Саманта Шанън
Сезонът на костите (25)

24
Сънят

Тичах по покривите, покрай старата църква, а после по дългата улица към „Магдалена“. Когато достигнах стените й, от един прозорец се подаде ръка и ме вмъкна вътре. Лордът. Беше ме чакал. Без да проговори, ме поведе към източния двор и през поредица от празни коридори. После под колонадата и нагоре по стълбите. Аз не се осмелявах да обеля и дума. Щом се озовахме стаята му, се свлякох на пода пред камината. Пръстите ми оставиха цветен прашец по килима. Приличаше на сажди.

Без да забавя крачка, Лордът заключи вратата, спря грамофона и дръпна всички завеси. Известно време остана да наблюдава през пролуката на източния прозорец, държейки под око улицата. Смъкнах от гърба си раницата, чиито ремъци се бяха врязали в кожата ми.

— Убих го.

— Кого? — изгледа ме той.

— Краз. Застрелях го. — Цялата треперех. — Убих един Саргас… сега тя ще убие мен. Ти ще ме убиеш…

— Не.

— Защо, по дяволите, не?

— Смъртта на един Саргас не е загуба за мен. — Той отново се обърна към прозореца. — Сигурна ли си, че е мъртъв?

— Разбира се, че е мъртъв. Застрелях го в лицето.

— Куршумите не могат да ни убият. Трябва да си използвала прашеца.

— Да. — Помъчих се да овладея дишането си. — Да, използвах го.

Лордът не проговори дълго време. Аз седях сред доказателството за престъплението си, а дробовете ми щяха да се пръснат.

— Ако един Саргас е бил убит от човешко същество — каза най-сетне той, — Нашира ще стори всичко възможно това да не се разчуе из града. Нашето безсмъртие не бива да попада под съмнение.

— Значи всъщност не сте безсмъртни?

— Не сме неразрушими. — Той приклекна и се вгледа внимателно в мен. — Видя ли те някой?

— Не. Всъщност да… Теребел.

— Теребел ще опази тайната ти. Ако е само тя, няма от какво да се боим.

— Тубан също беше там. Но стана експлозия… Случайно да имаш нещо общо с нея?

— Усетих, че се намираш в опасност. Бях подготвил някой да отвлече вниманието при нужда. Нашира ще научи единствено, че е имало теч на газ и оставена наблизо свещ.

Новината не ме утеши особено. Отнетите от мен животи ставаха вече три, без да броим онези, което не бях успяла да спася.

— Кървиш.

Погледнах към огледалото в банята, което се виждаше през отворената врата. Дълга резка пресичаше бузата ми. Не твърде дълбока, но достатъчно, за да се стича кръв и да образува вадичка.

— Да — казах.

— Той ли те нарани?

— Не, просто се порязах на парче стъкло. — Докоснах с пръсти лицето си. — Ще разузнаеш ли какво се е случило?

Той кимна, без да сваля очи от мен. В тях имаше нещо, което ми направи впечатление — тъмнина, напрегнатост. Той мислеше за друго. Раната ми сякаш го хипнотизираше.

— Ще остане белег, ако не се погрижим за нея — каза, държейки ме за челюстта. — Ще пратя някой да я промие.

— И ще проучиш за Краз.

— Да.

Само за кратък миг погледите ни се срещнаха. Сбръчках чело. Въпросът беше на върха на езика ми.

В крайна сметка не го зададох.

— Ще се върна веднага щом мога. — Той се изправи и посочи към шкафа. — Там вътре има дрехи. Препоръчвам ти да се почистиш.

Погледнах униформата си. Жилетката бе изпоцапана с поленов прашец — уличаващо доказателство за вината ми.

— Добре — казах.

— И гледай раната да не се възпали.

Преди да успея да отговоря, той бе излязъл.

Станах и отидох до огледалото.

Прясната резка се открояваше на фона на кожата ми. Дали го притесняваше да ме гледа в този вид дори след онова, което Джаксън ми бе причинил? Или белегът му напомняше за неговите собствени — онези на гърба, които криеше от всички? От косата ми се носеше сладникав мирис. Поленът. Заключих вратата на банята, смъкнах дрехите си и пуснах горещата вода. Краката ми трепереха, а едното коляно бе ожулено от катеренето. Потопих се във ваната и започнах да мия косата си. Старите синини се обаждаха с тъпа болка, а върху тях вече се образуваха нови. Постоях няколко минути, докато вдървените ми мускули попият топлината, после взех нов калъп сапун и изтърках от себе си потта, кръвта и цветния прашец. От тези грижи видът на бледото ми изтерзано тяло не се подобри, но поне след като източих водата, се почувствах малко по-спокойна.

Дали трябваше да говоря с него за влака? Той можеше да се опита да ме спре. В крайна сметка ме беше върнал обратно, когато можеше да ме пусне. От друга страна, нужно ми бе да разбера дали влакът се охранява и къде точно на ливадата се намира входът за него. Не помнех да съм видяла врата или шахта по време на тренировките ни. Вероятно бе скрит.

Когато се върнах в стаята, намерих в шкафа нова жълта униформа. Килимът бе почистен от прашеца. Отпуснах се на дивана. Бях ликвидирала Краз Саргас, кръвния наследник на Рефаимите, с един изстрел между очите. До този момент си мислех, че са твърде силни, за да бъдат убити. Но куршумът, съдейки по всичко, просто го беше довършил. Докато си тръгна от кулата, той вече гниеше пред очите ми. Няколко поленови зрънца го бяха разложили.

Вратата се отвори и аз сепнато се обърнах. Лордът се бе върнал. Лицето му сякаш всмукваше всички сенки от стаята.

Той приближи и седна до мен. Взе тампон, топна го в бурканче с кехлибарена течност и попи кръвта от бузата ми. Гледах го мълчаливо, очаквайки оценката му за ситуацията.

— Краз е мъртъв — рече накрая, без да показва емоция. — Той беше пряк наследник на кръвния суверен. Ако разберат, ще бъдеш подложена на публични изтезания. Знаят за липсващите запаси, но никой не те е видял. Изтрихме паметта на дневния портиер.

— Някой подозира ли ме?

— Негласно може би да, но нямат доказателства. Добре, че не си използвала духа си да го убиеш, иначе самоличността ти щеше да е очевидна.

Треперенето ми се усили. Типично за мен — ако трябваше да убивам някого, той непременно щеше да се окаже най-важният човек наоколо. Ако Нашира ме разкриеше, щях да свърша като поредната смъртна маска на стената й.

Погледнах отново Лорда.

— Какво причини поленът на Краз? Имам предвид очите, лицето му…

— Ние не сме това, което изглеждаме, Пейдж. Колко време мина между употребата на прашеца и стрелбата?

Стрелбата. Не убийството. Говореше така, сякаш съм била просто страничен наблюдател.

— Може би десет секунди.

— Какво видя през тези десет секунди?

Помъчих се да си спомня. Стаята бе пълна с изпарения от течности, а и си бях ударила главата.

— Стори ми се, че лицето му сякаш… се разлага. И очите му почерняха. Изгубиха всякакъв цвят. Мъртви очи.

— Ето ти отговора.

Не разбирах какво точно има предвид. Мъртви очи.

Огънят в камината пращеше. Стана топло. Прекалено топло. Лордът повдигна брадичката ми, излагайки раната на светлината.

— Ако Нашира ме види така, ще се досети — казах аз.

— Това може да се поправи.

— Как?

Никакъв отговор. Всеки път, когато попитах какво или защо, той сякаш се отегчаваше от разговора. Сега отиде до бюрото си и извади от чекмеджето метален цилиндър, достатъчно малък, за да се побере в джоб. Отстрани с червено бе отпечатана емблемата на Сцион. Извади отвътре три лепенки. Стоях неподвижно, докато ги поставяше върху лицето ми, събирайки краищата на раната.

— Боли ли?

— Не.

Щом се отдръпна, попипах лепенките с ръка.

— Видях една карта в Катедралата — казах. — Знам, че на Порт Медоу има влак. Искам да знам къде е входът за тунела.

— И защо ти е да знаеш?

— Защото искам да се махна от тук. Преди Нашира да ме е убила.

— Разбирам. — Лордът се върна в креслото си. — И допускаш, че аз ще ти позволя.

— Да, допускам. — Вдигнах кутията за енфие. — Или ти спокойно може да допуснеш, че ето това тук ще стигне до нея.

Светлината на огъня заигра по цветето върху капака. Той потропа с пръсти по облегалката на креслото си. Не се опита да се пазари, просто ме изгледа меко.

— Не можеш да вземеш влака — каза.

— О, само гледай.

— Не ме разбираш. Той се активира единствено от Уестминстърското архонтство. Програмиран е да се движи на определени дати, в определени часове. Те няма как да се променят.

— Но нали доставя храна.

— Влакът се използва само за транспортиране на хора. Храната се доставя от куриери.

— Значи ще дойде отново чак… — Аз затворих очи. — През следващия Сезон на костите. През 2069-а. Мечтата ми за лесно бягство се изпаряваше. Все пак щеше да ми се наложи да прекося минното поле.

— Не те съветвам да опитваш бягство пеша — каза той, сякаш прочел мислите ми. — Емитите използват гората като ловна територия. Дори с твоите умения няма да оцелееш. Не и срещу цяла глутница.

— Не мога да остана повече. — Стиснах юмруци така, че кокалчетата ми побеляха. — Трябва да се махна. Знаеш, че тя ще ме убие.

Разбира се. Сега, когато дарбата ти е вече съзряла, тя жадува за нея. В най-скоро време ще пристъпи към действие.

— Съзряла? — напрегнах се аз.

— Ти облада 12 в цитаделата. Видях те. Тя само чакаше да достигнеш пълния си потенциал.

— Нима й каза?

— Ще го узнае, но не от мен. Казаното помежду ни си остава в тази стая.

— Защо?

— Като увертюра към взаимното доверие.

— Ти прерови спомените ми. Защо да ти вярвам?

— Нали ти показах своята сънорама?

— Да. Твоята студена, празна сънорама. Не си нищо повече от куха черупка, нали?

Внезапно Лордът стана на крака, отиде до рафта с книги и взе оттам огромен том с кожена подвързия. Преди да разбера какво се случва, измъкна отвътре тънка книжка и я хвърли на масата. Не можех да повярвам на очите си. „За същината на неестествеността“. Моето копие, пълно с изобличаващи бележки за синдиката. Беше го държал през цялото време.

— Моята сънорама може да е стара и лишена от живот, но поне не деля хората на категории, както авторът на тази брошура. Тук не пише за онироманти, нито за Рефаими. Аз не виждам нещата в тази светлина. — Той ме фиксира с поглед. — Живея с теб вече от няколко месеца. Знам историята ти, макар и да я научих против твоята воля. Нямах намерение да нарушавам личното ти пространство, а само да разбера каква си. Да те опозная. Не исках да те третирам като по-низше, малоценно същество.

Това ми дойде неочаквано.

— Защо? — попитах, без да снемам очи от него. — Какво те е грижа?

— Това е моя работа.

Взех книжлето и го притиснах към гърдите си, както дете прегръща играчката си. Чувствах се така, сякаш съм спасила живота на Джаксън. Лордът ме наблюдаваше.

— Май наистина ти липсва твоят бос — каза. — Искаш да се върнеш към стария живот. Към синдиката.

— Джаксън е нещо повече от това, което разкрива брошурата.

— Предполагам.

Лордът дойде и седна до мен на дивана. Няколко минути никой от нас не промълви. Две същества, различни като деня и нощта, затворени в своя собствена стъкленица, като онова по вехнало цвете. Той взе кутията за енфие, извади отвътре малко шишенце е амарант и го изпразни в чашата си е думите:

— Ти се чувстваш самотна. Мога да усетя самотата ти.

— Аз съм самотна.

— Липсва ти Ник.

— Той е най-добрият ми приятел. Разбира се, че ми липсва.

— Бил е нещо повече от това. Спомените ти за него са изключително детайлни — пълни с цветове, с живот. Ти си го обожавала.

— Бях млада. — Гласът ми пресекна. Той явно бе твърдо решен да чопли най-чувствителното ми място.

— Все още си млада. — Нямаше ли най-сетне да престане. — Не съм видял всичките ти спомени. Нещо липсва.

— Безсмислено е да говорим за тези неща.

— Не съм съгласен.

— Всеки има лоши спомени. Защо толкова се интересуваш от моите?

— Спомените са моята специалност. Връзката ми с етера, както сънорамите за теб. — Той докосна с пръст челото ми. — Ти поиска да ме опознаеш чрез моята сънорама. В замяна аз искам твоите спомени.

Докосването му ме накара да настръхна и аз се отдръпнах. Лордът ме погледна за секунда, оценявайки реакцията ми, после стана и дръпна шнура на звънеца.

— Какво правиш? — попитах.

— Трябва да ядеш.

Той включи грамофона и зарея взор към улицата.

Майкъл се появи като дух от бутилка. Изслуша нарежданията на Лорда и десет минути по-късно се върна отново с поднос, който сложи в скута ми. Върху него имаше достатъчно неща, за да върнат силите ми — чаша чай с мляко, захарница, доматена супа и топъл хляб.

— Благодаря ти — казах.

Той ми хвърли мимолетна усмивка, след което отправи сложна серия от знаци по посока на господаря си. Лордът кимна. Майкъл се поклони и излезе, а Лордът се обърна към мен, чакайки да види дали ще започна да ям без подкана. Отпих от чашата. Спомних си за баба си — тя бе голям поддръжник на чая и като малка винаги ме поеше с него, ако се разболеех. Отхапах от хляба. Дали и в момента четеше съзнанието ми, моите емоции? Усещаше ли как този спомен ме успокоява? Опитах се да се фокусирам върху него, да използвам златната нишка, но не се получи.

Щом се нахраних, той взе подноса и го постави върху масичката за кафе, преди да се върне и да седне отново до мен. Прочистих гърло.

— Какво ти каза Майкъл?

— Че Нашира е свикала останалите от фамилията Саргас в резиденцията си. Той е голям шпионин — добави с леко развеселен тон. — Често ми носи информация от нейните покои. Всички го приемат за незрящ и не му обръщат внимание.

Значи Майкъл обичаше да подслушва. Щях да запомня това.

— Вероятно им разказва за Краз. — Опрях пръсти в слепоочията си. — Нямах намерение да го убивам. Аз просто…

— Той щеше да убие теб. Краз таеше неистова омраза към хората. Планираше, когато дойде денят да се разкрием, да примами човешките деца в контролираните градове. Имаше слабост към техните малки, нежни кости. За клеромантия.

Усетих как стомахът ми се надига. Клеромантията се състоеше в хвърляне на „жребий“ от предмети, които духовете нареждаха в изображения или насочваха в дадена посока. Използваха се най-различни пособия — игли, зарове, ключове. Една група зрящи, наричани остеоманти, предпочитаха костите, но обикновено си служеха с такива от много стари скелети, от уважение към мъртвите. Ако Краз бе вземал костите на деца, за да гадае на тях, то бях доволна, че съм го убила.

— Лично аз съм благодарен, че е мъртъв — каза Лордът. Беше ужасна напаст за този свят.

Не отвърнах нищо.

— Чувстваш вина, нали?

— По-скоро страх.

— Страх от какво?

— От това на какво съм способна. Аз не спирам… — Поклатих отпаднало глава. — Не спирам да убивам. Не искам да бъда оръжие.

— Дарбата ти не е безобидна, но те държи жива. Действа като твой щит.

— Не е щит. Служи по-скоро за нападение. Аз живея с пръст на спусъка. — Загледах се в шарките на килима. — Да наранявам хората. Това е моят дар.

— Не нарочно. Невинаги си знаела какво можеш да причиниш.

Изсмях се безрадостно.

— О, бях съвсем наясно. Не знаех как, но знаех кой пуска кръв от носовете им. Знаех кой им причинява главоболия. Подиграеше ли ми се някой, споменеше ли за ирландските бунтове или нещо друго — правех така, че да го заболи. Донякъде дори ми се нравеше. Още от малка ми харесваше. Да си връщам, да не оставам длъжна. Това беше малката ми тайна. — Той ме гледаше внимателно. — Не съм като сензорите или медиумите. Не използвам духовете за компания или самозащита. Аз съм една от тях, не разбираш ли? Мога да умра, когато си пожелая, да стана дух, когато си пожелая. Това кара хората да се боят от мен. И мен да се боя от тях.

— Ти си различна, да. Но това не означава, че трябва да се боиш.

— Напротив, означава. Моят дух е опасен.

— Не смятам, че опасността те плаши, Пейдж. Ти вирееш от нея. Съгласила си се да работиш за Джаксън Хол, макар да си знаела, че това значително ще съкрати вероятната продължителност на живота ти. Съзнавала си риска да те заловят.

— Нуждаех се от парите.

— Баща ти работи за Сцион. Не са ти трябвали пари. Съмнявам се, че изобщо някога си ги докосвала. Опасността е тази, която те доближава до етера. Затова си използвала всяка възможност да я изпиташ.

— Не е така. Не съм пристрастена към адреналина или нещо подобно. Исках да бъда с другите зрящи. — В гласа ми се прокрадна нов гняв. — Да не съм просто поредната сционска гимназистка с промит мозък. Да бъда част от нещо. Да знача нещо. Разбираш ли това?

— Това не са били единствените причини. Мислела си в частност за един човек.

— Недей. — Устните ми потрепнаха.

— Мислела си за Ник — не отстъпваше той. — Обичала си го. Щяла си да го последваш навсякъде.

— Не искам да говоря за това.

— Защо не?

— Защото е нещо мое. Лично. Вие, ониромантите, имате ли изобщо понятие за лично пространство?

— Държала си го в тайна твърде дълго. — Той не ме докосна, но погледът му бе почти толкова интимен. — Не мога да взема спомена от теб, докато си будна. Но в мига, в който заспиш, ще прочета образите от съзнанието ти, а ти ще ги сънуваш, както стана и преди. Това е дарбата на онироманта. Да създава споделени сънища.

— Не се ли отегчаваш понякога да ровиш в мръсното пране на хората? — попитах с нотка на презрение.

Той игнорира хапливата забележка.

— Естествено, можеш да се научиш да не ме допускаш, но за целта ще трябва да познаваш духа ми почти така добре, както и своя собствен. А дух, стар колкото моя, не се опознава лесно. — Той направи пауза. — Или можеш да си спестиш усилията и да ме оставиш да надникна в теб.

— Каква полза ще има от това?

— Този спомен е преграда. Мога да го доловя, заровен дълбоко в сънорамата ти. — Очите му не се откъсваха от моите. — Преодолей го и ще бъдеш свободна от него. Духът ти ще се освободи.

Поех си дълбоко дъх. Не беше редно да се изкушавам от увещанията му.

— Мога да ти помогна, ако искаш. — Той взе щипка изсушени кафяви листа от кутията за енфие. — Ето от това имаше в таблетките. Ако приготвя отвара, ще я изпиеш ли?

Свих рамене.

— Какво ще ми стане от една доза в повече?

Лордът ме огледа мълчаливо.

— Много добре — рече накрая и напусна стаята. Предположих, че е слязъл долу в кухнята, където работеше Майкъл.

Положих глава върху възглавниците. Хладна тръпка пропълзяваше бавно в гърдите ми, изпълвайки пространството под ребрата. Бях мразила Лорда силно, неистово заради онова, което представляваше, а също и защото явно ме разбираше. Тази омраза ме бе крепила. А сега се канех да му разкрия най-съкровения си спомен. Мислех, че знам какъв е той, но не бях сигурна. Трябваше да го изсънувам. Докато Лордът се върне, вече бях взела решение. Поех чашата от ръцете му. Тя бе пълна до ръба с бистра, златиста течност, като разреден мед. Три листенца плуваха по повърхността.

— Горчива е на вкус — предупреди ме той, — но ще ми позволи да видя спомените ти по-ясно.

— Какво виждаше досега?

— Фрагменти. Периоди на тишина. Всичко зависи от това как си се чувствала в дадения момент, каква е била силата на усещанията ти. Доколко тази част от паметта продължава да те вълнува.

Сведох очи към отварата.

— Тогава това надали ще е нужно.

— Ще ме улесни.

Вероятно беше прав. Самата мисъл да се изправя пред подобен спомен вече караше ръцете ми да треперят. С чувството, че се отричам за пореден път от целия си живот, вдигнах чашата към устните си.

— Чакай.

Аз спрях.

— Пейдж, не си длъжна да ми показваш този спомен. Заради теб самата се надявам да го сториш. Да намериш сили. Но можеш да кажеш и не. Ще уважа желанието ти.

— Не бих проявила такава жестокост — отвърнах. — Няма нищо по-лошо от история без край. — И преди той да успее да каже нещо, изпих чая.

Лордът ме бе излъгал — тази течност не бе просто горчива. Тя бе най-противното нещо, което бях слагала в уста — сякаш бях погълнала метални стърготини. Начаса реших, че по-скоро бих пила белина, отколкото някога да вкуся отново отвара от салвия. Повдигна ми се. Лордът хвана лицето ми в ръце.

— Задръж го, Пейдж. Задръж го!

Опитах. Наложи се да върна малка част обратно в чашата, но повечето слезе надолу в стомаха ми.

— И сега какво? — попитах задавено.

— Почакай.

Не се наложи да чакам дълго. Превих се и потреперих, докато вълните от прилошаване ме връхлитаха една подир друга. Вкусът бе толкова натрапчив, че ми се стори, че никога няма да ме напусне.

После светлините угаснаха. Отпуснах се назад върху възглавниците и потънах.