Саманта Шанън
Сезонът на костите (29)

28
Забраната

Надзирателят излезе наперено на сцената, издокаран в червено, дълго до петите наметало. Обърна се към публиката и се поклони.

— Дами и господа, сърдечно ви приветствам с добре дошли в Шеол I! Аз съм Белтрам, Надзирателят. Работата ми е да се грижа за човешкото население на града. С особена съпричастност се обръщам към онези от вас, идващи от части на Европа, където все още няма сционски цитадели. Не унивайте — след шоуто и вие ще имате шанса да преобразите населените си места, както вече сториха много правителства. Нашата програма позволява ранното откриване и сегрегация на зрящите, докато са още млади, премахвайки необходимостта от скъпи масови екзекуции.

Мъчех се да не слушам. Не всички държави използваха „НитроМилост“, за да се отървават от ясновидците. Някои прибягваха до смъртоносни инжекции, разстрели, че и до по-лоши неща.

— Вече са постигнати договорености за изграждане на Шеол II в сътрудничество с градовете Париж и Марсилия, които ще станат първите сателитни сционски цитадели във Франция. — Аплодисменти. Минат се усмихваше доволно. — Тази вечер се надяваме да уточним местоположението на поне още два контролни центъра на континента. Но преди това искаме да ви покажем малък спектакъл, доказващ, че мнозина от зрящите могат да използват способностите си и за добро. Пиесата ще ни припомни за мрачните дни преди пристигането на Рефаимите, когато властта е била в ръцете на Кървавия крал. Кралят, изградил дома си върху кръв.

Часовникът удари кръгъл час. Двайсетина развлекатели излязоха един подир друг на сцената. Те щяха да възпроизведат житейската история на Едуард VII, от закупуването на маса за сеанси и петте убийства с нож в покоите му, до бягството от Англия заедно със семейството му. Началото на тъй наречената епидемия и доказателство за нуждата от съществуването на Сцион. Лис също беше там, застанала на заден план. От двете й страни бяха Нел — момичето, което я бе замествало по време на духовния й шок — и още една гадателка на име Лоте. Трите бяха облечени като част от жертвите на Кървавия крал.

В средата на сцената Надзирателят захвърли мантията си, разкривайки под нея одежди на монарх. Сред публиката се разнесоха дюдюкания. Той играеше Едуард в дните му на престолонаследник на кралица Виктория, целият в кожи и скъпоценности. Първата сцена бе в неговата спалня. Разнесе се писклива музика и актьорът, намиращ се най-близо до публиката, се представи като Фредерик Понсънби, Първи барон Сайсънби — личният секретар на Едуард. Действието щеше да бъде представено през неговия поглед.

— Ваше височество — обърна се той към Надзирателя, — не желаете ли да поизлезем навън?

— Къде ти е късото сако, Понсънби?

— Реших да облека фрак, Ваше височество.

— Мислех, че дори ти знаеш — викна Надзирателят с превзето аристократичен английски акцент, — че на лична сутрешна аудиенция винаги се носи късо сако и цилиндър. А и тези панталони са най-отвратителният чифт, който съм виждал през живота си!

Подсвирквания и подигравки сред публиката. И това безнравствено чудовище бе дръзнало да се нарича наследник на кралица Виктория! Понсънби се впусна в монолог:

— И така, след дълго отърсване от многобройните си приумици, като например тези по повод на моя фрак и панталон — смях в залата, — принцът най-сетне потърси разнообразие. Същия този следобед, той ме покани да го придружа на разходка. О, приятели мои! Нямаше мъка на света, която да може да се сравни с тази на кралицата, наблюдаваща как нейният син поема по пътя на злото.

Погледнах през рамо да видя реакцията на Лорда, но той не беше там.

Размяната на остроумия между Едуард и Понсънби продължи доста време. Всяка от сцените бе замислена да покаже Едуард като жесток, похотлив идиот и пълно разочарование за майка си. Неволно се увлякох в сюжета. Ролята му около смъртта на принц Албърт бе преувеличена до чудовищни размери, включвайки дори дуел. Овдовялата кралица Виктория се появи, носейки воал и малка диамантена корона.

— Никога не ще мога, нито ще поискам да го погледна, без да потреперя — призна пред публиката тя. — Той ми е тъй чужд, сякаш е бил подменен в люлката. — Одобрителни възгласи. Тя бе бастион на доброто, последният неопетнен монарх преди чумата. Докато публиката се наслаждаваше на изпълнението на актрисата, аз зорко следях часовника. Бе изминал почти половин час, а аз все още не знаех кога потегля влакът.

Следваше кулминацията на пиесата. Сеансът. На сцената изнесоха червени фенери и когато видях Надзирателя, едва не прихнах. Той наистина се вживяваше в ролята си.

— Земната власт не е достатъчна — нареждаше, почти задъхвайки се от злостното естество на своя образ. Спиритическата маса бе наредена и той описваше кръгове с ръце над нея. — Викторианска епоха, казват? А каква ще бъде Едуардовата епоха? Кой крал би могъл действително да се извиси, обременен от оковите на тленността? — Той се приведе над масата, разтърсвайки я. — Да, елате. Надигнете се от сенките. Минете през портала, о, духове на мъртвите. Вселете се в мен и в моите следовници! Пропийте се в самата кръв на Англия!

Докато говореше, червените фенери слязоха от сцената, носени от облечени в черно хора. Те изобразяваха нашествието от духове. Като се пръснаха из залата, актьорите започнаха да сграбчват зрителите напосоки, карайки ги да пищят. Чумата на неестествеността.

Музиката и врявата станаха твърде силни. Надзирателят не спираше да реди своите заклинания. Главата ми взе да се мае. Насред мрака и бъркотията някой ме улови за ръката.

— Бързо — прозвуча в ухото ми гласът на Лорда. — Ела с мен.

Влязохме в помещението под сцената — тясно, тъмно и претъпкано със сандъци и реквизит. Единствената светлина се процеждаше от тавана — червена, като фенерите. По цялото протежение на едната стена бяха окачени плътни кадифени завеси, скриващи ни от погледите на публиката. Не беше лесно в подобна обстановка да се съсредоточа върху онова, което ме чакаше съвсем скоро.

Тук бе малко по-тихо. Актьорите танцуваха над главите ни, но звуците бяха приглушени от дъските. Лордът се обърна към мен.

— Ти си включена в последното действие на пиесата. В заключителната сцена. — Очите му горяха. — Чух я да говори с Гомейса.

Кожата ми настръхна.

— Бяхме наясно, че това предстои.

— Да.

Знаех за намерението на Нашира от самото начало, но сега, щом го чух изречено от него, то изведнъж доби реални очертания. Част от мен се бе надявала тя да изчака още някой и друг ден, да ми даде шанса да се измъкна с влака заедно с останалите. Но Нашира бе жестока. Разбира се, че ще иска да го стори публично, пред цял Сцион. Не би рискувала да ме остави жива.

Сиянието от очите му правеше сенките още по-дълбоки. Но сега в тях имаше нещо различно — нещо сурово, неуловимо. По краката и стомаха ми пропълзяха хладни тръпки. Отпуснах се върху един сандък.

— Няма как да я победя — казах. — Нейните ангели…

— Не, Пейдж. Помисли. Тя търпеливо чака месеци наред, докато ти успееш да се вселиш в друго тяло. Ако не бе развила това умение, тя нямаше как да го вземе от теб. Затова и те облече в жълта туника, за да е сигурна, че животът ти няма повече да бъде заплашван от Емити. Постави те под закрилата на собствения си годеник. Защо ще полага толкова грижи да те опази, ако ти не притежаваше дарба, която вдъхва у нея не само желание да я притежава, но и страх?

— Ти ме научи как да правя всичко това. Тренировките на ливадата. Пеперудата, сърната. Владеенето на духа. Водеше ме към собствената ми смърт.

— Тя ми възложи да го сторя. Затова и ми позволи да те отведа в „Магдалена“. Но аз нямам намерение да те дам на Нашира. Сторих всичко, за да развия дарбата ти — но заради теб, Пейдж. Не заради нея.

Премълчах. Нямаше нищо за казване.

Лордът хвана крайчеца на завесата и с леки докосвания започна да маха грима ми. Позволих му. Устните ми бяха сковани, кожата — ледена. След няколко минути можех да съм мъртва, носеща се в състояние на безволева сервилност около Нашира. Щом приключи, Лордът отметна косата ми назад. Отново не възразих. Не можех да се фокусирам.

— Не смей да й позволиш да те види уплашена — каза той. — Ти заслужаваш повече. Много повече от онова, което тя смята да направи с теб.

— Не ме е страх.

Взорът му не се откъсваше от мен.

— А трябва. Но не го показвай. За нищо на света.

— Ще й показвам каквото си искам. Не си в положение да ми даваш заповеди. — Отдръпнах глава от ръцете му. — Трябваше просто да ме пуснеш. Да оставиш Ник да ме отведе в Севън Дайълс. Нищо повече. Сега щях да си бъда у дома.

Той приклекна, тъй че очите ни се озоваха на едно ниво.

— Върнах те тук — каза, — защото не можех да намеря сили да се изправя срещу нея без теб. Но по същата причина ще направя всичко възможно, за да се върнеш невредима в цитаделата.

Настъпи мълчание. Не отвръщах лице от неговото.

— Косата ти трябва да бъде прибрана. — Гласът му бе различен, кротък. Той сложи в дланта ми богато украсен гребен. Беше студен на допир. Пръстите ми отказваха да се подчинят.

— Не мисля, че ще се справя. — Поех си бавно, дълбоко дъх. — Ще ми помогнеш ли?

Той не каза нищо, но взе гребена и мина зад мен. Внимателно, сякаш докосваше крехка паяжина, събра косата ми от едната страна на врата, а после я оформи на възел. Не размъкнат и небрежен, както обикновено правех аз, а сложен, изящно сплетен кок. Мазолестите му пръсти преминаваха леко по кожата ми, подреждайки кичурите. По гръбнака ми пробягна едва доловима тръпка. После той пусна косата ми и тя остана вдигната на тила. Допирът му сякаш бе различен. По-топъл. Едва когато видях ръцете му, осъзнах причината.

Лордът не носеше ръкавици.

Пресегнах се и докоснах стегнатата прическа. Невероятно бе как огромни ръце като неговите бяха постигнали подобен резултат.

— Влакът потегля точно в един — изрече в ухото ми той. — Входът е под площадката на ливадата, точно там, където тренирахме.

Откога чаках тези думи.

— Ако тя ме убие, ще трябва да известиш останалите. — В гърлото ми се надигна буца. — Да ги поведеш.

Пръстите му докоснаха рамото ми.

— Няма да се наложи да ги водя аз.

По тялото ми преминаваха тръпки — но не такива, каквито очаквах. Обърнах се да го погледна, а той поправи една непокорна къдрица, като я прибра зад ухото ми. После положи другата си ръка върху корема ми и ме притисна до гърдите си. Топлината му бе успокояваща.

Можех да усетя глада му. Не за аурата ми, за мен. Прислони глава до моята и поглади извивката на шията ми. Сънорамата му бе близо, аурите ни се застъпваха. Шестото ми чувство се усили, поемайки го.

— Кожата ти е студена — каза гърлено. — Никога не съм… — Гласът му замлъкна. Вплетох пръсти в неговите. Държах очите си отворени.

Устните му доближиха брадичката ми. Насочих ръката му към талията си. Допирът му бе мъчително примамлив; не можех да се отдръпна. Не можех да му откажа. Исках това, преди краят да настъпи. Исках да бъда докосвана, да бъда видяна — тук, в тъмната стая, в червената тишина. Повдигнах глава и устните му се сключиха върху моите.

Винаги бях знаела, че рай не съществува. Джаксън ми го бе казвал безброй пъти. Също и Лордът. Имаше само бяла светлина, последната светлина — крайна спирка на ръба на съзнанието, мястото, където всяко нещо намираше своя завършек. А после — кой знае. Но ако имаше рай, усещането там трябваше да бъде такова. Да докосваш етера с голи ръце. Никога не бях очаквала това, не и от него. Нито от когото и да било. Сграбчих раменете му, придърпвайки го към себе си. Той сложи длан върху тила ми. Усещах всеки мазол върху нея. Дъхът му бе горещ. Целувката бе бавна. Не спирай, не спирай. Не можех да мисля за нищо друго, освен за тези думи: не спирай. Ръцете му преминаха по гърба ми, към хълбоците, и ме повдигнаха. Той ме постави върху един сандък. Обгърнах врата му с ръка. Усещах мощния му пулс. Неговият ритъм. Моят ритъм.

Кожата ми гореше. Не можех да спра. Не бях изпитвала нищо подобно в живота си — този трепет в гърдите, тази нужда да докосвам. Устните му разделиха моите. Разтворих широко очи. Спри. Спри, Пейдж. Започнах да отдръпвам глава. Промълвих някаква дума — може би „не“, може би „да“. Може би неговото име. Той взе лицето ми в шепи, прокара палци по бузите ми. Челата ни се докоснаха. Сънорамата ми се възпламени. Маковете избухнаха в пламъци. Не спирай, не спирай.

Измина само миг. Аз погледнах него, а той мен. Един миг. Един избор. Моят избор. Неговият избор. После ме целуна отново, вече по-настойчиво. Позволих му. Ръцете му ме обхванаха, повдигнаха ме. Аз исках това. Наистина. Толкова много. Прекалено много. Пръстите ми ровеха косата му, впиваха се във врата му. Не спирай. Устните му бяха върху устата, очите, раменете ми, ямката на шията ми. Не спирай. Дланите му погладиха бедрата ми. Смели, дръзки движения, пълни с увереност. Подканящи.

Разтворих ризата му. Плъзнах ръка по гърдите му, целунах жилестия врат. Той сграбчи косата ми. Не спирай. Никога не бях докосвала кожата му. Тя бе гладка, гореща и ме караше да искам и останалото от него. Стигнах до гърба и там напипах белезите. Дълбоки, безмилостни резки. Винаги бях знаела, че са там. Белезите на предателя. Той се напрегна под допира ми.

— Пейдж — каза меко, но аз не спрях. От гърлото му се разнесе тих звук и устните му се върнаха върху моите.

Аз нямаше да го предам. Сезон на костите XVIII бе история и тя нямаше да се повтори.

Двеста години бяха повече от достатъчно.

Шестото ми чувство ме изтръгна от мъглата. Отдръпнах се от Лорда. Той задържа ръце върху талията ми, притискайки ме към себе си.

Нашира бе там, полускрита в сенките. Сърцето ми прескочи мъчително, конвулсивно.

Бягай, казваше вцепененият ми мозък, но не можех да бягам. Тя бе видяла всичко. И още го виждаше. Лъщящата ми от пот кожа, подпухналите устни, разчорлената ми коса. Неговите ръце, уловили ханша ми. Разтворената му риза. Пръстите ми, изследващи кожата му. Нямах сили да ги отдръпна, нито дори да отместя поглед.

Лордът ме прикри зад себе си.

— Аз я насилих — каза с нисък, дрезгав глас.

Нашира не отвърна нищо.

Тя пристъпи в смътната светлина, която се процеждаше през завесите. В ръцете си държеше нещо — стъкленицата с цветето. Погледнах в нея и ушите ми зазвънтяха. Сега то бе напълно разцъфнало, странно и прекрасно, с осем росни венчелистчета. Цветето, което преди беше мъртво.

— Не може да има милост — изрече. — Не и за това.

За момент Лордът съзерцаваше растението. После пламтящият му взор се отмести, срещайки нейния.

Нашира пусна стъкленицата на пода. Стъклото се разби на парчета, изкарвайки ме от вцепенението.

Току-що бях разрушила всичко.

— Арктур, ти си мой кръвен консорт. Ти си Лорд Месартим. Но това не биваше да се случва отново. — Тя направи още крачка напред. — Има само един начин да се спре предателството и той е като се даде нагледен пример какво сполетява предателите. Ще окача тялото ти на градските стени.

— По-добре там, отколкото в служба на твоите прищевки — отвърна Лордът, без да помръдне.

— Винаги толкова безстрашен. Или толкова твърдоглав. — Тя докосна с пръсти лицето му. — Ще се погрижа и всичките ти стари съратници да бъдат унищожени.

— Не — показах се иззад гърба му аз. — Не можеш да…

Не успях да довърша. Ударът, който тя ми нанесе, ме повали на земята. Падайки, мярнах ръба на един сандък, който се заби над окото ми, отваряйки рана. Ръцете ми се заровиха право в натрошеното стъкло. Чух Лордът да произнася името ми със задавен от ярост глас — но после се появиха Тубан и Ситула, нейните верни слуги, дошли да се разправят с него. Тубан извади ножа си и го удари с дръжката по главата. Но той не падна. Този път нямаше да коленичи пред фамилията Саргас.

— Ще се разправя с теб по-късно, Арктур. А сега те лишавам от титлата „кръвен консорт“. — Нашира се отдръпна от него. — Тубан, Ситула — отведете го в галерията.

— Да, господарке. — Тубан сграбчи Лорда за гърлото. — Време е да си платиш дълговете, изменнико на плътта.

Ситула също го улови за рамото. Засрамена, че братовчед й е предател. Той не обелваше и дума.

Не, не. Не можеше всичко да свърши така, не и като Сезон на костите XVIII. Той не беше вече кръвен консорт. Беше съсипан. Бях угасила и последния му лъч светлина. Потърсих очите му, мъчейки се отчаяно да видя надежда за спасение, но те бяха тъмни и застинали и единственото, което долових, бе неговото мълчание. Застанали от двете му страни, Тубан и Ситула го повлякоха навън.

Нашира нагази сред натрошените стъкла. Аз останах неподвижно на пода, където бях паднала. Горчива жлъч се надигаше в гърлото ми. Що за глупачка бях. Какво ли изобщо си мислех? Какво правех?

— Часът ти настъпи, сънеброднице.

— Най-сетне. — От раната на главата ми сълзеше кръв. — Твърде дълго чака.

— Трябва да се радваш. Доколкото разбирам, подобните на теб копнеят за етера. Тази вечер ще можеш да се слееш с него.

— Никога няма да получите този свят. — Сега цялото ми тяло се тресеше — от гняв, не от страх. — Може да ме убиете. Да пленете духа ми. Но не и да пленете всички ни. Седемте печата ви очакват. Джаксън Хол ви очаква. Целият синдикат ви очаква. — Вирнах брадичка и я изгледах дръзко в очите. — Желая ви късмет.

Нашира ме дръпна за косата и ме изправи на крака. Лицето й се доближи на сантиметри от моето.

— От теб можеше да стане повече. Много повече. А както се оказва, скоро ще бъдеш нищо. Всичко, което си била, ще стане мое. — С рязко движение на ръката, тя ме тласна в железните обятия на един Рефаим. — Алсафи, отнеси тази торба кокали на сцената. Време е вече да я отървем от духа й.

Нямаше как да разсъждавам, докато Алсафи ме мъкнеше нагоре по стълбите. Върху главата ми бе надяната торба. Устните ми бяха подути, бузите ми горяха. Едва си поемах дъх.

Лордът вече го нямаше. Бях го изгубила. Единственият ми рефаимски съюзник бе заловен заради мен. Нашира нямаше просто да го убие, не и след като бе паднал толкова ниско да докосва човешко същество с голи ръце. Това бе повече от предателство. Целувайки ме, държейки ме, кръвният консорт бе опозорил цялата си фамилия. Той вече не беше достоен кандидат. Не беше нищо.

Алсафи ме стискаше здраво над лакътя. Скоро щях да умра. След по-малко от десет минути щях да се съединя с етера, като всички останали духове. Сребърната ми нишка щеше да се прекъсне. Никога повече нямаше да се върна в своето тяло, тялото, което бях обитавала деветнайсет години. От този миг нататък щях единствено да служа на Нашира.

Смъкнаха торбата от главата ми. Намирах се отстрани на сцената, където пиесата вече приключваше. Двама Рефаими — Алсафи и Теребел — стояха от двете ми страни. Теребел се приведе към мен.

— Къде е Арктур?

— Отведоха го към галерията. Тубан и Ситула.

— Ние ще се погрижим за тях. — Алсафи пусна ръката ми. — От теб се иска само да забавиш кръвния суверен, сънеброднице.

Знаех, че Теребел е на страната на Лорда, но не подозирах за Алсафи. По нищо не личеше двамата да си симпатизират.

Надзирателят побягна в прогизнал от изкуствена кръв костюм, захвърляйки ножа след себе си. Писъците му за милост отекваха сред стените на залата. Сред окуражителните възгласи на публиката група актьори, облечени в сционски униформи, го подгониха навън към улицата. Аплодисментите бяха оглушителни. Те продължиха и когато Нашира се изкачи по стъпалата, появявайки се отново на сцената.

— Благодаря ви за топлото отношение, дами и господа. Радвам се, че пиесата ви е харесала. — Не изглеждаше никак радостна. — За мен ще е удоволствие, преди края на вечерта, да ви представя и кратка демонстрация на това как работи правосъдната система тук, на Шеол I. Една от нашите зрящи показа такова неподчинение, че не може да й се позволи да живее. Подобно на Кървавия крал, тя трябва да бъде прогонена завинаги от нашите владения, там, където вече няма да навреди на никого. Подмолната дейност на ХХ-59-40 има дълга история. Тя произхожда от графство Типерари, дълбоко в аграрния юг на Ирландия — район, печално известен с антидържавните си настроения. — Катал Бел пристъпи неловко от крак на крак. Сред делегатите се дочу мърморене. — След пристигането си в Англия бива незабавно въвлечена в лондонския престъпен синдикат. Вечерта на седми март убива двама други ясновидци — Жандарми, намиращи се на сционска служба. Това е хладнокръвен, жесток акт. Жертвите й умират бавно и мъчително. Още същата нощ е доведена в Шеол I.

Нашира прекоси сцената.

— Надявахме се да я превъзпитаме, да я научим да контролира своята дарба. За нас е болезнено да губим млади зрящи. Болезнено е и за мен да призная, че всичките ни усилия да я насочим в правия път се провалиха. За нашето съчувствие тя се отплати с наглост и бруталност. Това не ни остави друг избор, освен да я изправим пред възмездието на Инквизитора.

Огледах се наоколо. Не видях ешафод, нито бесилка или нещо подобно. Но видях меч.

Кръвта застина във вените ми. Това не беше обикновен меч. Златно острие, черна дръжка. Това бе Гневът на Инквизитора, оръжието, с което обезглавяваха политическите предатели. Използваше се само когато заловяха зрящи шпиони в Уестминстърското архонтство. Аз бях дъщеря на изтъкнат сционски учен. Змия в пазвата на държавата.

Алсафи и Теребел изчезнаха зад кулисите. Останах насаме с Нашира. Тя обърна глава към мен.

— Ела насам, 40.

Подчиних се без колебание.

В залата се разнесе приглушен ропот.

— Предателка! — извика Катал Бел, последван от възгласите на още неколцина. Аз не се обърнах. Доста нагло от страна на Бел да нарича мен предателка.

Вървях с високо вдигната глава, мъчейки се да се съсредоточа единствено върху Нашира. Не поглеждах към публиката, нито към галерията, където бяха отвели Лорда. Спрях на няколко крачки от нея. Тя бавно ме заобиколи. Продължих да гледам право напред, дори когато мина зад гърба ми.

— Може би се чудите как въздаваме справедливост тук. Дали с въже, или с огън, както в старите времена. Ето меча на Инквизитора, доставен специално от цитаделата. — Тя посочи оръжието. — Но преди да замахна с него, искам да ви покажа нещо друго — великия дар на Рефаимите.

Емисарите затаиха дъх.

— Едуард VII е бил любопитен човек. Печално известно е, че се е набъркал в неща, в които не е бивало да се бърка. Опитал се е да контролира сили отвъд човешките познания. Сили, които ние, Рефаимите, познаваме много добре.

Биргита Тядер се бе вторачила в сцената със свъсено чело. Няколко от делегатите, след които и Бел, потърсиха с поглед телохранителите си.

— Представете си най-разпространения вид енергия на земята — Нашира протегна ръка към един близък фенер. — Електричеството. То движи целия ви живот. Осветява градовете и домовете ви. Позволява ви да общувате помежду си. Етерът, Източникът — жизнената сила на Рефаимите — е доста подобен на него. Той може да носи светлина в мрака, познание в невежеството. — Фенерът внезапно се разгоря ярко. — Но когато се използва неправилно, може да унищожава. Да убива. — Светлината изгасна.

— Аз притежавам дарба, която се оказа много полезна през последните две столетия. Някои зрящи показват особено безотговорни умения. Те канализират етера — обиталището на мъртвите — по начини, способни да доведат до насилие и лудост. Именно такъв е бил и Кървавият крал, което е предизвикало трагичната му серия от убийства. Аз съм способна да отстранявам тези опасни отклонения. — Тя посочи към мен. — Ясновидството, подобно на енергията, не може да бъде унищожено, а само прехвърлено. Когато 40 умре, в крайна сметка друг зрящ ще доразвие дарбата й. Но междувременно, държейки я в себе си, аз ще се погрижа тя да не носи вреда.

— Май започна да си измисляш, а Нашира?

Думите неволно се откъснаха от езика ми. Тя се обърна и ме изгледа. Очите й метнаха искри.

— Никога повече няма да проговориш.

Гласът й бе тих.

Рискувах да надзърна към галерията. Беше празна. Долу, под нас, Майкъл мушна ръка в джоба си. У него бе единият от пистолетите.

В дъното на залата се разтвори врата. Теребел, Алсафи и Лордът. Погледите ни се срещнаха над главите на множеството. Златната нишка потрепери. Видях образ на нож — този на пода, който Надзирателят беше захвърлил. Намираше се на метър-два от Нашира. Докато тя се обръщаше с гръб към публиката, духът ми се стрелна през пространството, което ни разделяше. С всеки грам сила, който намерих у себе си, се стоварих върху плутонната й област. Атаката й дойде изневиделица. Придадох на духа си масивна, чудовищна форма, способна да пробие всяка бариера.

Етерът се разтресе. Призраци полетяха през залата на Кметството от всички посоки. Те се присъединиха към мен по краищата на сънорамата й, разкъсвайки древната броня. Петте ангела се опитваха да я защитят, но вече двайсет, петдесет, двеста духа напираха безмилостно и стените започваха да поддават. Аз не губех време. Проправих си път през сенките и се хвърлих в самото сърце на сънорамата й.

Можех да гледам през нейните очи. Помещението представляваше носещ се вихър от цветове и тъма, от огън и светлина, калейдоскоп от неща, които не бях и подозирала, че съществуват. Така ли виждаха Рефаимите? Навсякъде имаше аури. Аз бях зряща, но сега отведнъж ослепях. Очите й отказваха, не желаеха аз да гледам през тях. Те не бяха мои очи. Насилих ги да се отворят, сведох поглед към ръката си. Твърде голяма, облечена с ръкавица. Зрението ми пак се замъгли. Тя се биеше с мен. Побързай, Пейдж.

Ножът. Ножът беше тук. Побързай. Пресегнах се към него. Само помръдването на ръката ми бе като вдигане на тежка гира. Убий я. Ушите ми кънтяха от писъци и странни, нови звуци — гласове, хиляди гласове. Убий я. Новите ми пръсти се сключиха около дръжката.

Да, ножът беше у мен. Замахнах с ръка и с едно движение го забих дълбоко в гърдите си. Емисарите извикаха ужасени. Отново започнах да виждам като в тунел. Всичко примигваше. Завъртях ножа в онова, от което бе направено проклетото тяло на Нашира. Никаква болка. Тя беше безчувствена към острието на незрящите. Забих го отново, целейки се този път отляво, където се предполагаше, че трябва да е сърцето й. Пак нямаше болка. Но когато замахнах за трети път, изведнъж бях изхвърлена от нея.

Духове се пръснаха из залата, угасвайки всяка свещ. Кметството се потопи в хаос. Когато зрението ми се върна, бе тъмно като в рог. Само писъците не преставаха.

После свещите оживяха отново. Нашира лежеше възнак на сцената. Тялото й не помръдваше. Ножът стърчеше, забит до дръжката в гърдите й.

— Господарке! — извика един Рефаим.

Публиката бе притихнала. Ръцете ми се тресяха, докато се влачех по дъските към нея. Погледнах лицето й, лишените от светлина очи. Духовете от Сезон на костите XVIII все още витаеха отгоре, сякаш я чакаха да се присъедини към тях в етера.

После взорът й се изпълни с мъглява светлина. Бавно, главата й се обърна. Започнах да треперя неконтролируемо, докато я наблюдавах как се изправя в пълния си ръст.

— Много умно — каза тя. — Много, много умно.

Продължих да пълзя, пълзя, драскайки с нокти по пода. Пред смаяния ми поглед тя улови ножа и го изтръгна от гърдите си. От публиката долетяха потресени възгласи.

— Покажи ни още. — Капки светлина се отрониха като сълзи. — Нямам никакви възражения.

Тя подхвърли ножа във въздуха. Той увисна там за миг, като закачен на невидима нишка — и после се понесе към мен. Улучи ме по бузата, оставяйки повърхностна рана. Свещите потрепнаха.

Един от ангелите й бе полтъргайст. Рядко се случваше те да могат да въздействат на физическата материя, но бях виждала това и преди. Апорт, както го наричаше Джаксън. Духове, местещи предмети. Кожата ми се покри със студена пот. Не биваше да се боя. Вече веднъж се бях изправяла срещу полтъргайст. Сега духът ми бе зрял, укрепнал. Можех да се защитя.

— Щом настояваш — казах.

Този път нямаше как да я хвана неподготвена. Тя струпа върху сънорамата си всеки слой броня, с който разполагаше. Сякаш две гигантски врати се затръшнаха пред мен и ме запратиха обратно в собственото ми тяло. Сърцето ми замря. Нещо стягаше главата ми, подобно на менгеме. Дочух познат глас, но той потъна сред протяжен, тънък писък.

Трябваше да се движа. Да не спирам. Тя никога нямаше да се откаже да преследва духа ми. Опрях се на лакти, мъчейки се да открия ножа. Очертанията й се мержелееха над мен, приближаваха се.

— Изглеждаш уморена, Пейдж. Откажи се. Етерът те зове.

— Трябва да съм пропуснала обаждането — изрекох едва.

Не бях готова за онова, което последва. Всичките й пет ангела се събраха и се нахвърлиха вкупом срещу мен.

Те отнесоха защитите ми като черна вълна. Извън сънорамата ми главата ми изтрополи върху дъските. Вътре в нея духовете проправяха пътека през всичко, разхвърляйки диря от червени листенца. Пред очите ми се носеха образи. Всяка мисъл, всеки спомен биваха разбити. Кръв, огън, кръв. Загиващо поле. Сякаш гигантска ръка притискаше гръдта ми, приковавайки ме на едно място. В сандък, в ковчег. Не можех да мръдна, да дишам, да мисля. Петте духа минаваха през мен като нож, прерязвайки съзнанието ми, душата ми. Претърколих се настрана, гърчейки се като настъпено насекомо.

Всяко мускулче в мен тръпнеше в спазми. Отворих клепачи. Изгаряща светлина. Единственото, което виждах, бе Нашира, с протегната ръка, държаща проблясващото на свещите острие. После тя изчезна.

С усилие, от което в очите ми избиха сълзи, повдигнах глава от дъските. Майкъл се бе метнал върху гърба й, отдръпвайки я от мен. Държеше нож, с който замахна към шията й, но пропусна на сантиметри. Само с едно движение Нашира го захвърли от сцената. Той се приземи върху един от сервитьорите и двамата се затъркаляха по пода.

Това я забави само със секунда. Този път щеше да ме довърши. Лицето й отново се надвеси над мен и очите й почервеняха. Всичко край мен потъна в мъгла. Тя ме отслабваше, искаше да е сигурна, че няма да използвам духа си отново. Разстройваше връзката ми с етера. Бях мъртва. Тя коленичи край мен и повдигна главата ми върху лакътя си.

— Благодаря ти, Пейдж Махони. — Острието на ножа опря в гърлото ми. — Няма да пропилея този дар.

Това беше. Дори нямах предсмъртна мисъл. Успях само, с последните си останки от енергия, да се взра в очите й.

И тогава се появи Лордът. Той я отблъсна назад, използвайки огромни пълчища духове, които запращаше срещу щитовете й като жонгльор с безброй факли. Мина ми през ума, че ако бях напълно зряща, гледката сигурно щеше да е внушителна. Теребел и Алсафи също бяха с него, имаше и други — дали това беше Плейона? Силуетите им се сливаха. Сънорамата ми изпускаше странни миражи, от които погледът ми мътнееше. После някой ме грабна на ръце и ме понесе от сцената.

Светът се връщаше на проблясъци. В сънорамата ми вилнееше буря — спомени се лееха през нащърбени като мълнии пукнатини, вихрушки носеха откъснати цветя. Съзнанието ми бе ограбено.

Само част от случващото се достигаше до мен. Лордът бе наблизо. Разпознавах сънорамата му, усещах присъствието й до моята. Той ме носеше нагоре към галерията, далеч от онова, което се бе случило за няколкото минути, докато бях в безсъзнание. Щом ме остави на пода, усетих спичащата се върху лицето си кръв. Едва разбирах къде се намирам.

— Дръж се, Пейдж. Трябва да се държиш.

Ръката му приглади косата ми. Гледах лицето му, мъчейки се да накарам чертите му да спрат да се размиват.

Появи се още един чифт очи. Стори ми се, че бяха на Теребел. За кратко изпаднах отново в несвяст, само за да се пробудя с глухо бучене в ушите. Шумът притискаше слепоочията ми. Когато отворих очи, Лордът бе надвесен над мен. Намирахме се в галерията, над суматохата в залата.

— Пейдж — каза той. — Чуваш ли ме?

Звучеше като въпрос. Аз кимнах.

— Нашира — промълвих едва шепнешком.

— Тя оживя. Но също и ти.

Значи още бе жива. Нашира още бе тук. Усетих лек пристъп на паника, но бях твърде слаба, за да реагирам. Нищо не беше приключено.

Отдолу проехтя изстрел. Като изключим неговите очи, виждах единствено тъмнина.

— Там имаше… — Лордът приближи ухо до устните ми, за да ме чуе. — Там имаше полтъргайст. Тя притежава полтъргайст.

— Да. Но ти дойде подготвена. — Пръстът му докосна деколтето ми. — Нали ти казах, че това може да ти спаси живота?

Сиянието от очите му заигра върху медальона — сублимирания предмет, предназначен да отблъсква полтъргайсти. Подаръкът от него, който взех насила и почти никога не носех.

Лордът ме повдигна към гърдите си, придържайки главата ми е длан.

— Пристига помощ — каза много тихо. — Те дойдоха за теб, Пейдж. Седемте печата дойдоха.

Отново ми причерня и шумът се усили. Сънорамата ми се бореше да оцелее. Пораженията бяха жестоки. Ако изобщо започнеше да се възстановява, това щеше да стане след дни. Във всички случаи обаче аз не можех да се движа, а времето изтичаше. Трябваше да стигна до ливадата, да намеря изхода. Да си отида вкъщи. Нищо друго нямаше значение.

Щом вдигнах отново клепачи, ме заслепи ярка светлина. Не от свещи. Опитах да се предпазя от нея, дишайки на пресекулки.

— Пейдж. — Някой улови протегнатата ми ръка. Не Лордът. Някой друг. — Пейдж, миличка.

Познавах този глас. Но той не можеше да е тук. Навярно бе мираж, излязъл от повредената ми сънорама. Но щом усетих допира му, разбрах, че е истински. Главата ми още лежеше в скута на Лорда.

— Ник — промълвих с труд. Той бе облечен в черен костюм и червена вратовръзка.

— Да, sotnos, аз съм.

Погледнах пръстите си. Бяха със сивкав оттенък. Ноктите ми се открояваха върху тях като моравосини петна.

— Пейдж — прошепна припряно Ник. — Просто си дръж очите отворени. Стой с нас, скъпа. Чуваш ли?

— Ти… трябва да вървиш — изхриптях.

— Да, и ти също идваш с мен.

— Хайде, гълъбчета — каза нов глас. — Нямаме време за губене. Ще се погрижим за малката ни изгубена бродница, щом стигнем в цитаделата.

Джаксън.

Не, не. Защо бяха дошли? Нашира щеше да ги види.

— Дотогава ще е твърде късно. — Същата пронизваща светлина блесна в очите ми. — Липсва реакция на зениците. Церебрална хипоксия. — Една ръка отметна косата от лепнещото ми чело. — Къде, по дяволите, е Даница?

Не можех да разбера защо Лордът не говори. Той беше тук, усещах го.

Още едно затъмнение. Когато зрението ми се върна, нещо покриваше носа и устата ми. Разпознах мириса на пластмаса — дихателния апарат, портативната версия на животоподдържащата система на Дани. Наблизо имаше още сънорами, скупчени край мен. Ник ме взе в прегръдките си, придържайки маската върху лицето ми. Поглъщах кислорода с натежала глава. Никога в живота си не се бях чувствала толкова разбита.

— Не се получава. Сънорамата й е увредена.

— Влакът няма да ни чака, Ник — рече натъртено Джаксън. — Ще се наложи да я носиш. Хайде, да тръгваме.

И тогава, за пръв път от няколко минути насам, Лордът проговори.

— Аз мога да й помогна.

— Не я доближавай — предупреди го Ник.

— Няма друг начин. НОБ всеки момент ще тръгнат откъм моста. Те ще забележат аурата ви незабавно, доктор Нигорд. Репутацията ви в Сцион ще бъде съсипана. — Той ги погледна. — Пейдж ще умре, ако не направите нищо. Сънорамата й може да се поправи, но трябва да се действа бързо. Не искате да изгубите сънебродницата си, нали Бели заклинателю?

— Откъде знаете името ми? — подскочи като ужилен Джаксън. Не го виждах в тъмното, но усетих внезапната промяна в сънорамата му, издигнатите защитни стени.

— Имаме си своите начини.

Думите им достигаха до мен само като последователност от звуци, неразбираема, лишена от смисъл. Ник се наведе над мен, усетих топлото ми дихание.

— Пейдж — изрече в ухото ми. — Този мъж твърди, че е способен да те излекува. Мога ли да му имам доверие?

Доверие. Разпознавах тази дума. Пропито със слънце цвете на границата на възприятието, зовящо ме от един друг свят. От един различен живот, преди полето е маковете.

— Да.

Веднага щом го казах, Лордът приближи до мен. Над рамото му виждах Плейона.

— Пейдж, искам да свалиш цялата си духовна защита. Ще го направиш ли сега?

Сякаш имах някаква останала защита. Той пое един флакон от облечената в ръкавица ръка на Плейона. На дъното му имаше малко амарант. Белязаните. Навярно се бяха запасявали е него, пестили всяка капка от скъпоценната течност. Той сложи малко под носа ми, намаза и устните ми. Под кожата ми се просмука топлина. Самият етер сякаш ме викаше, настояваше да отворя съзнанието си. Обхвана ме гореща вълна, разкъсаните ръбове на сънорамата ми започнаха да се съединяват. Лордът прокара палец по бузата ми.

— Пейдж?

Аз примигнах.

— Добре ли си?

— Да — казах. — Така мисля.

Седнах, после се опитах да стана. Ник ми помогна да се изправя на крака. Болка нямаше. Примигнах и разтърках очи, мъчейки се да свикна с тъмнината.

— Как, за бога, се озовахте тук? — попитах, сграбчвайки го за раменете. Не можех да откъсна поглед от него. Наистина беше тук, беше истински.

— Заедно със сционската делегация. Ще ти обясня по-късно. — Той ме прегърна силно. — Хайде, да се махаме от тук.

Джаксън стоеше на няколко крачки встрани, стиснал бастуна си с ръце. От двете му страни бяха Даница и Зийк. Всички носеха дрехи със сционски цветове. От другата страна на галерията Надин стреляше безразборно по емисарите с пистолета си. Двамата Рефаими ме наблюдаваха.

— Лорде — попитах, поемайки дълбоко дъх, — колко… колко време ни остава?

— Петдесет минути. Трябва да вървите.

По-малко от час. Колкото по-бързо стигнехме влака, толкова по-скоро можех да пусна сигналната ракета за останалите зрящи.

— Надявам се все още да си наясно на чия страна играеш, Пейдж — каза Джаксън, оглеждайки ме от глава до пети. — Почти ме накара да се усъмня с онова твое малко изпълнение в Лондон.

— Виж, наоколо умират хора — сопнах му се аз. — Умират зрящи. Не може ли да забравим случката за момент и да се погрижим как час по-скоро да се измъкнем от тук?

Той така и нямаше шанс да ми отговори. Група Рефаими нахълтаха в галерията, тласкайки пред себе си маса от духове. Лордът и Плейона преградиха пътя им.

— Тръгвайте! — викна Лордът.

Бях разкъсана на две. Джаксън вече се спускаше по стълбите, следван от останалите.

— Пейдж, хайде! — подкани ме Ник.

Плейона възпря първата вълна. Лордът се обърна към мен.

— Бягай. Стигни Порт Медоу. Ще се срещнем там.

Нямах друг избор. Не можех да го принудя да тръгне с мен; оставаше ми само да го послушам и да се надявам, че постъпвам правилно. Ник ме сграбчи за ръката и двамата се устремихме към изхода на Кметството. Времето ни притискаше безмилостно.

Харлита и Рефаими се бяха устремили към улицата. Фоайето бе задръстено от паникьосани делегати и техните телохранители. Смесихме се с общия поток. В този миг етерът потрепери и аз спрях. Обърнах се обратно към залата. Нещо не беше наред. Преди да осъзная какво правя, вече тичах нагоре по широките каменни стъпала.

— Къде тръгна, по дяволите? — викна подире ми Джаксън.

— Просто отидете при влака — отвърнах, без да се обръщам. Не чух отговора му, но Ник ме настигна и ме хвана за лакътя.

— Какво правиш?

— Върви с Джаксън.

— Не можем да се бавим повече. Ако НОБ видят аурата ми…

Той млъкна, щом влязохме в опустялата зала.

Мракът изпълваше всяко кътче от нея. Повечето свещи бяха угаснали, но три от червените фенери все още светеха на местата, където бяха паднали. Драпериите от изпълнението на Лис лежаха на две безформени купчини. Обърнах се към тях, долавяйки смътното потрепване на сънорама. Претичах през мраморния под и се хвърлих на колене.

— Лис — докоснах я по лицето. — Лис, добре ли си?

Какво търсеше тук, вътре? Косата й лепнеше от кръв. Не можеше да е мъртва, не и след толкова усилия да я спасим, не и след всичко, което бяхме направили заедно. Не биваше да умира. Себ бе умрял, защо трябваше и тя да го последва?

Клепачите й съвсем леко се повдигнаха. Още бе облечена в костюма на една от жертвите на краля. Щом ме видя, устните й се извиха в мимолетна усмивка.

— Ей — изрече немощно. — Съжалявам, че… закъснях.

— Не — стиснах ръката й. — Не смей да умираш, Лис, чуваш ли? Моля те. Веднъж вече почти те изгубихме. Не ни го причинявай отново.

— Радвам се, че някой го е грижа.

Очите ми се наляха със сълзи — студени, потрепващи сълзи, които не искаха да паднат. От устата й рукна кръв. Не можех да кажа къде свършва сценичната кръв и къде започва нейната.

— В-вървете — простена тя. — Направете каквото аз н-не можах. Исках само да… да се върна у дома.

Главата й клюмна настрана. Пръстите й се отпуснаха в моите, а духът й се изплъзна към етера.

Останах така за минута, вторачена в тялото. Ник, със сведен поглед, покри лицето й с част от драперията. Лис си отиде. Нарочно си го повторих наум. Лис си отиде, също като Себ. Ти не ги спаси и сега тях вече ги няма.

— Трябва да изречеш тренодията — промълви Ник. — Аз не знам името й, sotnos.

Беше прав. Лис не би искала да остане тук, в своя затвор.

— Лис Раймор — надявах се, че това е пълното й име. — Оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.

Духът й изчезна.

Не можех да я гледам повече. Това не бе Лис, а само нейната обвивка, сянката в света, който бе оставила след себе си.

Ракетният пистолет лежеше под студената й длан. Нейна бе задачата да даде сигнала. Внимателно го измъкнах измежду пръстите й.

— Тя не би искала да се откажеш. — Ник ме наблюдаваше, докато проверявах дали е зареден. — Поне ти няма да свършиш като нея.

— О, не съм толкова сигурен.

Познавах този глас. Не виждах Гомейса Саргас, но стените отекнаха от думите му.

— Ти ли я уби, Гомейса? — изправих се на крака аз. — Доволен ли си сега, когато най-сетне е мъртва?

Тишината бе изобличаваща.

— Не ти подобава да се криеш в сенките, Гомейса — изрече някой зад мен. Озърнах се. Лордът бе влязъл в залата, а погледът му бе прикован нагоре към галерията. — Освен, разбира се, ако не се боиш от Пейдж. Отвън градът гори. Фасадата на вашата власт вече е срината.

Ехиден смях. Цялата се напрегнах.

— Не ме е страх от Сцион. Те ни сервираха света си върху сребърен поднос, Арктур. Сега настъпи време да вечеряме.

— Върви по дяволите — казах.

— Не ме е страх и от теб, 40. Защо бихме се плашили от смъртта, след като ние сме смъртта? Освен това, да се махна от този гниещ свят — вашия малък свят на цветя и плът, — би било почти блаженство. Само да нямахме още толкова много работа тук. — Приближаващи стъпки. — Няма как да убиеш смъртта. Нима би могла да изгориш слънцето или да удавиш океана?

— Сигурна съм, че ще се намери някакъв начин — отвърнах.

Гласът ми бе твърд, но инак цялата треперех — и аз самата не знаех дали от гняв, или от страх. Зад Лорда застана още един Рефаим. Придружаваше го и Теребел.

— Бих искал да си представите нещо — продължи Гомейса. — Особено ти, Арктур. Предвид на това колко много имаш за губене.

Лордът не каза нищо. Опитах се да определя откъде идва гласът. Някъде над мен. Галерията.

— Бих искал да си представите пеперуда. Сещате се — пъстроцветна, с преливащи крила. Тя е прекрасна. Ненагледна. А после вземете молеца. И той приема същата форма — но колко различен е само! Блед, немощен, грозен. Жалко, саморазрушително създание. Не може да управлява дори себе си. Види ли огън, устремява се към него, търсейки топлината. И щом достигне пламъка, изгаря. — Гласът му ехтеше отвсякъде. Изпълваше слуха ми, главата ми. — Така гледаме ние на вашия свят, Пейдж Махони. Като на кутия с молци, чакаща само да бъде изгорена.

Сънорамата му бе толкова близо. Подготвих духа си. Не ме беше грижа колко жестоко ще го нараня. Той бе убил Лис; сега аз щях да убия него. Лордът ме улови за китката.

— Недей. Ние ще се погрижим за него.

— Искам аз да го направя.

— Не можеш да отмъстиш за нея, сънеброднице. — Плейона гледаше по посока на врага. — Върви на ливадата. Времето изтича.

— Да, върви на ливадата, 40. Хвани нашия влак за нашата цитадела. — Гомейса се показа иззад колоните. Очите му бяха налети със свежа аура — последната, която бе взел от Лис Раймор. — Толкова ужасно ли беше тук, 40? Ние ти предложихме своето убежище, своята мъдрост, дадохме ти нов дом. Тук ти не беше неестествена — вярно, по-низшестояща, но имаща своето място. Докато за Сцион си само симптом на чумата. Обрив върху тънката им кожа. — Той протегна скритата си в ръкавица ръка. — Там нямаш дом, сънеброднице. Остани при нас. Виж какво се таи в дълбините.

Мускулите ми се напрегнаха до скъсване. Той гледаше право към мен — в очите ми, в сънорамата ми, в най-тъмните ми кътчета. Знаеше, че думите му имат смисъл. Познаваше добре извратената им логика; бе разчитал на нея в продължение на два века, използвайки я, за да изкушава слабите. Преди да успея да му отговоря, Лордът ме блъсна с ръка и ме събори на земята. Извито острие прелетя със звън край рамото му, над главата ми. Не го бях видяла в мрака. Докато падах на пода, той се втурна към Гомейса. Теребел и другият Рефаим затичаха след него, като надаваха страховити звуци, събирайки свити от духове. Ник ме сграбчи, за да ме изправи, но аз не усещах ръцете му. Усещах единствено етера, където танцуваха Рефаимите.

Въздухът около мен изтъня като сребрист воал. Не виждах четиримата биещи се, но долавях техните движения. Всяко напрягане на мускул, всяка стъпка и обръщане изпращаха вибрации през етера. Те танцуваха на ръба на живота. Танц на титани, танц на смъртта.

Загиналите от Сезон на костите XVIII все още витаеха наоколо. Теребел събра около трийсет от тях и ги запрати по посока на колоните. Сплетени един в друг, те се стовариха върху сънорамата на Гомейса. Никой зрящ не би оцелял след подобен удар.

Неговият смях се извиси до тавана. С едно махване на ръката той разпръсна множеството; духовете се разлетяха из цялата зала като късчета от раздробено огледало. Тялото на Теребел бе захвърлено срещу една колона като парцалена кукла. В омръзналия въздух се разнесе кухият трясък на кост, срещнала мрамор. Когато другият Рефаим се нахвърли срещу него, той просто вдигна рязко ръка. Движението запрати нападателя върху сцената. Дъските се разцепиха под тежестта му и той пропадна през тях.

Отстъпих назад, подхлъзвайки се върху кървавия под. Нима Гомейса бе някакъв вид полтъргайст! Явно можеше да използва апорт — да движи неща, без да ги докосва. При тази мисъл сърцето заби лудешки под ребрата ми. Той можеше да ме размаже в стените или тавана, когато си поиска.

Остана единствено Лордът. Той се обърна с лице към противника си, страховит в сумрака.

— Е, заповядай, Арктур — рече Гомейса, разпервайки широко ръце. — Дойде време за разплата.

И тогава сцената се взриви.