Саманта Шанън
Сезонът на костите (3)

2
Лъжкинята

Вмъкнах се в апартамента и метнах якето си на закачалката. Жилищният комплекс „Златен полумесец“ си имаше пазач на име Вик, но когато влизах, той тъкмо се намираше на обиколка, затова не видя смъртнобледото ми лице, нито треперещите ръце, с които извадих картата си за достъп.

Баща ми седеше във всекидневната. От антрето мярнах обутите му в чехли крака, опрени върху отоманката. Гледаше „Сционско око“, новинарския канал, който се излъчваше във всички цитадели. Скарлет Бърниш тъкмо съобщаваше от екрана за временното спиране на метрото в I Кохорта.

Никога не можех да слушам гласа й без вътрешно потреперване. Тя беше едва двайсет и пет годишна, най-младият Велик говорител в историята — помощничка на Великия инквизитор, посветила гласа и ума си в служба на Сцион. Хората я наричаха курвата на Уийвър, вероятно от ревност. Имаше гладка кожа, необятни устни и предпочиташе дебелите, червени очни линии. Те пасваха на цвета на косата й, която носеше прибрана отзад на врата. Високите яки на роклите й неизменно ми навяваха мисълта за бесило.

Новини от света. Беноа Менар, Великият инквизитор на Френската република, ще посети инквизитор Уийвър за честването на Ноемврийския празник тази година. Осем месеца преди визитата, Архонтството вече прави съответните приготовления за бележитото събитие.

— Пейдж?

— Здрасти, татко.

— Ела, седни при мен.

— Само секунда.

Махнах шапката си и се упътих право към банята. Коленете ми се тресяха. Току-що бях убила. Бях погубила човек. Джаксън винаги бе казвал, че съм способна на това — на безкръвно убийство, но аз не го приемах сериозно. А ето че сега бе факт. И още по-лошо, бях оставила улики — един жив свидетел, както и електронния си четец, изпаднал някъде в бъркотията и целия покрит с моите отпечатъци. За НитроМилост не можеше да става и дума. Очакваха ме уредите за изтезание, а след тях — въжето.

Щом затворих вратата след себе си, начаса се изповръщах в клозетната чиния. Докато избълвам всичко, освен собствените си органи, отмалях така, че едвам се изправих на крака. Смъкнах всичките си дрехи и влязох под душа. Кожата ми се зачерви под изгарящите струи.

Този път бях отишла твърде далеч. Не просто бях докоснала чуждите сънорами, но бях нахлула в тях.

Джаксън щеше да е във възторг.

Затворих очи. Виждах сцената във вагона отново и отново. Нямах за цел да ги убивам, исках само да ги поразтърся — колкото да получат мигрена, най-много кръвотечение от носа. Да отвлека вниманието им.

Но нещо ме бе хвърлило в паника. Страхът да не ме заловят. Да не стана поредната анонимна жертва на Сцион.

Помислих за Линуд. Зрящите никога не се защитаваха един друг, освен ако не бяха от една и съща банда, но при все това неговата смърт ми тежеше. Седнах на пода, придърпах колене под брадичката си и обгърнах пулсиращата си глава с ръце. Само ако бях действала по-бързо. Ето че сега имаше един полудял и двама мъртви, като аз най-вероятно щях да съм следващата. Но не можех вечно да се крия тук. Рано или късно щяха да ме открият.

Сцион имаше отработена процедура за задържане при подобни случаи. След като огледаха местопроизшествието и разпитаха евентуалните свидетели, щяха да повикат знахар — експерт по етерните медикаменти, който с помощта на отвара от синя богородичка временно щеше да извика спомените на обезумелия, позволявайки те да бъдат видени. След като запишеха интересуващите ги части, щяха да евтаназират мъжа и да предадат тялото му на моргата в ІІ-6. После щяха да ги прегледат, търсейки лицето на престъпника. И да видят мен.

Арестите невинаги се извършваха нощем. Понякога те хващаха и посред бял ден, щом си покажеш носа на улицата. Светване с фенерче в очите, инжекция във врата и толкова. Поредният безследно изчезнал.

Но сега не можех да мисля за бъдещето. Нова вълна от болка прониза черепа ми, връщайки ме в настоящето.

Прехвърлих опциите си наум. Можех да се върна в бърлогата на Джаксън и да се спотайвам там известно време, но от Отдела за бдителност щяха да ме търсят. Само щях да изложа бандата на излишен риск. Освен това метрото бе затворено и нямаше как да стигна обратно до 4-та Секция. Нелегално такси трудно щеше да ме качи, а и нощно време системите за сигурност бяха десет пъти по-трудни за избягване.

Можех да отседна при някоя приятелка, но всичките ми познати извън Севън Дайълс бяха незрящи — бивши съученички, с които почти не поддържах връзка. Щяха да решат, че съм се чалнала, ако им кажех, че ме гони тайната полиция, защото съм убила някого с духа си. И почти със сигурност щяха да ме издадат.

Загърната в един стар халат, зашляпах с боси крака към кухнята, където сложих джезвето върху печката. Винаги го правех, щом се приберях у дома, и сега не биваше да нарушавам навика. Баща ми беше оставил отвън любимата ми порцеланова чаша, тази с надписа СГРАБЧИ ЖИВОТА ЗА КАФЕТО. Никога не бях харесвала ароматизирания кислород, или Аромакис, сционската алтернатива на алкохола. Поне кафето все още беше легално, макар че се правеха проучвания дали кофеинът не отключва ясновидството. Но пък, от друга страна, СГРАБЧИ ЖИВОТА ЗА АРОМАКИСА не звучеше толкова привлекателно.

Начинът, по който бях използвала духа си, явно ми се отразяваше зле. Едва държах очите си отворени. Докато доливах мляко в чашата си, погледнах навън през прозореца. Баща ми имаше безупречен вкус, що се отнасяше до вътрешния дизайн, както и достатъчно пари, за да си позволи ексклузивния и добре охраняван квартал Барбикан^[1]. Апартаментът бе свеж и просторен, пълен със светлина. В антретата се носеше аромат на потпури. Всяко помещение имаше големи правоъгълни прозорци, най-големият от които беше във всекидневната — ефектна панорама, покриваща цялата западна стена, до изисканите френски врати, през които се излизаше на балкона. Като дете често наблюдавах оттук залеза на слънцето. Отвън на длъж и шир се простираше цитаделата. Над нашия комплекс се извисяваха трите модернистични небостъргача, населявани от белите якички на Сцион. На върха на Лодърдейл Тауър^[2] бе инсталиран предавателният екран на район І-5. От него в неделя вечер прожектираха публичните обесвания. В момента той излъчваше само неподвижната емблема на Сцион — червен, подобен на котва знак и една-единствена дума в черно: СЦИОН, всичко това върху клинично бял фон. Виждаше се също и онзи ужасен девиз: НЯМА ПО-БЕЗОПАСНО МЯСТО.

По-скоро нямаше по-опасно място. Поне не и за нас.

Отпивах от млякото с кафе и гледах известно време символа, пращайки го мислено по дяволите. После измих джезвето, налях си чаша вода и тръгнах към стаята си. Трябваше да се обадя на Джаксън.

Баща ми ме пресрещна в коридора.

— Пейдж, почакай.

Аз се спрях.

Ирландец по рождение, с буйна огненочервена коса, той работеше в отдела за научни изследвания на Сцион. През свободното си време обичаше да драска формули в електронния си бележник или да се превъзнася по темите на клиничната биохимия, една от неговите две специалности. Човек никога не би казал, че сме баща и дъщеря.

— Здрасти — казах отново. — Съжалявам, че закъснях. Наложи се да поработя извънредно.

— Няма нужда да се извиняваш. — Той махна с ръка към всекидневната. — Ела, ще ти сложа нещо да хапнеш. Виждаш ми се поотслабнала.

— Нищо ми няма. Просто съм изморена.

— Знаеш ли, днес четох статия за кислородните барове. Отново инцидент в ІV-2. Ниски заплати, замърсен кислород, припаднали клиенти, изобщо неприятна история.

— Централните заведения са по-различни, честно. Посетителите очакват качество. — Той мълчаливо подреждаше масата. — При теб как върви?

— Нормално. Виж, Пейдж, относно тази твоя работа в бара…

— Какво за нея?

Дъщеря, работеща в най-ниските ешелони на цитаделата. Можеше ли да има нещо по-неловко за човек в неговото положение? Как ли се чувстваше, когато колегите го разпитваха за децата, очаквайки да е отгледал доктори или адвокати. Какво ли си шушукаха зад гърба му, щом узнаеха с какво се занимавам? Но това бе една дребна, щадяща лъжа. Той никога нямаше да понесе истината — че всъщност съм дегенерат, престъпник.

И убийца. Само при мисълта ми призляваше.

— Вече си голяма и сама си вземаш решенията, но още не е късно да кандидатстваш в университета. Тази работа е задънена улица. Ниско заплащане, никакви перспективи. Докато с висше образование…

— Не. — Гласът ми прозвуча по-твърдо, отколкото възнамерявах. — Изборът си беше мой и не съжалявам за него.

Още помнех последния си разговор с класната ръководителка в гимназията.

— Съжалявам, че реши да не продължиш образованието си, Пейдж — бе казала тя, — но може пък да е за добро. Напоследък имаше доста продължителни отсъствия, което не подобава на една благовъзпитана млада дама. Ето ти препоръките за работа. — Тя ми подаде тънка папка с кожена подвързия и емблемата на училището. — Преподавателите са отбелязали способностите ти по предметите Физическо обогатяване, Френски език и Сционска история.

Изобщо не ме беше грижа. Открай време мразех училището: униформите, догмата. Напускането му бе най-приятният момент от цялото ми образование.

— Бих могъл да уредя нещо, ако прецениш — упорстваше баща ми. Толкова му се искаше да ме вкара в правия път.

— Сцион не поощрява връзкарството — отвърнах. — Би трябвало да го знаеш.

— Навремето аз нямах твоя избор, Пейдж. — Бузата му леко потрепна. — Не можех да си позволя лукса.

Не ми се щеше да продължаваме този разговор за минали неща.

— Още ли живееш с приятеля си? — смени темата той.

Лъжата за приятеля ми определено беше грешка. Откакто го бях измислила, той постоянно искаше да се запознае с него.

— Не, скъсахме. Нещата не вървяха. Но всичко е наред. Нанесох се в апартамента на Сюзет — нали я помниш?

— Сюзи от училище?

— Да.

Докато говорех, кинжалът от болка отново прониза слепоочието ми. Не можех да го чакам, докато приготви вечерята. Трябваше да се обадя на Джаксън, да му разправя за случилото се. Още сега.

— Всъщност малко ме боли глава — казах. — Ще имаш ли нещо против, ако си легна по-рано?

Той приближи към мен и улови брадичката ми е ръка.

— Постоянно имаш тези главоболия. Много се преуморяваш. — Прокара палец по челото ми, по сенките под очите. — Защо не се настаниш тук при мен, на дивана. По телевизията дават хубав документален филм…

— Може би утре — отблъснах нежно ръката му аз. — Намира ли ти се ли случайно аналгин?

— В шкафчето в банята — кимна той след секунда. — Като се наспиш, ще ти направя ирландска закуска с наденички и яйца, става ли? Искам да ми разкажеш всички новини около теб, пчеличке.

Изгледах го учудено. Не ми беше приготвял закуска от дете, нито ме бе наричал с този прякор, откакто бяхме напуснали Ирландия. Преди десет години. Преди цял един живот.

— Пейдж?

— Да, добре. Ще се видим утре сутринта.

Обърнах се и тръгнах към стаята си. Баща ми не каза нищо повече. Остави вратата открехната, както правеше всеки път, щом се приберях у дома. Никога не бе имал представа как да се държи покрай мен.

Спалнята за гости бе топла и задушна. Моята стара стая. Бях се преместила в Севън Дайълс веднага след училище, но баща ми така и не бе взел наемател. Нямаше нужда от него. Официално все още се водех, че живея тук. Беше по-лесно, отколкото да сменям регистрацията си. Отворих балконската врата. По кожата ми преминаваха студени и горещи вълни, а в очите си изпитвах странно напрежение, сякаш бях гледала срещу светлината с часове. Единственото, което виждах, бяха лицата на жертвите ми — и празнотата, лудостта в израза на онзи, когото бях оставила жив.

Пораженията се случиха за броени секунди. Духът ми бе не само разузнавач, но и смъртоносно оръжие. Джаксън отдавна чакаше това.

Намерих мобилния си и набрах номера на бърлогата. Той вдигна още на първото позвъняване.

— Виж ти, виж ти! На кого му е домъчняло за мен. А аз вече мислех, че си ме зарязала за уикенда. Да не би да реши, че всъщност нямаш нужда от почивка? Разбира се, за какво ти е притрябвала. Как ще издържа цели два дни без своята бродница. Имай сърце, миличка. Съгласна си, нали? Отлично. Впрочем попадна ли вече на дирите на Джейн Рочфорд^[3]? Ще ти преведа още една-две хилядарки, ако ти трябват. Само не ми казвай, че онова нафукано копеле Дидиън ще докопа не само Ан Нейлър, но и…

— Убих човек.

Тишина.

— Какъв човек? — Гласът на Джаксън прозвуча странно.

— Жандарм. Опитваха се да задържат някакъв медиум.

— Значи уби Жандарма.

— Да. Единия.

— А другия? — изхриптя той.

— Изпратих го в плутонната му област.

— Чакай, да не си го направила със своя…? — Когато не отговорих нищо, той започна да се смее. Чух го как пляска с длан по бюрото си. — Най-сетне. Най-сетне! Пейдж, чародейке моя, ти си го направила! Онези сеанси са били само пилеене на таланта ти, бога ми. Значи въпросният мъж — Жандармът — сега е обикновен зеленчук?

— Да — преглътнах. — Уволнена ли съм?

— Уволнена? Всемогъщи цайтгайст, разбира се, че не! От години чакам този миг. Ти разцъфтя като благоуханно цвете, кукличке моя. — Представих си го как пуфка тържествуващо с пурата си. — Тъй, тъй, значи моята сънебродница най-сетне нахлула в чужда сънорама. И то само след три години практика. Кажи ми — успя ли да спасиш зрящия?

— Не.

— Не?

— Те имаха три полтъргайста.

— О, хайде стига. Никой медиум не може да контролира три полтъргайста.

— Но този го правеше. Мисля, че беше оракул.

— Аматьори — прозвуча ехидният му смях.

Погледнах през прозореца. Върху екрана на небостъргача се бе появило ново съобщение: ИЗВЕСТЯВАМЕ ВИ ЗА ИЗВЪНРЕДНИ ЗАБАВЯНИЯ В ДВИЖЕНИЕТО НА МЕТРОТО.

— Затворили са метрото — казах в слушалката. — Мъчат се да ме открият.

— Не се паникьосвай, Пейдж, няма полза от това.

— Е, дано ти имаш някакъв план. Целият транспорт е парализиран. Трябва някак да се измъкна оттук.

— На твое място не бих се тревожил. Дори да опитат да извадят спомените на оня Жандарм, мозъкът му ще е като изпържено тесто. Сигурна ли си, че си го пратила чак в плутонната му област?

— Да.

— Тогава ще са им нужни поне дванайсет часа, за да се докопат до нещо. Учуден съм, че нещастникът изобщо е жив.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че е по-добре да не се буташ в ръцете на хайките. Стой кротко при сционския си татко, там ще си в най-голяма безопасност.

— Но те разполагат с адреса. Не мога просто да чакам да дойдат и да ме арестуват.

— Бъди спокойна, прекрасна моя, никой няма да те арестува. Сега забрави тревогите, наспи се хубаво, а утре преди обяд ще изпратя Ник с колата да те вземе. Как ти звучи?

— Не ми харесва.

— Не е необходимо да ти харесва. Не забравяй, сънят разхубавява, не че ти имаш нужда. Между другото, ще ми направиш ли една услуга? Отбий се, моля те, при Минти на Гръб Стрийт^[4] и вземи онези елегии на Джон Дън, става ли? Не мога да повярвам, че духът му отново се е появил, това е абсолютно…

Затворих телефона.

Джаксън беше копеле. Гений наистина, но иначе двулично, стиснато, коравосърдечно копеле, подобно на всички босове. Но към кого другиго можех да се обърна? Той бе просто по-малката от двете злини.

Неволно се усмихнах при мисълта. Що за свят бе този, в който Джаксън Хол бе по-малката злина?

Не ми беше до сън. Трябваше да се приготвя. В едно от чекмеджетата ми, под купчина дрехи, имаше джобен пистолет. До него лежеше копие от първото издание на брошурата на Джаксън „За същината на неестествеността“. В нея се изброяваха всички основни типове зрящи според неговата класификация. Моята книжка бе изпъстрена със собствените му анотации — бележки, идеи, телефонни номера. Заредих пистолета и измъкнах раницата си изпод леглото. Тя съдържаше аварийния ми комплект, чакащ вече от две години деня, в който щеше да ми се наложи да бягам. Пъхнах и брошурата в предния джоб. Не биваше да я откриват в бащиния ми дом.

После легнах по гръб, напълно облечена, с оръжието в ръка. Далеч отвън, някъде в мрака, се разнесе гръм.

Явно накрая все пак съм заспала, защото, когато се събудих, нещо не беше наред. Етерът бе твърде пренаселен. Имаше зрящи в сградата, на стълбището. Не старата госпожа Херън от горния етаж, която ползваше проходилка и винаги вземаше асансьора, а мъже, обути в ботуши.

Група за задържане.

Бяха дошли за мен.

Начаса скочих, навлякох якето и нахлузих ботушите и ръкавиците си с треперещи ръце. На това ме беше обучил Ник: да си плюя на петите и да бягам колкото ми държат краката. Можех да стигна и до гарата, ако опитах, но това щеше да изцеди силите ми до капка. По-добре да хванех някое нелегално такси, което да ме откара до 4-та Секция. За няколко лири в повече те качваха всекиго, без да питат дали е зрящ и от кого се крие.

Метнах раницата на гърба си, мушнах пистолета в джоба на якето и отворих балконската врата, която се бе захлопнала от вятъра. По дрехите ми заплющя дъжд. Прекосих балкона, качих се на перваза пред кухнята, улових се за стрехата и с едно набиране се озовах на покрива. Докато те достигнат апартамента, вече бях започнала да тичам.

Тряс! Това беше вратата. Не си бяха направили труда да звънят. Миг по-късно в нощта проехтя изстрел. Насилих се да не спирам. Не можех да се обръщам назад. А и те никога не убиваха незрящи без причина, още повече служители на Сцион. Най-вероятно бяха стреляли с транквилант по баща ми, за да не им се пречка, докато ме арестуват. Щеше да им трябва нещо много, много по-силно, за да повалят мен.

В квартала цареше тишина. Огледах района от ръба на покрива. Охранителят не се виждаше, явно тръгнал отново на своите обиколки. Скоро забелязах полицейската камионетка със затъмнени стъкла, чакаща със запалени фарове. Ако човек си направеше труда да погледне задните й врати, щеше да види символа на Сцион.

Внимателно се прехвърлих върху корниза на сградата. Беше рисковано хлъзгав. Обувките и ръкавиците ми имаха добро сцепление, но трябваше да си отварям очите на четири. С притиснат до стената гръб запристъпвах към пожарната стълба. От дъжда косата залепваше по лицето ми. Изкачих се до балкона от ковано желязо на мансардния етаж, където разбих резето на малък прозорец. Претичах през пустия апартамент, после три етажа надолу по стълбите и се озовах пред външния вход. Трябваше да се измъкна на улицата, да се изгубя в тъмните пресечки.

Червени светлини на стопове. Колата на НОБ бе паркирана точно отпред, отрязвайки пътя ми за бягство. Отстъпих и затръшнах вратата, което активира заключващия механизъм. С тресящи се ръце грабнах брадвата от пожарното табло, разбих един приземен прозорец и се измъкнах в малкия вътрешен двор, порязвайки дланите си на стъклата. Озовах се пак под дъжда и се закатерих трескаво по улуци и первази, докато, останала без дъх, не достигнах покрива.

И тук сърцето ми слезе в петите. Наоколо гъмжеше от мъже в червени ризи и черни якета. Няколко фенера начаса се насочиха към мен, заслепявайки ме с лъчите си. Стоях и ги гледах запъхтяно. Никога преди не бях виждала в Лондон такива униформи — дали бяха сционски?

— Стой на място!

Най-близкият от тях пристъпи към мен. Облечената му в черна ръкавица ръка държеше пистолет. Водачът на отряда бе изключително могъщ медиум. В оскъдната светлина различих мършавото му лице, присвитите като цепки очи и тънките, стиснати устни.

— Стига си бягала, Пейдж — викна той от другия край на покрива. — Защо не дойдеш да се скриеш от дъжда?

Огледах набързо обстановката. Съседната постройка бе запустяла офисна сграда. Разстоянието дотам бе голямо, може би шест метра, а отвъд нея имаше оживена улица. Никога преди не бях опитвала подобен скок, но освен ако не исках да атакувам медиума и още веднъж да изляза от тялото си, трябваше да опитам.

— Благодаря, ще пропусна — отвърнах и хукнах отново.

Сред войниците се разнесоха тревожни викове. Скочих на по-ниско ниво на покрива. Медиумът се носеше подир мен. Чувах тупкането на стъпките му секунди след моите собствени — той бе навикнал на подобни гонитби. Не можех да си позволя да спра, дори и за миг. Бях лека и пъргава, достатъчно слаба, за да се провирам през пролуки и между перила, но същото важеше и за моя преследвач. Веднъж стрелях с пистолета през рамо, но той просто се наведе, без да забавя крачка. Вятърът отнесе смеха му встрани, тъй че не успях да преценя колко е наблизо.

Пъхнах оръжието обратно в джоба си. Нямаше смисъл да стрелям, щях само да пропусна мишената. Свих и отпуснах пръсти, готвейки се да се уловя за улука. Мускулите ми горяха, дробовете ми се напрягаха до пръсване. Парване в глезена ме извести, че съм се наранила, но трябваше да продължа напред. Да тичам или да се бия. Да бягам или да умра.

Медиумът преодоляваше препятствията, бърз и плавен като вода. Адреналинът пулсираше във вените ми. Прескачах тръби и вентилационни шахти, набирах скорост, като същевременно се опитвах да насоча шестото си чувство към медиума. Съзнанието му беше силно и бързо като него самия. Не можех да го прикова на едно място, не можех дори да зърна добре образа му. Нямаше нищо, което да сторя, за да го забавя.

Възбудата и адреналинът притъпяваха болката в глезена ми и ето че скоро пред мен се ширна петнайсететажната бездна. От другата й страна имаше корниз с водосточен улук, а след това — пожарна стълба. Успеех ли да стигна дотам, можех да се спусна по нея и да се изгубя в суматохата на 5-и район. Можех да се измъкна. Да, щях да успея. В главата ми прозвуча насърчителният глас на Ник: Присвий коленете към гърдите. Не откъсвай поглед от мястото за приземяване. Сега или никога. Оттласнах се с всички сили и полетях над пропастта.

Тялото ми се блъсна в масивна тухлена стена. Устната ми се разцепи от удара, но все още бях в съзнание. Пръстите ми се вкопчиха във водосточния улук, а краката ми заритаха, търсейки опора. Използвах цялата си останала енергия, за да се придърпам нагоре. Острият ръб на улука се впиваше дълбоко в дланите ми. От джоба на якето ми изпадна монета и полетя към тъмната улица.

Триумфът ми не трая дълго. Докато изпълзявах върху стрехата, с охлузени и кървящи ръце, гръбнакът ми се взриви от пронизваща болка, която едва не ме събори от покрива. Стенейки, извих шия назад и видях дългата тънка стрела, забита в кръста ми.

Флукс.

Те имаха флукс.

Наркотикът се устреми във вените ми. След шест секунди цялата ми кръвоносна система вече бе пропита от него. Помислих си две неща — първо, че Джаксън ще ме убие, и второ, че всъщност няма значение, защото и без това ще умра. После пръстите ми отслабиха хватката си.

Небитие.