Саманта Шанън
Сезонът на костите (30)

29
Раздялата

Експлозията бе оглушителна. Горещата вълна ме отхвърли назад. Приземих се тежко върху дясната си страна; усетих как бедрото ми изпука. Ник ме сграбчи, изправи ме на крака и ме затегли навън, към фоайето. Едва бяхме достигнали вратата, когато пламъците ни застигнаха. Хвърлих се на земята и закрих главата си с ръце. От Кметството изригнаха огнени кълба, разбивайки прозорците. Приведена ниско, запълзях колкото се може по-бързо. Ракетният пистолет все още беше в ръката ми.

Никой от харлитата не притежаваше боеприпаси, с които да предизвика такава експлозия. Джулиан навярно бе скрил нещо от мен. Кога бе успял да заложи подобна мина и откъде я бе взел? Може би от Ничията земя? И що за мина бе способна да превърне цяла една сграда в огнен ад?

Сред гъстия пушек Ник ме хвана за лакътя и ме повдигна отново. От косата ми изпопадаха натрошени стъкла. Давеше ме кашлица, очите ми смъдяха.

— Чакай — дръпнах се от него. — Лордът…

Не можеше да е мъртъв. Ник викаше нещо, но гласът му идваше сякаш от много далеч. Опитах да използвам златната нишка. Да видя, да чуя, да почувствам чрез нея. Нищо.

Отвън сирените виеха, а в съседната улица пламтеше неудържим пожар. От Стаята изригваха огнени езици и черни кълба дим. Доколкото можех да различа, две резиденции горяха. Едната беше Бейлиъл, единственото здание, разполагащо с електричество. Сега на делегатите нямаше да им е никак лесно да пратят вест до цитаделата. Благодаря ти, Джулиан, помислих си. Където и да си, благодаря ти.

Ник ме взе на ръце.

— Трябва да побързаме — изрече с дрезгав глас. С изпито от напрежение лице, той оглеждаше непознатия град. — Пейдж, не мога да се ориентирам тук. Как да стигна до влака?

— Просто върви на север. — Опитах да се измъкна от прегръдката му, но той ме стисна още по-здраво. — Мога да ходя и сама, по дяволите!

— Току-що преживя експлозия и нападение от полтъргайст! — сопна се Ник с почервеняло от гняв лице. — Не съм дошъл чак дотук, за да те оставя да загинеш ей така, Пейдж. Поне веднъж в живота си позволи на някой да се погрижи за теб.

Шеол I бе в състояние на война. Сега, след опожаряването на Кметството, бунтовниците се бяха изсипали на улиците, където се биеха срещу Рефаимите с всички налични средства. Сционските емисари бягаха напосоки, следвани от бодигардовете си, които стреляха по тълпата. Отрядът на Джулиан, отговорен за подпалването, бе прегърнал задачата си с убийствен ентусиазъм — по-голямата част от Птичарника също гореше. Исках да остана, да се бия, но трябваше да изстрелям сигналната ракета. Така щях да спася повече животи.

Ник избра най-безопасния маршрут, през една тясна уличка, по-далеч от сражението. Мярнах разпокъсани схватки — харлита, незрящи и бели туники, биещи се редом срещу отделни Рефаими. Дори Сирил се бе присъединил към борбата.

До ушите ми достигна пронизителен писък. Погледнах над рамото на Ник. Беше Нел, дърпаща се помежду двама Рефаими.

— Никъде няма да ходиш, 9 — каза единият от тях, като я улови за косата и изви главата й назад. — Трябва да се нахраним.

— Не! Пуснете ме! Никога вече няма да ядете от мен, паразити проклети!

Виковете й секнаха, когато нейният наставник запуши устата й с длан.

— Ник! — креснах аз.

Той долови неистовата нотка в гласа ми и отпусна ръце. Скочих на земята и се затичах право към Нел. Нямах никакво оръжие — но имах дарбата си. Тя вече не бе моето проклятие. Тази вечер щеше да спаси, а не да отнеме нечий живот.

Хвърлих духа си срещу по-едрия Рефаим. Пробих сънорамата му, достигнах плутонната област и се завтекох обратно към собственото си тяло. Озовах се там тъкмо навреме, за да се подпра на ръце и да не разбия брадичката си в паважа. Без да има представа какво се е случило, Нел се освободи от хватката му, извади нож и го заби дълбоко в хълбока на втория си мъчител. Същевременно, сякаш от нищото, успя да привлече дух и го запрати в лицето му. Той нададе ужасяващ рев. Другарят му още се олюляваше от моята атака. Нел грабна падналата си торба със запаси и си плю на петите.

Макар и ранени, двамата Рефаими продължаваха да са опасни. Онзи, когото бях нападнала, ме съзря и очите му — оранжеви на цвят — се фокусираха върху мен. Той посегна към ножницата на ръкава си.

— Върви обратно в етера, сънеброднице.

Бляскавото острие се стрелна към мен. Не се отклоних достатъчно бързо и то закачи ръката ми над лакътя. Ник стреля веднъж. Куршумът улучи Рефаима в гърдите — без резултат.

Атакувах повторно сънорамата му и възползвайки се от моментната му слабост, вдигнах ножа, който бе хвърлил по мен, и го забих в гърлото му.

Грешката ми бе, че забравих за спътника му. Целият въздух излезе от дробовете ми, когато той се стовари върху мен, приковавайки ме към земята. Гигантският му юмрук профуча на сантиметър от лицето ми.

Ник захвърли пистолета. Докато Рефаимът замахваше за втори удар, той привлече три близки духа и един подир друг ги запокити насреща му. Същевременно усетих как етерът се залюля от яркия образ, който проектира в сънорамата му, за да го заслепи. В мига, в който противникът ми отслаби хватката си, борейки се с духовете и видението, аз скочих на крака и се завтекох към Ник.

Не се бяхме отдалечили много, когато шестото ми чувство потрепна. Извърнах глава срещу поредната заплаха.

— Ник!

Той разбра. С едно неуловимо движение захвърли раницата си на земята и привлече нова свита от духове. Мишената бе позната — Алудра Чертан.

— Привет, броднице — рече тя, без дори да поглежда към него. — Мисля, че още съм ти длъжница заради онзи малък номер в параклиса.

— Не се доближавай — предупреди я Ник.

— А ти изглеждаш толкова апетитен.

Ирисите й промениха цвета си.

Лицето на Ник се сгърчи. Очите му се наляха с кръв, а вените на врата му изпъкнаха. — Почти толкова апетитен, колкото нея — продължи Алудра, приближавайки към нас. — Може пък да те задържа за себе си, оракуле.

Ник опря ръце на коленете си, мъчейки се да остане прав.

— Убих кръвния ви наследник — казах аз. — Не мисли, че няма да сторя същото и с теб. Защо просто не пропълзиш обратно в пъкъла, откъдето си дошла?

— Краз беше арогантно създание. Аз не съм като него. Знам кой от враговете ми си струва скъпоценното ми време.

— И аз съм един от тях?

— О, да.

Застинах неподвижно. Зад нея имаше нещо — сянка. Гигантска, тромава сянка. Тя бе твърде заслепена от лакомията си, за да я види. Разпознах черната дупка в етера. Вонящото изчадие.

— И колко точно време струвам?

— О, само минутка. — Тя вдигна ръка. — Но и тя е предостатъчна, за да се умре.

После изражението й се смени. Изумление и потрес. Беше го усетила, но не се обърна навреме. Нещото я сграбчи още преди да е помръднала. Бели очи. Мъртви очи. Видях само откъслечни фрагменти — газените фенери угаснаха при появата му, — но и те бяха достатъчни, за да жигосат дълбоко паметта ми, да се впият в нейната тъкан, белязвайки деликатната повърхност на моята сънорама. Алудра нямаше никакъв шанс. Писъкът дори не успя да излезе от гърлото й.

— Да — казах. — Наистина е предостатъчна.

Ник стоеше като истукан, със стиснати челюсти и широко разтворени очи. Сграбчих го за ръката и побягнах.

Тичахме колкото ни държат краката. Емитите бяха в града. Точно както през Сезон на костите XVIII.

— Още колко ни остава? — викна той.

— Близо сме — отвърнах, без да пускам ръката му.

— Какво беше това? Какво е правил Сцион тук?

— Какво ли не.

Хванахме странична уличка, една от няколкото, водещи към призрачния град. Нечий силует се носеше олюлявайки се насреща ни. Ник и аз реагирахме едновременно. Той подложи крак и момчето полетя върху паважа, а аз притиснах с лакът адамовата му ябълка.

— Бързаш ли за някъде, Карл?

— Махнете се от мен! — Дрехите му бяха прогизнали от пот. — Те идват. Пуснали са ги в града.

— Кой идва?

— Зумерите. Зумерите! — Той ме блъсна в гърдите, почти ридаейки. — Не можа ли просто да стоиш мирна? Трябваше ли непременно да разрушиш всичко? Това място е всичко, което имам — няма да ми го отнемеш…

— Имаш целия свят. Да не би да си забравил за него?

— Целият свят? Там аз съм урод! Всички сме уроди, 40! Уроди, говорещи с мъртъвци. Затова се нуждаем от тях — посочи той с пръст по посока на центъра. — Нима не разбираш? Само тук е безопасно за нас. Те скоро ще започнат да ни нападат, да ни избиват…

— Кой?

— Незрящите. Щом узнаят истината. Щом разберат какво искат Рефаимите. Никога повече няма да се върна там. Не ти искам безценния свят, можеш да си го задържиш!

Пуснах гърлото му. Той се изправи запъхтяно и хукна отново. Ник гледаше недоумяващо подир него.

— Ще има доста да ми разказваш, когато се приберем у дома.

Карл се скри зад ъгъла.

До ливадата оставаше още около километър, но не очаквах да стигнем дотам без бой. Нашира все още бе някъде навън, а и вероятно не всички събирачи на кости бяха пили от отварата на Дъкет. Като се прикривахме в сенките на сградите, продължихме нататък през призрачния град.

В далечината отекна експлозия. Ник не спря. Прозорците на сградите зазвъняха. Не разбирах какво става. Дали хората не се опитваха да прекосят минното поле? Може би се чудеха защо се бави ракетата и обзети от паника, бяха побягнали през гората. Трябваше час по-скоро да им дам сигнал. Достигнахме края на безлюдната улица и свихме по пътеката към Порт Медоу. Видях оградите и табелата. Край нея се бе скупчила малка група, вероятно търсейки изхода от града.

И Лордът. Застанал сред тях. Изпоцапан, покрит със сажди, но жив. Той ме взе в обятията си.

— Къде, по дяволите се, дяна? — изтръгна се от гърдите ми.

— Извини ме. Трябваше да се отклоня за малко. — Погледът му се отмести към града. — Вие ли заложихте запалителната бомба под сцената?

— Не. — Отвърнах задъхано аз. — Освен ако…

— Какво?

— 12. Онзи червеноризец, оракулът. Той спомена за някакъв алтернативен план.

— Хайде да караме по същество. — Ник изгледа първо Лорда, после мен. — Къде е входът за тунела? Когато пристигнахме, беше все още светло. — И действително, сега ливадата тънеше непрогледен в мрак.

— Не е далеч — каза Лордът.

— Добре. — Ник погледна фосфоресциращия циферблат на часовника си и избърса устни с трепереща ръка. — Заклинателят тук ли е?

— Можеш да използваш истинското му име, Ник. — Усетих как по шията ми се стича струйка пот. — Той знае.

— Господин Хол и трима от вашите спътници са вече на ливадата и ви очакват — отвърна Лордът. Очите му оставаха приковани към града. — Пейдж, мисля, че вече е време да изстреляш сигналната ракета.

Ник отиде до портата, където Джаксън изглеждаше зает да изучава етерната ограда. Аз останах при Лорда.

— Съжалявам за Лис — каза той.

— Аз също.

— Ще се погрижа Гомейса никога да не забрави смъртта й.

— Не го ли уби?

— Експлозията ни попречи. Той бе много по-силен от нас, току-що се беше нахранил. Все пак успяхме да го отслабим, нищо чудно пожарът в Кметството да е довършил останалото.

Дори и сега ръцете му бяха скрити в ръкавици. Нещо ме бодна отвътре, може би обида. Дали не бях прибързала, смятайки, че се е променил? Лордът ме погледна. Златната нишка завибрира, съвсем леко. Не знаех какво се опитваше да ми предаде, но изведнъж се почувствах по-концентрирана и решителна. Стиснах дръжката на сигналния пистолет. Той отстъпи крачка назад. Прицелих се високо над ливадата, дръпнах ударника и отвърнах лице встрани.

Ракетата увисна над ливадата и засия ярко като звезда. Червената й светлина заигра в нозете ни и в очите на Лорда. Наблюдавах я, докато бавно угасна.

На мястото й останаха да блещукат звездите. Може би за последен път виждах такива звезди — над град без електричество, без смог. Или може би един ден целият свят щеше да изглежда така. Свят под десницата на Нашира. Един голям, тъмен затвор.

Лордът постави ръка върху рамото ми.

— Трябва да вървим.

Отправих се заедно с него към портата. Насъбралите се хора — общо осмина — преминаха заедно с нас. Щом се озовахме от другата й страна, на ливадата, той я остави широко отворена и извади още един флакон. Имаше у себе си повече флакони от някой знахар.

Този съдържаше ситни бели кристали. Сол. Лордът изсипа тънка линийка от нея напряко на входа. Канех се да го питам за Емитите, когато Джаксън изведнъж ме сграбчи за яката и ме притисна с гръб към един от стълбовете на оградата. Усетих напрежението й толкова близо, че косата ми взе да припуква.

— Идиотка — кресна в лицето ми той. — Току-що им показа точно къде се намираме.

— Именно това е целта — отвърнах. — Няма да оставя тези хора да умират тук, Джаксън. Те са зрящи.

Мускулите на лицето му се сгърчиха от ярост. Това бе онзи Джаксън, от когото се боях — мъжът, притежаващ живота ми.

— Съгласих се да дойда тук, за да спася своята сънебродница — процеди през зъби той. — А не някаква сбирщина от гадатели и авгури.

— Това не е мой проблем.

— Твой е, и още как. Ако направиш още нещо, с което да застрашиш начинанието — начинанието да спасим теб, неблагодарно келешче, — ще направя така, че никога повече да не видиш бял ден. Ще те пратя в копторите на „Джейкъбс Айлънд“^[1], при крънкачите, гадаещи на смрадливи вътрешности, и другите несретници, захвърлени там от живота. Ще видиш как ще се отнасят там към теб. — Студените му пръсти стискаха гърлото ми. — Пет пари не давам за онези хора. Те за заменими, ние — не. Може и да си си извоювала известна независимост, о, прекрасна моя, но ще правиш точно каквото ти се казва. И нещата ще тръгнат постарому.

Думите му сякаш смъкнаха пластове от сънорамата ми. Върнах се във времето, когато бях шестнайсетгодишна, бояща се от околния свят, бояща се от онова, което бе в мен. Много вода бе изтекла оттогава. Сега бях друга.

— Не — отвърнах. — Аз напускам.

Изражението му се промени.

— Не можеш просто да напуснеш Седемте печата — каза.

— Току-що го направих.

— Животът ти ми принадлежи. Сключихме сделка. Ти подписа договор.

— Не ме е грижа какво ще кажат другите босове. Ако съм твоя собственост, Джаксън, то тогава работата ми при теб е най-обикновено робство. — Отскубнах се насила от хватката му. — Стига ми толкова за един живот.

Думите изскочиха сами от устата ми, но мозъкът ми сякаш отказваше да ги осъзнае.

— Ако аз не мога да те имам, никой няма да те има — изрече бавно Джаксън. — Няма да отстъпя своята сънебродница.

Говореше сериозно. След случилото се на Трафалгар Скуеър бях наясно с кръвожадността му. Самата му аура я издаваше. Щеше да ме убие, ако зарежех службата при него.

— Пейдж, какво става? — попита Ник, забелязал случващото се.

— Напускам — казах аз. И още веднъж: — Напускам. — Трябваше сама да си го втълпя в главата. — Когато се върнем в Лондон, няма да дойда в І-4.

Ник изгледа Джаксън.

— Нека поговорим за това по-късно. Сега нямаме време. Остава ни четвърт час.

Напомнянето ме сепна.

— Бързо — казах. — Трябва да качим всички на влака.

Надин се появи, плувнала в пот.

— Къде беше входът? — попита тя. — Някъде тук слязохме.

— Ще го намерим. — Погледнах зад гърба й, но видях само Зийк. — Дани не е ли с вас?

— Не отговаря на радиостанцията. Не знам къде се изгуби.

— Тя работи за Сцион — обади се Ник. — Може да се промъкне заедно с делегацията, макар да не е идеалният вариант.

— А Елайза?

— Остана в Севън Дайълс. Трябваше поне един да пази квартирата.

— Добре, нека засега всички останем приятели — доближи ни Джаксън, оправяйки дрехите си. — По-късно ще обсъдим различията си, на спокойствие. Хайде, да хващаме влака.

— Няма ли да изчакаме Дани? — попита неспокойно Зийк.

— Мило момче, това момиче е способно да мине през огън и вода. Ще се оправи и сама.

И Джаксън мина небрежно покрай мен, палейки пура. Как можеше да пуши в подобен момент? Сигурна бях, че просто си придава вид. Положително не искаше да ме губи. Не бях сигурна, че и аз искам да го губя. Защо му бях наговорила всички тези неща? Той не беше оракул, нито гадател, но думите му прозвучаха пророчески. Ами ако наистина изпаднех дотам, че да се наложи да крънкам в някой вертеп на зрящи като „Джейкъбс Айлънд“? Имаше и много по-лоши места, където да свърши човек, от службата при Джаксън в безопасния район 1–4.

Прииска ми се да се извиня. Длъжна бях да се извиня. Джаксън бе моят бос, а аз — негово протеже. Но гордостта ме възпря.

Изстрелях още една ракета. Последната. Последен шанс за последните оцелели. После се затичах, настигайки групата. Лордът идваше подир мен.

Ракетата освети пътя ни. Още неколцина души, добрали се до портата, навлязоха на ливадата. Някои сами, други по двойки, повечето зрящи. Майкъл също се появи и ме улови за ръката. Имаше дълбока рана на лицето, стигаща от веждата чак до челюстта, но поне можеше да ходи. Носеше със себе си раницата ми.

— Благодаря ти, Майкъл, но наистина нямаше нужда… — Той поклати глава. Гърдите му се повдигаха тежко. Метнах раницата на гърба си. — Идва ли още някой?

Той направи три бързи знака.

— Емисарите — преведе Лордът. — Идват заедно с охраната си.

— Колко време ни остава?

Майкъл вдигна два пръста.

— Две минути. Трябва да си спечелим достатъчно преднина.

Това беше истински кошмар. Хвърлих поглед зад себе си.

— Не могат ли просто да ни оставят да си вървим?

— Заповедите са никой свидетел на събитието да не се измъква оттук. Вероятно ще се стигне до битка.

— Щом я искат, ще я имат — смръщих вежди аз.

В този момент забелязах мъж, проснат върху тревата край пътеката. Гърдите му едвам се повдигаха. Имах половин минута да го изправя на крака, инак щеше да се наложи да го оставим тук.

— Ти върви — казах на Лорда. — Аз ще дойда след малко. Нали можеш да отвориш тунела?

— Не и без теб. — Той погледна надолу към мъжа. Не знаех какви мисли минават през главата му. — Побързай, Пейдж.

И той продължи заедно с Майкъл. Коленичих до падналия. Той лежеше по гръб, със затворени очи и скръстени върху гърдите ръце. Щеше да прилича на надгробна скулптура, ако не беше сционската му униформа — черен костюм и червена вратовръзка, целите пропити с кръв. Когато проверих пулса му, едното му око се отвори. С неочаквана енергичност отрупаната му с пръстени ръка сграбчи моята.

— Ти си момичето.

Останах неподвижно.

— Кой сте вие?

— Виж… портфейла.

Бръкнах в джоба на сакото му и извадих оттам кожения портфейл. Вътре имаше документи. Той беше от Архонтството.

— Работите за Уийвър — казах тихо. — Гадни копелета такива. Всичко това е ваше дело. Той ли ви изпрати? Да ме гледате как умирам? Да се порадвате на пъкъла, в който ни е захвърлил?

Този явно беше дребна риба, никога не бях чувала името му.

— Т-те ще унищожат… всичко. — Върху устните му заблестя кръв.

— Кой?

— С-създанията. — Той си пое с мъка дъх, от гърлото му се разнесе хъхрене. — Намери… намери Ракъм. Намери го.

И с тези думи издъхна. Държах портфейла му в ръце, потръпвайки от внезапен студ.

— Пейдж? — Ник се бе върнал за мен.

— Вече нищо не разбирам — поклатих изтощено глава.

— Нито пък аз. Някой явно си играе с нас, sotnos, просто още не знаем каква е играта. Хайде, да вървим.

С негова помощ се изправих на крака. В същия момент чух далечен изстрел. Косата ми се изправи. Емисарите. Трябва да бяха стигнали до портата в оградата. Едновременно с това етерът излъчи странен сигнал. Четири жълтооки фигури приближаваха към нас.

— Рефаими — казах трескаво. — Бягай, Ник, бягай!

Нямаше нужда да го убеждавам. Понесохме се бързо по скованата от студ земя, но Рефаимите бяха по петите ни, вече ни настигаха. Извадих ножа от раницата и се обърнах, възнамерявайки да продам скъпо кожата си, но ръката ми бе спряна от Теребел Шератан.

— Теребел — възкликнах запъхтяно. — Какво искаш?

Тя се наведе над мен. С нея бяха Плейона, Алсафи и една по-млада Рефаимка, която не познавах. Отзад, с разкъсани и окървавени дрехи, се поклащаше Дани. Камък падна от сърцето ми, щом я видях.

— Доведохме приятелката ти — рече Теребел. В очите й почти нямаше светлина. — Нямаше да изкара дълго тук.

Без да ни обръща внимание, Дани мина покрай нас и се насочи към разпокъсаната групичка бегълци. Изглеждаше като самата смърт.

— Какво ви трябва в замяна? — попитах предпазливо. — Не вярвам да сте дошли заради влака.

— Ако искахме да се качим на влака, ти не би ни попречила. Всички ние сме спасявали човешки животи. Сега доведохме твоята приятелка и забавихме Жандармите от НОБ. Задължена си ни.

Алсафи също се бе вторачил в мен.

— За твой късмет, броднице, не сме тръгнали за цитаделата. Дошли сме за Арктур.

— Той ще дойде, когато е готов. — Лордът все още ми бе нужен.

— Тогава му предай съобщение. Нека дойде на сечището, щом вие отпътувате. Ще го очакваме там.

И също така бързо, както бяха дошли, те се отдалечиха по посока на оградата. Стопиха се в тъмнината като прах в сенките, бягайки от неизбежното възмездие на Саргас. Аз се обърнах и поех към площадката за тренировки, където горяха два газови фенера.

Идването дотук беше лесната част. Сега трябваше да вкарам тези хора в тунела и да ги кача на влака.

Бегълците стояха скупчени край бетонната настилка. Но това не беше правилната площадка — имаше правоъгълна форма. Ник преглеждаше лицето на Дани. Над окото й зееше дълбока резка, но тя се държеше мъжки. Малко по-встрани, Джаксън обгръщаше града с хладен поглед. От Джулиан нямаше и следа. Погълнат от огъня, също като Фин. Надявах се поне да е станало бързо.

— Трябва да вървим — казах. — Чакахме достатъчно.

— Няма смисъл. — Едно незрящо момче заскуба отчаяно косата си. — НОБ идват.

— Ние ще ги изпреварим.

Няколко чифта очи се стрелнаха към мен. Извадих фенерче от раницата си и го включих.

— Следвайте ме — казах. — Движете се възможно най-бързо. Опитайте да носите ранените. Трябва да стигнем до друга овална площадка. Не ни остава много време.

— Ти си съюзник с Рефаимите — обади се нечий злостен глас. — Не тръгвам никъде с теб.

Обърнах се към говорещия и му посочих града.

— Там ли предпочиташ да се върнеш?

Той премълча. Подминах го, игнорирайки пробождането в хълбока си, и се впуснах в болезнен бяг.

След като подминахме езерцето, вече се ориентирах по-лесно. Лордът стоеше на същото място, където се бяхме упражнявали месеци по-рано.

— Входът е тук — посочи той сивкавия бетон. — На Нашира й допадна идеята влакът де е под мястото за тренировки.

— Мислиш ли, че е мъртва?

— Би било твърде хубаво, за да е истина.

Помъчих се да не мисля за нея тъкмо в този момент.

— Те те очакват — казах. — На сечището са.

— Нямам намерение да ходя при тях засега.

Поне една добра новина. Озърнах се наоколо.

— Не виждам никаква охрана. Не вярвам вътре да се влиза току-така.

— Да, не са чак толкова глупави. — Той разчисти слоя от мъх и под него се показа сребърен катинар. По средата му се забелязваше тънка ивица от бяла светлина, сякаш отвътре гореше крушка.

— Този катинар съдържа етерна батерия. В нея е затворен полтъргайст. Заедно с емисарите идва рефаимски страж, който ще го отключи преди активирането на влака. Но ако ти успееш да го убедиш да излезе от там, ключалката ще остане без енергия и ще се отвори сама.

Усетих жегване в белезите на ръката си.

— Той не може да те нарани в духовната ти форма, Пейдж. Ти си най-способна от всички ни да се справиш с него.

— Джаксън е заклинател.

— В случая заклинанията не помагат. Полтъргайстът трябва да бъде убеден или заставен да напусне физическия предмет, в който се намира, иначе твоят приятел не може да направи нищо с него.

— Какво точно очакваш от мен?

— Ти можеш да пътуваш в етера. Да говориш с полтъргайста, без да докосваш катинара, за разлика от нас.

— Няма такова нещо като „нас“, Рефаиме — обади се един авгур, малко по-възрастен от мен. — Отдръпни се настрани.

Лордът се подчини, без да спори, но не снемаше очи от младежа. Той държеше в ръце тежко парче тръба — импровизирано оръжие, взето от града.

— Какво си намислил? — попитах.

— Етерни батерии, дрън-дрън — скръцна със зъби той. — Сам ще се справя. Искам да се махна от тук.

И като замахна с тръбата, я стовари върху катинара.

Сякаш ударна вълна разтърси етера. Авгурът отскочи пет или шест метра назад, пищейки:

— Не, недей, моля те. Не искам да умирам. Моля те! Аз… не искам да бъда роб! Не! — После изви гръб, потрепери и застина.

Не за първи път чувах подобни думи.

— Промених си решението — казах. Лордът извърна глава към мен. — Мога да се справя с полтъргайста.

Той кимна. Вероятно също бе разбрал.

— Ето ги, идват! — викна някой.

По обляната в лунна светлина ливада се задаваше въоръженият с щитове и палки отряд на НОБ, обградил групата емисари. Сред тях беше Биргита Тядер, както и Катал Бел. Тя ни забеляза първа и нададе яростен вик. Ник вдигна пистолета и се прицели в главата й. Нямаше смисъл да се ползват духове срещу незрящи. Аз огледах спътниците си. За пръв път откак бяхме дошли тук, те изглеждаха, сякаш имат нужда от окуражаване. От глас, който да им каже, че имат сили да се справят. Че струват нещо.

Този глас щеше да е моят.

— Виждате ли онези Жандарми там? — посочих с ръка. — Те ще дойдат и ще се опитат да ни спрат. Ще ни убият, защото дори и сега не ни искат в своята столица. Не искат да споделим онова, което сме видели. Искат ни мъртви — тук и сега. — Гърлото ми прегракна, но аз продължих. Трябваше да продължа. — Аз ще отворя този люк и всички ние ще напуснем града навреме. Обещавам ви, че до изгрев-слънце ще бъдем в Лондон. И няма да има сутрешна камбана, която да ни призовава по килиите! — Разнесоха се мърморения на одобрение, на гняв. Майкъл изръкопляска. — Но искам от вас да браните ливадата. Да направите последно усилие, преди да се махнем от това място завинаги. Дайте ми две минути и аз ще ви дам свободата.

Те не отвърнаха нищо. Нямаше бойни викове или овации. Но всички в унисон стиснаха самоделните си оръжия, призоваха всеки дух, който витаеше наблизо, и се надигнаха срещу НОБ. Надин и Зийк също ги последваха, право в лицето на врага. Духовете на ливадата се стекоха към каузата им, полетяха в битката по-бързо и от куршуми. Само Джаксън остана неподвижен, гледайки ме преценяващо.

— Отлична реч — отбеляза. — Като за аматьор.

Това бе комплимент. Не искрена възхита, а просто похвала от боса на бандата към неговото протеже.

Имах две минути. Бях дала обещание.

— Дани — казах, — ще ми трябва маската.

Тя бръкна в джоба на палтото си. Челото й лъщеше от пот.

— Ето — подхвърли я към мен. — Гледай да се справиш, кислородът почти свършва.

Легнах на тревата, така че да се намирам максимално близо до катинара. Ник изгледа Лорда.

— Не знам кой си, но се надявам, че знаеш какво правиш. Тя не е играчка.

— Не мога да допусна всички тези хора да се упътят през Ничията земя — посочи Лордът към дърветата. — Освен ако не се сещате за друга алтернатива, доктор Нигорд, това е единственият начин.

Прикрепих портативния дихател към лицето си. Той прилепна и индикаторът светна, показвайки притока на кислород.

— Няма да стигне за дълго — отбеляза Дани. — Ще те разтърся за рамото, щом дойде време да се връщаш.

Аз кимнах.

— Лорде — попитах, — какво беше средното име на Себ?

— Албърт.

Затворих очи.

— Засичам две минути — каза Ник и това бе последното, което чух, поне от света на живите.

Намерих тясната, затворена клетка в етера. Тя ме погълна подобно на всяка друга сънорама, така както една капка вода поглъща друга. И щом се огледах, съзрях изгубеното момче.

Не приближих към него, просто останах на мястото си. Но той беше там: Себастиан Албърт Пиърс, момчето, което не бях успяла да спася. Блъскаше се в стените, тресеше железните пръти на килията си. Отвъд тях се простираше безкрайната чернота на етера. Лицето му бе кърваво, разкривено от ярост, а косата изпоцапана със сажди.

При последния си сблъсък с полтъргайст се намирах в телесна форма, но дори и сега Себ можеше да нарани духа ми. Трябваше да го обуздая.

— Себ — казах колкото се може по-тихо.

Той се обърна да види натрапника. И тозчас се нахвърли върху мен. Аз го улових за китките.

— Себ, аз съм!

— Ти не ми помогна. — Гласът му излизаше с бясно ръмжене. — Не ме спаси и сега съм мъртъв. Мъртъв съм, Пейдж! И не мога — той нанесе ритник по стената — да изляза — още един ритник — от тази стая!

Слабото му тяло се тресеше в обятията ми. Костите и ребрата изпъкваха под кожата му, както и приживе. Потиснах страха си и улових мръсното му лице в дланите си. Гледката на строшения му врат ме накара да потръпна.

Трябваше да направя това. Трябваше да потуша гнева на духа, в който се бе превърнал, инак той щеше да пребивава в това състояние завинаги. Това не беше истинският Себ. Това бяха неговото огорчение, болка и омраза.

— Себ, чуй ме. Страшно много съжалявам. Ти не заслужаваше това. — Очите му бяха черни. — Но аз мога да ти помогна. Искаш ли да видиш майка си отново?

— Майка ми ме мрази.

— Не, Себ, почакай. Аз не те освободих и… те моля да ми простиш. — Гласът ми бе на път да ми изневери. — Но сега имаме шанса да се освободим един друг. Ако ти напуснеш тази стая, аз ще мога да напусна града.

— Никой няма да си тръгва. Така нареди тя. — Той ме сграбчи за ръката и заклати глава толкова бързо, че образът му се размъти. — Нито дори ти. Нито дори аз.

— Мога да те накарам да си тръгнеш.

— Не искам да си тръгвам. Защо да го правя? Тя ме уби. Полагаше ми се повече живот!

— Така е. Полагаше ти се. Но наистина ли искаш да останеш в тази клетка завинаги?

Себ започна да трепери отново.

— Завинаги?

— Да, завинаги. Не вярвам да го желаеш.

Вратът му се изправи.

— Пейдж — прошепна той. — Ако си тръгна, ще мога ли да се върна пак? Има ли път назад?

Сега аз самата потръпнах. Защо тогава нямаше някакъв начин да я спра, да го спася? Бавно, внимателно, положих ръце върху раменете му.

— Засега не мога да те изпратя чак до последната светлина. Знаеш, онази бялата, която казват, че хората виждат накрая. Не съм способна на това. Но мога да те изпратя достатъчно надалеч, към външните предели на мрака, където никой няма отново да те плени. И тогава, ако наистина искаш, можеш да се върнеш.

— Ако искам.

— Да.

Себ остана за кратко в обятията ми. Нямаше пулс, но знаех, че трябва да се бори. Сребърната ми нишка завибрира.

— Пази се от нея — промълви той в ухото ми. — От Нашира. Те искат единствено да ни изцедят докрай. А освен това има тайна.

— Каква тайна?

— Не бива да ти казвам. Съжалявам. — Той ме погледна. — За мен вече е късно, но не и за теб. Все можеш да спреш това. Аз ще ти помогна. Всички ще ти помогнем.

Той обви ръце около врата ми. Допирът ми се стори така реален, сякаш беше още жив. По този начин го запомних. Зашепнах тренодията:

— Себастиан Албърт Пиърс, оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите. — Затворих очи. — Сбогом.

Той се усмихна.

И после изчезна.

Етерът, затворен в тясното пространство, започна да се срива. Сребърната нишка завибрира отново, този път по-настоятелно. Засилих се, направих скок и сънорамата ми ме притегли обратно в себе си.

— Пейдж. Пейдж.

Очите ме заболяха от ярката светлина.

— Тя е добре — каза Ник. — Викай хората, Надин, да се омитаме от тук.

— Лорде — промълвих.

Една облечена в ръкавица ръка стисна моята и аз разбрах, че той е до мен. Чувах звуци от изстрели. И туптенето на неговото сърце.

Той повдигна тежкия капак на люка, под който се разкри тясно стълбище. Празният катинар издрънча встрани. После ме метна на рамо и ме понесе. Останалите заслизаха подир нас, все още стреляйки по НОБ. Тядер се наведе и вдигна пистолета на един мъртъв Жандарм. Куршумът й улучи Сирил във врата и го повали на място. За последен път мярнах града — светлината в небето, маяка в тъмнината. Съзнанието ми се връщаше на болезнени тласъци. Единственото, върху което можех да се съсредоточа, бе топлата, силна опора под мен.

В тунела цареше студ. Усетих застоялия, мухлясал въздух на рядко използвано помещение. Виковете отгоре се сливаха в безсмислена какофония, като далечен лай на кучета. Впих здраво пръсти в рамото на Лорда. Трябваше да взема нещо — адреналин, амарант, каквото и да е.

Проходът бе сравнително тесен, колкото тунел на метрото, но на перона имаше достатъчно място, за да се съберат стотина души. В далечния му край, една върху друга, бяха струпани носилки. От тях се носеше мирис на дезинфектант. Вероятно ги ползваха да пренасят упоените с флукс зрящи от тук до Центъра за задържане, или поне до първите улици. Но бях сигурна, че долавям и някакъв звук в тъмнината — жужене на електричество.

Лордът насочи фенера си към влака. Миг по-късно всичко се обля в светлина. Присвих очи.

Токът бе дошъл.

Мотрисата беше от градски тип, предназначена за малък брой пътници. С бели вагони, обозначени с правителствени символи и надпис, гласящ: СЦИОНСКА АВТОМАТИЗИРАНА ТРАНСПОРТНА СИСТЕМА. Докато ги гледах, вратите им се разтвориха и лампите отвътре светнаха.

— Добре дошли, уважаеми пътници — произнесе гласът на Скарлет Бърниш. — Влакът потегля след три минути. Крайна спирка — Сционска цитадела Лондон.

С възгласи на облекчение оцелелите започнаха да се качват, зарязвайки импровизираните си оръжия на перона. Лордът стоеше неподвижно.

— Те ще ни разкрият — рекох отпаднало. — Ще ни чакат на гарата и ще видят, че влакът вози не когото трябва.

— И ти ще се изправиш срещу тях. Както се изправяш срещу всичко останало.

Той ме постави на земята, но не ме пусна, а обхвана с ръце талията ми.

— Благодаря за всичко — казах, поглеждайки нагоре към него.

— Не е нужно да ми благодариш за свободата си. Тя е твое право.

— Както и твое.

— Ти ми даде моята свобода, Пейдж. Бяха ми нужни двайсет години, за да събера куража да си я върна. Дължа това само и единствено на теб.

Отговорът заседна в гърлото ми. Още няколко души се качиха във влака, сред които Нел и Чарлз.

— Трябва да тръгваме — казах.

Лордът не отвърна нищо. Не бях сигурна какво се е случило през последните шест месеца, дали е реално, или не, но сърцето ми бе пълно, изпитвах топлина и не се боях. Не и сега. Не и от него.

Дочу се далечен грохот. Още една мина. Още една безсмислена смърт. Зийк, Надин и Джаксън се появиха в тунела, подкрепяйки олюляващата се Дани.

— Пейдж, идваш ли? — викна Зийк.

— Ей сега. Вие се качвайте.

Джаксън се обърна към мен от стъпалата на вагона.

— Ще си поговорим с теб, моя сънеброднице. Само да се приберем.

Той натисна бутона от вътрешната страна и вратата с плъзгане се затвори.

В следващия вагон се качваха незрящ и гадател. Единият беше с окървавена риза.

— Една минута до потеглянето. Моля, заемете местата си.

Лордът ме притисна към себе си.

— Странно — каза. — Не очаквах да бъде толкова трудно.

Погледнах очите му. Бяха замъглени.

— Значи няма да дойдеш с нас?

— Не.

Осъзнаването дойде бавно, като облак, закриващ луната. Дадох си сметка, че всъщност никога не бях разчитала да дойде — само през последните няколко часа се бях надявала на това. Когато вече бе твърде късно. И ето че сега той си тръгваше. Или по-скоро оставаше. От този момент нататък бях сама. И в тази самота бях свободна.

Той доближи лице до моето. В гърдите ми се надигна сладка болка и не знаех какво да правя. Отвърнах погледа си и го сведох надолу, към сплетените ни ръце — неговите големи, защитени от ръкавиците, скриващи изранената кожа отдолу, а моите бледи, с жилки от синкави вени по тях. Ноктите ми още имаха люляков оттенък.

— Ела с нас — казах. Гърлото ми дращеше, устните ми пареха. — Ела… с мен. В Лондон.

Той ме бе целунал. Беше ме пожелал. Може би още ме желаеше.

Но случилото се помежду ни беше невъзможно. И по изражението му разбрах, че само желанието не е достатъчно.

— Не мога да отида в цитаделата. — Той прокара палец по устните ми. — Но ти можеш. Можеш да се върнеш към своя живот, Пейдж. Исках само да ти дам този шанс.

— Но аз искам и още нещо.

— Какво?

— Не знам. Просто да бъдеш с мен.

Никога не бях изричала тези думи на глас. Сега, когато вече вкусвах свободата, исках да я споделя с него.

Но той не можеше да промени живота си заради мен. Нито аз да жертвам своя, за да бъда с него.

— Сега трябва да издиря Нашира в сенките — каза той, притискайки чело към моето. — Успея ли да я прокудя оттук, останалите вероятно също ще си тръгнат. Ще се откажат. — Очите му се взираха в мен, отпечатвайки всяка дума в съзнанието ми. — Ако не се върна повече, ако никога не ме видиш отново — това ще означава, че всичко е наред. Че съм я довършил. Но появя ли се пак, значи съм се провалил. И все още има опасност. Тогава сам ще те намеря.

Щях да запомня това обещание.

— Сега вярваш ли ми? — попита той.

— А трябва ли?

— Не бих могъл да ти кажа. Това е доверието, Пейдж. Сам решаваш дали да го дадеш.

— Тогава ти вярвам.

Сякаш от километри разстояние се чу думкане. Юмруци по метал, приглушени викове. Ник се зададе тичешком откъм входа, придружен от още неколцина оцелели, които се натовариха на влака миг преди вратите да се затворят.

— Качвай се, Пейдж! — викна той.

Край. Обратното броене бе приключило. Лордът се отдръпна от мен, с горящи от съжаление очи.

— Бягай — каза. — Бягай, малка броднице.

Влакът вече се движеше. Ник се подаде от задната врата на последния вагон, протягайки ръка.

— ПЕЙДЖ!

Излязох от вцепенението си. Сърцето ми подскочи и реалността ме удари като стоманена стена. Обърнах се и хукнах по перона. Влакът бързо набираше скорост. Сграбчих ръката на Ник, преметнах се през перилата и се озовах до него. Бях успяла. Бях спасена. От релсите прехвръкнаха искри и металната платформа се разклати под краката ми.

Не затворих очи. Лордът бе изчезнал в мрака, като угасена от вятъра свещ.

Никога повече нямаше да го видя.

Но докато гледах как стените на тунела се носят пред очите ми, бях сигурна в едно — че съм му вярвала.

Сега можех да вярвам единствено на себе си.