Саманта Шанън
Сезонът на костите (4)

3
В плен

Това сякаш продължаваше до безкрай. Не знаех кога е започнало, нито виждах кога ще свърши.

Помнех движение, гърлен рев, усещането, че ме завързват за твърда повърхност. Убождане от игла, а после всепоглъщаща болка.

Реалността беше изкривена. Близо до мен имаше свещ, но пламъкът й нарастваше до размерите на преизподня. Бях като затворена в пещ. Потта струеше като восък от всичките ми пори. Аз бях огън. Аз горях. Цвърчах и се овъглявах, а после изведнъж замръзвах, отчаяна за топлина, чувствайки, че умирам. Нямаше междинно състояние. Само безкрайна, нескончаема болка.

Препаратът Флуксион 14 бе разработен като съвместен проект на медицинските и военни експерти на Сцион. Предизвикваше осакатяващ ефект, наречен фантасмагория, по-известен сред потърпевшите зрящи като „мозъчна чума“ — серия от ярки халюцинации, предизвикани от изкривяване на човешката сънорама. Връхлитаха ме видение след видение, а от гърдите ми се изтръгваха викове, щом болката станеше твърде силна, за да я понасям в мълчание. Ако имаше ад, то това бе определението за него. Това беше адът.

Косата ми лепнеше по обляното в сълзи лице, докато се напъвах, мъчейки се напразно да повърна отровата от тялото си. Единственото, което исках, бе всичко да свърши. Нещо да ме освободи от този кошмар, независимо дали ще е сън, безсъзнание или смърт.

— Кротко, кротко, съкровище. Не искаме още да умираш. Днес вече изгубихме две като теб. — Хладни пръсти погладиха челото ми. Аз извих гръб, за да се отдръпна от тях. Ако не искаха да умирам, защо ми причиняваха това?

Пред погледа ми закръжаха мъртви цветя. Стаята се изви на спирала, въртейки се отново и отново, докато изгубих представа за горе и долу. Впих зъби във възглавницата, за да спра писъците си. Усетих вкус на кръв и разбрах, че съм захапала и нещо друго — устната, езика или бузата си, кой знае?

Флукс не напускаше организма току-така. Независимо колко пъти повръщаш или уринираш, той продължаваше да циркулира, пренасян от кръвта, възпроизвеждан от собствените ти клетки, докато не ти инжектираха противоотрова. Понечих да моля за милост, но от устата ми не излизаше нито звук. Болката ме връхлиташе на вълна след вълна, докато накрая бях сигурна, че ще умра.

Обади се нов глас.

— Достатъчно. Тази ни трябва жива. Вкарай й противоотровата или ще се погрижа да получиш двойно нейната доза.

Противоотрова! Значи можеше и да оживея. Опитах се да различа нещо през смътния воал от видения, но виждах единствено свещта.

Всичко отнемаше прекалено дълго време. Защо се бавеха? Всъщност нямаше значение. Исках само да изпадна в сън, най-дългия сън от всички.

— Пуснете ме — промълвих. — Махнете ме оттук.

— Тя говори. Донеси вода.

Зъбите ми затракаха по ръба на хладна стъклена чаша. Започнах да поемам дълги, жадни глътки. Погледнах нагоре, за да видя лицето на спасителя си.

— Моля ви — казах.

Две очи гледаха втренчено в моите. После и те избухнаха в пламъци.

Накрая кошмарът престана. Изпаднах в дълбок, черен сън.

Когато се събудих, известно време лежах неподвижно.

Сетивата ми се бяха върнали достатъчно, за да разбера къде съм: просната по корем върху корав матрак. Гърлото ми беше пресъхнало. След такава неописуема болка все някога трябваше да дойда на себе си, най-малкото за да потърся вода. Със сепване осъзнах, че съм гола.

Обърнах се на една страна и се подпрях на лакът. В ъгълчетата на устата си усещах вкус на повръщано. Веднага щом успях да се концентрирам, прослушах етера. Някъде наблизо в този затвор имаше и други зрящи.

Мина известно време, преди очите ми да се приспособят към сумрака. Бях на тясно легло със студени, влажни чаршафи. Отдясно имаше прозорец с решетка, без стъкло. Подът и стените бяха от камък. Имаше пронизващо течение, от което цялата ми кожа настръхваше. Дъхът ми излизаше на малки облачета пара. Придърпах чаршафа край раменете си. Кой, по дяволите, ми беше взел дрехите?

Вратата в ъгъла беше открехната и през нея се процеждаше светлина. Станах, олюлявайки се. Щом се уверих, че няма да падна, пристъпих нататък. Оказа се, че зад вратата има проста баня, а светлината идва от една-единствена запалена свещ. Оборудването се състоеше от първобитна тоалетна и ръждив чучур за вода, разположен високо на стената. Когато завъртях близкия кран, отгоре ми се изля леден потоп. Опитах да го завъртя на другата страна, но водата отказа да се затопли с повече от един градус. Започнах да подлагам един след друг крайниците си под струята, вземайки някакво грубо подобие на душ. Кърпи нямаше, затова използвах единия от чаршафите на леглото, за да се подсуша, докато другия увих около себе си. Когато пробвах външната врата, тя се оказа заключена.

По кожата ми полазиха мравки. Нямах представа къде и защо се намирам, нито какво смятаха да правят с мен. Никой не знаеше какво се случва със задържаните; те не се връщаха, за да разкажат.

Седнах на леглото и си поех няколко пъти дълбоко дъх. Още се чувствах слаба от часовете на изтезания и не ми трябваше огледало, за да разбера, че изглеждам дори по-мъртвешки от обикновено.

Тръпките ми не бяха само от студ. Бях гола и сама, в тъмна стая с решетки на прозорците, без помен от път за бягство. Вероятно ме бяха отвели в Тауър. Бяха ми взели и раницата, с брошурата в нея. Свих се върху леглото, мъчейки се да съхраня телесната си топлина, биенето на сърцето си. Във възпаленото ми гърло се надигна тежка буца.

Дали щяха да сторят нещо на баща ми? Вярно, че беше ценен за властта, но биха ли му простили, задето е приютил един зрящ? Укривателството също се третираше като измяна. Но все пак беше важна клечка, затова сигурно щяха да го пощадят.

Постепенно изгубих представа за времето и изпаднах в неспокойна дрямка. Сепнах се едва когато вратата с трясък се отвори.

— Ставай.

Стаята се освети от газена лампа. Държеше я жена. Тя имаше лъскава мургава кожа и елегантна фигура и бе по-висока от мен с близо педя. Вълнистата й коса бе дълга и черна. Черна бе и роклята й, с висока талия и ръкави, спускащи се до върховете на облечените в ръкавици пръсти. Беше невъзможно да се отгатне възрастта й — някъде между двайсет и пет и четирийсет години. Увих се плътно в чаршафа, без да откъсвам очи от нея.

Забелязах три странни неща. Първо, очите й бяха жълти. Не с онзи кехлибарен цвят, който жълтее при определена светлина, а истински жълти, почти зеленикави, и излъчваха сияние.

Второто беше аурата й. Беше зряща, но от тип, който не бях срещала досега. Не можех да определя кое точно е необичайно, но то не се нравеше на сетивата ми.

И третото, което ме смрази, бе сънорамата й. Същата като онази, която ме бе озадачила предния ден в І-4. Непознатият посетител. Първият ми импулс бе да я нападна, но знаех, че няма да успея да пробия тази сънорама, не и в сегашното си състояние.

— Това Тауър ли е? — попитах дрезгаво.

Жената игнорира въпроса. Доближи лампата до лицето ми, оглеждайки внимателно очите. Започнах да се чудя дали още не съм в състояние на мозъчна чума.

— Глътни ето тези — каза.

Погледнах двете хапчета в ръката й.

— Глътни ги.

— Не.

Тя ме удари. Усетих вкус на кръв. Исках да й върна удара, да се бия, но бях толкова слаба, че едва се крепях. С мъка, предвид на току-що цепнатата си устна, взех хапчетата.

— Загърни се — каза посетителката. — Ако пак проявиш инат, ще се погрижа никога да не напуснеш тази стая. Не и с плът върху костите си.

Тя хвърли до мен вързоп дрехи.

— Вземи ги.

Не исках да ме удря отново. Този път щях да падна. Със стиснати зъби взех вързопа.

— Обличай се.

Погледнах дрехите. От устната ми капна кръв и направи червено петно върху бялата туника в ръцете ми. Тя беше с дълги ръкави и квадратно деколте. Освен нея имаше платнен колан, панталони, чорапи и обувки, всичките черни, комплект просто бельо и черна жилетка с избродирана малка бяла котва. Символът на Сцион. Облякох се несръчно, движейки с труд схванатите си крайници. Когато свърших, тя се обърна към вратата.

— Върви след мен. Недей да говориш с никого.

Извън стаята цареше мъртвешки студ, а протритата пътека, с която бе застлан подът, не помагаше особено. Явно червена навремето, сега тя бе избеляла и изпоцапана с повръщано. Крачех след своята водачка из лабиринт от каменни коридори, покрай малки прозорци с решетки и горящи факли. Те изглеждаха твърде ярки и груби след хладните, синкави улични светлини на Лондон.

В замък ли се намирахме? Не знаех да има замъци в радиус от хиляда километра край Лондон — не бяхме имали монарх от кралица Виктория насам. Освен ако не беше Тауър.

Рискувах да хвърля поглед навън. Беше нощ, но различих вътрешен двор, осветен от няколко фенера. Чудех се колко ли дълго съм останала под въздействие на наркотика. Дали тази жена бе наблюдавала мъките ми? НОБ ли й нареждаха, или тя нареждаше на НОБ? Може би работеше за Архонтството, но там не биха наели зрящ. А тя определено бе такава.

Спряхме пред една врата и отвътре се подаде момче. Беше кльощаво създание с лице на плъх и чорлава пясъчноруса коса. Имаше всички признаци на отравяне с флукс — стъклен поглед, смъртнобледа кожа, посинели устни. Жената го огледа от глава до пети.

— Име?

— Карл — изхриптя той.

— Моля?

— Карл. — Личеше си, че е в агония.

— Е, поздравления, Карл. Успя да оцелееш след Флуксион 14. — В гласа й нямаше нищо поздравително. — Скоро може да нямаш друга възможност да поспиш.

Карл и аз разменихме погледи. Знаех, че вероятно изглеждам също толкова ужасно като него.

Продължихме да се влачим по коридорите, събирайки още неколцина зрящи. Аурите им бяха силни и характерни, тъй че не ми бе трудно да ги определя. Провидец. Хиромантка с щръкнала прическа, боядисана в електриковосиньо. Тасеограф. Оракул с бръсната глава. Стройна брюнетка с тънки устни, вероятно контактьорка, която изглеждаше със счупена ръка. На вид всички бяха между петнайсет и двайсет и няколко годишни, бледи и изтощени от флукса. Накрая станахме общо десетима. Жената се обърна и огледа малкото си стадо от изроди.

— Аз съм Плейона Суалоцин — произнесе. — Ще бъда ваш водач през първия ден на престоя ви в Шеол I. Тази вечер ще присъствате на приветствената реч. Има няколко прости правила, които се очаква да спазвате. Няма да поглеждате никой Рефаим в очите. Ще държите погледите си забити в пода, където им е мястото, освен ако не ви се каже да гледате другаде.

Хиромантката вдигна ръка, свела очи към краката си.

— Какво е това Рефаим?

— Много скоро ще разберете. — Плейона направи пауза. — Едно допълнително правило: няма да говорите, освен ако някой Рефаим не се обърне към вас. Има ли нещо неясно дотук?

— Да, има. — Беше тасеографът. Той не гледаше надолу. — Къде се намираме?

— Скоро ще ви се изясни.

— Кое, по дяволите, ви дава право да ни окошарвате? Аз дори не съм крънкал. С какво съм нарушил закона? Докажете, че имам аура! Още сега се махам оттук и никой няма да…

Той спря. От очите му се стекоха две тъмни мъниста кръв. Издаде тих стой, преди да се срине на земята.

Хиромантката изпищя.

Плейона огледа сгърченото тяло на тасеографа. Когато вдигна глава към нас, очите й бяха сини като пламък на газова горелка. Отвърнах лице от тях.

— Някакви други въпроси?

Хиромантката притисна устата си е длан.

Бяхме въведени в малка стая, е влага по пода и стените, тъмна като крипта. Плейона ни заключи вътре и си тръгна.

Около минута никой не се осмели да продума. Хиромантката, явно пред истерия, хлипаше конвулсивно. Повечето от останалите бяха твърде отпаднали, за да говорят. Аз се дръпнах встрани и седнах в един ъгъл. Кожата под ръкавите ми бе цялата настръхнала.

— Това Тауър ли е в крайна сметка? — попита един авгур. — Прилича на него.

— Млъкни — сряза го някой. — Просто млъкни.

Някой взе да се моли на цайтгайста, сякаш това щеше да помогне. Опрях брадичка върху коленете си. Дори не ми се мислеше какво предстои оттук нататък. Не знаех колко силна ще се покажа, ако ме сложат на водната дъска. Бях чувала баща ми да говори за нея, как ти дават да дишаш само за по няколко секунди. По думите му това не било мъчение, а терапия.

Един провидец седна до мен. Беше гологлав и широкоплещест. Не можех да го разгледам добре в сумрака, но виждах големите му, блестящо черни очи.

— Джулиан — протегна ми ръка той.

Не личеше да е уплашен, само притихнал.

— Пейдж — отвърнах. Само с първите имена беше по-безопасно. Прочистих пресъхналото си гърло. — От коя Кохорта си?

—ІV-6.

— Аз съм от І-4.

— Това е територията на Белия заклинател.

Кимнах утвърдително.

— Коя част от нея?

— Сохо — отвърнах. — Ако му кажех, че съм в Севън Дайълс, щеше да се сети, че съм от обкръжението на Джаксън.

— Завиждам ти. Ще ми се и аз да бях в центъра.

— Защо?

— Там синдикатът е силен. В моята секция рядко се случва нещо. — Говореше тихо, почти шепнешком. — За какво те арестуваха?

— Убих патрул в метрото. — Устата ме болеше при всяка дума. — А теб?

— Малко неразбирателство с един Жандарм. Накратко казано, той не е вече между нас.

— Но ти си провидец. — Повечето зрящи гледаха на провидците, които бяха клас гадатели, с известно презрение. Както всички гадатели, те общуваха с духовете посредством предмети — в техния случай най-често с огледала. Джаксън страшно мразеше гадателите („говнатели, миличка, викай им говнатели“). Впрочем авгурите също влизаха в това число.

Джулиан явно прочете тези мои мисли.

— Значи не смяташ, че провидците са способни на убийство?

— Не и чрез духове. Не могат да контролират достатъчно голяма свита.

— Права си. Просто го застрелях. Но това не им попречи да ме арестуват.

Настана кратко мълчание. От тавана върху косата ми капеше ледена вода и се стичаше надолу по носа ми. Повечето останали затворници стояха тихо. Едно момче се поклащаше монотонно напред-назад.

— Имаш странна аура — обади се пак Джулиан. — Не мога да разбера каква си. Бих казал оракул, но…

— Но?

— Отдавна не съм чувал за жена оракул. А и не мисля, че си сибила.

— Аз съм акултомант.

— Какво ще рече това, бодеш хората с игли?

— Нещо подобно.

Навън се разнесе трясък, последван от ужасен вик. Всички млъкнаха.

— Това е берсерк — промълви уплашен мъжки глас. — Надявам се, че няма да го вкарат тук при нас.

— Няма такова нещо като берсерк — казах аз.

— Не си ли чела „За същината на неестествеността“?

— Чела съм я. Това е хипотетичен тип.

Той не изглеждаше убеден. При спомена за брошурата стомахът ми се сви. Кой знае в чии ръце се намираше сега — първото издание на най-престъпното съчинение в цитаделата, цялото покрито с бележки и контактна информация. Нямаше как да притежавам подобно нещо, без да съм близка с автора.

— Ще ни измъчват още — изпъшка контактьорката, прегърнала счупената си ръка. — Искат да разберат нещо. Иначе нямаше да ни изкарат току-така.

— Да ни изкарат откъде? — попитах.

— От Тауър, малоумнице. Къде мислиш, че съм прекарала последните две години?

— Две години? — Някъде от ъгъла се разнесе полуистеричен смях. — А какво ще кажеш за девет?

Девет години. От къде на къде? Доколкото знаех, на задържаните се даваха две възможности: да се присъединят към НОБ, или да бъдат екзекутирани. Нямаше нужда да се „складират“ зрящи.

— Защо толкова дълго? — попитах.

Отговор не дойде. След малко Джулиан се обади.

— Има ли някой друг, който да се чуди защо още не сме мъртви?

— Убиха всички останали — прозвуча гласът на контактьорката. — Тук съм от месеци. Зрящите от моето крило до един отидоха на бесилката… Явно са ни подбрали заради нещо.

— СциСОНИ — прошепна някой. — Ще ни използват за опитни зайчета. Докторите ще си правят експерименти с нас.

— Тук не е СциСОНИ — казах аз.

Настана продължителна тишина, прекъсвана само от непреставащите хълцания на хиромантката. Накрая Карл се обърна към контактьорката.

— Казваш, че сме подбрани заради нещо. Какво може да е то?

— Знам ли. Нашите способности.

— Но как ще ги използват? — попитах.

— Теб пък какво те касае — сряза ме тя. — Ти дори нямаш способности. На кого са му притрябвали негодни зрящи.

Едва устоях на изкушението да й счупя и другата ръка.

— Какво стори тя с тасеографа? — изхлипа хиромантката. — Видяхте ли очите му… а тя дори не се помръдна!

— Е, поне не ни убиват — рече Карл, все едно се чудеше защо всички останали са толкова притеснени. Гласът му вече не беше толкова дрезгав. — Лично аз бих предпочел каквото и да е пред въжето.

— Каква е гаранцията, че пак няма да свършим там? — попитах.

Той се умълча.

Друго момче, толкова бледо, сякаш флуксът бе изцедил всичката кръв от вените му, взе да диша шумно и учестено. Носът му бе обсипан с лунички. Не го бях забелязала по-рано, но нямаше и следа от аура.

— Какво е това място? — Думите излизаха с пелтечене от устата му. — Кои сте вие, хора?

Джулиан го изгледа.

— Ти си незрящ. Защо са те прибрали?

— Как така незрящ?

— Сигурно някаква грешка — махна отегчено оракулът. — Все едно, ще го убият. Лош късмет, хлапе.

Момчето изглеждаше сякаш всеки миг ще припадне. Скочи на крака и заблъска по вратата.

— Аз не трябва да съм тук! Искам да си ида у дома! Не съм дегенерат, не съм! — Още малко и щеше да се разплаче. — Съжалявам, съжалявам за кълбото!

— Престани! — запуших устата му с ръка. — Да не искаш онази да дойде и за теб?

Неколцина от другите също го смъмриха. Той целият трепереше. Беше петнайсетина годишен, но хилав. Неволно си спомних за едно друго време, време, когато аз също бях уплашена и сама.

— Как си казваш? — опитах се да звуча утешително.

— С-себ. Себ Пиърс. — Той скръсти ръце, сякаш искаше да се смали. — Вие всички ли сте… дегенерати?

— Да, и ще направим дегенератски неща с вътрешните ти органи, ако не си затвориш плювалника — процеди презрително някой.

Себ примигна.

— Не бой се — казах му. — Аз съм Пейдж. А това е Джулиан.

Джулиан само кимна. Явно грижите за незрящия се падаха единствено на мен.

— Къде живееш, Себ?

— В III Кохорта.

— Виж ти — вметна Джулиан. — В пръстена.

Себ сведе очи. Зъбите му тракаха. Без съмнение, смяташе, че ще го накълцаме на парчета и ще се окъпем в кръвта му в окултна оргия. „Пръстенът“ бе популярното име на III Кохорта — навремето там бях ходила на училище.

— Хайде — подканих го. — Разкажи ни какво се случи.

Той огледа останалите. Не можех да го виня за страха му. Още от детската градина му бяха набивали в главата, че ясновидците са източникът на всички световни злини, а ето че сега се бе озовал в една килия с тях.

— Един съученик сложи контрабанден предмет в раницата ми… — Сигурно ставаше дума за кристално кълбо, най-разпространения артикул на черния пазар. — А после директорът ме видя в класната стая, докато се опитвах да му го върна. Помисли, че съм го взел от някой от онези типове на улицата, и повика охраната да ме провери.

Да, определено сционско хлапе. Щом училището му имаше собствена охрана, вероятно произхождаше от доста богато семейство.

— Отне ми часове, докато им обясня, че са ми скроили номер. — Той преглътна. — Накрая, като си тръгвах за вкъщи, видях на ъгъла двама мъже с червени ризи. Опитах се да мина покрай тях, но те ме спряха. Носеха маски. Уплаших се и побягнах. Тогава чух изстрел и трябва да съм припаднал. А после ми стана много лошо.

Зачудих се какъв ли е ефектът на флукса върху незрящите. Физическите симптоми навярно настъпваха и при тях — жаждата, повръщането, ирационалният страх — но не и фантасмагорията.

— Това е ужасно — казах. — Сигурна съм, че е станала грешка. — И наистина смятах така. Нямаше причина едно незрящо момче от добро семейство да се намира тук.

Себ ме погледна обнадеждено.

— Значи ще ме пуснат да си вървя?

— Не — намеси се Джулиан.

Отвън се чуха стъпки. Наострих уши. Плейона се връщаше. Тя отвори вратата, сграбчи най-близкия затворник и го изправи с една ръка.

— Следвайте ме. И не забравяйте правилата.

Минахме през двойна порта и излязохме от сградата. Контактьорката помагаше на хлипащата хиромантка. Леденият въздух хапеше всеки сантиметър непокрита кожа. Постреснах се, когато наближихме една бесилка — може би това все пак беше Тауър, — но Плейона я подмина. Не знаех какво е сторила с тасеографа, нито какъв беше онзи вик в коридора, но нямах намерение да питам. Главата надолу, очите отворени. Това щеше да бъде моето правило и тук.

Крачехме по пусти улици, осветени от газени фенери, мокри след обилния нощен дъжд. Джулиан вървеше до мен. Постепенно зданията започнаха да стават по-големи, но не бяха небостъргачи. Мащабът бе различен. Липсваха стоманените конструкции, електричеството. Старо, непознато строителство, градено във време с други естетически вкусове. Каменни стени, дървени врати, прозорци с витражи в рубинени и аметистови цветове. Щом заобиколихме последния ъгъл, ни посрещна гледка, която никога няма да забравя.

Улицата, разпростряла се пред нас, бе странно широка. Не се виждаше нито една кола, а само дълги редове от паянтови постройки, килнати като пияни от единия до другия й край. Шперплатови стени, покрити с листове гофрирана ламарина. От двете си страни това малко градче бе обградено от масивни сгради. Те имаха тежки ковани порти, високи прозорци и бойници, подобно на замъците от викторианските дни. Толкова силно ми напомниха за Тауър, че трябваше да отвърна поглед встрани.

На метри от най-близката съборетина се издигаше открита сцена с няколко стройни фигури върху нея. Край тях горяха свещи, осветявайки маскираните им лица. Под платформата свиреше цигулка — музика на зрящи, каквато само контактьор може да изпълнява. Отпред се бе насъбрала голяма публика. Всеки от членовете й бе облечен в червена туника и черна жилетка.

Сякаш очаквали пристигането ни, актьорите започнаха да танцуват. Те до един бяха ясновидци; всъщност всеки тук беше ясновидец — изпълнители, публика, всички. Никога през живота си не бях виждала толкова много зрящи, събрани мирно на едно място. Тук трябваше да има поне сто души.

Това не бе тайно събиране в подземен тунел. Нямаше нищо общо с бруталния синдикат на Хектор. Беше нещо различно. Когато Себ се пресегна да ме хване за ръката, аз не я отдръпнах.

Шоуто продължи няколко минути. Не всички зрители гледаха внимателно. Някои разговаряха помежду си, други отправяха подигравки към сцената. Сигурна съм, че чух някой да подвиква „страхливци“. Когато танцът приключи, на сцената се качи момиче в черно трико. Имаше тъмна, гладко опъната назад коса и златна маска с крила на лицето. За секунда застана напълно неподвижно, после скочи и се улови за двете дълги червени ленти, които се спускаха отгоре. Работейки ловко с ръце и крака, се изкачи на около шест метра височина, преди да заеме акробатична поза. От публиката се разнесоха рехави аплодисменти.

Още усещах мозъка си, размътен от наркотика. Дали изпълняваха някакъв зрящ ритуал? Бях чувала и за по-странни неща. Едно бе сигурно: не се намирахме в СциЛо. Наоколо нямаше никакво сционско присъствие. Стари сгради, улични изпълнители, газени фенери и павирани улици — времето сякаш се бе превъртяло назад.

Знаех точно къде съм.

Всеки бе чувал за изгубения град Оксфорд. За него се учеше в сционските часове по история. Университетът му бе изгорял при пожар през есента на 1859. Останалата част бе класифицирана като Забранена зона тип А. Никой нямаше право да стъпва тук под страх от някаква неведома зараза. Мястото бе просто изтрито от картата на Сцион. В записките на Джаксън бях чела, че през 2036 година един безстрашен журналист от списание „Тръбач“ опитал да стигне дотам с кола, заканвайки се да публикува статия, но по пътя попаднал на снайперистка засада и никой повече не чул за него. Самото списание, което твърде често се ровело в сционските тайни, също потънало в небитието.

Плейона се обърна и ни изгледа. Лицето й не се виждаше добре в тъмното, но очите й все така горяха.

— Не е прилично да се зяпа — каза тя. — Ще закъснеете за приветствената реч.

Но какво можехме да сторим, след като танцът бе тъй възхитителен. Последвахме я, хвърляйки крадешком погледи към сцената.

Скоро стигнахме до огромни порти от ковано желязо. Отвориха ги двама мъже, които силно наподобяваха водачката ни: същите очи, същата атлазена кожа, същите аури. Плейона мина с плавна походка между тях. Себ започваше да презеленява. Държах го за ръка, докато прекосявахме вътрешния двор. Един незрящ не би трябвало да значи нещо за мен, но той изглеждаше твърде уязвим, за да го оставя. Хиромантката плачеше безутешно. Само оракулът си чоплеше ноктите и изглеждаше невъзмутим. Постепенно към нас се присъединиха още няколко групи новодошли, също в бели одежди. Повечето се озъртаха стреснато, но имаше и такива е искрица в погледа. С нарастването на бройката ни редовете се сгъстяваха.

Накрая ни вкараха като стадо в дълга, внушителна зала. От пода до тавана се издигаха маслиненозелени рафтове, отрупани с красиви стари книги. По протежение на една от стените се редяха единайсет прозореца с цветни витражи. Интериорът бе класически, с полиран мраморен под. Аз стоях между Джулиан и Себ, напрегнала докрай всичките си сетива. Джулиан също бе неспокоен. Погледът му непрестанно се местеше преценяващо от един облечен в бяло пленник към друг. Това бе истинско стълпотворение — сборище от всякакви видове зрящи, от авгури и гадатели до медиуми и сензори.

Плейона се отдели от нас и застана на подиума в предната част на залата заедно с още осем подобни на нея създания, явно Рефаими. Шестото чувство потръпна в мен. След като всички се събраха, над множеството лъхна мъртвешка тишина. После една жена пристъпи напред и започна да говори.