърнали неутралния си златист цвят.

— Духът му… — успях да изрека едва. Гърлото ме болеше, сякаш бе пълно с пясък. Всяка дума бе същинска агония. — Отиде ли си?

— Не.

Впрегнах и последните си остатъци сила, за да прикрия болката си. Щом никой не бе изрекъл тренодията, значи духът на Себ щеше да остане да витае. Все още сам, уплашен, и най-лошото, все още затворник.

— Защо ме оставихте жива? — изрекох задавено. — Защо просто не приключихте с всичко?

Лордът не обърна внимание на въпроса. След като огледа рамото ми, взе от нощната масичка кристална чаша, пълна догоре с кафеникава течност. Повдигна главата ми с една ръка, а с другата поднесе чашата към устните ми. Извърнах се настрани, а той тихо изръмжа:

— Това ще облекчи възпалението на крака ти. Пий.

Стиснах упорито устни и Лордът отдръпна чашата.

— Не искаш ли да оздравееш?

В отговор само го изгледах.

Вероятно бе чиста случайност, че съм оцеляла. Нямаха никаква причина да ме държат жива.

— Ти беше жигосана — каза той. — Трябва да ми позволиш да се грижа за раната ти няколко дни, иначе ще се инфектира.

Извърнах глава да видя рамото си, прикривайки гърдите си с чаршафа.

— Жигосана… с какво? — Пръстите ми трепереха, докато опипвах изопнатата, изгоряла кожа. ХХ-59-40. О, не! — Ах ти, копеле, извратено копеле! Ще те убия, само почакай… Ще те убия, докато спиш…

Накрая млъкнах, останала без дъх. Гърлото ме болеше прекалено много. Лордът хвърли поглед към лицето ми, сякаш се опитваше да разчете чужд език. Защо ме гледаше така?

Той не беше глупав. Та те ме бяха жигосали като животно, дори като по-низша от животно — като обикновен номер.

Тишината се нарушаваше само от конвулсивните ми хриптящи вдишвания. Лордът постави облечената си в ръкавица ръка върху коляното ми.

— Не ме докосвай — дръпнах крака си, от което мълния от болка ме стрелна чак до върховете на пръстите.

— С времето изгореното ще престане да боли — каза той. — Но бедрената ти артерия е друг въпрос.

Ръката му се плъзна по-нагоре, отдръпвайки завивката. Щом видях оголеното си бедро, замалко не изпищях. Подуто далеч отвъд обичайните си размери, то бе покрито с морави петна, стигащи чак до коляното. Мястото около слабините бе болезнено и почерняло. Лордът едва доловимо докосна кожата ми с пръст. Изскърцах със зъби.

— Това увреждане няма да мине от само себе си. Никоя рана, причинена от флукса, не заздравява, освен ако не се приложи втори, по-силен антидот.

Мислех си, че ще умра, ако натисне малко по-силно.

— Върви в ада — процедих.

— Няма ад. Има само етер.

Стиснах устни, треперейки от усилието да не заридая. Лордът махна ръката си от крака ми и се отдалечи.

Нямах представа колко време съм лежала там, мятайки се в полусъзнание. Единственото, за което можех да мисля, бе, че сигурно му доставя огромно удоволствие да ме поставя на мястото ми, да ме гледа как страдам и се гърча, докато той има пълната власт над мен, държейки ключа към изцелението. Часовникът тракаше. Настъпи утро. Лордът просто седеше в креслото си, стъквайки огъня. Нямах представа какво очаква. Ако смяташе, че ще си променя мнението и ще му се примоля, имаше да чака още дълго. А може би му бяха наредили да ме наблюдава в случай, че реша сама да сложа край на мъките си.

Не че не бих опитала. Болката бе непоносима. Кракът ми лежеше вцепенен и само от време на време потръпваше от спазми. Възпалената кожа бе лъскава и подута, като ципата на мехур, готов всеки миг да се пръсне.

Часовете се нижеха бавно, а Лордът се местеше от място на място — от креслото към прозореца, до банята, към бюрото си, после пак обратно в креслото. Сякаш мен изобщо ме нямаше. Веднъж излезе от стаята и се върна с прясно изпечен хляб, но аз не го докоснах. Исках да си мисли, че съм в гладна стачка. Исках да си върна властта над себе си, да го накарам да се чувства нищожен, както се чувствах аз.

Болката в бедрото отказваше да отслабне, дори се влошаваше. Поставях длан върху почернялата кожа и я притисках, все по-силно и по-силно, докато от очите ми избиваха сълзи. Надявах се да изгубя съзнание и да си спечеля поне няколко часа покой, но от това единствено ми се догади. Лордът ме наблюдаваше, докато повръщах, давейки се, горчива жлъч в едно легенче. Погледът му бе празен. Чакаше ме да падна духом, да се предам.

Погледнах в легенчето през замъглените си очи. Бях започнала да бълвам и кръв, на едри съсиреци. Главата ми се търкулна върху възглавницата.

Трябва да съм изпаднала в несвяст. Когато дойдох на себе си, вече се здрачаваше. Джулиан сигурно се чудеше къде се губя, ако бе успял да напусне резиденцията си. Мозъкът ми можеше отново да се фокусира върху подобни неща, тъй като болката, по необяснима причина, бе изчезнала.

Както и усещането за подуто в крака ми.

По гърба ми полазиха студени тръпки. Опитах да раздвижа глезена си, да помръдна с пръсти, но нищо не се получи.

Лордът седеше до мен.

— Следва да отбележа — каза, — че ако инфекцията не се лекува, има голяма вероятност да загубиш крака си. Или живота си.

Понечих да го заплюя, но повръщането ме бе обезводнило. Поклатих глава. Зрението ми се замъгляваше.

— Не ставай глупачка. — Той ме улови за брадичката и завъртя лицето ми към себе си. — Имаш нужда от краката си.

Тук беше прав. Нямах особен избор. Действително се нуждаех от крака, ако исках да бягам. Затова този път, когато поднесе чашата към мен, се подчиних и отпих. Усетих гранясал вкус, като на метал и влажна пръст.

— Добре — кимна Лордът.

Пробвах да го изгледам кръвнишки, но ефектът бе отслабен от чувството на облекчение при гъделичкащото усещане, което изпитах в крака си. Поех чашата, пресуших я до дъно и избърсах устни с опакото на дланта си.

Той отметна отново завивките. Бедрото ми вече се връщаше към нормалните си размери.

— Сега сме квит — изхриптях през възпаленото си гърло. — Не си дължим нищо. Аз излекувах теб, ти излекува мен.

— Ти никога не си ме лекувала.

— Моля? — заекнах невярващо.

— Аз не съм бил ранен.

— Нима не помниш?

— Това не се е случвало.

Нито за миг не вярвах, че съм си въобразила целия инцидент. Той все още носеше дълги ръкави, затова не можех да му посоча белезите, но отлично помнех какво е станало и неговото отрицание изобщо не променяше нещата.

— Значи вероятно съм допуснала грешка — казах.

— Да. Наистина допусна грешка.

Това прозвуча като предупреждение.

В кулата прозвуча звънът на камбаната. Лордът погледна през прозореца.

— Можеш да вървиш. Не си в състояние да започнеш обучение от тази вечер, но трябва да си намериш нещо за ядене. — Той посочи урната върху камината. — Там има още нума. Вземи си колкото си трябва.

— Нямам какво да облека.

— Това е, защото ти се полага нова униформа. — Той разгърна една розова туника. — Поздравления, Пейдж. Получи повишение.

За първи път използваше истинското ми име.