Саманта Шанън
Сезонът на костите (23)

22
Три пъти глупачка

Времето се превърна в серия от откъслеци, разделени от бели петна. Понякога имаше светлини, друг път — гласове. Известно време имах чувството, че се возя в кола — плавно, полюшващо движение.

В един момент усетих, че някой разрязва ризата ми. Опитах да отблъсна ръцете на натрапника, но цялото ми тяло се разбунтува. После ме обхвана гъстата мъгла на упойка. Следващото, което видях, бе, че съм в леглото на Лорда, завита до брадичката и положена върху лявата си страна. Всяка костица в мен сякаш бе счупена.

— Пейдж?

Гласът дойде като от кладенец. Издадох немощен звук — полухленч, полухриптене. Гърдите ми горяха, ръката също. Ник. Протегнах пръсти слепешката.

— Майкъл, бързо. — Нечия ръка сграбчи моята. — Дръж се, Пейдж.

Трябва да съм припаднала отново. Когато дойдох на себе си, се чувствах олекнала, подута и безформена като торба с перушина. Цялата ми дясна страна бе изтръпнала. Изпитвах болка при вдишване, но поне можех да отварям уста. Поех дълбоко дъх, придърпах се и се подпрях на левия си лакът. Прокарах език по зъбите си. Всички си бяха на местата.

Лордът седеше в креслото си, вторачен в грамофона. Идеше ми да разбия тази машинка с проклетите й мелодийки. Щом ме видя да помръдвам, Лордът се изправи.

— Пейдж.

При вида му сърцето подскочи в гърдите ми. Притиснах се към таблата на леглото, спомняйки си ужасяващите очи в мрака.

— Уби ли го? — Избърсах с длан избилата по лицето ми пот. — Уби ли… оракула?

— Не. Още е жив.

Бавно, наблюдавайки изражението ми, той ми помогна да седна. Усетих подръпването на вкараната в ръката ми система.

— Не мога да виждам добре. — Гласът ми наподобяваше грачене, но поне можех да говоря.

— Имаш периорбитален хематом.

— Какво?

— Насинено око.

Опипах меката кожа над скулата си. Джаксън наистина ме бе подредил добре. Цялата дясна страна на лицето ми бе подута.

— Е, значи пак сме тук — казах.

— Опита се да избягаш.

— Разбира се, че ще се опитам да избягам. — Не успях да потисна горчилката в гласа си. — Да не мислиш, че искам да умра тук и да витая край Нашира до края на вечността? — Лордът само ме изгледа. В гърлото ми се надигна буца. — Защо не ме остави да си отида у дома?

Очите му бяха обагрени в бледозелено. Вероятно се бе хранил от Елайза.

— Имам си причини.

— Искаш да кажеш оправдания.

Дълго време той не проговори. Когато все пак го направи, не беше за да ми каже защо ме е довлякъл обратно в тази помийна яма.

— Имаш внушителен списък от травми — каза, като ме подпря с още възглавници. — Джаксън Хол се оказа далеч по-свиреп, отколкото очаквахме.

— Така ли? Не знаех.

— Насинено око, две пукнати ребра, разцепена устна, разкъсано ухо, порезна рана на дясната ръка, огнестрелна рана в хълбока. Направо е невероятно, че си успяла да дотичаш чак до моста след първоначалния побой.

— От адреналина е. — Вгледах се в лицето му. — Теб раниха ли те?

— Само драскотина.

— Значи само аз съм послужила за боксова круша.

— Ти се изправи срещу изключително мощна група зрящи и оцеля, Пейдж. Няма нищо срамно в това да бъдеш силен.

Не споделях същото мнение. Бях надвита от Елайза, простреляна от Ник и направена на пестил от Джаксън. Голяма сила, няма що. Лордът взе чаша вода и я поднесе до устните ми. Неохотно отпих.

— Нашира знае ли за бягството ми?

— О, да.

— И какво ще ми направи?

— Червената ти туника е отнета. — Той постави чашата върху нощното шкафче. — Вече си с жълта.

Цветът на страхливците. Успях да се подсмихна язвително въпреки болката в ребрата.

— Изобщо не ме е грижа в каква туника ще ме облече. Нали така или иначе иска да ме убие. — Аз свих рамене. — Защо просто не ме отведеш при нея и да приключваме.

— Сега си ранена и уморена, Пейдж. Нещата може да не ти се сторят чак толкова мрачни, щом се оправиш.

— Кога ще е това?

— Можеш да станеш от леглото още утре, ако искаш.

Смръщих вежди, при което всички мускули на лицето ми изпротестираха.

— Утре?

— Помолих шофьора да вземе сциморфин и противовъзпалителни лекарства от лабораторията на СциСОНИ преди да напуснем Лондон. До два дни ще си напълно възстановена.

Сциморфин. Това нещо вървеше на безбожни цени.

— Видя ли баща ми в СциСОНИ?

— Аз самият не съм влизал вътре. Само шепа политици от Архонтството знаят за нашето съществуване.

Той сведе поглед към иглата на системата ми. Пръстите му, все така скрити под черната кожа на ръкавиците, поправиха лейкопласта, с който беше залепена.

— Защо постоянно носиш ръкавици? — в гласа ми припламна искрица гняв. — Да не би хората да са твърде мръсни, за да ги докосваш?

— Такова е нейното разпореждане.

Усетих топлина в бузите си въпреки синините. Колкото и да го ненавиждах, вероятно бе прекарал дълги часове в грижи за мен.

— Какво се случи с останалите?

— 1 и 12 са невредими. Ситула бе изкарана от строя, но се възстанови. — Той замълча за секунда. — 30 е мъртва.

— Мъртва? Как?

— Удавяне. Намерихме я във фонтана.

Новината ме смрази. Не харесвах особено Амелия, но не заслужаваше да умре по този начин. Запитах се кой ли от бандата го е сторил.

— Ами Картър?

— Избяга. Една кола я взе от моста, преди да успеем да я задържим.

Значи поне Антоанет се бе отървала. Каквито и сили да притежаваше, не исках Нашира да ги получи.

— А Седемте печата?

— Те също се измъкнаха. Никога не съм виждал Нашира толкова бясна.

Заля ме вълна от облекчение. Значи всичко беше наред. Бандата познаваше І-4 като петте си пръста, всеки таен проход и скривалище. Не е било проблем да изчезнат. Колкото до ранените Надин и Зийк, всеки зрящ в Секцията отговаряше пред Джаксън. Неговите куриери са им помогнали да се приберат. Погледнах отново Лорда.

— Ти ме спаси.

Очите му трепнаха.

— Да.

— Само ако си направил нещо на оракула…

— Не съм го докоснал и с пръст. Пуснах го да си върви.

— Защо?

— Защото знаех, че е твой приятел. — Той приседна на ръба на леглото. — Знам всичко, Пейдж. Ти си липсващият член на бандата. Само глупак не би се досетил.

— Ще кажеш ли на Нашира? — попитах след секунда.

Той задържа взора си върху мен безкрайно дълго време.

— Не — произнесе накрая. — Но тя не е вчерашна. Отдавна подозира коя си. Рано или късно ще знае със сигурност.

Усетих нервно свиване под лъжичката. Лордът стана и отиде до камината.

— Появи се известно усложнение — рече, гледайки в пламъците. — Ти и аз взаимно се спасихме от първата смърт. Задължени сме един на друг, обвързани с дълга на живота. А такъв дълг носи своите последствия.

— Дълг на живота? — Напрегнах ума си, борейки се с останките от морфина. — Кога съм спасявала твоя живот?

— На три пъти. Още първата нощ почисти раните ми, което ми даде време да потърся помощ. После ми дари от кръвта си, предпазвайки ме да не се заразя с полупорив. И ме защити, когато Нашира те покани на трапезата си. Ако й беше казала истината, щяха да ме екзекутират. Извършил съм много престъпления на плътта, наказанието за които е смърт.

Не знаех какво означава престъпление на плътта, но и не попитах.

— А ти току-що спаси моя.

— Спасявам го вече на няколко пъти.

— Кога?

— Предпочитам да не разкривам тази информация, но повярвай ми — положително са повече от три. Това означава, че ние с теб вече не сме просто наставник и ученик, нито господар и роб.

Поклатих неволно глава.

— А какви сме тогава?

Той опря ръка върху полицата над камината, без да се обръща към мен.

— Етерът е оставил своя отпечатък и върху двама ни. Той е разпознал нашата склонност да се защитаваме един друг и сега ние сме заклети да го правим винаги. Свързани сме помежду си със златна нишка.

За малко да се изсмея на сериозния му тон, но нещо ми подсказваше, че това не е шега. Рефаимите не се шегуваха.

— Златна нишка.

— Да.

— Тя има ли нещо общо със сребърната нишка?

— Разбира се, предполагам, че да… Но сребърната нишка е индивидуална, всеки я има за себе си. Докато златната нишка свързва два духа.

— И какво, по дяволите, представлява?

— Аз самият не съм съвсем наясно. — Лордът изля тъмното съдържание на един флакон в чашата си. — Доколкото разбирам, е нещо като седмо чувство, формиращо се между два духа, спасили се поне три пъти от първата смърт. — Той повдигна чашата и отпи. — Сега ти и аз винаги ще имаме познание един за друг. Където и да бъдеш по света, аз ще мога да те открия. Посредством етера. — Направи пауза и добави: — Винаги.

Отне ми няколко секунди да възприема чутото.

— Не — казах. — Не, това е… невъзможно. — Като видях, че продължава невъзмутимо да пие амаранта си, повиших глас: Докажи го. Докажи, че златната нишка съществува.

— Щом настояваш. — Той остави чашата върху камината. — Да си представим, само за миг, че отново сме в Лондон. Нощ е и се намираме на моста. Но сега аз съм този, който е прострелян. Ще те повикам на помощ.

Зачаках.

— Това е просто… — отворих уста да кажа, но почувствах нещо, което ме накара да замлъкна. Леко бръмчене в костите си, едва доловима вибрация. По цялата ми кожа полазиха тръпки. Две думи се материализираха в съзнанието ми: мост, помощ. — Мост, помощ — повторих тихо. — Не.

Това ми дойде твърде много. Вторачих се в огъня. Сега той си имаше свое духовно звънче, чрез което да ме вика. След минута шокът се замени с гняв. Искаше ми се да разбия всичките му стъкленици, да му размажа лицето — всичко друго, но не и да деля една връзка с него. Щом можеше да ме проследи чрез етера, никога нямаше да се отърва от присъствието му.

И сама си бях виновна. Виновна, задето го бях спасила.

— Не знам какви други ефекти ще има това върху нас — каза той. — Нищо чудно да можеш да черпиш сила от мен.

— Не ми е притрябвала силата ти. Просто ме отърви от нея. Разкъсай я.

— Не е толкова просто да се разкъсат етерните връзки.

— Знаеше как да ме повикаш чрез нея. — Гласът ми леко потреперваше. — Сигурно знаеш и как да я прекъснеш.

— Нишката е енигма, Пейдж. Нямам никаква представа.

— Направил си го нарочно. — Отдръпнах се от него, отвратена. — Спасил си ме специално за да създадеш нишката, нали?

— Как бих могъл да скроя такъв план, след като не съм знаел дали ще ти мине през ум и ти да ме спасяваш? Ти презираш Рефаимите. Защо ще помагаш на един от тях?

Това беше добър въпрос.

— Явно нямам инстинкт за самосъхранение — отвърнах.

Облегнах се назад, заравяйки лице в дланите си. Той дойде и отново седна до мен. Прояви достатъчно съобразителност да не ме докосне.

— Виж, Пейдж — каза. — Ти не се боиш от мен. Вярвам, че изпитваш омраза, но не и страх. И все пак се боиш от нишката.

— Ти си Рефаим.

— И ти ме съдиш заради това. Защото съм годеник на Нашира.

— Тя е кръвожадна и зла. И ти все пак си я избрал.

— Нима?

— Или поне си се съгласил.

— Саргас избират своите партньори. Останалите от нас нямат тази привилегия. — Гласът му се снижи до тихо ръмжене. Ако искаш да знаеш, аз я презирам. Всеки дъх, който поема, е отблъскващ за мен.

Погледнах го, преценявайки изражението му. Челото му бе помрачняло, сякаш от скръб. Той отмести очи встрани.

— Сега виждам — казах.

— Не, не виждаш. Никога не си виждала.

Настъпи неловка тишина.

— А бих искала — наруших я аз след малко.

— Не знам дали мога да ти се доверя. — Светлината в погледа му помръкна. — Вярвам, че го заслужаваш. Очевидно си лоялна към хората, които са ти най-близки до сърцето. Би било жалко да споделям златна нишка с някого, на когото нямам доверие и който няма доверие в мен.

Значи той искаше да ми вярва. И очакваше същото от мен. Сделка. Примирие. Сега можех да му поискам всичко, каквото си пожелая, и той щеше да се съгласи.

— Пусни ме в сънорамата си — казах.

Трябваше да му се признае, че не изглеждаше изненадан.

— Искаш да видиш сънорамата ми?

— Не просто да я видя. Да се разходя в нея. Ако знам какво има в съзнанието ти, може и да успея да ти се доверя. — Действително исках да узная какво представлява сънорамата на един Рефаим. Сигурно щеше да си струва, зад всичката тази броня.

— Това би изисквало не по-малко доверие от моя страна. Трябва да разчитам, че няма да увредиш разсъдъка ми.

— Именно.

Лордът явно обмисляше предложението.

— Много добре — заключи накрая.

— Наистина?

— Ако се чувстваш достатъчно силна, да. — Той обърна лице към мен. — Морфинът ще се отрази ли на дарбата ти?

— Не — седнах по-удобно аз. — Но може да навреди на теб.

— Ще се справя.

— Убила съм двама души по този начин.

— Известно ми е.

— Тогава откъде знаеш, че няма да убия и теб?

— Не знам. Ще поема риска.

Внимавах да не проявявам никаква емоция. Това бе шансът ми да го съкруша, да размажа сънорамата му като муха на стената.

И все пак бях любопитна, повече от любопитна. Никога по-рано не бях влизала в чужда сънорама — бях виждала само проблясъци, откъслечни картини в етера. Пъстроцветната градина на пеперудата — исках това да се повтори. Исках да се потопя. И ето че сега Лордът ми предлагаше своето съзнание. Щеше да е запленяващо да видиш сънорама, развивала се хиляди години. А и след неочакваното му признание за Нашира, исках да знам повече за миналото му. Да разбера как изглежда Арктур Месартим отвътре.

— Добре — казах.

Той седна до мен. Аурата му докосна моята, карайки шестото ми чувство да затрепти.

Погледнах очите му. Жълти. Отблизо ясно се виждаше, че липсват колобоми. Но положително нямаше как да е незрящ.

— Колко дълго можеш да останеш? — попита той.

Въпросът ме свари неподготвена.

— Не много. Освен ако нямаш подръка обдишващ апарат. — Той ме погледна неразбиращо. — Това е нещо като кислородна маска. С него се прави изкуствено дишане, ако тялото спре да функционира.

— Разбирам. И ако разполагаш с него, можеш да „бродиш“ неограничено време?

— На теория. Никога не съм опитвала в сънорама. Само в етера.

— Защо са те карали да го правиш?

И за двама ни беше ясно кои са „те“. Инстинктивната ми реакция бе да не казвам нищо, но той и бездруго знаеше за Джаксън Хол.

— Защото така стоят нещата в синдиката. Вършиш неща за боса и в замяна получаваш закрила.

— Ясно. — Аурата му се променяше. Той сваляше защитите си заради мен, отваряше портите. — Готов съм.

Облегнах се назад върху възглавниците. После затворих очи, поех дълбоко дъх и влязох в своята сънорама.

Маковото поле беше като замъглена картина. Всичко бе леко размазано, омекотено от морфина в кръвта ми. Тръгнах напряко през цветята, насочвайки се към етера. Когато достигнах външната граница, я натиснах с ръце, наблюдавайки как илюзията за моето тяло се стопява пред очите ми. Човек прилича на себе си в своята сънорама само ако съзнателно се възприема по този начина. В мига, в който излязох, възприех духовната си форма. Тънка, ефирна. Безлик проблясък.

Бях виждала сънорамата на Лорда отвън и преди, но тя отново ме смрази. Приличаше на блок от черен мрамор, едва различим сред безмълвния мрак на етера. Щом приближих, по повърхността й пробягаха вълнички. Той отслабваше масивните си защитни пластове, натрупани през вековете. Плъзнах се през стените и навлязох в плутонната му област. Бях достигала тази точка и по време на тренировките ни, но само на кратки тласъци. Сега можех да мина отвъд нея. Носех се напред в разреждащия се здрач, насочвайки се към центъра на съзнанието му.

Край лицето ми прелиташе пепел. Докато прониквах в непознатата територия, по въображаемата ми кожа полазиха тръпки. Наоколо цареше абсолютна тишина. Обикновено външните пръстени бяха изпълнени с халюцинации и миражи, отражения на страховете и копнежите на човека, но тук нямаше нищо. Само мълчание.

Лордът ме чакаше в своята слънчева зона, ако можеше да се нарече така — по-скоро беше лунна зона. Самият той бе покрит с белези, с восъчнобледа кожа. По този начин се виждаше той. Зачудих се как ли изглеждам аз. Сега се намирах в неговата сънорама, играех по неговите правила. Виждах, че ръцете ми са същите, макар и с леко сияние. Моята нова етерна форма. Но дали той виждаше истинското ми лице? Можех да бъда всякаква — покорна, безумна, наивна, жестока… Нямах представа какво мисли за мен и никога нямаше да разбера. В сънорамите нямаше огледала. Не ми бе съдено да видя онази Пейдж, която бе създадена от него.

Пристъпих върху гола пясъчна ивица. Не знам какво бях очаквала, но във всеки случай не беше това. Лордът наклони глава.

— Добре дошла в моята сънорама. Извини ме за липсата на украса. Рядко посрещам гости.

— Но тук няма нищо. — Дъхът ми излизаше като пара. — Съвсем нищо.

И това не беше преувеличение.

— Сънорамите са мястото, където се чувстваме най-защитени — рече Лордът. — Може би аз се чувствам така, когато не мисля за нищо.

— Дори и в тъмните части липсва каквото и да било.

Той не отговори, крачейки без посока в мъглата. Аз го последвах.

— Наоколо всичко е празно. Това предполага, че ти също си празен отвътре. Без мисли, без съвест. Без страх. — Спрях се и вдигнах лице към неговото. — Всички Рефаими ли имат такива сънорами?

— Аз не съм сънебродник, Пейдж. Мога само да предполагам как изглеждат чуждите сънорами.

— А какъв си?

— Мога да карам хората да сънуват своите спомени. Да съчетавам техните нишки, създавайки илюзорна тъкан. Да виждам етера през призмата на сънорамата и с помощта на сънната билка.

— Ониромант. — Не можех да откъсна очи от него. — Ти владееш сънищата.

Джаксън винаги бе твърдял, че те трябва да съществуват. Беше класифицирал ониромантията преди няколко години, дълго след появата на брошурата си, но така и не бе открил зрящ, с който да докаже своята теория — че има индивиди, способни да проникват в сънорамите, да извличат оттам спомени и да ги втъкават в онова, което хората наричаха сънища.

— Ти си ме карал да сънувам. — Поех си дълбоко въздух. Откакто съм тук, непрестанно ме преследват спомени. Как станах сънебродница, как Джаксън ме откри. Било е заради теб. Ти си ме карал да ги сънувам. Така си научил всичко, нали?

Той срещна погледа ми.

— Затова беше третото хапче — каза. — То съдържа билка, наречена салвия, която те кара да сънуваш своите спомени, а на мен помага да се докосна до етера. Моята кристална топка, течаща в твоите вени. След няколко таблетки вече имах свободен достъп до паметта ти.

— Държал си ме дрогирана — промълвих едва, — за да влизаш в съзнанието ми.

— Да. Точно както ти си гледала чужди сънорами за Джаксън Хол.

— Това е различно. Аз не съм седяла край огнището, разглеждайки хорските спомени като… като някакъв филм. — Бавно се отдръпнах от него. — Тези спомени са си мои. Те са лични. Трябва да си видял дори… видял си всичко! Дори онова, което изпитвам към…

— Ник. Ти го обичаш.

— Млъкни. Просто млъкни!

И той го направи.

Етерната ми форма се разпадаше. Преди да успея да изляза от сънорамата му сама, бях изхвърлена оттам като лист, понесен от вятъра. Щом се събудих в собственото си тяло, опрях длани в гърдите му и го отблъснах.

— Махни се от мен.

Главата ми щеше да се пръсне. Не можех да го гледам, камо ли да седя близо до него. Опитах да стана, но усетих подръпването от маркуча на системата.

— Съжалявам — каза той.

Бузите ми пламтяха от яд. Аз бях открехнала вратата на доверието си едва на сантиметър, а той бе нахълтал вътре целият, отнемайки седем години от спомените ми. Бе взел Фин. Бе взел Ник.

Лордът остана около минута. Вероятно очакваше да кажа още нещо. Идеше ми да го наругая, но не го направих. Исках просто да се махне. Като видя, че не помръдвам, той дръпна тежките завеси около леглото, изолирайки ме в малката, тъмна клетка.