Саманта Шанън
Сезонът на костите (14)

13
Неговият образ

За първи път срещнах Ник Нигорд на деветгодишна възраст. Следващия път, когато го видях, бях вече на шестнайсет.

Беше лятото на 2056-а и ние, единайсетокласничките от елитната девическа гимназия на Кохорта ІІІ-5, навлизахме във важен период от живота си. Можехме да останем в училище още две години, през които да се подготвяме за влизане в Университета, или да напуснем и да си намерим работа. В усилията си да насочи колебаещите се директорката бе организирала цяла серия от посещения на вдъхновяващи лектори: агенти на ДОБ, медийни лица, дори виден архонтски политик — Министъра на миграцията. В онова утро на дневен ред бе медицинското призвание. Всичките двеста ученички бяхме насядали в голямата аудитория, пременени в черните си поли, бели блузи и червени връзки. Госпожица Брискин, преподавателката по химия, пристъпи към катедрата.

— Здравейте, момичета — започна. — Радвам се да ви видя толкова свежи въпреки ранния час. Много от вас изразиха интерес към кариера в областта на научните изследвания — аз не бях сред тях, — тъй че това би следвало да е една от най-интригуващите ни лекции. — Рехави аплодисменти. — Нашият гост вече има зад гърба си изключително вълнуващ професионален път. — Не бях убедена в това. — През 2046 година се е прехвърлил от Университета на Сционски Стокхолм, довършил е образованието си в Лондон и сега работи за СциСОНИ, най-големия изследователски център в Централната кохорта. За нас е чест да го посрещнем днес. — В предните редове настана развълнувано брожение. — Моля, посрещнете с аплодисменти уважавания ни лектор, доктор Никлас Нигорд.

Рязко изправих глава. Това беше той.

Ник.

Не се бе променил ни най-малко. Изглеждаше точно какъвто го помнех — висок, благ, красив. Все още млад, макар и в погледа му вече да се усещаше бремето на напрегнатия живот. Подобно на всички сционски длъжностни лица носеше черен костюм и червена вратовръзка. Косата му бе пригладена назад с гел — прическа, популярна в Стокхолм. Когато се усмихна, отличничките изправиха гърбове.

— Добро утро, дами.

— Добро утро, доктор Нигорд.

— Благодаря ви, че ме поканихте при вас. — Той подреди книжата се със същите ръце, с които седем години по-рано бе зашил раната ми от полтъргайста. Погледът му се насочи право към мен и сърцето ми подскочи в гърдите. — Надявам се днешната беседа да ви бъде от полза, но няма да се обидя и ако задремете.

Смях сред присъстващите. Повечето посетители не се отличаваха с духовитост. Не можех да откъсна очи от него. Толкова дреме се бях чудила къде е, а ето че сега влизаше на крака в моето училище. Един образ от паметта ми. Той започна да описва своите изследвания върху причините за неестествеността и опита си като студент в две сционски цитадели. Шегуваше се, насърчаваше участието на публиката, отговаряше на не по-малко въпроси, отколкото задаваше. Накара дори директорката да се усмихне. Когато звънецът удари, аз изтичах навън преди всички, насочвайки се към коридора зад аудиторията.

Трябваше да го открия. Седем години се бях мъчила да проумея какво се е случило на онова маково поле. Там нямаше никакво куче. Той бе единственият, способен да ми обясни кое всъщност е оставило бледите белези върху ръката ми. Единственият, способен да ми даде отговори.

Проправих си с лакти път през група от бърборещи осмокласнички. Ето го и него, пред учителската стая, ръкуващ се с директорката. Щом ме забеляза, погледът му се озари.

— Здравей — махна ми приветливо.

— Доктор Нигорд… — Думите излизаха с мъка от устата ми. — Речта ви бе много… вдъхновяваща.

— Благодаря ти. — Ник се усмихна отново, а очите му пронизаха моите. Той знаеше. Помнеше. — Как се казваш?

Да, определено ме бе познал. Дланите ми се изпотиха.

— Това е Пейдж Махони — намеси се директорката, поставяйки ударение върху фамилията ми. Моята толкова ирландска фамилия. Огледа ме от глава до пети, спирайки се върху разхлабената връзка и разкопчаната блуза. — Да не закъснееш за час, Пейдж. Госпожица Анвил е много разочарована от твоята посещаемост напоследък.

Усетих как страните ми пламват.

— Сигурен съм, че госпожица Анвил ще прояви разбиране — усмихна й се подкупващо Ник. — Бих се радвал да прекарам няколко минути с Пейдж.

— Това е много мило от ваша страна, доктор Нигорд, но тя вече натрупа достатъчно отсъствия за този срок. Сега е необходимо да присъства във всичките си часове. — И като се обърна към него, продължи с доверителен тон: — Ирландка, нали разбирате. Тези провинциалистки често имат свои разбирания за това колко точно е нужно да се трудят.

Пред очите ми притъмня. В главата ми нарасна напрежение, сякаш черепът ми всеки миг щеше да се пръсне. От носа на директорката рукна струйка кръв.

— Струва ми се, че кървите, госпожо.

— Моля? — Тя сведе глава и кръвта покапа по блузата й. — О, боже, виж какво направих. — Покри носа си с ръка и ме скастри. — Недей да стоиш така и да зяпаш, Пейдж. Дай ми нещо да се избърша.

Усетих нова пулсация зад челото си и зрението ми пак се замъгли. Ник ме наблюдаваше внимателно, докато й подаваше пакет с кърпички.

— Може би ще е най-добре да поседнете, госпожо. — Той постави ръка върху гърба й. — След секунда ще дойда при вас.

Веднага щом директорката се скри в стаята, Ник обърна лице към мен и тихо попита:

— Често ли се случва хората покрай теб да имат кръвотечения?

След кратко колебание кимнах.

— Обърнали ли са вече внимание?

— Никой още не ме е нарекъл дегенерат. — Преглътнах с усилие. — Знаеш ли защо се случва това?

Той се озърна през рамо.

— Може и да знам.

— Кажи ми. Моля те.

— Доктор Нигорд? — Главата на госпожица Брискин се подаде от учителската стая. — Членовете на Настоятелството ви очакват.

— Веднага идвам. — Когато тя затвори вратата, Ник се наведе към ухото ми: — Ще се върна след няколко дни. Недей да кандидатстваш за Университета, Пейдж. Все още не. Довери ми се.

Той стисна ръката ми и после изчезна също така внезапно, както се бе появил. Аз останах с парещи бузи и разтуптяно сърце, притиснала учебниците до гърдите си. Не бе минал и ден, през който да не мисля за Ник, и ето че той най-сетне се бе завърнал. Събрах цялото си самообладание и закрачих към класната стая, все още неспособна да виждам или мисля ясно. Той помнеше името ми. Знаеше, че съм същото малко момиче, което някога е спасил.

Не вярвах, че наистина ще дойде отново. Нямаше как да съм толкова важна за него сега, когато вече бе изградил име и кариера. Но два дни по-късно той ме чакаше пред входа на училището. Същата сутрин ми се бе случило нещо странно — имах видение на сребриста кола. То ме връхлетя в час по френски и ме остави с чувство на гадене в стомаха. А сега същата кола бе отвън и Ник седеше на шофьорското място, с тъмни очила на носа. Като насън се откъснах от останалите момичета и приближих до нея. Той се подаде през отворения прозорец.

— Пейдж?

— Не мислех, че ще те видя пак.

— След случая с кървенето ли?

— Да.

— Именно заради това съм тук. — Той вдигна очилата и аз видях изморените му очи. — Мога да ти кажа повече, ако се интересуваш, но не и тук. Ще дойдеш ли с мен?

Огледах се наоколо. Никой не ни наблюдаваше.

— Добре — отвърнах.

— Благодаря ти.

Качих се в колата и се отдалечихме от училището. Ник подкара към Централната кохорта, като от време на време ми хвърляше кратки погледи. Аз седях мълчаливо. Когато улових отражението си в страничното огледало, осъзнах, че съм се изчервила. Толкова много исках да говоря с него, но не можех да съставя смислено изречение. След няколко минути той заговори пръв:

— Споменала ли си на баща си за случката в полето?

— Не.

— Защо?

— Нали ти ми каза така.

— Хубаво. Това е добро начало. — Ръцете му стиснаха по-здраво волана. — Тепърва ще ти кажа много неща, които няма да разбереш, Пейдж. От онзи ден нататък ти не си същата и имаш право да знаеш защо.

Гледах пътя напред. И без неговите думи бях наясно с това. Дори и преди маковото поле знаех, че съм различна — още от дете притежавах особена чувствителност към хората. Понякога, когато се разминавах с тях, усещах потръпване, сякаш бях докоснала жица под напрежение. Но оттогава нещата доста се бяха променили. Сега можех не само да ги усещам — можех и да ги наранявам. Да предизвиквам кръвотечение от носа, болки в главата, замъгляване на зрението. Понякога заспивах в клас, само за да се събудя плувнала в студена пот. Училищната сестра знаеше това по-добре от всеки друг.

Нещо се надигаше вътре в мен, напираше да излезе на бял свят. И рано или късно светът щеше да го види.

— Аз мога да ти помогна да го контролираш — каза той. — Да те спася от опасността.

Вече веднъж го бе сторил. Вдигнах очи към лицето му, лицето, което никога не бях забравяла.

— Мога ли все още да ти вярвам?

— Винаги — отвърна Ник. Отбихме се в една закусвалня на Силк Стрийт и поръчахме кафе. За първи път вкусвах тази напитка и тайно си помислих, че има вкус на кал. Известно време говорихме за моя живот. Разказах му за училището, за работата на баща си, но и двамата знаехме, че не това е целта на срещата ни.

— Виж, Пейдж — смени темата той. — Чувала си за неестествеността. Не искам да те плаша, но показваш нейните признаци.

Гърлото ми се стегна. Той работеше за Сцион.

— Не бой се. — Ръцете му покриха моите и пулсът ми се поуспокои. — Няма да те издам. Ще ти помогна.

— Как?

— Искам да дойдеш и да поговориш с един мой приятел.

— Кой е той?

— Някого, на когото имам доверие. И който много се интересува от теб.

— Той също ли е…?

— Да. Както и аз. — Ник стисна ръката ми. — По-рано днес ти имаше видение на кола. — Челюстта ми увисна. — Това е моят дар, Пейдж. Аз мога да изпращам образи. Да карам хората да виждат разни неща.

— Ами тогава… — Устата ми беше пресъхнала. — Ще се срещна с него.

Оставих на секретарката на баща ми съобщение, че ще закъснея, и Ник ме откара до малък френски ресторант вън Воксхол^[1]. Там ни очакваше висок, слаб мъж, наближаващ четирийсетте. В очите му играеше особен, възбуден интелект. Имаше восъчнобледа кожа и гъста, невчесана тъмна коса. Бледите му устни бяха капризно присвити, а скулите — остри като бръснач. Носеше златиста вратовръзка и черна бродирана жилетка с джобен часовник.

— Ти трябва да си Пейдж — произнесе с дълбок, леко закачлив глас. — Аз съм Джаксън Хол. — И ми протегна кокалеста ръка.

— Приятно ми е — поех я аз.

Ръкостискането му бе студено и здраво. Седнахме на неговата маса и когато келнерът дойде, Джаксън не си поръча храна, а само чаша мекс — безалкохолно вино. Скъпа напитка. Явно имаше изискан вкус.

— Имам предложение за теб, госпожице Махони — каза, след като отпи. — Вчера доктор Нигорд дойде да говори с мен. Каза, че притежаваш способността да нанасяш известни… медицински аномалии на другите хора. Вярно ли е?

Погледнах Ник, който само се усмихна.

— Спокойно. Той не е от Сцион.

— Не ме обиждайте. — Джаксън сръбна отново от мекса си. — Аз съм по-далеч от Архонтството, отколкото люлката от гроба. Не че тези две състояния са чак толкова отдалечени, но схващате мисълта ми.

Не бях сигурна, че схващам, но той положително не се държеше като сционски чиновник.

— Имате предвид кръвотеченията от носа? — попитах.

— Да, именно тях. Очарователно. — Ръцете му бяха сплетени пред него. — Нещо друго?

— Главоболия. Понякога мигрени.

— А как се чувстваш ти, когато го правиш?

— Уморявам се. И ми се гади.

— Разбирам. — Очите му обходиха лицето ми. Бяха хладни, анализиращи и сякаш виждаха отвъд мен. — На колко си години?

— Шестнайсет — отвърнах.

— Почти е време да напускаш училище. Освен, разбира се, ако не те поканят в Университета.

— Не е много вероятно.

— Отлично. Повечето млади хора се борят да си намерят някакво занятие в цитаделата. — Той забарабани с пръсти по масата. — Аз пък ще ти предложа работа до живот.

— Каква работа? — смръщих вежди аз.

— Такава, която ще ти носи добри приходи. И ще те защитава. — Джаксън се взря изпитателно в мен. — Имаш ли понятие какво представлява ясновидството?

Ясновидство. Забранената дума. Озърнах се наоколо. Никой в заведението сякаш не гледаше. Нито пък слушаше.

— Неестественост — казах.

Джаксън се подсмихна.

— Така го нарича Сцион. Но какъв е истинският смисъл?

— Нещо като екстрасензорно възприятие. Виждане на неща, които са скрити.

— А къде са скрити?

Поколебах се.

— В подсъзнанието?

— Понякога, да. А друг път — той духна свещта по средата на масата — в етера.

Загледах дима от фитила, изпитвайки странно привличане. В гърдите ми се разля хлад.

— Какво е етерът?

— Безкрайност. Ние идваме от него, живеем в него, а когато умрем, се връщаме обратно в него. Но не всички от нас са склонни да се разделят напълно с физическия свят.

— Джакс — намеси се полугласно Ник. — Това трябваше да е увод, а не цяла лекция. Тя е само на шестнайсет.

— Не, искам да знам — настоях.

— Пейдж…

— Моля ви. — Трябваше да знам.

Изражението му се смекчи. Той се облегна назад и отпи от чашата си с вода.

— Е, твоя воля.

Джаксън, който ни наблюдаваше с вдигнати вежди, присви устни и продължи:

— Етерът е по-висша плоскост на съществуване, която се простира паралелно на физическата. Ясновидците — хората като нас — имат способността да черпят от него.

Седях в ресторант с двама неестествени край себе си.

— Как? — попитах.

— О, има безкраен брой начини. Лично аз съм прекарал петнайсет години, мъчейки се да ги категоризирам.

— Но какво означава да черпиш от етера? — Задаването на въпроси за ясновидството ми доставяше лека греховна тръпка.

— Означава да общуваш с духовете — поясни Ник. — С мъртвите. Различните зрящи го правят по различни начини.

— Значи етерът е нещо като отвъдното?

— Чистилището — каза Джаксън.

— Отвъдното — поправи го Ник.

— Извини доктор Нигорд, той просто се опитва да бъде деликатен. — Джаксън надигна мекса си. — За съжаление, в смъртта няма нищо деликатно. Бих искал да те образовам за действителната същност на ясновидството вместо печално изкривената перспектива, която ще ти предложи Сцион. То е чудо, а не извращение. Трябва да проумееш това, мила моя, или ще угасят без време прекрасния ти пламък.

Двамата се умълчаха, докато келнерът ми сервира салатата. Погледнах отново Джаксън.

— Кажете ми повече.

Той се усмихна.

— Етерът е „източникът“, за който Архонтството понякога си позволява да говори. Царството на мъртвите, не намерили покой. Същият източник, до който Кървавият крал уж се докоснал по време на сеанс и това го накарало да извърши пет ужасни убийства, докарвайки епидемия от ясновидство на света. Пълни глупости, разбира се. Етерът е просто духовната сфера, а ясновидците са хора, притежаващи способност за достъп до нея. Не е имало никаква епидемия. Ние винаги сме съществували. Някои от нас са добри, други зли, ако изобщо има такива понятия, но каквито и да сме, не сме болни.

— Значи Сцион лъже.

— Да. Свиквай с идеята. — Джаксън запали пура. — Едуард може и наистина да е бил Джак Изкормвача, но силно се съмнявам, че е бил ясновидец. Твърде е тромав за целта.

— Нямаме представа защо приписват всичко на ясновидството — каза Ник. — Това е загадка, понятна само на управляващите.

— И как точно действа? — попитах. По кожата ми преминаваха горещи вълни. Може би и аз бях неестествена. Една от тях.

— Не всички духове отиват мирно и тихо в сърцето на етера, където смятаме, че настъпва нещо като окончателна смърт — продължи Джаксън. Беше очевидно, че разговорът му доставя удоволствие. — Вместо това остават да се лутат на границата между материалния и отвъдния свят. Когато са в това състояние, им казваме витаещи духове. Все още имат индивидуалност и повечето от тях са контактни. Притежават известна степен на свобода и обикновено с охота помагат на зрящите.

— Значи имате предвид истински, мъртви хора? На които можете просто да дърпате конците и те да вършат разни неща?

— Правилно.

— Но защо биха искали да го правят?

— Защото това означава, че могат да останат край своите любими и близки. — Той смръщи нос, сякаш концепцията му бе чужда. — Или край тези, които искат да тормозят. Жертват свободната си воля в замяна на един вид безсмъртие.

Боднах с вилицата от салатата си. Когато я сложих в уста, изпитах чувството, че дъвча топка мокър памук.

— Разбира се, не е нужно да започваш като мъртвец — потупа ме Джаксън по опакото на ръката. — Ето, ти си имаш тяло от плът и кръв. Ходиш из света на живите. Но същевременно притежаваш своя лична връзка с етера. Ние я наричаме сънорама. Пейзажът на човешкото съзнание.

— Чакайте, чакайте. Постоянно казвате „ние“. Кого точно имате предвид? Ясновидците?

— Да. Това е доста многолюдна общност. — Ник ми отправи топла усмивка. — Но същевременно и много потайна.

— Можеш да разпознаеш зрящите по тяхната аура — добави Джаксън. — Именно така те е разпознал Ник. — Моят растящ интерес сякаш го оживяваше. — Всеки има своята сънорама. Илюзия за убежище, нещо като locus amoenus^[2], нали разбираш. — Не бях сигурна, че разбирам. — Ясновидците притежават цветни сънорами. Тези на незрящите са черно-бели и те ги виждат само докато спят. Зрящите, от друга страна…

— Имат цветни сънища?

— Това не са сънища, скъпо момиче. Поне не в същия смисъл, както при другите — не някакво празно удоволствие. При ясновидеца цветът на сънорамата прозира през телесната му обвивка, създавайки аура. Зрящите от един и същ тип обикновено имат много сходни аури. Скоро ще се научиш да ги групираш.

— Ще мога да виждам аури?

Двамата размениха погледи. После Ник се пресегна и свали от очите си две прозрачни лещи. По гърба ми пробягаха тръпки.

— Виж очите ми, Пейдж.

Нямаше нужда да ми го повтаря. Помнех тези очи така ясно, сякаш беше вчера. Този дълбок сиво-зелен оттенък, фините ивички, изпъстрящи ириса. Това, което не бях забелязала, бе малкият, овален дефект край дясната зеница. Той се облегна назад.

— Някои ясновидци притежават нещо като трето око. Могат да виждат аури, а също и витаещи духове. Човек може да е полузрящ, като мен — само с една колобома, или напълно зрящ, подобно на Джаксън.

Другият отдръпна клепачите си, за да ми покаже. Притежаваше същия дефект и в двете си очи.

— Аз нямам такова нещо — казах. — Значи съм като вас, но нямам трето око?

— Това е често срещано при по-високите категории — изгледа ме благосклонно Джаксън. — Твоят дар не изисква да виждаш духовете. Можеш да ги усещаш, също както и аурите, без визуално възприятие.

— Не го считай за недостатък — потупа ме по ръката Ник. — Шестото ти чувство ще бъде много по-изострено без помощта на зрението.

Макар ресторантът да беше добре отоплен, по тялото ми пробяга мраз. Погледнах двамата мъже, с техните различни лица.

— И какъв вид ясновидец съм аз?

— Тъкмо това искаме да разберем. През годините съм класифицирал седем разреда ясновидство. Вярвам, че ти, скъпо мое момиче, принадлежиш към най-високия от тях, което те прави един от най-редките ясновидци в съвременния свят. Ако се окажа прав — той извади една папка от скъпата си кожена чанта, — бих искал да подпишем договор за работа. — Очите му се спряха върху моите. — Мога да напиша най-различни цифри върху този чек, Пейдж. Колко ще ми струва да те задържа?

Сърцето ми заблъска в гърдите.

— Едно питие, като за начало.

Джаксън се облегна назад.

— Ник, поръчай на младата дама един мекс. Май не сме сгрешили с нея.