Саманта Шанън
Сезонът на костите (19)

18
Новият ден

Има неща в живота, които човек никога не забравя. Неща, които се запечатват дълбоко в плутонната му област. Спах дълбоко, непробудно, оставяйки мозъка си да се пребори с ужаса от гората.

Истинският сън бе моето спасение, интервалът от тишина между будното състояние и броденето. Джаксън и другите все не разбираха защо толкова много обичам да спя. Когато исках да си отпочина след часове, прекарани в етера, Надин ме подиграваше: Ти наред ли си, Махони? И без това хъркаш по цял ден, а сега искаш още да спиш? Просто няма как да стане. Не и при тези пари, които получаваш.

Надин Арнет, олицетворението на съпричастността. Тя бе единственият член на бандата, който не ми липсваше.

Когато дойдох на себе си, беше нощ. Китката ми бе пристегната в метална шина. Над мен се простираше кадифен свод. Намирах се в леглото на Лорда. Защо бях в легло? Мисълта ми течеше бавно. Не можех да си спомня добре случките от по-рано. Чувствах се точно както когато Джаксън ми бе дал да опитам истинско вино. Погледнах надолу към ръката си. Шината ми пречеше да я движа свободно. Понечих да се изправя, да стана от леглото, но се чувствах твърде затоплена и натежала, за да помръдна. Упоена съм, рекох си. И това беше чудесно. Всичко беше чудесно.

Когато отворих отново очи, вече бях по-свежа. Дочух познат глас. Лордът се беше завърнал — и имаше компания. Пропълзях до балдахина и леко го отдръпнах.

В камината гореше буен огън. Той бе застанал с гръб към мен, говорейки на непознат език. Думите се нижеха напевно, резонирайки като музика в зала. Пред него стоеше Теребел Шератаи. В едната си ръка държеше бокал и полека пристъпваше към леглото — към мен. Лордът поклати глава. Вслушах се напрегнато.

Що за език бе това?

Обърнах се към най-близките духове — духовете на онези, живели някога тук. Те почти танцуваха в такт с разговора на двамата. Същото се случваше, когато Надин свиреше на пиано или когато бъбривец започнеше да реди баладата си на улицата. Бъбривците — или полиглотите, ако ползваме правилния термин, — умееха да говорят и разбират език, познат само на обитателите на отвъдното, но Лордът и Теребел не бяха бъбривци. Никой от тях нямаше подобна аура.

Те сближиха глави, разглеждайки нещо. Взрях се по-внимателно и замръзнах.

Моят телефон.

Теребел го повъртя между пръстите си, прокара палец по бутоните. Батерията отдавна бе свършила.

Щом имаха раницата и телефона ми, вероятно и брошурата бе у тях. Дали не се опитваха да ровят в списъка ми с контакти? Сигурно подозираха, че познавам автора й. Откриеха ли номера на Джаксън, можеха да го проследят до Севън Дайълс — и тогава видението на Карл изведнъж щеше да придобие смисъл.

Трябваше да си върна този телефон.

Теребел го прибра, каза още нещо на Лорда и си тръгна, като на излизане допря чело до неговото. Резето на тежката врата щракна. Той остана неподвижен за момент, взирайки се през прозореца, после вниманието му се премести към леглото. Към мен.

Дръпна балдахина встрани и приседна върху завивките.

— Как се чувстваш? — попита.

— Майната ти.

Очите му припламнаха.

— По-добре, с други думи.

— Защо телефонът ми е у Теребел?

— За да не го намери Нашира. Нейните червеноризци бързо биха извадили информацията за твоите приятели в синдиката.

— Нямам приятели в синдиката.

— Пробвай да не ме лъжеш, Пейдж.

— Не те лъжа.

— Още една лъжа.

— А ти си самата честност — изгледах го ядно. — Заряза ме там с онова нещо. Остави ме сама в мрака със Зумера.

— Ти знаеше, че ще се случи. Все някога трябваше да се изправиш пред Емит. А и аз те предупредих.

— О, нима? И как по-точно?

— Студените петна, Пейдж. Те са средството им за придвижване.

— Значи ти си пуснал един от тях?

— Ти беше вън от опасност. Знам, че се уплаши, но исках да те накарам да обладаеш онази сърна.

Облизах пресъхналите си устни.

— Нагласил си всичко, само и само за да вляза в Нуала. Затова ме отведе до студеното петно. — Той кимна. — Отворил си го и си освободил Зумера. — Ново кимване. — За да ме изплашиш до смърт и аз да…

— Именно. — Той не се срамуваше от постъпката си. — Подозирах, че дарбата ти се активира от силни емоции — гняв, презрение, тъга… и страх. Но най-силният ти стимул е страхът. Като те тласнах до абсолютната психическа граница на ужаса, аз те накарах да обладаеш Нуала, мислейки, че тя е Зумерът, който те е преследвал през гората. Но никога не бих застрашим живота ти.

— Той можеше да ме убие.

— Взех някои предпазни мерки. Повтарям, ти нито за миг не се намираше в непосредствена опасност.

— Глупости на търкалета. Ако си мислиш, че някакъв кръг от сол е предпазна мярка, значи ти хлопа дъската. — Започвах да държа уличен език, но не ме беше грижа. — Вероятно страшно ти е харесало… да ме гледаш как се гърча…

— Напротив, Пейдж. Опитвам се да ти помогна.

— Да се пържиш в ада дано.

— Аз и без това съществувам на едно от неговите нива.

— Тогава съществувай си на някое, което да е по-далеч ом моето.

— Не. Ти и аз сключихме сделка, а аз спазвам сделките. Очите му се впериха в моите. — Дължиш ми един час непринуден разговор. Ще те очаквам след десет минути.

Идеше ми да го заплюя, но въпросът беше приключен. Излязох от стаята и се качих на втория етаж.

Нямаше да му кажа нищо повече за себе си. Той и бездруго знаеше твърде много за личния ми живот, макар още да не бе надушил за връзката ми с Джаксън. Ако Нашира разбереше, че съм била един от най-близките му сътрудници, нищо чудно да ме накараше да участвам в задържането му. Щях да се престоря, че съм травмирана от Зумера, че едва мога да говоря.

Сякаш още чувах дрезгавото дихание, излизащо от гърлото му. Стиснах очи и споменът се разнесе.

Мръсните ми дрехи миришеха на пот и смърт. Смъкнах ги от себе си и влязох в банята. На леглото ме очакваше нова розова униформа. Дълго се търках със сапуна под горещия душ, докато смъкна от себе си и последните останки от тази воня.

Погледнах се в огледалото и видях, че медальонът продължава да виси на шията ми. Страшно ми бе помогнал, няма що.

Когато се появих отново в стаята на Лорда, го заварих удобно настанен край камината.

— Заповядай — посочи ми той мястото срещу себе си.

Аз седнах. Креслото ми се стори огромно.

— Успокоително ли ми даде? — попитах.

— След обладаването получи лек пристъп — отвърна той, наблюдавайки ме внимателно. — Пробва ли да влезеш в Емита?

— Исках да видя сънорамата му.

— Разбирам. — Той се пресегна към бокала си. — Да ти предложа питие?

Изкуших се да поискам нещо незаконно — например истинско червено вино, — но просто нямах сили да продължавам да се заяждам.

— Едно кафе — казах.

Той дръпна копринен шнур, завършващ е пурпурен пискюл. На другия му край явно имаше звънец.

— Ей сега ще го донесат.

— Някой незрящ?

— Да.

— Значи ги третираш като прислуга?

— Като роби, Пейдж. Нека наричаме нещата с истинските им имена.

— Но кръвта им е ценна.

Той отпи глътка от бокала. Седях със скръстени на гърдите ръце, чакайки го да започне.

Грамофонът отново свиреше. Разпознах песента — „Нямам никакъв шанс с теб“^[1], в изпълнение на Франк Синатра. Тя бе попаднала в забранения списък на Сцион само защото съдържаше думата „призрак“ в заглавието си, макар инак да нямаше нищо общо е призраци. Как само ми липсваха неговите песни.

— Всички конфискувани записи ли идват при теб? — подхвърлих, полагайки неимоверно усилие да звуча небрежно.

— Не, пращат ги в Катедралата. Ходя там понякога и си вземам по една-две грамофонни плочи.

— Харесваш ли нашата музика?

— Някои неща. Особено от двайсети век. Намирам езици и ви за интересни, но повечето съвременни изпълнения не са ми по вкуса.

— Заради цензурата е. А тя съществува заради вас.

— Поздравления, хвана ме натясно — вдигна чашата си roll

— Какво пиеш? — не се сдържах да попитам.

— Екстракт от амарантов цвят, примесен с червено вино.

— Не съм чувала за такова растение.

— То не вирее на Земята. Лекува повечето духовни травми. Ако беше взела от него след сблъсъка си с полтъргайста, рапа и нямаше да остави толкова дълбок белег. Също така ще позволи на мозъка ти да се възстановява по-бързо, ако ползваш често духа си без животоподдържащи системи.

Тъй значи. Цяр за мозъка. Добре, че Джаксън не го бе докопал отнякъде, иначе изобщо нямаше да ми дава да спя.

— А ти защо го пиеш?

— Стари рани. Амарантът облекчава болката.

Настъпи кратко мълчание. Мой ред бе да го наруша.

— Това е твое — протегнах му медальона.

— Задръж го.

— Не го искам.

— Настоявам. Дори да не отблъсква Емитите, може да спаси живота ти срещу някой полтъргайст.

Поставих висулката върху облегалката на креслото си. Лордът я погледна, после вдигна очи към мен.

На вратата леко се почука. Влезе младеж на моята възраст, може би малко по-голям. Носеше сива туника, а очите му бяха зачервени. Въпреки това бе красив, като слязъл от картина. Златиста коса обрамчваше изваяното му лице, а устните и страните му аленееха като розов лист. Като изключим червенината им, очите му имаха наситен, прозрачносин цвят. Дори ми се стори, че долавям около него леки следи от аура.

— Майкъл, донеси кафе, ако обичаш — заръча му Лордът. Захар, Пейдж?

— Не, благодаря — казах. Младежът се поклони и се оттегли. — Значи това е твоят личен роб?

— Майкъл ми е подарък от кръвния суверен.

— Колко романтично.

— Не бих казал. — Той хвърли поглед към прозореца. — Нашира умее да бъде настойчива, когато иска нещо. Или някого.

— Мога да си представя.

— Нима?

— Видях, че има пет ангела.

— Да, така е. Но те са колкото нейна сила, толкова и слабост. — Той отпи отново от чашата си. — Тя страда под влиянието на своите тъй наречени ангели.

— Сигурна съм, че те много я съжаляват.

— Те я презират.

— Не думай.

— О, и още как. — Наглостта ми явно го забавляваше. — Но си говорим едва от две минути, Пейдж. Опитай да не изразходваш целия си сарказъм на един дъх.

Искаше ми се да го убия. Но както се оказваше, не можех.

Младежът се върна и постави на масата поднос с каничка кафе, придружена от щедра порция печени кестени, посипани с канела. От сладкия им мирис устата ми се изпълни със слюнка. Край моста Блекфрайърс в Лондон имаше сергия, на която ги продаваха през зимните месеци. Тези тук изглеждаха още по-апетитни — с разпукани кафяви черупки и златиста, кадифена вътрешност. Имаше и плодове — резени от круша, лъскави череши и парченца червена ябълка.

Майкъл погледна въпросително Лорда, но той поклати глава.

— Благодаря, това е всичко засега.

Прислужникът се поклони отново и излезе. Идеше ми да се разкрещя. Как можеше да е толкова покорен?

— Когато казваш „тъй наречени ангели“ — рекох, насилвайки се да запазя спокойствие, — какво точно имаш предвид?

Лордът не отговори веднага.

— Хапни — посочи с ръка към подноса. — Моля те.

Взех един кестен, още парещ от фурната. От него дъхаше на зима и топлина.

— Сигурен съм, че знаеш какво е ангел — продължи той. Душа, която се завръща в този свят, за да пази онзи, заради чието спасяване е умряла. И ние също, както предполагам и всеки зрящ от улицата, различаваме ангели и архангели. — Аз кимнах. — Нашира може да командва ангели до трети ранг.

— Наистина?

— А също и да пленява някои видове духове.

— Значи е заклинателка.

— Нещо повече от обикновена заклинателка, Пейдж. Ако реши да убие някой зрящ, е способна не само да плени духа му, но и да го използва. И докато той е под нейна власт, присъствието му се отразява на аурата й. Именно това нарушаване на целостта й позволява да притежава няколко дарби едновременно.

Кафето се разплиска в скута ми.

— За целта трябва ли да ги убие сама?

— Да. Наричаме ги „паднали ангели“. — Той не сваляше поглед от лицето ми. — На тях им е съдено да останат завинаги със своята убийца.

Изправих се от креслото.

— Ти си злодей. — Чашата се строши в краката ми. — Как изобщо очакваш да разговарям, да се държа с теб като с човек, след като годеницата ти върши подобни неща? И ти ни най-малко не се притесняваш?

— Да съм споменавал, че аз самият съм пленявал паднали ангели?

— Но си убивал хора.

— Ти също.

— Не е там въпросът.

Изражението на Лорда се бе променило. В него вече нямаше и следа от присмех.

— Не знам какво мога да сторя за този свят — рече, — но няма да позволя никаква беда да сполети теб.

— Нямам нужда да ме защитаваш. Просто се отърви от мен. Пробутай ме на някой друг. Не желая повече да бъда твоя ученичка. Искам друг наставник. Искам да бъда с Тубан. Дай ме на Тубан.

— Не ти трябва наставник от фамилията Саргас, Пейдж.

— Не ми казвай какво ми трябва и какво не. Трябва ми…

— Да се почувстваш отново в безопасност. — Той също се изправи. Масичката за кафе остана помежду ни. — Искаш да се отнасям към теб както Тубан и останалите се отнасят към своите питомци, защото тогава ще чувстваш, че имаш пълното право да мразиш Рефаимите. Бягаш от мен, понеже аз не те наранявам, а се опитвам да вляза в положението ти. Естествено, знам защо го правиш. Защото не разбираш мотивите ми. Отново и отново се питаш защо искам да ти помогна и не стигаш до никакъв отговор. Но това не означава, че отговор няма, Пейдж. Означава само, че тепърва предстои да го научиш.

Потънах обратно в креслото. Горещото кафе бе пропило панталоните ми.

— Ще ти намеря да облечеш нещо друго — каза той, щом забеляза, и се упъти към шкафа.

Стиснах гневно устни. Почти можех да чуя как Джаксън ме гълчи. Ама и ти си една наивница. Виж се само, с тия големи, насълзени оченца. Вдигни глава, прекрасна моя! Какво търсиш — жалост? Съчувствие? Няма да ги намериш от него, точно както не ги намери и от мен. Светът е една голяма скотобойна, скъпа. Затова просто се стегни и направи така, че да му припари под краката.

Лордът ми подаде дълга черна туника.

— Пробвай я, надявам се да свърши работа. Малко е голяма, но поне ще ти държи топло.

Аз кимнах и той се обърна с гръб. Надянах дрехата през главата си. Беше прав — стигаше ми до под коленете.

— Готово — казах.

— Няма ли да седнеш?

— Имам ли друг избор?

— Аз ти давам избор.

— Не знам какво очакваш от мен.

— В идеалния случай очаквам да ми кажеш кой в миналото е бил толкова жесток към теб, та да те накара да мислиш, че не можеш да вярваш на никого. — Той се върна на мястото си. — Но знам, че няма да го сториш, защото искаш да предпазиш онези свои приятели.

— Не знам за какво говориш.

— Естествено.

— Е, добре — сопнах се аз. — Имам зрящи приятели. Всеки зрящ има такива, нали?

— Не. Лондонският синдикат става все по-силен с годините. Онези, които успяваме да пленим, са най-вече аутсайдери. Живеят сами, често пъти на улицата, защото са неспособни да контролират способностите си. Или защото семействата им са ги изгонили. По тази причина мнозина са доволни да ни служат, след като себеподобните им са се отвърнали от тях. Вярно, тук са третирани като същества втора ръка, но поне има правото да контактуват с етера. Ние ги организираме на групи, правим ги пак част от обществото. — Той махна към вратата. Ето, Майкъл например е бил полиглот — мисля, че вие ги наричате „бъбривци“. Родителите му били толкова уплашени от дарбата му, че приложили екзорсизъм. Сънорамата му се сринала. След това едва можел да говори.

Занемях. И преди бях чувала за сринати сънорами — същото се бе случило с едно момче от нашата банда, на име Зийк. Така човек се превръщаше в нечитаем. Сънорамата му се възстановяваше покрита с броня от защитни пластове, които предотвратяваха всяко духовно проникване.

— Червеноризците го хванаха на улицата в Съдърк^[2] преди две години. Изпаднал, без пари и храна. Затвориха го в Тауър по подозрение в неестественост, но аз издействах да го докарат тук преждевременно. Макар да минава за незрящ, той все още има аура. Научих го отново да говори и се надявам един ден пак да открие етера и да може да пее, както преди. С гласовете на мъртвите.

— Чакай — прекъснах го аз. — Ти си го научил?

— Да.

— Защо?

Тишината изпълни всяко кътче на стаята. Лордът се пресегна към бокала си.

— Кой си ти всъщност? — попитах. Той ме погледна. — Кръвен консорт на суверена Нашира Саргас, който контролира марионетни правителства от 1859-а насам. Поддържа трафика на зрящи, наблюдава как цяла една система се гради около него, съдейства да се разпространяват страх, лъжи и омраза. Защо след всичко това ще помагаш на хората?

— Не мога да ти издам това, точно както и ти не издаваш кои са приятелите ти. Не мога да разкрия вътрешните си мотиви.

— А ще ги разкриеш ли, ако ти кажа кои са приятелите ми?

— Може би.

— Разкрил ли си ги на Майкъл?

— Донякъде. Той е изключително лоялен, но няма как да разчитам изцяло на него заради крехкото му душевно състояние.

— И на мен ли гледаш по същия начин?

— Все още знам твърде малко за теб, за да ти се доверя, Пейдж. Но това не значи, че не можеш да заслужиш доверието ми. Всъщност — той се облегна назад в креслото си — тъкмо днес ще ти се удаде тази възможност.

— Какво имаш предвид?

— Ще видиш.

— Нека отгатна. Убил си гадател, откраднал си дарбата му и сега мислиш, че ще успееш да видиш бъдещето ми.

— Не съм крадец на дарби. Но познавам добре Нашира — достатъчно добре, за да предугадя ходовете й. Усещам, когато се готви да нападне.

Старинният часовник удари един. Лордът се обърна към него.

— Е, вече стана кръгъл час. Свободна си да си вървиш. Защо не посетиш своята приятелка, гледачката на карти?

— Лис е в душевен шок — отвърнах.

Той повдигна вежди.

— Червеноризците хвърлиха картите й в огъня. — В гърлото ми заседна буца. — Оттогава не съм я виждала.

Помоли го за помощ. Борех се със себе си. Поискай да й даде нови карти. Той ще го направи. Както е помогнал и на Майкъл.

— Жалко. Тя е добра развлекателка.

— Ще й помогнеш ли? — отрони се от устата ми.

— Нямам карти, а те й трябват, за да се свърже с етера. — Очите му срещнаха моите. — Ще е нужен също и амарант.

Седях неподвижно, наблюдавайки го как се пресяга към масичката. Там имаше нещо като старинна табакера за енфис, инкрустирана със злато и седеф. В средата й бе изобразено същото цвете с осем листенца, както и върху кутията с флаконите му. Той щракна капачето и извади миниатюрно шишенце със синкаво масло.

— Това е екстракт от богородичка — казах.

— Правилно.

— За какво ти е?

— Ползвам малки дози от звездното цвете, за да лекувам Майкъл. Така сънорамата му се възстановява по-бързо.

— Звездно цвете?

— Рефаимското наименование на богородичката. Буквален превод от Глосолалия или Глос, както се нарича нашият език.

— На него ли говорят бъбривците?

— Да. Древният език на етера. Майкъл вече не умее да си служи с него, но го разбира. Също както и контактьорите.

Значи бъбривците можеха да подслушват разговорите на Рефаимите. Интересно.

— Това шишенце… също ли е за него?

— Не, просто си подреждам колекцията от реквизирани лекарства — отвърна той. Нямах представа дали се шегува, или не. — Някои от тях, като например маковата анемония, могат да се използват, за да ни навредят. — Той извади от табакерата малко червено цветче. Очите му бяха приковани към моите. — Има отрови, които не бива да попадат в човешки ръце. Не бива да допускаме някой да ги използва, за да проникне примерно в Катедралата, нали? Това би изложило на опасност най-съкровените ни запаси.

Червено цвете. Спомних си бележката на Дейвид. Единственият метод.

Единственият метод да се убие Рефаим?

— Не — казах. — Не бива да го допускате.

 

 

Птичарникът тънеше в тишина. Не бях виждала Лис, откакто Сухаил ме ескортира до „Магдалена“. Не бях имала възможност да проверя как е, дали е оцеляла след загубата на кол одата си.

Тя присъстваше телом, но не и духом. Разкъсваше се в душевна агония, с пребледнели устни и безсмислен, блуждаещ поглед.

Джулиан и Сирил, очилатият развлекател, когото бях срещнала първия ден, се бяха нагърбили с грижите за нея. Хранеха я, решеха й косата, говореха й, лекуваха обгорелите й ръце. А тя само лежеше вдървено в ъгъла и мърмореше за етера. Сега, когато вече не можеше да осъществява връзка, естественият й подтик бе да напусне тялото си и да се слее с него. От нас зависеше да овладеем този стремеж. Да я задържим при себе си.

Прескочих до заложната къща на Дъкет и размених две таблетки срещу спирт за горене, кибрит и консерва боб. Карти за гадаене нямаше. Всичките бяха конфискувани от червеноризците — явно дело на Катрин, желаеща да е сигурна, че Лис ще страда докрай. Имаше късмет, че Лордът й бе забранил да се доближава до мен.

Когато се върнах обратно в бараката, Джулиан ме погледна със зачервени от недоспиване очи. Розовата му туника бе изчезнала, заменена от парцалива риза и панталон.

— Доста време те нямаше, Пейдж.

— Бях заета. Ще ти обясня по-късно. — Коленичих край Лис. — Тя храни ли се изобщо?

— Вчера хапна малко чорба, но после я повърна.

— А ръцете й?

— Зле са. Нямаме мехлем против изгаряния.

— Трябва да я накараме да яде. — Погладих влажните й къдрици и я щипнах леко по бузата. — Лис?

Очите й бяха отворени, но реакция нямаше. Запалих при муса. Сирил забарабани нервно с пръсти по коляното си.

— Хайде, Раймор — рече раздразнено. — Не можеш вечно да отсъстваш от сцената.

— Малко съчувствие няма да й навреди — вметна Джулиан.

— Нямаме време за съчувствие. Сухаил ще побеснее, ако разбере, че тя не играе с мен.

— Не е ли разбрал още?

— Нел я замества. Двете не се различават особено, когато са с маски и трико — еднакъв ръст, еднаква коса. Но Нел не е толкова добра. Все пада. — Сирил се взря в неподвижната фигура. — Раймор никога не пада.

Джулиан сложи на огъня бобената консерва. Аз намерих една лъжица и повдигнах Лис от възглавницата.

— Не — поклати глава тя.

— Трябва да хапнеш нещо най-сетне — улови я за отпуснатата китка Джулиан, но тя не отговори.

Когато яденето се стопли, той отвори насила устата й, а аз опитах да я храня с лъжицата, но тя едва преглъщаше. Бобът се стичаше по брадичката й. Щом видя това, Сирил дръпна консервата и изгреба остатъците с голи ръце. Приклекнах безпомощно, наблюдавайки я как потъва обратно в унеса си.

— Това не може да продължава така.

— Няма какво да сторим — стисна юмруци Джулиан. — Дори да намерим друго тесте, каква е гаранцията, че ще проработи? Все едно да й дадем нов крайник. Нищо чудно да го отхвърли.

— Длъжни сме да опитаме. — Аз погледнах Сирил. — Наоколо няма ли още гледачи на карти?

— Всичките са мъртви.

— Дори той да греши, не можем просто да ги вземем от другиго — промълви тихо Джулиан. — Това е по-лошо от убийство.

— Тогава ще ги откраднем от Рефаимите — отсякох. Престъпленията бяха моята стихия. — Ще проникна в Катедралата. Там трябва да има запаси.

— Само ще умреш нахалост — рече Сирил без особена жал.

— Щом Зумерът не успя да ме довърши, някак ще се справя и с това.

— Видяла си Зумер? — вдигна очи Джулиан.

— Да, в гората. Лордът ме остави с един от тях.

— Значи ли това, че си минала тестовете? — Сянка на подозрение мина през лицето му. — Червеноризец ли си вече?

— Не знам. Мислех, че да, но… — Аз подръпнах края на туниката си. — Това тук не ми изглежда червено.

— И по-добре. — Той замълча за секунда. — Е, и как ти се стори?

— Бърз. Опасен. Не го видях твърде добре. А с теб какво се е случило, защо си облечен така?

— Алудра ме изхвърли само задето пропуснах сутрешния час — отвърна той с лека усмивка. — Боя се, че сега съм най-обикновено харли.

— Ухапване на Зумерите е смърт — прошепна плахо Сирил. — Не бива повече да ходиш там.

— Може да нямам друг избор — казах. Сирил оброни глава върху дланите си. — Джулиан, подай ми едно одеяло.

Взех одеялото и завих плътно Лис. Тя не спираше да трепери. Разтрих ледените й длани, мъчейки се да ги сгрея. Пръстите й бяха покрити с мехури.

— Пейдж — обади се Джулиан. — Сериозно ли смяташ да проникнеш в Катедралата?

— Лордът каза, че вътре са складирани запаси. Неща, които ние не бива да виждаме. Може да има и мехлем против изгаряния.

— А хрумвало ли ти е, че те вероятно се охраняват? Или че Лордът може да лъже?

— Ще поема този риск.

— Е, изглежда, наистина си си го наумила — въздъхна той. — И ако успееш да се вмъкнеш, какво?

— Ще открадна каквото успея — всичко, което мога да използвам за своя защита. После ще си тръгна. Ако някой иска да ме придружи — добре дошъл. Ако не, ще ида сама. Каквото и да се случи, нямам намерение да гния тук до смъртта си.

— Не го прави — рече Сирил. — Ще умреш. Както онези преди теб. Тях ги изядоха Зумерите. Ще изядат и теб.

— Достатъчно, Сирил. — Джулиан не откъсваше поглед от мен. — Добре, Пейдж, ти върви в Катедралата. А аз ще се опитам да събера подкрепление.

— Подкрепление?

— Хайде, стига. — Огънят играеше в очите му. — Не мислиш наистина да си тръгнеш без битка, нали?

— Битка? — повдигнах вежди аз.

— Не можеш просто да се прибереш и да се престориш, че нищо не се е случило. Сцион върши това от два века насам и няма да спре току-така. Какво им пречи да те завлекат обратно тук, дори да стигнеш СциЛо?

Той имаше право.

— А какво предлагаш?

— Бягство от затвора. Да се махнем всички. Да не им оставим зрящи, с които да се хранят.

— Няма да е толкова лесно. Тук сме повече от двеста души. А освен това гората е осеяна с мини. — Придърпах колене под брадичката си. — Знаеш какво се е случило през Сезон на костите XVIII. Не искам всички тези мъртъвци да тежат на моята съвест.

— Те няма да тежат на съвестта ти, Пейдж. Хората искат да се махнат, просто още не са събрали достатъчно смелост. Ако отвлечем вниманието на Рефаимите с нещо голямо, можем да ги преведем през гората. — Той постави ръка върху рамото ми. — Ти си от синдиката. От Ирландия. Не смяташ ли, че е дошъл моментът да разберат, че не са наши господари? Че не могат само да вземат от нас? — Когато не отговорих, той продължи: — Нека им покажем, че дори и след два века все още има от какво да се боят.

Вече не виждах неговото лице. Виждах Фин, през онзи ден в Дъблин, зовящ ме на бой.

— Може би си прав — казах.

— Знам, че съм прав. — Устните му се разтеглиха в уморена усмивка. — Колко души ще ни трябват според теб?

— Започни с онези, които имат най-добра причина да мразят Рефаимите. С харлитата. Жълтите туники. Незрящите. Ела, Феликс и Айви. После поработи с белите туники.

— Какво да им кажа?

— Засега нищо. Просто ги подпитай. Разбери дали са склонни към бягство.

Джулиан погледна Сирил.

— Не — поклати глава той. Зад издрасканите очила погледът му бе трескав от страх. — Мен не ме брой, братко. Няма начин. Ще ни избият. Те са безсмъртни.

— Не са безсмъртни. — Наблюдавах как пламъкът на примуса постепенно отслабва. — Могат да бъдат наранени. Лордът ми каза.

— Не е изключено да лъже — рече натъртено Джулиан. — Все пак той е годеникът на Нашира. Кръвният консорт. Нейната дясна ръка. Защо вярваш на всяка негова дума?

— Защото мисля, че е въставал срещу нея и преди. Мисля, че е един от белязаните.

— Тези пък кои са?

— Група Рефаими, започнали въстанието през Сезон на костите XVIII. Заради това били изтезавани. Белязани.

— Откъде научи това?

— От един събирач на кости. XX-12.

— Вярваш на събирач на кости?

— Не, но той ми показа олтара, направен в памет на жертвите.

— И мислиш, че Лордът е един от тези „белязани“? — Аз кимнах. — Да не би да си видяла белезите му?

— Не. Според мен ги крие.

— Само догадки не са достатъчни, Пейдж.

Преди да успея да отговоря, някой нахлу в стаята. Замръзнах на мястото си. Надзирателят.

— Виж ти, виж ти. — Изрисуваните му вежди подскочи нагоре. — Явно в редиците ни са се прокраднали самозванци. И кой, питам аз, е играл на сцената, щом XIX-1 се излежава тук?

Аз се изправих, също и Джулиан.

— Тя е в душевен шок — казах, гледайки Надзирателя право в очите. — Не може да играе в това състояние.

Той коленичи край постелята и сложи ръка върху челото й. Тя се отдръпна рязко от допира му.

— Ах, каква беда. — Пръстите му се заровиха в косата й. — Не думайте. Това е ужасно. Не мога да се лиша от своята 1. Незаменимата ми 1.

Лис започна да крещи. Писъците се изтръгваха от гърдите й с непосилни, тежки напъни.

— Махай се! — викаше тя. — Махай се оттук!

Джулиан сграбчи Надзирателя за рамото и го дръпна силно встрани.

— Не я докосвай.

Аз застанах до него. Сирил се поклащаше на пети. Новодошлият отначало изглеждаше втрещен, сякаш не вярваше на случващото се, после започна да се смее. Изправи се на крака, пляскайки с длани от възторг. После едната му облечена и ръкавица ръка бръкна под дрехата.

— Какво е това, мили деца? Зародиш на бунт? Нима съм пуснал два гладни вълка в своето стадо?

С рязко движение на китката той измъкна бича си. Тежък, предназначен за добитък инструмент.

— Няма да ви позволя да развращавате 1. Нито който и да било друг от питомците ми. — Той изплющя с бича към мен. — Ти може още да не си развлекателка, 40, но ще станеш. Марш при наставника си.

— Не.

— Никой от нас няма да си тръгне. — Прилив на решимост обхвана изражението на Джулиан. — Няма да оставим Лис.

Надзирателят замахна и той се олюля. От разцъфналата на бузата му рана бликна кръв.

— Ти, момче, ми принадлежиш и е най-добре час по-скоро да го запомниш. — Аз стъпих здраво на краката си, готова да се отбранявам. — Колкото до теб, 40, наистина не е нужно да оставаш. Аз сам ще се погрижа за 1.

— Не можеш да ме изгониш от тук. Аз принадлежа на Арктур. Бих дала мило и драго, за да видя как му обясняваш защо си ме ударил.

— Нямам намерение да те удрям, броднице. Само да те вкарам в правия път.

Бичът със свистене се насочи към мен. Джулиан блъсна ръката му и го отклони встрани. Повтаряше се сцената с червеноризците, само че този път превесът беше на наша страна.

В гърдите ми се надигна дива ярост. Нахвърлих се срещу Надзирателя и забих юмрук в челюстта му. Главата му се отметна назад. Джулиан му подложи крак и той падна. Опитах се да изтръгна бича от хватката му, но той още го стискаше здраво. Зъбите му се оголиха насреща ми в нещо средно между усмивка и животинска гримаса. Едва когато Джулиан го улови с лакът през врата, най-сетне успях да му го отнема. Вдигнах ръка за удар, но в същия миг усетих как някой го издърпва от мен. В стомаха ми се заби ботуш, запращайки ме с трясък към стената.

Сухаил. Трябваше да се досетя. Където и да отидеше Надзирателят, началникът му не закъсняваше да се появи. Точно както на улицата — първо биячът, после босът.

— Очаквах да те намеря тук, никаквице. — Той ме сграбчи за косата. — Пак създаваме проблеми, а?

Заплюх го в лицето. Той ме зашлеви толкова силно, че видях звезди по пладне.

— Не ме е грижа кой е наставникът ти. Не се плаша от някаква си държанка. Единствената причина да не ти резна гърлото е, че кръвният суверен те вика при себе си.

— Навярно ще й хареса да научи, че наричаш годеника й „държанка“, Сухаил — произнесох с труд. — Дали да не й кажа?

— Казвай й каквото щеш. Човешката дума значи по-малко и от кучешко квичене.

Той ме метна на рамото си. Дърпах се и пищях, но не исках да рискувам, като използвам духа си. Надзирателят нанесе жесток удар по главата на Джулиан, който го запрати на земята. Без мен той и Лис оставаха изцяло на неговата милост.