Саманта Шанън
Сезонът на костите (6)

5
Безразличните

През прозореца светеше пурпурно слънце. Неговият блясък ме изтръгна от дълбокия сън. Събудих се с лош вкус в устата и отначало помислих, че съм в своята стая в І-5, далеч от Джаксън, далеч от работата.

После си спомних. Сезонът на костите. Рефаимите. Изстрелът и мъртвото тяло.

Определено не бях в І-5.

Възглавниците се въргаляха по пода, бях ги съборила в съня си. Седнах да огледам обстановката, разтривайки схванатия си врат. Кръстът ме болеше, а главата ми пулсираше. Един от моите „махмурлуци“, както ги наричаше Ник. Арктур — Лордът — не се забелязваше никъде.

От грамофона се лееше поредната скръбна мелодия. Начаса разпознах с тревога „Танца на смъртта“ от Сен-Санс. Джаксън я слушаше, когато бе в особено кисело настроение, обикновено на чаша отлежало вино. От нея винаги ме побиваха тръпки. Спрях плочата, дръпнах завесите от прозореца и погледнах към обърнатия на изток вътрешен двор. Край гигантските дъбови порти пазеше рефаимски страж.

На леглото бе оставена нова сгъната униформа, а до нея имаше бележка, написана с едър, наклонен почерк.

Върнах се мислено към приветствената реч. Никой не беше споменал за камбана. Смачках бележката с ръка и я метнах в камината, където и други хартии чакаха да бъдат изгорени.

Следващите няколко минути прекарах в тършуване из стаята. Прозорците нямаха решетки, но не се и отваряха. По стените не се забелязваха тайни пролуки или плъзгащи се панели. Имаше още две врати, едната от които бе скрита зад плътна червена драперия и заключена. Другата водеше към голяма баня. След като не намерих електрически ключ, взех една от газените лампи и влязох вътре. Подът бе застлан с мраморни плочи, подобни на тези в библиотеката, а около ваната висеше прозирна завеса. Почти цяла една стена бе заета от позлатено огледало. Приближих до него, любопитна да видя дали осакатяването на моя живот се е отразило и върху лицето ми.

Не беше. Като изключим цепнатата устна, изглеждах точно както преди да ме хванат.

Рефаимите бяха сключили своята сделка преди два века, през 1859-а. Ако помнех уроците си добре, тогава премиер е бил лорд Палмерстън. Дълго преди края на монархията през 1901-ва и провъзгласяването на новата Английска република, обявила пойна на неестествеността. През последвалите три десетилетия на пропаганда тази република бе утвърдила своята доктрина, за да се прекръсти на Сцион през 1929 година. Тогава бил избран и първият Инквизитор, а Лондон станал първата сционска цитадела. Всичко това ме навеждаше на мисълта, че именно пристигането на Рефаимите е първопричината за Сцион. И че цялото дърдорене за неестествеността е било само за да се угоди на тези същества, появили се отникъде.

Поех си дълбоко дъх. Много неща оставаха скрити, но рано или късно щях да ги разгадая. Основният ми приоритет бе да се махна оттук. Но докато намерех начин да го сторя, щях да претърсвам това място за отговори. Вече не можех просто си тръгна, не и след като знаех къде биват изпращани зрящите. Нямаше как да забравя какво съм видяла и чула.

Първо щях да намеря Себ. Като незрящ той бе особено уязвим — не разбираше какво се случва, бе просто едно уплашено хлапе. След като го откриех, трябваше да стигна до Джулиан и останалите задържани от Сезон на костите XX. Исках да науча повече за Емитите, а до завръщането на моя наставник те бяха единственият ми източник на информация.

В кулата отвън се чу звън, последван от друг, по-силен, в далечината. Изчакай камбаната. Какво беше това, полицейски час?

Поставих лампата върху ръба на ваната. Докато плисках лицето си със студена вода, обмислях положението си. Засега трябваше да играя по свирката на Рефаимите. Ако оцелеех достатъчно дълго, щях да опитам да се свържа с Джаксън. Той щеше да дойде да ме измъкне. Никога не оставяше зрящ в беда. Поне не и такъв, който работи за него. За крънкачите не го беше грижа дали са живи, или умрели.

В стаята ставаше все по-тъмно. Отворих средното чекмедже на писалището. Вътре имаше три кутийки с хапчета. Не исках да ги вземам, но той вероятно щеше да ги брои, за да е сигурен. Освен ако просто не ги изхвърлех.

Взех по едно от всеки вид. Червено, бяло и зелено. На никое нямаше етикет.

Градът бе пълен с нечовеци, с неща, които още не разбирах. Тези лекарства може би предпазваха от нещо. Токсини, радиация — заразата, за която ни предупреждаваше Сцион. Ако все пак беше вярно, по-добре да ги глътна. Бездруго щеше да ми се наложи, щом той се върнеше.

Но сега не беше тук. Нямаше как да разбере. Пуснах и трите хапчета в канала на мивката. Можеше да си ги гълта сам, докато му приседне. Пробвах вратата и тя се оказа отключена. Спуснах се по стълбите и излязох в сводестата галерия. Резиденцията беше огромна. На мястото на момчето в червена туника край портата сега имаше кльощаво момиче с червен нос и мръсна русолява коса.

— Здравей — обади се тя от будката си, когато приближих. — Сигурно си нова.

— Да.

— Е, започнала си престоя си на чудесно място. Добре дошла в „Магдалена“, най-хубавата резиденция на Шеол I. Аз съм ХІХ-49-33, нощният портиер. Как мога да ти помогна?

— Като ме пуснеш да изляза навън.

— Имаш ли разрешение?

— Не знам — отвърнах. А и не ме беше грижа.

— Добре, нека проверя. — Усмивката й стана напрегната. — Би ли ми казала номера си?

— ХХ-59-40.

Момичето се порови в книгата пред себе си. Когато откри каквото търсеше, ме погледна с широко отворени очи.

— Ти си тази, която гостува на Лорда.

Това „гостува“ си го биваше.

— Той никога преди не е пускал човек при себе си — продължи тя. — Малцина от тях го правят. Обикновено влизат само Рефаими и по някой и друг слуга. Наистина си голяма късметлийка.

— Всички така казват. Имам няколко въпроса за това място, ако не възразяваш.

— Питай.

— Откъде да намеря храна?

— Лордът се разпореди за това. Ето. — Тя изсипа в шепата ми купчина затъпени игли, напръстници и евтини тенекиени пръстени. — Това е нума. Харлитата винаги я търсят. Можеш да пазаруваш с нея на сергиите отвън — там имат нещо като временно селище, но храната не е много добра. Моят съвет е да изчакаш наставникът ти да те нахрани.

— Има ли шанс да го направи?

— Може би.

Е, това изясняваше нещата.

— Къде е селището? — попитах.

— На Главната. Щом излезеш от „Магдалена“, свий първо надясно, а после на първата пряка наляво и ще го видиш. — Тя отгърна нова страница в книгата си. — Не забравяй, не бива да сядаш на публични места без разрешение, нито да влизаш в която и да е резиденция. Единственото позволено облекло е униформата. О, и задължително трябва да се прибереш преди изгрев-слънце.

— Защо?

— Ами Рефаимите спят през деня. Предполагам знаеш, че духовете се виждат по-добре по тъмно.

— И това прави обучението по-лесно.

— Именно.

Това момиче никак не ми се нравеше.

— Ти имаш ли наставник? — попитах.

— Да, имам. Но в момента отсъства.

— Къде е?

— Не знам. Но съм сигурна, че е по важна работа.

— Разбирам. Е, благодаря.

— Моля, приятна нощ. А, и не забравяй — не ходи отвъд моста.

Някой очевидно беше с промит мозък. Усмихнах се и излязох през портата. Навън захладняваше и от устата ми излизаше пара. Чудех се в какво ли съм се забъркала. Лордът. Името му се произнасяше шепнешком, с благоговение, като молитва. Защо бе по-различен от останалите? И какво означаваше кръвен консорт? Обещах си, че по-късно ще разбера. А засега трябваше да се нахраня и да открия Себ. Аз поне имах покрив над главата си, докато той може би бе лишен и от това.

Спусна се рядка мъгла. В града очевидно нямаше електричество. Вляво от себе си видях каменен мост, осветен от двете страни от газови фенери. Вероятно същият, който не биваше да прекосявам. Редица от десетина облечени в червено стражи преграждаше пътя между града и външния свят. Когато спрях, всички те насочиха оръжията си към мен. Модерни сционски автомати. Усещайки мерниците им върху гърба си, продължих нататък.

Улицата вървеше покрай резиденцията, отделена от нея с висока ограда. Подминах три масивни дървени порти, всичките охранявани от пазачи в червени туники. Върхът на оградата бе осеян с железни шипове. Държейки главата си сведена, следвах напътствията на 33. Следващата улица бе също така пуста като първата, без каквото и да е осветление. Най-сетне, с почервенели от студа ръце, излязох от мрака на нещо като градски площад. Отляво се издигаха две високи здания. По близкото имаше колонада и украсен фронтон, като Големия музей в I Кохорта. След него започваше Главната. На всяко стъпало и перваз блещукаха чаени свещи. Звукът на човешко присъствие изпълваше нощта.

По средата на улицата се редяха паянтови бараки и сергии за храна, осветени от опушени фенери. Видът им беше овехтял и мрачен. От двете страни покрай тротоарите имаше първобитни навеси и жилища, направени от дървени плоскости, парчета пластмаса и гофрирана ламарина — същински бидонвил в центъра на града.

Видях и сирените — овехтял модел, с единична, зяпнала фуния. Нищо общо с подобните на пчелна пита електронни устройства, разположени край базите на НОБ за употреба в случай на национална тревога. Надявах се никога да не чуя воя, произвеждан от механичните им вътрешности. Последното, което ми трябваше, бяха някакви човекоядни изроди по петите ми.

Мирисът на печено месо ме притегли към съборетините. Стомахът ми бе свит на топка от глад. Навлязох в тъмния, тесен проход, водена от обонянието си. Те, изглежда, бяха съединени помежду си с нещо като тунели от шперплат, скърпени с парчета метал и покрити с черги. Малко от тях имаха прозорци, осветлението беше със свещи и газени лампи. Аз единствена носех бяла туника, всички наоколо бяха облечени в мръсни дрипи. Лицата им бяха жълти и изпити, очите — кървясали и безжизнени. Никой не изглеждаше в добро здраве. Това явно бяха развлекателите — хората, провалили се на тестовете, обречени да забавляват Рефаимите до смъртта си, а нищо чудно и след нея. Повечето бяха гадатели и авгури, най-разпространените видове зрящи. Малцина обръщаха глави към мен. Всеки бързаше да отмине, предпочитайки да не се заглежда дълго.

Източникът на миризмата се оказа голямо квадратно помещение с дупка, изрязана в ламаринения покрив, през която излизаха парата и димът. Застанах в един тъмен ъгъл, стараейки се да не привличам внимание. Месото се сервираше на тънки като хартия резени, нежни и розови по средата. Персоналът разнасяше подноси с месо и зеленчуци и загребваше сос от големи супници. Посетителите се нахвърляха хищно на храната, тъпчейки я в уста и облизвайки мазните си пръсти. Докато успея да се огледам, един зрящ тикна чиния в ръцете ми. Беше мършав, парцалив и носеше издраскани очила със силен диоптър.

— Мейфийлд още ли е на власт?

— Мейфийлд? — повдигнах вежда аз.

— Да, Ейбъл Мейфийлд — рече натъртено той. — Още ли е в Архонтството? Още ли е Велик инквизитор?

— Мейфийлд умря преди години.

— А кой е сега?

— Франк Уийвър.

— А, ясно. Случайно да ти се намира копие от „Дисендънт“?

— Не, конфискуваха ми всичко. — Озърнах се за място, където да седна. — Наистина ли мислеше, че Мейфийлд още управлява? — Струваше ми се невъзможно да не знаеш кой е Великият инквизитор. Като изключим Скарлет Бърниш, Уийвър бе сърцето и душата на Сцион.

— Хайде, стига си се надувала. Откъде мога да знам? Тук новините пристигат веднъж на десетилетие. — Той ме сграбчи за ръката и ме дръпна встрани. — А „Тръбач“ започна ли да излиза отново?

Опитах да се освободя, но той не ме пускаше.

— Синатра още ли е забранен?

— Да.

— Срамота. Ами киното?

— Сирил, тя току-що пристига. Сигурно е гладна, не мислиш ли? — Някой бе забелязал затруднението, в което се намирах. Сирил се извърна и изгледа говорещата — младо момиче със скръстени ръце и вирната брадичка.

— Ти си една отвратителна смрадлива проклетница, Раймор. Да не би и днес да си изтеглила картата на смъртта?

— Да, като си помислих за теб.

Сирил я изгледа кръвнишки, грабна чинията и се шмугна и тълпата. Опитах да го хвана за ризата, но той бе бърз като невестулка. Момичето поклати глава. Имаше дребни, остри черти, обрамчени от сплъстени черни къдрици. Аленото й червило се открояваше като прясна рана върху лицето.

— Стомахът ти и без това нямаше да го понесе, малка сестричке — рече тя с гърлен глас. — Едва снощи си слушала приветствената реч.

— Не съм яла от вчера сутринта — отвърнах. — Леко ме досмеша, че това дребно същество ме нарича „малка сестричке“.

— Повярвай ми, флуксът е разял вътрешностите ти. — Тя отгледа помещението. — Бързо. Ела с мен.

— Къде?

— Имам своя бърлога. Там ще поговорим.

Идеята да тръгна с непозната не ми допадаше особено, но трябваше да говоря с някого, затова я последвах.

Водачката ми сякаш познаваше всички. Пътьом докосваше ръце с различни хора, като постоянно се обръщаше, за да се увери, че съм наблизо. Дрехите й бяха в малко по-добро състояние от тези на другите развлекатели: тънка риза с бухнали ръкави и възкъс панталон. Навярно замръзваше от студ. Стигнахме врата, закрита от парцалива завеса.

— Бързо — отметна я тя. — Докато не са ни видели.

Вътре цареше сумрак, едва разпръскван от горящ примус. Приседнах върху купчината мръсни одеяла, които заедно с една възглавница представляваха леглото.

— Винаги ли каниш непознати?

— Понякога. — Тя седна край примуса. — Знам какво е, когато току-що си пристигнал. Добре дошла в Семейството.

— Не знаех, че съм част от семейство.

— Вече си, сестричке. И не става дума за някакъв култ, ако това ти минава през ума. Просто общност, сформирана за защита. Ти, предполагам, идваш от синдиката?

— Може би.

— Е, аз не членувах в него. Нямаха нужда от такива като мен. — Лека усмивка докосна устните й. — Дойдох тук през предишния Сезон на костите.

— Преди колко време беше това?

— Десет години. Бях на тринайсет. — Тя ми протегна загрубялата си ръка. — Лис Раймор.

— Пейдж — поех я след кратко колебание аз.

— ХХ-59-40?

— Да.

— Съжалявам — каза тя, доловила изражението ми. — Станало ми е навик. Или пък мозъкът ми вече е промит.

Свих рамене.

— Ти кой номер си?

— ХІХ-49-1.

— А откъде знаеш моя?

Тя доля малко спирт в примуса.

— В толкова малък град новините се разпространяват бързо. За сметка на това нямаме представа за събитията навън. Те не обичат да знаем какво се случва в свободния свят. Ако Сцион може да се нарече „свободен“. — Синьото пламъче подскочи. — Номерът ти е на устата на всички.

— Защо?

— Не си ли разбрала? Арктур Месартим никога преди не е приемал човешко същество в резиденцията си. Всъщност изобщо не е показвал някакъв интерес към хората. Това тук е голяма новина. Звучи жалко, но клюките ни заместват вестниците.

— Имаш ли представа защо ме е избрал?

— Предполагам, че Нашира има някакъв пръст. Той е кръвният консорт — нейният годеник. Ние гледаме да не му се мяркаме пред очите. А и той рядко напуска кулата си. — Лис сложи тенекиена тенджерка върху примуса. — Нека ти приготви нещо, преди да продължим. Съжалявам, но при нас, харлитата, няма маси и столове.

— Харлита?

— Така тукашните наричат развлекателите. Не ни зачитат особено. — Тя стопли малко бульон и го изсипа в купа. Предложих й няколко пръстенчета в замяна, но тя поклати глава. — За сметка на заведението.

Отпих от течността. Беше бистра, без аромат и с противен вкус, но поне беше топла. Лис ме наблюдаваше, докато изсърбах и последната капка.

— Ето — подаде ми парче корав хляб. — Сухар и чорба. Свиквай. На повечето наставници им е най-удобно да забравят, че трябва да се храним редовно.

— Но там имаше месо — посочих към централната стая.

— Това е само за да се отпразнува Сезонът на костите XX. Направих чорбата със соса от печеното. — Лис наля една купа и за себе си. — Разчитаме на кьорчовците, за да не умрем от глад. Всичко това е от кухните на резиденциите — тя махна с ръка към примуса и тенджерката. — Те трябва да готвят само за червеноризците, но когато могат, отмъкват по нещо и за нас. Но откакто хванаха онова девойче, не са толкова услужливи.

— Какво е станало?

— Нея я наложиха с пръчки. А зрящия, когото хранеше, получи четири дни лишаване от сън. Беше полуобезумял, когато го пуснаха.

Виж, това беше ново наказание за мен. Съзнанието на зрящите функционираше на две нива: на живота и на смъртта.

Това бе изморително. Четири дни лишаване от сън можеха да побъркат всекиго.

— Кой внася храната в града?

— Нямам представа. Може би идва с влака. Между Лондон и Шеол I има железница. Естествено, никой не знае къде е входът за тунела. — Тя премести краката си по-близо до пламъка. — Колко дълго според теб си била в мозъчна чума?

— Стори ми се вечно.

— Било е пет дни. Оставят новобранците да минат през петдневен ад, преди да им дадат противоотровата.

— Каква е целта?

— Да си научат отрано мястото. Да знаят, че тук не са нищо повече от номер, докато не спечелят цветната туника. — Лис отпи от купата си. — Значи си отседнала в „Магдалена“?

— Да.

— Вероятно ти е омръзнало да ти го повтарят, но смятай, че си извадила късмет. „Магдалена“ е една от най-безопасните резиденции за хората.

— Колко са общо на брой?

— Хората ли?

— Не, резиденциите.

— А, те ли. Всяка резиденция е нещо като малък квартал. Има седем за хората: „Бейлиъл“, „Корпус“, „Ексетър“, „Мъртън“, „Ориъл“, „Куийнс“ и „Тринити“^[1]. Нашира живее в Резиденцията на Сюзерена, където сте били за приветствената реч. Малко по на юг е Катедралата^[2]. Остават още Крепостта, или както я наричат Центърът за задържане, и тази дупка тук, Птичарникът. Улицата отвън е Главната, а следващата, успоредна на нея, е Магдаленската алея.

— А по-нататък?

— Пущинак. Казват му Ничия земя. Пълен е с мини и вълчи шии.

— Някой опитвал ли е да го прекоси?

— Да. — Видях как раменете й се напрегнаха. — Как беше престоят ти в Тауър?

Вдигнах очи към нея.

— Не съм била в Тауър.

— Ти да не си родена със сребърна лъжица в устата? — Намръщих се, а Лис поклати глава. — Зрящите се събират за всеки Сезон на костите в продължение на десет години. Някои излежават почти цялото това време в Тауър, преди да ги докарат тук.

— Сигурно се шегуваш. — Това обясняваше защо онзи клетник говореше за девет години.

— Ни най-малко. Те не си поплюват, когато става дума за подчинение. Знаят слабите ни места и как най-добре да ни пречупят. Десет години в Тауър ще направят всекиго мек като памук.

— Какви са те?

— Знам само, че не са хора. — Тя топна сухара си в чорбата. — Държат се като богове. И обичат да се отнасяш с тях като с такива.

— А ние сме техните поклонници.

— Не просто поклонници. Дължим им живота си. Постоянно ни напомнят, че ни защитават от Зумерите и че робството е „за наше собствено добро“. Че е по-добре да сме роби, отколкото мъртъвци. Или пък жертви в ръцете на Инквизитора.

— Зумери?

— Така наричаме Емитите.

— Защо?

— Нямам идея, винаги е било така. Предполагам, че са го измислили червеноризците. Те са тези, които трябва да отблъскват нападенията им.

— Често ли се налага?

— Зависи от сезона. През зимата атакуват много повече. Трябва да слушаш сирената. Равният тон призовава червеноризците. Ако сигналът започне да се променя, бягай да се криеш. Това означава, че идват.

— Все още не разбирам какво представляват. — Отчупих късче от сухара. — Нещо като Рефаимите ли?

— Чувала съм разни истории. Червеноризците обичат да ни плашат. — Светлината от пламъка играеше по лицето й. — Разправят, че Емитите приемали различни форми. Че само близостта им можела да те убие. Били способни да изтръгнат духа от тялото ти. Някои ги наричат гниещи гиганти, каквото и да значи това. Не знам кое е вярно и кое не, но определено ядат човешка плът. Пристрастени са към нея. Не се учудвай, ако срещнеш хора с липсващи крайници.

Вероятно трябваше да изпитам погнуса, но бях като замаяна от нереалността на чутото. Лис се пресегна да оправи завесата, скриваща ни от погледите на посетителите. Погледът ми падна върху купчина цветно трико.

— Ти си акробатката — рекох.

— Да, хареса ли ти номерът ми?

— Беше чудесен.

— Така си изкарвам кинтите тук. Добре, че усвоих бързо занаята — иначе преди се изхранвах с крънкане по улиците. — Тя облиза устни. — Видях те снощи, докато Плейона ви водеше покрай сцената. Всички обсъждаха аурата ти.

Не отвърнах нищо. Беше опасно да говоря за аурата си, особено с някого, когото едва познавах. Лис ме огледа.

— Имаш ли духовно зрение?

— Не. — Това беше истина.

— Защо те арестуваха?

— Убих човек. Един Жандарм. — Отново истина.

— Как?

— С нож. Изпуснах си нервите. — Лъжа.

Лис ми хвърли продължителен поглед. Имаше пълно зрение, типично за гадателите. Можеше да види червената ми пура така ясно, както и лицето ми. Ако бе подготвена по темата, лесно щеше да отгатне в коя категория попадах.

— Не мисля така. — Пръстите й избарабаниха по пода. — Ти никога не си проляла и капка кръв.

За гадателка беше доста добра.

— Не си оракул — каза тя повече на себе си, отколкото на мен. — Виждала съм оракули. Твърде спокойна си за фурия, а определено не си и медиум. Значи трябва да си… — В очите й проблесна догадка и тя наклони изпитателно глава. — Сънебродница. Такава ли си?

Не отговорих нищо и накрая тя отвърна взор от моя.

— Е, това изяснява нещата.

— Кои по-точно?

— Защо Арктур те е взел. Никога досега не е намирал такава като теб, а наистина му е нужна. Докато си негова, ще бъдеш защитена. Никой няма да те докосне и с пръст. Но ако тя те разконспирира, тежко ти.

— Защо?

— Отговорът няма да ти хареса.

— Съмнявам се, че нещо вече може да ме учуди.

— Нашира има специални способности — рече Лис накрая. — Забеляза ли онази странна аура, която струи от нея? — Аз кимнах. — Това е защото притежава повече от една дарба. Използва няколко различни пътеки към етера.

— Но това е невъзможно. Всички ние имаме само по една дарба.

— Мислиш си, че познаваш реалността? Е, забрави я. Шеол I има свои собствени правила. Приемеш ли го веднъж, всичко ще стане по-лесно. — Тя придърпа ожулените си колене под брадичката. — Нашира има пет ангели пазители. По някакъв начин кара всичките да стоят край нея.

— Заклинателка ли е?

— Нямаме представа. Трябва да е била някога, но после аурата й се е нарушила.

— От какво?

— От ангелите. — Тя ме видя да смръщвам вежди и въздъхна. — Това е просто теория, но според нас тя използва дарбите, които те са имали, когато са били живи.

— Никой заклинател не може да прави това.

— Именно. — Тя ме стрелна с поглед. — Ако искаш съвета ми, дръж главата си приведена. Не давай никакъв знак за онова, което си. Разкрие ли, че си бродница, с теб е свършено.

Запазих безучастно изражение. Трите години в синдиката ме бяха закалили на всякакви опасности, но това тук беше различно. Трябваше да се уча да избягвам нови заплахи. — Как да й попреча да узнае?

— Няма да е лесно. Те ще те подложат на тестове, за да разкрият дарбата ти. Именно това означават туниките. Розова след първия тест, червена след втория.

— Но ти си се провалила на тях.

— Да, за щастие. Сега съм поверена на грижите на Надзирателя.

— Кой беше наставникът ти?

Лис погледна встрани.

— Гомейса Саргас.

— Кой е той?

— Другият кръвен суверен. Винаги са по двама, мъж и жена.

— Но нали Арктур е…?

— Годеник на Нашира, да. Но не е от същата кръв — каза тя с нотка на отвращение. — Само фамилията Саргас може да носи короната. Но двамата суверени няма как да живеят семейно — това би било кръвосмешение. Та оттук и ролята на Арктур.

— Един вид принц консорт.

— Кръвен консорт. Все същото. Още чорба?

— Не, благодаря. — Наблюдавах я, докато пускаше купичката ми в леген с мазна вода. — Как точно се провали на тестовете си?

— Просто останах човешко същество. — Върху устните й потрепна лека усмивка. — Рефаимите не са хора. Може да приличат на нас, но са нещо съвсем различно. Нямат нищо ето тук — тя почука с пръст по гърдите си. Затова, ако искат да работим с тях, трябва първо да се отърват от душите ни.

— Как?

Преди тя да успее да отговори, завесата се дръпна рязко встрани. На прага се появи висок, слаб Рефаим.

— Ти — изръмжа той на Лис, при което тя закри главата си с ръце. — Ставай и се обличай. Мързелив боклук. И имаш гостенка? Каква си ти, кралица?

Лис се изправи. Цялата й сила я беше напуснала, оставяйки я дребна и беззащитна.

— Съжалявам, Сухаил — рече с потреперваща челюст. — Просто 40 е още нова тук, исках да й разясня правилата на Шеол I.

— Тя трябва вече да знае правилата на Шеол I.

— Прости ми.

Той повдигна облечената си в ръкавица ръка, сякаш щеше да я удари.

— Обличай бързо трикото.

— Не знаех, че днес ще играя. — Тя отстъпи плахо към ъгъла. — Говори ли с Надзирателя?

Огледах внимателно новодошлия. Както и останалите Рефаими, той бе висок, със златист тен, но нямаше онзи безизразен вид, който те си придаваха. Всяка бръчица от неговото лице бе пропита с омраза.

— Няма защо да говоря с Надзорника ти, жалка кукло. 15 все още е неразположен и червеноризците очакват да видят любимата си циркаджийка вместо него. — Устните му се отдръпнаха, оголвайки зъбите. — Тъй че бъди готова до десет минути, освен ако не предпочиташ да му правиш компания в Центъра за задържане.

Лис потрепна. Раменете й се прегърбиха и тя сведе поглед към земята.

— Разбирам — каза.

— Браво, добра робиня.

На излизане той събори завесата и аз помогнах на Лис да я сгъне. Тя цялата се тресеше.

— Кой беше това? — попитах.

— Сухаил Чертан. Макар да не му личи, Надзирателят винаги е леко притеснен, защото отговаря пред него, ако нещо се провали. — Тя избърса очи с ръкава си. — А 15 е Джордан — онзи, когото осъдиха на лишаване от сън. Другият акробат.

Поех завесата от ръцете й и видях, че ръкавът й е изцапан с кръв.

— Да не се поряза?

— Остави, дреболия.

— Не, не е. — Кръвта никога не беше дреболия.

— Добре съм. — По лицето й бяха останали размазани следи. — Той просто отхапа малко от сиянието ми.

— Какво е направил?

— Хапна от мен.

Явно не чувах добре.

— Хапнал е от теб?

— Предполагам Рефаимите са пропуснали да споменат, че се хранят с аура — усмихна се Лис. — Това някак все им се изплъзва от ума.

Стомахът ми се сви.

— Това е невъзможно — рекох, без да откъсвам очи от алените петна под очите й. — Аурата не подхранва съществуването на тялото. Тя подхранва само ясновидството…

— Подхранва тяхното съществуване.

— Но това би означавало, че те не са просто ясновидци, а въплъщение на самия етер.

— Може и така да е. — Лис загърна рамене с едно протрито одеяло. — Това е част от ролята на харлитата тук. Да бъдем производители на аура. Фураж за Рефаимите. При вас, с туниките, е различно. Поне имате привилегията да не ви ядат. — Тя загледа къкрещата тенджерка. — Освен, разбира се, ако не се провалите на тестовете.

За секунда останах безмълвна. Идеята, че Рефаимите се хранят с аура, просто не се връзваше. Та тя беше връзката с етера, уникална за всеки зрящ. Как можеше да се използва за препитание?

Но после чутото ме накара да видя Шеол I в нова светлина. Значи това бе причината да приемат зрящите в лоното си! И да не се отървават от онези от тях, които са неспособни да се бият с Емитите. Развлекателите не служеха просто за забавление. Музиката и танците бяха между другото, колкото да не се отегчават от безграничната си власт. Използваха ни не само за свои роби, но и за източник на храна. Ето защо именно ние, а не незрящите, плащахме за човешката грешка.

И само като си помислех, че допреди няколко дни бях в Лондон и живеех живота си в Севън Дайълс, без дори да подозирам, че тази колония съществува.

— Това е лудост — казах. — Някой трябва да ги спре.

— Те са тук от два века. Не мислиш ли, че ако имаше начин, досега вече щеше да е сторено?

Отвърнах глава. Слепоочията ми пулсираха.

— Съжалявам — промълви Лис. — Не искам да те плаша, но съм прекарала на това място десет години. Виждала съм хора да се съпротивляват — хора, желаещи да се върнат назад, към стария си живот. Всички те са мъртви. Щеш — не щеш, накрая се предаваш.

— Ти провидец ли си? — Знаех, че не е, но исках да видя дали ще излъже.

— Гледам на карти. Още щом ме заловиха, те ми показаха какво ме чака.

— Защо, какво видя?

Известно време тя не реагира, сякаш не беше чула. После прекоси стаичката и коленичи до малка дървена кутия. Извади отвътре тесте карти за таро, завързани с червена панделка, и ми подаде една от тях.

— Глупакът. Винаги съм знаела, че ми е писано да свърша на дъното на колодата. Така и стана.

— Можеш ли да гледаш и на мен?

— Друг път. Сега трябва да вървиш. — Тя взе бучка колофон и натърка дланите си с него. — Ела да ме видиш пак, сестричке. Не мога да те защитя, но току-виж съм ти помогнала да оцелееш. — Тя ме дари с уморена усмивка. — Добре дошла в Шеол I.

Лис ме упъти как да стигна до Къщата на незрящите, където държаха Себ. Той бе отведен от Сивия Наставник — Рефаима, който се грижеше за малцината подобни на него. Името му беше Графиас Шератан. На раздяла пъхна в ръката ми малко хляб и месо за Себ е думите:

— И внимавай Графиас да не те види.

Бях научила много през последния час. Но най-тревожното разкритие беше, че съм попаднала на мушката на Нашира. Нямах никакво желание да се превърна в нейна духовна робиня вовеки веков. Винаги се бях бояла, че когато дните ми свършат, няма да отида право в сърцето на етера, там, където всички неща умират. Побиваха ме тръпки при мисълта да се превърна във вечно бродещ дух, предмет за употреба и размяна от останалите зрящи. И все пак това не ме бе спряло да призовавам свити от призраци в своя защита, нито да наддавам от името на Джаксън за гневната душа на Ан Нейлър — момиче, убито още в крехка младост.

В ушите ми продължаваха да звучат думите на Лис. Щеш — не щеш, накрая се предаваш.

Тя грешеше.

Къщата на незрящите се намираше встрани от основната група резиденции и за да стигна до нея, трябваше да измина няколко безлюдни улици. Бях виждала карта на града в един антикварен брой на „Тръбач“ — поредния сувенир, измъкнат от Джаксън изпод носа на Дидиън Уейт — и имах обща представа за разположението му. Сега се упътих на север по главната улица. Тук-там пред сградите пазеха червеноризци, но те почти не ме удостоиха с поглед. Трябваше да има и друга бариера, която да ни възпира да избягаме, освен мините в Ничията земя. Колко ли зрящи бяха загинали, опитвайки се да я прекосят?

Не след дълго открих мястото. Фасадата бе строга и аскетична, с малък фриз от ковано желязо над портата. Навремето там явно бе имало друг надпис, заменен сега с „КЪЩА НА НЕЗРЯЩИТЕ“. Под него имаше латинска фраза, гласяща: DOMUS STULTORUM^[3]. Дори не исках да знам какво означава. Надникнах между решетките и погледът ми срещна този на рефаимски пазач. Тъмната му, вълниста коса падаше връз раменете, а устните му бяха пълни и раздразнително присвити. Това трябваше да е Графиас.

— Надявам се, че имаш добро обяснение да се въртиш покрай Къщата на незрящите — изрече той с дълбок, тегнещ от презрение глас.

Всякакви обяснения се изпариха от главата ми. Близостта на това същество ме смразяваше до мозъка на костите.

— Не — отвърнах. — Но имам нума — и протегнах шепата си, пълна с пръстенчета, напръстници и игли.

Графиас ме изгледа с такава омраза и погнуса, че неволно отскочих назад. Почти предпочитах безизразните им физиономии.

— Аз не приемам подкупи. Нито се нуждая от евтини човешки дрънкулки, за да контактувам с етера.

Пъхнах нумата обратно в джоба си. Що за глупава идея. Естествено, че те не ползваха проклетите неща. Това беше валута на просяците.

— Съжалявам — рекох.

— Марш обратно в резиденцията си, преди да съм извикал наставника ти да те накаже. — И той призова свита от духове.

Обърнах се и закрачих наобратно, далеч от портата и неговия поглед, без да се обръщам назад. Тъкмо се канех да свърна към „Магдалена“, когато над главата ми се разнесе тих глас:

— Пейдж, почакай!

Една ръка се подаде между железните пръчки от прозореца на втория етаж. Раменете ми се отпуснаха от облекчение. Беше Себ.

— Ей, добре ли си?

— Не — промълви задавено той. — Пейдж, измъкни ме, моля те. Трябва да се махна оттук. Съжалявам, задето те нарекох… дегенерат, наистина съжалявам…

Озърнах се през рамо. По улицата не се виждаше жива душа. Изкатерих се по стената, бръкнах под туниката си и подадох на Себ пакетчето с хляб и месо.

— Ще ти помогна, обещавам. — Стиснах ледената му ръка през решетките. — Ще сторя всичко по силите си, но трябва да ми дадеш време.

— Те ще ме убият. — Треперещите му пръсти разопаковаха храната. — Няма да изляза жив от това място.

— Направиха ли ти нещо?

— Караха ме да търкам подовете, докато ръцете ми се разкървавиха, а после трябваше да сортирам натрошено стъкло, търсейки подходящи късчета за техните орнаменти. — Забелязах, че дланите му наистина са целите покрити с дълбоки, замърсени рани. — А от утре се очаква да започна работа в резиденциите.

— Каква работа?

— Още не знам. И не искам да знам. Те нали не мислят, че аз съм… един от вас? — Гласът му беше дрезгав. — Защо иначе им трябвам?

— Нямам представа. Какво е станало с окото ти? — посочих към зачервения му и подут десен клепач.

— Един от тях ме удари. А аз не бях направил нищо, кълна се. Нарече ме човешка отрепка. Каза още, че…

Той обори глава и устната му потрепери. Беше едва първият му ден, а вече го бяха ползвали за боксова круша. Колко ли дълго щеше да издържи? Седмица, месец? Или десетилетие, като Лис?

— Хайде, хапни сега — рекох успокоително. — А утре се опитай да дойдеш в „Магдалена“.

— Ти там ли живееш?

— Да. Наставникът ми вероятно няма да е вкъщи. Ако имаш късмет, може да се изкъпеш и да похапнеш. Разбрахме ли се?

Той кимна. Не изглеждаше на себе си, вероятно имаше сътресение. Нуждаеше се болница, от лекарски грижи. Но тук лекар нямаше. Никой не го беше грижа за Себ.

За момента нямаше какво повече да сторя за него. Стиснах леко ръката му и се пуснах от перваза на прозореца. Приземих се върху тротоара и поех обратно към центъра на града.