Саманта Шанън
Сезонът на костите (7)

6
Общността

Прибрах се обратно в резиденцията по изгрев-слънце. Облеченият в червени одежди дневен портиер ми подаде резервен ключ за стаята на Лорда.

— Остави го на бюрото му — каза. — Да не ти минава и през ум да го задържиш.

Не отвърнах нищо. Изкачих се по тъмното стълбище, подминавайки двамата стражи. Очите им блестяха от нишите, пронизвайки мрака като живи прожектори. Ако това беше безопасно жилище, чудех се какви ли бяха останалите.

Камбаните проехтяха от кулата, призовавайки човешките същества да се връщат по своите затвори. След като се озовах в стаята, заключих вратата и оставих ключа на бюрото. От Лорда нямаше и следа. В едно от чекмеджетата намерих кутия кибрит и запалих няколко свещи. Пак там попаднах на три еднакви чифта черни кожени ръкавици и масивен сребърен пръстен, инкрустиран с червен камък.

До стената имаше остъклен шкаф от тъмно палисандрово дърво. Когато отворих вратичките, шестото ми чувство потръпна. Той съдържаше колекция от предмети. Някои познавах от черния пазар. Едни бяха нума, а повечето — просто обикновени дрънкулки: планшет, тебешири, дъска за спиритически сеанс.

И безполезни пособия, които незрящите наивно свързваха с ясновидството. Други, като кристалната топка, действително можеха да се ползват за гадаене. Но аз не бях гадател и никой от тези инструменти не ми беше нужен. Подобно на Графиас, можех да контактувам с етера и без тях.

Онова, от което се нуждаех, бяха животоподдържащи системи. Докато не откриех някакъв кислороден апарат, трябваше да внимавам с отделянето на духа от тялото си. Това бе моят начин за изследване на етера: можех да напускам физическото си местоположение чак до най-отдалечените краища на своята сънорама. Проблемът бе, че ако го правех за твърде дълго, рефлексът ми за дишане спираше.

Нещо привлече погледа ми. Малка правоъгълна кутия от дърво. Върху капака имаше стилизирано цвете с осем листенца. Щракнах закопчалката и я отворих. Вътре имаше четири флакончета, пълни с гъста течност — толкова тъмночервена, че изглеждаше почти черна. Затворих кутията. Не исках да знам съдържанието им.

Очите ми смъдяха от умора. Никъде не виждах дрехи за спане, а и не знаех защо очаквах да ги видя. Той не се интересуваше как съм облечена, нито дали ще спя добре. Единствената му грижа бе да продължавам да дишам.

Свалих ботушите си и легнах на дивана. Без огън стаята бе студена като камък, но не се осмелих да докосна завивките върху леглото. Прислоних буза до кадифената възглавница.

Действието на флукса ме бе оставило отпаднала и безсилна. Докато се унасях в сън, духът ми бродеше покрай границата на етера. Докосвах се до нечии сънорами, улавях вълни от памет. Кръвта и болката присъстваха неизменно. В резиденцията имаше и други Рефаими, но техните съзнания си оставаха все така непроницаеми. Хората бяха по-отворени; защитите им бяха изтънели вследствие на страха. Техните сънорами пулсираха с груба, мътна светлина — сигнал за бедствие. Накрая заспах.

Събуди ме скърцането на подовите дъски. Отворих очи и видях Лорда, който тъкмо влизаше. Като се изключат двете догарящи свещи, единственият източник на светлина бе неговият взор. Той прекоси стаята, доближавайки до дивана. Престорих се на заспала. Накрая, след няколко минути, които ми се сториха като векове, той се обърна и си тръгна. Този път не се движеше толкова предпазливо и в стъпките му долових силно накуцване. Вратата на банята се захлопна подире му.

Какво ли можеше да нарани един Рефаим?

Нямаше го доста време, през което аз лежах безмълвно, вслушвайки се в ударите на сърцето си. Накрая бравата изщрака. Зарових лице във възглавницата. Лордът пристъпи в стаята, гол както го е майка родила. Аз затворих очи.

Продължих да играя ролята си, докато той отиде до голямото легло, събаряйки пътьом едно стъклено кълбо на пода. Из етера пробягаха вълнички. Накрая дръпна балдахина и се скри от погледа ми. Едва когато съзнанието му се успокои, дръзнах да отворя очи и да приседна. Нито звук.

Приближих с боси крака до леглото и промуших пръсти под балдахина, открехвайки го само колкото да надникна. Той лежеше настрана, полускрит от завивките, а кожата му блестеше в сумрака. Косата падаше на разчорлени кичури връз лицето му. Докато гледах, изпод одеялото, близо до мястото, където лежеше дясната му ръка, започна да се процежда мъглява светлина.

Докоснах се до сънорамата му. Нещо не беше наред. Всяка сънорама притежава свое специфично, вътрешно сияние, неуловимо за сетивата на незрящите. А ето че сега това негово жизнено сияние сякаш помръкваше.

Той оставаше все така мъртвешки неподвижен. Когато огледах чаршафите, видях по тях петна от леко флуоресцираща, жълто-зелена течност. От нея се носеше тънък, металически мирис. Шестото ми чувство потръпна като оголен нерв, сякаш вдишвах самия етер. Дръпнах тежките завивки.

Върху вътрешната страна на ръката му имаше следа от ухапване. Преглътнах с мъка. Виждаха се белези от зъби, разкъсана в безумна ярост кожа. От раната сълзяха капчици от светлина. Кръв.

Това беше неговата кръв.

Той вероятно бе казал на другите Рефаими къде отива. Те знаеха, че е предприел нещо опасно. И ако сега умреше, нямаше откъде да вземат доказателства, за да обвинят мен.

Но после си спомних какво ми бе казала Лис в своята стаичка. Рефаимите не са хора. Може да приличат на нас, но са нещо съвсем различно.

Впрочем надали щеше да ги е грижа за доказателствата. Какво им пречеше да ги изфабрикуват сами, да кажат каквото си поискат? Ако той умреше в това легло, спокойно можеха да заявят, че съм го удушила. Това само щеше да даде на Нашира повод час по-скоро да ме ликвидира.

Колебаех се. Това бе моят шанс да се отърва от него. Бях убивала преди, щях да се справя и сега.

Имах три опции. Можех да седя тук и да го гледам как умира, да го убия или да се опитам да го спася. Най-много ме привличаше първата, но усещах, че вероятно ще е по-добре да го снася. В „Магдалена“ бях в сравнителна безопасност. Последното, което ми трябваше тъкмо сега, бе да мътя водата.

Той все още не ме бе наранил, но щеше да го стори. За да ме притежава, трябваше да ме пречупи, да ме измъчва, да ме накара да се подчиня чрез всички възможни средства. Убиех ли го сега, можех и да се спася. Ръката ми се пресегна към една възглавница. Да, давай, убий го. Удуши го. Пръстите ми се сгърчиха, мачкайки калъфката. Убий го!

Невъзможно. Той щеше да се събуди. Да се събуди и да ми прекърши врата. А дори да не се събудеше, нямаше начин да избягам. Стражите отвън щяха да ме заловят като убийца.

Трябваше да го спася.

Нещо ми подсказваше да не докосвам чаршафите. Тази течност не ми вдъхваше доверие. Самото й сияние изглеждаше отровно и ми напомняше предупрежденията на Сцион за радиоактивно замърсяване. Отидох до чекмеджето и извадих чифт от неговите ръкавици. Бяха огромни, скроени за рефаимски ръце. Движейки с труд пръстите си, се залових да разпарям един от по-чистите чаршафи. След като събрах няколко дълги ивици, ги отнесох в банята и ги накиснах в гореща вода. Ако имаше късмет, това можеше и да му спечели няколко часа, докато се събуди и получи помощ от другите Рефаими.

Върнах се в спалнята и се постарах да овладея нервите си. На вид и допир Лордът бе като самата смърт. Хладината се процеждаше през ръкавиците, а кожата му имаше сивкав оттенък. Залових се да обработвам раната. Отначало пипах внимателно, но той не помръдваше. Явно нямаше намерение да се събужда.

Отвън, зад прозорците, слънцето вече клонеше към заник. Изцедих вода върху раната и започнах да я почиствам от съсирената кръв, смесена със спечена мръсотия. Стори ми се, че минаха часове, преди да постигна някакъв напредък. Виждах плавното повдигане на гърдите му, движението на адамовата ябълка, когато преглъщаше. Използвах последната лента от чаршафа вместо марля, за да покрия раната, пристегнах импровизираната превръзка с пояса от туниката си и отново придърпах завивките върху ръката му. Сега от него зависеше да оцелее.

Събудих се няколко часа по-късно.

Веднага разбрах по тишината, че стаята е празна. Леглото беше оправено, чаршафите — сменени. Балдахинът бе привързан с бродирани ленти към колоните в четирите му ъгъла, а стените бяха облени от лунна светлина. Лордът го нямаше.

По прозорците се стичаше кондензирана влага. Отидох да седна край камината. Нямаше как да съм си въобразила цялата случка, освен ако нямах халюцинации от флукса, но нали бях взела противоотрова. Кръвта ми беше чиста. Което означаваше, че домакинът ми, по някаква причина, бе излязъл отново.

На леглото имаше просната чиста униформа, заедно с втора бележка, написана със същия едър, уверен почерк. Тя гласеше просто: „Утре“.

Значи все пак не бе умрял в съня си. А началото на моето обучение се отлагаше с още един ден.

Ръкавиците ги нямаше, вероятно ги беше взел със себе си.

Отидох до банята и дълго мих ръцете си с гореща вода. После навлякох униформата, взех по едно хапче от всяка кутийка и ги пуснах в мивката. Днес щях да науча още неща. Независимо какво казваше Лис, това положение беше неприемливо. Не ме беше грижа дали Рефаимите са тук от двеста или от два милиона години — нямаше да им позволя да се възползват от дарбата ми. Аз не бях техен войник, нито тя — техен обяд.

Нощният портиер си отбеляза часа на излизането ми. Насочих се към Птичарника и си взех купа овесена каша. Тя изглеждаше отвратително и имаше вкус на цимент, но се насилих да я изям. Моята нова приятелка ме предупреди да не се застоявам, защото Сухаил отново бродел наоколо. Попитах я дали знае къде мога да намеря Джулиан, като го описах колкото се може по-подробно. Тя ме посъветва да проверя централните резиденции, даде ми имената и адресите им, след което се върна обратно към своето готвене.

Докато довършвах кашата на крак в тъмния ъгъл, наблюдавах сновящите наоколо хора. Всички имаха еднакви безжизнени погледи. Пъстрите дрехи на гърбовете им изглеждаха почти кощунствени, като графити върху надгробен камък.

— Направо да ти се догади, нали?

Вдигнах очи. Оказа се контактьорката, с която бяхме затворени заедно през първата нощ. Ръката й бе превързана с мръсен бинт. Тя се отпусна до мен с отегчен вид.

— Аз съм Тилда.

— Пейдж — отвърнах.

— Знам. Научих, че са те пратили в „Магдалена“. — Между пръстите си държеше саморъчна цигара, от края на която се виеше гъст дим с пикантен, напарфюмиран мирис. Разпознах уханието на лилава богородичка.

— Вземи — подаде ми фаса тя.

— Не, благодаря.

— Хайде, това е само регал. По-добре е от тинкто.

Тинкто, или лауданумът, бе любимата субстанция на онези незрящи, които бяха склонни да рискуват, като променят психическото си състояние. Не всички харесваха Аромакис. Случваше се НОБ да арестува някой от тях за дегенератство само за да открие по-късно, че той просто се е натровил с тинкто. При зрящите препаратът нямаше ефект, не бе достатъчно силен, за да проникне в нашите сънорами. Тилда вероятно пушеше просто от немай-къде.

— Как се сдоби с него? — попитах. Не можех да си представя, че Рефаимите ще разрешат употребата на етерна дрога.

— Има един знахар, който го продава на кило. Казва, че бил тук от Сезон на костите XVI.

— Значи от четирийсет години?

— Докарали го, когато бил на двайсет и една. Поговорих с него, изглежда свестен. — Тилда отново ми протегна цигарата. — Сигурна ли си, че не искаш да си дръпнеш?

— Не, ще пропусна. — Загледах я как пуши. Пръстите й бяха тънки и пожълтели като на закоравял наркоман. Може би щеше да успее да ми помогне. — Защо не си на обучение?

— Наставничката ми се запиля нанякъде. А ти защо не си?

— По същата причина. Как се казва твоята?

— Теребел Шератан. Изглежда истинска кучка, но още не се е опитвала да ме тормози.

— Това е добре. Между другото, знаеш ли какви са тези хапчета, с които ни тъпчат?

Тилда кимна.

— Белите са обикновени противозачатъчни. Учудва ме, че не си ги виждала досега.

— Противозачатъчни? И защо ще ни ги дават?

— За да не се плодим, естествено. И правилно. Ти да не би да искаш да изтърсиш някое копеле на място като това?

— Като се замисля, имаш основание. Ами червените?

— Добавка на желязо.

— Ясно. А зелените?

— Кои?

— Зелените, третото хапче.

— Няма трето хапче.

— Напротив, има — настоях аз. — Маслиненозелени таблетки, с горчив вкус.

— Съжалявам, нямам представа — поклати глава Тилда. — Ако ми донесеш едно, може и да го позная.

— Ще го направя — рекох с присвит стомах. Тя тъкмо се канеше да поеме ново кълбо дим, когато я прекъснах: — Ти тръгна заедно с Карл, нали? На приветствената церемония.

— Нямам нищо общо с този плъх. — Аз повдигнах вежда, а Тилда избълва лилав пушек. — Не си ли чула какво е направил? Мярнал хиромантката, Айви — онази със синята коса, — да взема тайно храна от един кьорчо и взел, че я издал на наставника и. Да беше видяла какво й се случи после.

— Какво?

— Биха я. Остригаха я гола глава. Направо не ми се говори. — Тя едва забележимо поклати глава. — Ако това е, което трябва да вършиш, за да оцелееш тук, да ме пращат направо в етера. Ще си отида мирно и тихо.

Помежду ни се възцари тишина. Тилда захвърли изпушения фас.

— Знаеш ли в коя резиденция е Джулиан? — попитах след малко. — Номер 26.

— Онзи плешивият ли? Мисля, че в „Тринити“. Можеш да надзърнеш отзад през портата, новобранците се обучават там, на моравата. Само внимавай да не те видят.

Оставих я да свива нова цигара.

Богородичката беше истински убиец, може би най-употребяваната дрога на улицата, и предизвикваше пристрастяване сред мнозина. Цветовете й биваха бял, син, розов и пурпурен, като всеки от тях имаше различен ефект върху сънорамата. Елайза например ми бе споделяла, че употребява бяла богородичка от години. Обратно на синята разновидност, която възстановяваше спомените, бялата предизвикваше нещо, което наричахме „бели петна“ — частична загуба на паметта. За известно време бе забравила дори собствената си фамилия. По-късно залитна по пурпурния вид, твърдейки, че подпомагал творчеството й. Беше ме накарала да се закълна, че никога няма да докосна етерен наркотик, и не виждах причина сега да нарушавам обещанието си.

Притесняваше ме откритието, че ми дават допълнително хапче. Освен ако Тилда не получаваше с едно по-малко. Трябваше да питам и още някого.

Резиденцията „Тринити“ се охраняваше откъм улицата. Трябваше да заобиколя през бедняшките коптори, ползвайки оскъдните си познания за града, за да се добера до задната й страна. През оградата се виждаше огромният вътрешен двор. Тилда ме бе упътила правилно: на моравата се упражняваха хора в бели туники, наставлявани от една Рефаимка. Джулиан също бе тук. Те размахваха палки, подбутвайки с тях духове из пространството на светлината на зелени газови фенери. Отначало помислих, че това са предмети от типа, с който гадателите си служеха за свързване с етера — но никога не бях виждала предмети да се използват за контролиране на духове.

Оставих шестото си чувство да ме води. Долових, че сънорамите на хората са скупчени на грозд в етера, докато Рефаимката представляваше нещо като ос, около която те кръжаха, привлечени като насекоми към запалена лампа.

Тъкмо тогава наставничката реши да изпита Джулиан. Тя замахна с палката си, запращайки един гневен дух срещу него. Той се стовари по гръб и остана да лежи неподвижен.

— Ставай, 26!

Джулиан не помръдна.

— Ставай, казах!

Естествено, той не се подчини. Нямаше как. Никой зрящ не можеше просто така да стане, след като в лицето му се е стоварил побеснял дух.

Рефаимката приближи и го ритна силно отстрани по главата. Всички бели туники отстъпиха плахо назад, опасявайки се, че те може да бъдат следващите. Тя ги изгледа презрително, след което се извърна и пое към резиденцията, развявайки полите на черната си роба. Хората се спогледаха и тръгнаха подире й. Никой не остана да помогне на Джулиан. Той продължи да лежи върху тревата, свит на кълбо. Опитах се да открехна портата, но тя бе заключена с тежка верига.

— Джулиан! — извиках тихо.

Той потрепна и вдигна глава. Щом ме видя, се изправи и приближи до мен. Лицето му лъщеше от пот. Зад него фенерите един подир друг гаснеха.

— Не че не ме харесва — усмихна се накриво. — Аз съм любимият й ученик.

— Що за дух беше това?

— Просто някакъв стар призрак. — Той потърка кървясалите си очи. — Извинявай, още ми се привиждат разни неща.

— Какво виждаш?

— Коне. Книги. Пожар.

Призракът бе оставил върху него отпечатък от мига на смъртта си. Това беше един от неприятните аспекти на боя с духове.

— Коя беше Рефаимката? — попитах.

— Казва се Алудра Чертан. Не знам защо се е наела да бъде наставник, след като ни мрази толкова.

— Те всички ни мразят. — Хвърлих поглед към моравата. Наоколо не се виждаше жива душа. — Можеш ли да излезеш навън?

— Мога да опитам. — Той докосна чело с болезнена гримаса. — Твоят наставник храни ли се вече с теб?

— Аз почти не съм го виждала. — Нещо ми подсказа да не споменавам за случката от предната нощ.

— Алудра вчера похапна от Феликс. Когато дойде на себе си, целият се тресеше като листо. Но тя все пак го накара да тренира.

— Как се чувстваше?

— Беше ужасен. Цели два часа не можеше да види етера.

— Истинска лудост е да причиниш това на един зрящ. — Озърнах се през рамо, проверявайки за приближаващи стражи. — Никога не бих им позволила да се хранят от мен.

— Може да нямаш избор. — Той откачи един фенер от портата. — Твоят наставник явно е големец. Казваш, че почти не си го виждала?

— Все излиза нанякъде.

— Защо?

— Нямам представа.

Джулиан ме изгледа продължително. Едва сега ми направи впечатление, че има пълно зрение, подобно на Лис. Полузрящите хора можеха да включват и изключват духовния си взор по желание, но Джулиан бе принуден да вижда тънките нишки от енергия през цялото време.

— Мисля все пак да поизляза — рече накрая. — Не съм ял от вчера сутринта. Или вечерта. Все едно.

— Ще получиш ли разрешение?

— Поне ще го поискам.

Гледах след него, докато сянката му не се изгуби в резиденцията. Хрумна ми, че може никога повече да не излезе.

Чаках го на края на Птичарника. Вече почти бях на път да се откажа, когато в оградата се отвори малка порта и се мярна бяла туника. Махнах с ръка и Джулиан приближи, закрил лицето си с длан.

— Какво се случи?

— Неизбежното — отвърна задавено той. — Тя ми каза, че мога да ям, щом искам, но няма да усетя мириса на храната. Нито вкуса й.

После отмести дланта си и аз прехапах устни. По брадичката му се стичаше гъста, тъмна кръв. Под очите му набъбваха синини, а носът му бе червен и подут, целият покрит с разкъсани капиляри.

— Да имахме малко лед — задърпах го към шперплатовите стени. — Ела, развлекателите сигурно ще успеят да ти помогнат.

— Добре съм — измърмори той. — Не мисля, че е счупен. Трябва да поговорим.

— Ще говорим, докато се храним.

Запроправяхме си път из кривите улички, а аз се озъртах за каквото и да е оръжие, дори съвсем примитивно — голям пирон, остър къс стъкло или ламарина. Нищо не се мяркаше пред погледа ми. Ако развлекателите действително бяха невъоръжени, значи не разполагаха с никакъв начин да се защитят, ако Емитите нахлуеха в града. Рефаимите и червеноризците бяха единствената им закрила.

Щом влязохме в закусвалнята, накарах Джулиан да изяде купа чорба и малко сухар, а после пуснах останалата си нума и шепата на някакъв гадател в замяна на опаковка парацетамол. Той не ми каза откъде и как се е сдобил с него, просто сграбчи иглите и се изгуби в тълпата. Вероятно беше истински акултомант.

Двамата с Джулиан се дръпнахме в по-тъмен ъгъл и аз му подадох хапчетата.

— Вземи от тези — рекох. — Само гледай да не те видят.

Той не отвърна нищо, само извади две таблетки и ги преглътна.

В една празна барака бях намерила сравнително чиста кърпа и сега с помощта на малко вода поизчистих лицето му от засъхващата кръв.

— Е — рече накрая дрезгаво той, — успя ли да научиш нещо за Емитите?

— Нищо, с което да се похваля.

— Аз пък дочух едно-друго за тукашните порядки в случай, че се интересуваш.

— Разбира се, че се интересувам.

— Белите туники преминават основно обучение в рамките на няколко дни. Най-вече бой с духове, призоваване на свити, ей такива неща. После идва времето на първия тест, при който трябва да удостовериш своята дарба.

— Да я удостовериш?

— Да докажеш, че е полезна. Гадателите трябва да направят предсказание. Медиумите — да влязат във връзка с отвъдното. Схващаш картинката.

— А кое се брои за полезно?

— Явно нещо, доказващо лоялността ти. Говорих с портиера на „Тринити“ по този повод. Той не беше много словоохотлив, но каза, че вследствие на предсказанието му още някой бил доведен на Шеол I. Очаква се по един или друг начин да им угодиш дори ако така поставиш другиго в опасност.

— А вторият тест? — попитах със свито гърло.

— Свързан е с Емитите. По всичко изглежда, че оцелееш ли след него, ставаш червеноризец.

Погледът ми се плъзна из помещението. Сред развлекателите имаше една или две жълти туники.

— Ето — рече приглушено Джулиан. — Онази там, в ъгъла. Виж й пръстите.

Жената, която сочеше, сърбаше от чорбата си, разговаряйки с мършав мъж. На мястото на три от пръстите й имаше къси чуканчета. Когато се огледах по-внимателно, видях и други наранявания: липсваща ръка, следи от ухапвания, белези по телата като от остри, закривени нокти.

— Май наистина си падат по човешка плът — казах, припомняйки си думите на Лис.

— Така изглежда. — Джулиан побутна купичката си към мен. — Искаш ли да я довършиш?

— Не, благодаря.

Известно време седяхме мълчаливо. Не гледах вече към хората, но не можех да спра да мисля за ужасните страдания, които бяха изживели. Бяха ги оглозгали като пилешки кокали, а сетне изхвърлили навън на боклука. Те постоянно бяха изловени на риск в тези жалки, незащитени съборетини.

Не желаех Рефаимите да узнаят каква съм. Но за да премина първия тест, трябваше да им покажа.

Исках ли изобщо да преминавам тези тестове? Прокарах мислено пръсти през косата си. Трябваше да изчакам Лорда да се върне, за да узная какво очаква от мен. Съдбата ми до голяма степен бе в неговите ръце.

След няколко минути на входа се появи позната физиономия: Карл. Разговорите стихнаха, развлекателите сведоха погледи и му сториха път. Надзърнах над главите им и видях кое ги бе накарало да го сторят: розовата му туника. Какво ли търсеше в Птичарника?

— Тилда ми каза, че е минал първия си тест — прошепнах на Джулиан. — Какво според теб е трябвало да направи? Просто да натопи клетата Айви?

— Той е гадател. Вероятно е открил умрялата си леля според това накъде летят птиците.

— Това са по-скоро авгурите. Но нали и ти самият си гадател?

— Всъщност никога не съм казвал подобно нещо. — Той едва доловимо се усмихна. — Ти не си единствената с подвеждаща аура.

Думите му ми дадоха нова храна за размисъл. Гадателите се считаха ако не за най-низшата класа зрящи, то поне за най-разпространената. Нищо чудно да го бях засегнала. А може би не бях чак толкова добра в разпознаването на аурите, колкото твърдеше Джаксън.

Джаксън. Какво ли правеше той? Дали се тревожеше за мен? Разбира се, че се тревожеше — нали бях негово протеже, неговата сънебродница. Но как щеше да ме открие? Може би, ако Дани или Ник успееха да измислят нещо… Те имаха положение в Сцион, а все някъде трябваше да се пазят списъци на затворниците, прибрани от Архонтството.

— Виж, мъчат се да го подкупят. — Джулиан посочи с очи двама развлекатели, които бърбореха нещо на Карл и му предлагаха нума. — Сигурно мислят, че се е сдобил с влияние пред Рефаимите.

Наистина изглеждаше така. Карл махна нетърпеливо с ръка и те се отдръпнаха.

— Джулиан — обадих се аз. — По колко хапчета на ден ти дават?

— По едно.

— Какво представлява?

— Червено и кръгло. Мисля, че е желязо. — Той гребна от чорбата си. — Защо, на теб по колко ти дават?

Естествено. Сцион произвеждаше и инжекции за мъжка контрацепция, но нямаше смисъл да се стерилизират и двата пола. В този миг Карл ме спаси от необходимостта да отговоря на въпроса.

— Погледнах аз в кристалната топка — тъкмо обясняваше той на една бяла туника, съзерцаван от неколцина харлита — и реших да отгатна нейните желания. Както се оказа, тя много искаше да намери някой си Бял заклинател и още щом зърнах лицето му, веднага разбрах къде се намира. Изглежда е босът на Секция І-4.

По гърба ми премина мъртвешка студенина. Това беше Джаксън.

— Пейдж? — обади се Джулиан.

— Добре съм. Изчакай една секунда.

Преди да си дам сметка какво правя, вече бях скочила от мястото си и крачех към Карл. Очите му щяха да изскочат, когато го сграбчих за яката на туниката и го притиснах в един ъгъл.

— Казвай, какво си видял?

Гласът ми излезе като съскане. Той ме гледаше така, сякаш ми бе поникнала втора глава.

— Моля?

— Какво си й казал за Белия заклинател, Карл?

— Името ми е ХХ-59-1.

— Не ме е грижа. Какво точно видя?

— Не виждам какво ти влиза в работата — огледа той бялата ми туника. — Явно не напредваш толкова бързо, колкото всички очакваха. Да не си разочаровала с нещо своя специален наставник?

Сведох лице на два пръста от неговото. От тази близост още повече приличаше на плъх.

— Не си играя игрички, Карл — процедих тихо. — И не обичам предателите. Кажи ми какво си видял.

Най-близките фенери примигнаха. Никой от развлекателите не обърна внимание — те вече бяха увлечени в други неща — но Карл го забеляза и в очите му проблесна страх.

— Не съм видял точно къде се намира — призна той, — но видях слънчев часовник.

— В кристалното кълбо?

— Да.

— И за какво й е притрябвал този Заклинател? — пръстите ми се стегнаха върху яката му.

— Не знам. Просто направих каквото ми казаха. — Той се откъсна от мен. — Защо ме разпитваш за всичко това?

Кръвта забуча в ушите ми.

— Без особена причина. — Пригладих измачканата му туника. — Съжалявам. Предполагам, че просто съм притеснена от тестовете.

Това го поласка и тонът му начаса омекна.

— Разбираемо е. Сигурен съм, че и ти скоро ще получиш новата си туника.

— А какво става по-нататък?

— След розовата ли? Влизаме в батальона, разбира се! Нямам търпение да се докопам до онези гадни зумерски копелета. За нула време ще стана червеноризец.

Да, Карл вече бе попаднал под тяхната магия. Сам се дърпаше към бойното поле — да воюва, да убива. Насилих се да се усмихна и го оставих.

Той имаше основание да се гордее — беше се показал като добър провидец. Използвайки Нашира, бе успял да види един силно вълнуващ я предмет върху сияйната повърхност на своето кълбо. Това бе дарбата на гадателите, както и на някои авгури. Те умееха да напасват своите способности към желанията на кверента, за да прочетат бъдещето му. Гледачите на карти и хиромантите го правеха постоянно. И независимо от мнението на Джаксън, това често пъти носеше полза. Етерът бе като сционския интернет — мрежа от сънорами, всяка съдържаща информация, до която можеше да се стигне с едно натискане на бутона. А кверентът предоставяше търсачката — начина, по който да се погледне през очите на бродещите духове.

В лицето на Нашира Карл бе открил идеалния кверент. Тя му бе помогнала да види не само Джаксън, но и ориентир за неговото местоположение. Един от шестте слънчеви часовника на колоната.

Трябваше да намеря начин да го предупредя, и то скоро. Не знаех какво искаха от него, но нямаше да ги оставя да го доведат тук.

Излязох навън. Джулиан ме последва и ме улови за ръкава.

— Пейдж? Какво ти каза той?

— Нищо.

— Изглеждаш пребледняла.

— Добре съм. — В този момент видях парчето сухар в ръката му и си спомних за Себ. — Ще ядеш ли това?

— Не. Искаш ли го?

— Не за мен. За Себ.

— Къде си го открила?

— В Къщата на незрящите.

— А, ясно. Значи в Лондон заключват зрящите, а тук — незрящите.

— Не се бъркай в държавните дела. — Аз пъхнах сухара в джоба си. — Да се видим пак утре по здрач?

— Добре, по здрач. — Той замълча за миг. — Стига да успея да се измъкна.

Когато стигнах Къщата на незрящите, вътре цареше мрак дори лампите на двора бяха угасени. Вече бях твърде благоразумна, за да се опитвам да се промъкна покрай Графиас; Вместо това просто се изкатерих по водосточната тръба.

— Себ?

Отговор не последва. В стаята бе тъмно и отвътре ме пъхна студ и влага. Улових се за решетките на прозореца и стъпих върху перваза.

— Себ — подвикнах отново. — Вътре ли си?

Но там нямаше никого. Дори незрящите имаха сънорами, макар и безцветни. А тук липсваха каквито и да било емоционални нюанси или духовно присъствие. Себ сякаш се бе изпарил.

Може би го бяха отвели на работа в някоя резиденция и скоро щеше да се върне.

Или може би това беше капан.

Измъкнах сухара от ръкава си, мушнах го между решетките и заслизах надолу по улука. Едва когато стъпих на твърда земя, се почувствах в безопасност.

Но чувството не трая дълго. Щом обърнах лице към улицата, ръката ми бе сграбчена като в клещи, а две изгарящи, неподвижни очи се вторачиха в моите.