Саманта Шанън
Сезонът на костите (12)

11
За плача

Не можах да спя добре. Тормозеше ме главоболие — тъпа, пулсираща болка над лявото слепоочие. Лежах под завивките и наблюдавах как свещта постепенно догаря. Лордът не ме изпрати веднага в стаята ми. Първо ми даде храна и вода, които приех поради крайното си изтощение. После седна край огъня, взирайки се в пламъците. Нужни ми бяха поне десетина минути преди да попитам дали мога да се оттегля за деня — въпрос, на който той отговори сухо и утвърдително.

На горния етаж беше студено. Прозорците пропускаха и имаше влага. Увих се, треперейки, в тънките завивки и не след дълго се унесох. В ушите ми още отекваха думите на Лорда — че от очите ми лъха смърт и лед. Образите, изпратени от XX-12, също ме преследваха, отпечатани в сънорамата ми. Бях виждала подобни на тях и преди. Ник веднъж ми показа картина, на която падах от ниска стреха и си чупех глезена — което и се случи седмица по-късно. Никога повече не се усъмних в прогнозите му за времето. XX-12 ме бе призовал да се срещна с него в полунощ. Не виждах причина да не отида.

Когато се събудих, часовникът биеше единайсет. Измих се и се облякох, след което слязох в покоите на Лорда. Вътре цареше тишина. Завесите бяха дръпнати и стаята се озаряваше от лунната светлина. За първи път от няколко дни насам намерих върху бюрото бележка от него.

Разбери каквото можеш за Емитите.

По кожата ми пробягаха ледени тръпки. Щом трябваше да проучвам Зумерите, значи най-вероятно ми предстоеше да се изправя срещу тях. Това означаваше също и че съм свободна да се видя с 12. В известен смисъл щях да изпълнявам заповед. Той трябваше вече да е ходил на втория си тест. Запитах се какво ли му е донесла нощта досега. Най-сетне щях да разполагам с информация от първа ръка за тези същества, стига, разбира се, да не го бяха изяли.

Малко преди дванайсет се спуснах по стълбите и затворих вратата зад себе си. Време беше да си подготвя домашното.

Минах покрай нощната портиерка, която не ме поздрави. Когато поисках още нума, ми я даде, но носът й си остана навирен. Явно още беше кисела заради случката със сирената.

Навън беше хладно и ръмеше дъжд. Отидох до Птичарника и в замяна на няколко пръстенчета и игли си взех закуска — картонена чашка с чорба. След като отпих насила един-два пъти, се насочих към мястото, което харлитата наричаха Хоксмур — внушителното каменно здание на библиотеката и заобикалящия я двор.

12 ме чакаше зад една от колоните, облечен в нова червена туника. Дълбока резка пресичаше едната му буза. Като видя чашата в ръката ми, повдигна вежда.

— Нима ядеш от това?

Отпих отново.

— Защо, а ти какво ядеш?

— Каквото ми даде наставникът ми.

— Е, не всички сме събирачи на кости. Впрочем, поздравления.

Той ми протегна ръка и аз я поех.

— Дейвид.

— Пейдж.

— Пейдж… — Тъмното му око се фиксира върху лицето ми. Другото изглеждаше по-разсеяно. — Мислех си, ако нямаш нищо против, да те изведа на разходка.

— Като куче?

Той се засмя, без да помръдва устни.

— Насам — каза. — Ако някой пита, водя те на разпит по повод някакъв инцидент.

Тръгнахме редом по тясна уличка, водеща към Резиденцията на Сюзерена. Дейвид беше с около три пръста по-висок от мен, плещест и с дълги крайници. Явно не гладуваше подобно на харлитата.

— Не е ли малко рисковано? — попитах.

— Кое?

— Да говориш с мен. Нали вече си червеноризец.

Той се усмихна.

— Не те смятах за толкова наивна. А ето че сама попадаш в клопката им.

— Какво имаш предвид?

— Сегрегацията, 40. Гледаш, че съм с червена туника, и решаваш, че не бива да говоря с теб. Наставникът казвал ли ти е нещо подобно?

— Не. Просто така стоят нещата.

— Ето пак. Не разбираш ли, че цялата идея на това място е да ни промие мозъците. Да ни накара да се чувстваме непълноценни. Защо според теб държат хората в Тауър години наред? — Като не отговорих нищо, той поклати глава. — Отвори си очите, 40. Водни дъски, изолация, глад… След подобно тегло дори място като това ще ти се стори като късче от рая. — Той имаше известно право. — Трябва само да чуеш Надзирателя. За него Рефаимите са водеща раса, нашата нова монархия.

— И защо смята така?

— Защото са му го втълпили в главата.

— От колко време е тук?

— Едва от Сезон на костите XIX, както разбирам, но е верен като куче. Мъчи се да им осигури добри зрящи от синдиката.

— Значи е нещо като доставчик.

— Но не се справя на ниво. Затова и Нашира иска да го смени. С някой, който може да усеща етера на по-високо ниво.

Тъкмо се канех да попитам още нещо, когато той спря. През рядката сива мъгла изплуваха очертанията на кръгло здание с огромен купол. Бе разположено насред пустеещ площад, тромаво и масивно, точно срещу Резиденцията на Сюзерена. От прозорците му се процеждаше смътна кехлибарена светлина.

— Какво е това? — учудих се аз.

— Харлитата го наричат Стаята. Опитах се да разбера за какво служи, но явно на никой не му се говори за него. Вътре не пускат хора. — Той продължи да крачи, без дори да обърне глава към постройката. Аз трябваше да подтичвам, за да не изостана.

— Казваш, че Надзирателят се опитвал да им набавя зрящи от синдиката — подканих го след малко. — Защо?

— Задаваш твърде много въпроси, 40.

— Мислех, че това е целта на срещата ни.

— Може би. А може би просто съм си паднал по теб. Е, вече пристигнахме.

Целта на разходката ни се оказа старинна църква. Явно великолепна навремето, сега тя постепенно се рушеше. Стъклата на прозорците бяха изпочупени, от камбанарията стърчеше само гол скелет, а порталът бе закован с дъски.

— Дали е добра идея да влизаме? — поколебах се аз.

— Правил съм го и преди. Впрочем — той отмести една дъска, за да се промуши, — съдейки по това, което чувам за теб, явно не се боиш от опасни постройки. — Ръката му ме сграбчи за рамото. — Бързо! Сивият наставник!

Вмъкнах се след него през пролуката. И тъкмо навреме — пред входа премина Графиас, повел трима измършавели незрящи. Дейвид вече си проправяше път към вътрешността на църквата. Голяма част от таваните бяха паднали и скамейките лежаха изпочупени под греди и мазилка. Целият под бе покрит с натрошено стъкло.

— Какво се е случило тук? — попитах.

— Сто двайсет и четири стъпала до върха на камбанарията — каза той вместо отговор. — Идваш ли?

И без да чака, се упъти нататък. Аз го последвах към стълбището. Бях свикнала да се катеря. В I Кохорта бях изкачвала стотици сгради. Повечето от стъпалата бяха непокътнати и не след дълго се озовахме на върха. Нощният вятър подхвана косата ми, отмятайки я от лицето. Миришеше силно на изгоряло. Дейвид облегна ръце на каменния парапет.

— Обичам това място. — Той измъкна от джоба си саморъчна цигара и я запали с клечка кибрит. — Високо над земята.

Стояхме редом на балкона, точно под рушащия се връх на камбанарията. Част от парапета липсваше и имаше знак, предупреждаващ за опасност. Вдигнах поглед към звездите.

— Ти си минал втория си тест — казах. — Ако ти се говори, разкажи ми за Емитите.

Със затворени очи Дейвид издиша дима. Върховете на пръстите му бяха пожълтели.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Например как изглеждат.

— Нямам представа.

— Но нали си ги видял?

— Не точно. В гората е тъмно. Знам само, че са подобни на хора — във всеки случай, имат глава, крака и ръце. Но се движат като животни. Също така вонят като отходен канал. И звучат като него.

— Как можеш да звучиш като отходен канал?

— Като рояк тлъсти мухи, 40. Ето така, бзззз.

Зумери.

— Ами аурата им? — не мирясвах аз. — Имат ли аура?

— Не забелязах този, когото срещнах, да има. Но сякаш караше етера наоколо да пропада. Все едно, че сънорамата му образуваше черна дупка.

Не звучеше като нещо, което бих искала да срещна.

— Уби ли го?

— Опитах. — Той ме погледна и тръсна цигарата си. — Бяхме доста хора, все розови туники. Разделиха ни на две групи. С нас имаше и двама червеноризци, 30 и 25. Дадоха на всеки по един нож и ни наредиха да преследваме Зумера с всички възможни средства. Но 30 ни каза направо, че ножовете са само за кураж. Най-добрият начин да се справиш с тях е да използваш етера. Един от нас беше рабдомант, затова накършихме няколко пръчки от околните дървета. 30 ни даде шишенце с кръв от някакво момче, на което му отхапали ръката — надявахме се така да уловим дирята. Намазахме пръчките с кръвта и рабдомантът ги хвърли. Те посочиха на запад. Продължихме по същия начин, но Зумерът също се движеше и сменяше посоката, тъй че нямахме особен успех. Тогава 21 предложи да го подмамим към нас. Запалихме огън и направихме сеанс, призовавайки горските духове.

— Имаше ли много?

— О, да. По думите на червените всички онези нещастници, които са се опитали да избягат през минното поле.

Прехапах устни.

— Седяхме там няколко минути, после духовете изчезнаха. От гъсталака започнаха да излизат рояци мухи и да пъплят по ръцете ми. Тогава, изневиделица, се появи то — гигантско, безформено нещо. Две секунди по-късно вече беше налапало косата на 19. Тя се разпищя и то сякаш се стъписа. Откъсна косата й заедно с част от скалпа и подгони 1.

— Карл?

— Не им знам имената. Както и да е, той се разквича като прасе и се помъчи да го намушка с ножа. Никакъв резултат. — Дейвид огледа тлеещия край на цигарата си. — Огънят вече догаряше, но все още се виждаше. Пробвах да му въздействам с образ. Помислих за бяла светлина и се опитах да я забия в сънорамата на Зумера, за да го заслепя. В следващия миг през главата ми сякаш мина валяк, а в етера се разля катранена локва. Всичко се превърна в черно мъртвило, а духовете хукнаха презглава да се спасяват от бъркотията. 20 и 14 също побягнаха. 30 се развика след тях, че са жълти туники, но те бяха твърде изплашени, за да се върнат. 10 хвърли нож, но улучи 5 и той се строполи. Зумерът начаса се спусна върху него. Огънят изгасна и стана тъмно като в рог. 5 взе да крещи за помощ. Всички бяхме като слепци. Използвах етера, за да установя къде е съществото, а то междувременно ядеше 5, който бе мъртъв. Сграбчих го за врата и го отскубнах от него. Усетих как влажната му мъртвешка кожа се свлича в ръцете ми. То се обърна към мен, вторачи се с белите си очи в мрака. Докато се усетя, полетях във въздуха, кървейки като заклан.

Той дръпна яката на туниката си и отлепи превръзката отдолу. Видяха се четири дълбоки резки. Плътта около тях бе подута и сивкавобяла.

— Приличат на рани от полтъргайст — казах.

— Не знам. — Дейвид залепи отново марлята над раните. — Не можех да помръдна. Онова нещо се надвеси над мен, капейки кръв. 10 се опитваше да помогне на 5, но видя, че е безполезно, и се изправи. Имаше ангел пазител, единственият дух, който не бе избягал от навалицата. Запрати го към Зумера, а аз в същия миг вкарах нов образ в сънорамата му. Той нададе влудяващ писък. Заотстъпва пълзешком, като неспирно издаваше някакъв ужасен звук и влачеше парче от 5 със себе си. Междувременно 21 бе разпалил една главня и я хвърли по него. Замириса на горяща плът. Сред това припаднах и дойдох на себе си чак в Ориъл, омотан в бинтове.

— И на всички ви дадоха червени туники.

— С изключение на 20 и 14. Те получиха жълти. И трябваше да приберат каквото е останало от 5.

Няколко минути стояхме мълчаливо. Единственото, за което можех да мисля, бе 5, изяден жив в гората. Не знаех истинското му име, но се надявах, че някой е изрекъл тренодията. Какъв ужасен начин да си отидеш.

Зареях поглед към далечината и различих петънце светлина, не по-голямо от пламък на свещ.

— Какво ли е онова там?

— Клада.

— И какво горят?

— Зумерски трупове. Или човешки, зависи кой е спечелил. — Той метна фаса от цигарата. — Мисля, че използват костите за някакво гадателство.

Докато произнасяше тези думи, покрай лицето ми прелетя пепел. Улових една люспица върху пръста си. Авгурите влизаха в досег с етера чрез знаците на материалния свят — хора, животни, стихии. Една от по-низшите гилдии, по мнение на Джаксън.

— Може би огънят ги привлича — рекох. — Нали споменаха, че този град служел като маяк.

— Така е, 40. Етерен маяк. Много зрящи, духове и Рефаими, събрани на едно място. Помисли си как работи етерът.

— Откъде, по дяволите, знаеш толкова много за тези неща? — изгледах го аз. — Ти не си от синдиката. Кой си тогава?

— Аз съм енигма. Също като теб.

Стиснах зъби и премълчах.

— Явно имаш още въпроси — каза той след малко. — Сигурна ли си, че искаш да ги зададеш?

— Моля те, не започвай.

— Кое?

— Да ми казваш кое е добре да знам и кое не. Искам отговори. — Думите се изляха разгорещено от устата ми. — Искам да науча всичко за това място, където се очаква да прекарам остатъка от живота си. Нима не разбираш?

Изправени край парапета, се взирахме надолу към Стаята. Гледах да не се облягам твърде силно на камъните от страх да не се разпаднат под тежестта ми.

— Е — рекох накрая. — Мога ли да питам вече?

— Това не е салонна игра, 40. Не съм тук, за да се забавлявам. Доведох те, за да узная дали наистина си сънебродница.

— От плът и кръв.

— Невинаги, както разбирам. Понякога излизаш от тази плът. — Той ме измери с очи. — Довели са те от Централната кохорта. Светая светих на синдиката. Трябва да си била доста непредпазлива.

— Просто нямах късмет — срещнах погледа му аз. — Какъв им е проблемът със Синдиката?

— Че задържа добрите зрящи за себе си. Крие заклинателите, сънебродниците и оракулите — всички висши гилдии, същите, които Нашира иска в колонията. Ето това им е проблемът, 40. Затова и ще подпишат новия Акт.

— Какво гласи той?

— Нашира се мъчи да се докопа до свестни незрящи, но всички те са защитени от банди. Докато не измислят начин да разбият нелегалната организация в Лондон, нямат друг избор, освен да разширят полето за търсене. Затова с този Акт ще се споразумеят в рамките на две години да основат Шеол II, чиято основна цитадела за набиране на ясновидци ще бъде Сционски Париж. — Той прокара пръсти по раните на гърдите си. — И кой ще ги спре, след като другият вариант е да бъдем изядени от Емитите?

Обхвана ме странно, хладно усещане.

Значи Нашира възприемаше синдиката като заплаха. Това бе новост за мен. Познавах босовете като шайка себични, кроящи интриги егоисти — поне тези в Централната кохорта бяха такива. Неестественото събрание не се бе събирало от години и всеки от тях се разпореждаше в своята зона както намери за добре, виждайки, че Хектор е твърде зает с разврат и комар, за да ги контролира. И все пак тук, в далечния Шеол I, кръвният суверен на Рефаимите се боеше от тази разюздана пасмина.

— Ти вече си един от верните й последователи — казах, поглеждайки червената му туника. — Ще й помогнеш ли?

— Не съм такъв, 40 — махна с ръка той. — Само се преструвам. Виждала ли си някога Рефаим да кърви?

Не знаех какво да отговоря.

— Кръвта им се нарича ектоплазма. Дъкет би дал мило и драго за нея. Рефаимите са нещо като въплъщение на етера. Кръвта им е втечнен етер. Видиш ли ектоплазма, значи си видял етера. Изпиеш ли я, ставаш етера. Като тях.

— Значи ли това, че и незрящите могат да прогледнат? Като за целта трябва само да докоснат малко ектоплазма?

— Точно така. На теория за кьорчовците той може да действа като заместител на аурата. За кратко, разбира се. Ефектът трае само около четвърт час. И все пак готов съм да се обзаложа, че с малко усилие и проучвания до няколко години ще можем да продаваме хапче за „моментално ясновидство“. — Дейвид сведе поглед надолу към града. — Това ще стане един ден, 40. Ние ще сме тези, които ще експериментират с тези копелета, а не обратното.

Рефаимите бяха постъпили глупаво, правейки този мъж червеноризец. Беше очевидно, че той ги ненавижда.

— Имаш право на още един въпрос — каза.

— Добре. — Помислих за секунда, после се сетих за Лис. — Какво знаеш за Сезон на костите XVIII?

— Чудех се дали изобщо ще попиташ. — Той отмести друга разкована дъска, зад която се показа счупен прозорец. — Ела, ще ти покажа.

Последвах го през пролуката.

В тази стая имаше духове. Не знаех колко точно, но бяха поне осем или девет. Въздухът бе гранясал, пропит със сладникавата миризма на умиращи цветя. В ъгъла бе подредено подобие на олтар. Грубо оформен, овален къс ламарина, отрупан със скромни дарове — угарки от свещи, счупени благовонни пръчици, повяхнал стрък от мащерка, етикетчета с имена. В средата стоеше малък букет от лютичета и лилии. От него се излъчваше мирисът. Те още бяха почти свежи. Дейвид извади от джоба си фенерче.

— Ето, погледни руините на надеждата.

Наведох се по-близо. Върху метала бяха изсечени букви.

ЗА ПАДНАЛИТЕ 28 НОЕМВРИ 2039

— 2039-а — промълвих. — Сезон на костите XVIII.

Една година преди да се родя.

— Тогава е избухнало въстанието, навръх Ноемврийския празник. — Дейвид държеше лъча върху надписа. — Група Рефаими се надигнали срещу фамилията Саргас. Повечето хора били на тяхна страна. Целта им била да убият Нашира и да върнат хората обратно в Лондон.

— Кои са били тези Рефаими?

— Никой не знае.

— И какво се е случило?

— Един човек ги издал. ХVІІІ-39-7. Слабото звено в организацията им, заради което се сринала цялата идея. Нашира подложила рефаимските изменници на изтезания. Дамгосала ги. Хората пък били избити до крак от Емитите. Легендата е, че освен Дъкет имало само двама оцелели — предателят и едно момиченце.

— Дете?

— Дъкет ми разказа всичко. Самият той отървал кожата, защото бил твърде страхлив, за да се бунтува. Молил на колене да го пощадят. Според него момичето било доведено същата година — четири или петгодишно. ХVІІІ-39-0.

— Но от къде на къде ще водят тук малко дете? Децата не могат да се бият със Зумери.

— Нямам представа. Той смята, че просто са искали да видят дали ще оцелее.

— Естествено, че няма. Как ще изтърпиш тази мизерия, ако си на четири години.

— Именно.

Усетих как стомахът ви се свива.

— Значи е умряла?

— Дъкет се кълне, че тялото й не било открито. Той самият трябвало да разчиства труповете, това било част от наказание то му. Твърди, че не открил тяло на дете, но ето това тук говори друго.

Той насочи фенерчето към един от предметите край олтара. Мръсно плюшено мече, с копчета вместо очи. На врата му имаше бележка. Вдигнах я към светлината.

ХVІІІ-39-0

Никой ЖИВЯН ЖИВОТ НЕ Е ЗАГУБЕН.

В настъпилата тишина прозвуча далечен звън на камбана. Оставих играчката обратно сред цветята.

— Кой е направил това? — попитах прегракнало. — Олтарът и всичко останало.

— Харлитата. И белязаните. Тайнствените Рефаими, които се надигнали срещу Нашира.

— Още ли са живи?

— Никой не знае, но се обзалагам, че не са. Защо Нашира би им позволила да се разхождат из града, знаейки, че са й готвили покушение?

Пръстите ми трепереха и аз ги скрих под ръкавите си.

— Видях достатъчно — казах.

 

 

Дейвид ме изпрати обратно до „Магдалена“. Оставаха още няколко часа до изгрева, но не исках да виждам никого повече. Не и тази вечер.

Когато стигнахме стените на резиденцията, спрях и се обърнах към него.

— Не знам защо покани точно мен, но ти благодаря.

— За какво?

— Задето ми показа олтара.

— Пак заповядай. — Лицето му беше скрито в сянка. — Ще ти дам право на още един въпрос. Стига да мога да му отговоря за по-малко от минута.

Замислих се. Исках да питам за още много неща, но едно се бе загнездило в ума ми от дни насам.

— Защо наричат пристигането ни Сезон на костите?

Той се усмихна.

Не знам дали знаеш, но думата за кост на английски bone — някога е означавала „добър“ или „успешен“, от френското bonne. Понякога още може да се чуе в този й смисъл. Затова и така са го нарекли — Добрия сезон, Сезон на урожая, когато прибират наградата си, големия залог на сделката им със Сцион. Естествено, хората го виждат различно. За тях той означава именно това — кости. Мъчения. Смърт. Неслучайно ни наричат събирачи на кости. Защото им помагаме да водят хората към тяхната гибел.

Сега студът пронизваше цялото ми тяло. Допреди малко част от мен искаше да поостана още навън. Вече не.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах. — Няма начин Рефаимите да са ти го казали.

— Боя се, че вече изчерпа въпросите си. И без това казах твърде много.

— Ами ако всичко е лъжа?

— Не е.

— Бих могла да те издам на Рефаимите — не отстъпвах. — Да им разкрия какво знаеш.

— Да, но тогава ще трябва да разкриеш, че ти също го знаеш. — Той се усмихна и аз разбрах, че съм изгубила словесния двубой. — Впрочем дължиш ми една услуга за информацията. Освен ако не искаш да си платиш още сега.

— Как?

Вместо отговор, той докосна косата ми. Дланта му се прилепи към бедрото ми.

— Не и това — казах.

— Хайде, стига. — Ръката му се придвижи нагоре към талията ми, а лицето му се приближи до моето. — Нали си си взела хапчето?

— Значи плащане ти се приискало, а? — отблъснах го силно от себе си. — Върви по дяволите, червеноризецо.

Той не откъсваше очи от моите.

— Тогава направи ми друга услуга — каза. — Открих това в Мъртън. Виж дали ще можеш да разбереш какво е. Явно си по-умна, отколкото мислех. — Той притисна нещо в ръката ми. Хартиен плик. — Приятни сънища, 40.

После си тръгна. Останах известно време като вцепенена на студа, преди да се облегна на стената. Не биваше да ходя с него на онова място. Къде ми бяха инстинктите, да се разкарвам посред нощ с непознати?

Бях научила твърде много за една нощ. Лис изобщо не бе споменала, че не друг, а Рефаимите са организирали въстанието от Сезон на костите XVIII. Може и тя самата да не знаеше.

Белязаните. Трябваше да се озъртам за тях, за онези, които бяха опитали да ни помогнат. Или може би трябваше просто да сведа глава и да свиквам с новото си положение. Това беше безопасният начин. Лесният начин.

Липсваше ми Ник. Липсваше ми Джаксън. Липсваше ми старият живот. Вярно, бях престъпник, но поне се намирах сред приятели. Сама си бях избрала този път. Като протеже на бос, бях защитена от хора като Дейвид. Никой не смееше да ме докосне на моята територия.

Но тук не бях на своя територия. Тук нямах никаква сила. За пръв път закопнях за защитата, чакаща ме между каменните зидове на „Магдалена“. Защитата, гарантирана ми от присъствието на Лорда, колкото и да го мразех. Мушнах плика в джоба си и се насочих към портата.

Когато се озовах обратно в Кулата на основателите, очаквах да заваря празна стая. Но това, което заварих, бе кръв.

Рефаимска кръв.