Саманта Шанън
Сезонът на костите (17)

16
Задачата

Лордът не ми каза къде отиваме. Поведе ме по друга пътека, към откритите ливади около „Магдалена“. Долавях присъствие навсякъде — във въздуха, във водата — духовете на мъртъвците, ходили някога по тези места. Не можех да ги чуя, но на разстояние от километър и половина около отвореното студено петно ги усещах толкова силно, сякаш бяха живи същества.

Въпреки волята си гледах да съм по-близо до Лорда. Ако някой от тези духове бе злонамерен, чувствах, че той ще е способен да го отблъсне по-ефективно от мен.

С отдалечаването ни от фенерите на резиденцията мракът около нас се сгъстяваше все повече. Той не обелваше и дума, докато окосените морави постепенно отстъпиха място на бурени и висока до коляното влажна трева.

— Скоро ли ще стигнем? — попитах. Обувките и чорапите ми бяха вече прогизнали.

Той не отговори.

— Нали каза, че съм твоя ученичка, а не робиня. Искам да знам къде отиваме.

— В полето.

— Защо?

Пак никакъв отговор.

Нощта ставаше все по-студена, неестествено студена. Стори ми се, че минаха часове, преди Лордът най-сетне да спре и да посочи с ръка.

— Ето там.

Отначало не видях нищо. Когато напрегнах зрение, постепенно различих очертанията на животно, застанало под бледата лунна светлина. Беше на четири крака, с лъскава козина. Гръдта му бе снежнобяла, а главата — тясна, издължена, е тъмни очи и малък черен нос. Не знаех кой от двама ни изглеждаше по-изненадан.

Сърна. За последен път бях видяла такава като малка, когато баба и дядо ме заведоха в планината Галтий в Ирландия. Заля ме вълна от детинска възбуда.

— Прекрасна е — промълвих.

— Казва се Нуала — рече Лордът, пристъпвайки към животното, което бе завързано за един кол.

— Това е ирландско име.

— Да, съкратено от Фионуала. Означава бели рамене, или красиви рамене.

Погледнах отново. От двете страни, в основата на шията й, имаше по едно голямо бяло петно.

— Кой я е кръстил? — В Сцион бе рисковано да се дават ирландски имена на деца или домашни любимци. Властите можеха да те заподозрат в симпатии към бунтовниците.

— Аз.

Той й свали нашийника и Нуала го побутна с муцуна. Очаквах да побегне, но тя просто стоеше, взирайки се в него. Лордът й заговори на някакъв странен език, като я почесваше по врата. Изглеждаше, че тя наистина го слуша — беше като омагьосана.

— Искаш ли да я нахраниш? — Той измъкна от ръкава си червена ябълка и ми я подхвърли. — Това е любимото й лакомство.

Нуала обърна глава към мен, потрепвайки с ноздри.

Полека, много е плашлива. Особено когато в близост има отворено студено петно.

Естествено, че нямаше да я подплаша. Мина ми през ум, че щом не се боеше от него, надали щеше да се стресне от мен.

Протегнах плода към нея. Сърната го подуши предпазливо, после Лордът каза още нещо и тя го грабна от ръката ми.

— Извини я, много е гладна. — Той я потупа по гърба и й даде още една ябълка. — Рядко имам случай да я видя.

— Защо, нали живее близо до „Магдалена“?

— Да, но трябва да внимавам. В очертанията на града не се допускат животни.

— Тогава защо я държиш?

— За компания. И заради теб.

— Заради мен? — повторих.

— Тя те чакаше. — Той седна върху един плосък камък, оставяйки Нуала да се разхожда по посока на дърветата. — Ти си сънебродница. Какво според теб означава това?

Не вярвах да ме е довел тук, за да храним сърнички.

— Че съм настроена да усещам етера — казах.

— Продължавай.

— Умея да долавям чуждите сънорами от разстояние. И изобщо всяка етерна активност.

— Именно. Това е твоята основна дарба, върху която можеш да надграждаш: повишена чувствителност към етера, качество, каквото малко ясновидци притежават. То идва от сребърната ти нишка, която е гъвкава и ти позволява да отделяш духа от центъра на сънорамата си, разширявайки своето възприятие за света. Повечето зрящи биха полудели, ако сторят това. Но когато се упражнявахме на ливадата, аз те насърчавах да запращаш духа си срещу моята сънорама, да ме нападаш. — Очите му тлееха като въглени в мрака. — Ти имаш потенциала за нещо повече от това просто да усещаш етера. Можеш да му въздействаш. Да въздействаш на другите хора.

Аз не отговорих нищо.

— Вероятно в миналото ти се е случвано да нараняваш околните. Да упражняваш натиск върху техните сънорами. И те да забелязват разни неща — кръвотечение от носа, замъгляване на зрението…

— Да.

Той вече знаеше. Нямаше смисъл да отричам.

— А после, във влака, нещо се е променило — продължи Лордът. — Животът ти е бил застрашен. Бояла си се от арестуване. И за първи път тази сила, дремеща вътре в теб, е излязла на бял свят.

— Как разбра?

— До нас достигна доклад за убийството на един Жандарм — убийство без кръв, без оръжие, без каквато и да е следа върху тялото му. Нашира веднага се досети, че това е работа на сънебродник.

— Може да е бил и полтъргайст.

— Полтъргайстът винаги оставя следа. Ти би трябвало да го знаеш най-добре.

Неволно усетих хлад в белезите на дланта си.

— Нашира те искаше жива. Арестите, които извършва НОБ, са тромави и брутални, както и тези на червеноризците. Около половината от тях завършват със смърт. При теб това не биваше да се случва. Ти трябваше да дойдеш невредима. Затова тя изпрати Надзирателя, своя специалист по набавянето на ясновидци.

— И за какво съм й?

— За да научи твоята тайна.

— Няма никаква тайна. Просто съм такава, каквато съм.

— И каквато Нашира иска да бъде. Тя копнее за редки дарби, в това число и за твоята.

— Тогава защо просто не я вземе? Можеше да убие и мен, както уби Себ. Защо й е да чака?

— Иска да проумее докрай способностите ти. Но няма да чака вечно.

— Няма да играя по твоята свирка — отсякох. — Още не съм станала развлекателка.

— Аз и не искам това от теб. Какъв е смисълът? Нали вече видях способностите ти в параклиса. Ти нахлу с духа си в съзнанието на Алудра. Видях ги и на ливадата, когато проникна в моето. Но кажи ми — той се наведе към мен, присветвайки с червените си очи, — би ли могла да обладаеш някой от нас?

Настъпи напрегната тишина, прекъсвана само от пискливия зов на бухал в мрака. Звукът ме накара да вдигна поглед нагоре. Зърнах луната, скътана сред булото на облаците. За миг се пренесох обратно в бърлогата на Джаксън, в деня, когато за пръв път възникна въпросът за обладаването.

— Мило мое момиче — бе казал той, — ти се представяш великолепно. Не, представяш се блестящо. Абсолютно си струваше да те взема, ти криеш неподозирани заложби. Но сега бих искал да ти дам нова задача. Задача, която ще те затрудни, но и ще те извиси. — И той ме накара да проникна със съзнанието си в неговото, да опитам да поема контрол над тялото му. Идеята ме потресе. Пробвах неохотно, но сложността на съзнанието му бе твърде необятна и бързо се отказах. — Е, добре — изпуфтя с пурата си той. — Струваше си да проверим. А сега дим да те няма, прелест моя. Имаме работа за вършене, козни за разплитане.

А може би щях да успея. Може би, ако наистина го исках, щях да овладея тялото на Джаксън и да угася проклетата му пура. Но тъкмо тази способност ме плашеше. Да контролираш друг човек бе голяма отговорност, твърде тежка за мен. Дори и срещу обещание за повишение на заплатата. Бях готова да бродя из съзнанията на цял Лондон, но не и да се бъркам в тях. Никакви пари не можеха да ме съблазнят.

— Пейдж?

— Не — отвърнах аз, изплувайки от спомените си. — Не бих могла да обладая Алудра. Нито пък теб.

— Защо?

— Не съм способна да обладавам хора. Още по-малко Рефаими.

— А би ли искала?

— Не. И няма как да ме накараш.

— Нямам и намерение да те насилвам. Просто ти предоставям възможност да „разшириш хоризонтите си“, както казвате вие.

— Като причинявам болка.

— Ако обладаването се изпълни добре, то не би следвало да предизвика никаква болка. Плюс това, не очаквам да го правиш с хора. Поне не днес.

— А с кого тогава?

Той вдигна лице и аз проследих посоката на погледа му. Сърната побутваше с копито туфа цветя и ги наблюдаваше как поклащат глави.

— Нуала — промълвих.

— Да.

Тя сведе шия и тихо изпръхтя. Никога не ми беше хрумвало да се упражнявам в обладаване на животни. Техните съзнания бяха много различни от човешките — не така сложни и многопластови, но това можеше допълнително да ме затрудни. Не знаех дори дали духът ми ще успее да се въплъти в такова тяло. Щях ли изобщо да мисля като човек, ако се озовях в животинска сънорама? Имах и други притеснения: Дали това нямаше да нарани сърната? Щеше ли тя да се бори срещу нахлуването ми, или да ме допусне без съпротива?

— Не знам — казах. — Много е голяма. Може да не успея да я овладея.

— Ще ти намеря нещо по-малко.

— Какво всъщност целиш? — изгледах го аз. — Доста си настоятелен за някой, който твърди, че просто ми предоставя възможност.

— Не отричам, че искам да приемеш тази възможност.

— Защо?

— Защото искам да оцелееш.

Помъчих се за секунда да разгадая изражението му, но не успях. В лицата на Рефаимите имаше нещо, което не насърчаваше емоционалните догадки.

— Добре — рекох накрая. — По-малко животно става. Насекомо, гризач, може би птица. Нещо с ограничена сетивност.

— Чудесно. — Той понечи да тръгне, но се спря. Извърна се към мен и извади от джоба си нещо като медальон на тънка верижка. — Сложи това на врата си.

— Какво е то?

Отговор не последва. Прислоних се до един объл камък, борейки се да овладея обхващащия ме трепет. Джаксън щеше да кима одобрително, ако ме видеше отнякъде, но не бях толкова сигурна дали Ник би сторил същото. Огледах медальона. Бе голям колкото палеца ми, изработен от тънки жички под формата на крилца. Когато прокарах пръст по него, в етера настъпи едва доловим резонанс. Вероятно беше сублимиран. Нахлузих верижката през главата си.

Нуала скоро се върна, явно отегчена от разглеждане на цветята. Седях сгушена до камъка, заровила ръце в джобовете на якето си. Беше станало извънредно студено и дъхът излизаше от устата ми на бели облаци.

— Привет — казах на сърната.

Тя подуши косата ми, сякаш искаше да разбере що за същество съм, после подви крака и легна до мен. Положи муцуна върху скута ми и нададе нещо като доволно пъшкане. Свалих си ръкавиците и я погалих между ушите. Лъхна ме миризма на мускус. Можех да усетя биенето на сърцето й, бързо и силно. За пръв път се намирах толкова близо до диво животно. Помъчих се да си представя какво е да си като нея — да стоиш на четири крака, да се носиш волно сред дървесата. Но аз бях питомна. Бях живяла в Сцион повече от десетилетие и всичко диво се бе изпарило от мен. Вероятно затова и се бях присъединила към Джаксън. За да запазя поне нещо от старото си „аз“.

След минута реших все пак да опитам. Затворих очи и оставих духа си да се носи. Сънорамата на Нуала бе лесна за проникване, тънка и нежна като сапунен мехур. С годините при хората се натрупваха защитни пластове, но животните явно нямаха тази емоционална броня. На теория нищо не ми пречеше да я контролирам. Побутнах я съвсем леко с духа си.

Тя нададе тревожно пръхтене и аз я погалих, за да я успокоя.

— Извинявай — казах. — Няма да го правя повече.

След малко тя отново отпусна глава върху коленете ми, но хълбоците й трепереха. Не знаеше, че аз съм тази, която я е наранила. Пъхнах пръсти под брадичката й и започнах леко да я чеша.

Бях полузаспала, когато Лордът се върна и ме събуди с потупване по бузата. Нуала също се сепна, но една-две негови думи я накараха бързо да задреме отново.

— Ето — рече той, като седна на камъка. — Намерих ти ново тяло.

Бях поразена от вида му под лунната светлина — от силните, ясни черти и сияещата му кожа.

— Какво е то? — попитах.

— Виж сама. — Той разтвори шепи и ги поднесе към мен. Вътре имаше някакво крехко насекомо, може би пеперуда. Трудно бе да го различа в мрака. — Намираше се в летаргия, когато я намерих. Още е малко апатична. Реших, че така ще ти е по-лесно.

Значи наистина беше пеперуда. Крилцата й леко пърхаха.

— Животните се боят от студените петна. — Гласът му бе глух и дълбок. — Долавят в тях отворения преход към Отвъдното.

— Защо изобщо го отвори?

— Ще разбереш. — Лордът се взря в лицето ми. — Е, искаш ли да се упражниш в обладаване?

— Ще опитам — отвърнах.

Очите му присветнаха като гореща жар.

— Вероятно вече го знаеш — добавих, — но щом напусна тялото си, то ще падне. Затова ще съм благодарна, ако ме подхванеш.

Трябваше да се насиля, за да изрека думите. Беше ми просено да го моля за услуга, макар и толкова дребна и очевидна.

— Разбира се — каза той.

Аз първа отместих поглед.

Поех дълбоко въздух и тласнах духа си. Сетивата ми начаса се замъглиха и пред мен се простря моята сънорама. Вече долавях етера. Той ставаше все по-силен, докато вървях към края на маковото поле, тънещ в тъмнина. Етерът бе там и ме очакваше.

И аз скочих.

Можех да видя сребърната си нишка, развиваща се край мен, показваща ми пътя за връщане. Сънорамата на Лорда бе наблизо, а до нея — и тази на пеперудата, подобна на пясъчно зрънце до топче за игра. Влязох в съзнанието й. Нямаше никаква реакция, никакво отдръпване или паника от страна на приемника.

Озовах се в приказен свят. Свят на багри, облян в охрена светлина. Тя бе прекарвала своите дни, хранейки се от цветята и техните пищни окраски присъстваха във всичките й спомени. Отвсякъде се носеха омайни аромати на рози, лавандула и треви. Закрачих през росната сънорама, насочвайки се към най-светлата й част. От разцъфналите дървета се сипеше поленов прашец, ръсейки косите ми. Никога не се бях усещала толкова свободна. Нямаше и най-слаба съпротива, никакъв помен от защитен механизъм. Всичко бе толкова леко, безболезнено и прекрасно, сякаш се бях измъкнала от тежък чифт окови. Чувствах се съвсем естествено. Тъкмо за това копнееше духът ми — да броди из непознати земи. Не можеше да понася през цялото време да е затворен в едно и също тяло. Имаше страст към пътешествията.

Когато доближих слънчевата зона, забелязах духа — нежен като ефирна струйка дим. Духнах с уста и той се плъзна встрани, изчезвайки към по-тъмните части.

Сега идваше истинското изпитание. Ако бях разбрала всичко добре — и ако обясненията на Джаксън бяха правилни, — влизането в слънчевата зона щеше да ми позволи да поема кои трол над новото си тяло.

Веднага щом пристъпих в кръга, цялата сънорама се озари от ярка светлина — златно сияние, което ме обливаше, изпълвайки очите, кожата, кръвта ми. Беше ослепително. Светът се превърни в раздробен диамант, в малка бляскава звезда.

За известно време всичко изчезна. Тялото ми го нямаше, не чувствах каквото и да било. И после се събудих.

Първо дойде паниката. Къде бяха ръцете, краката ми? Защо не можех да виждам? Всъщност не, виждах, но просто всичко бе окъпано в наситено лилаво и зеленината на тревата бе твърде ярка за моите очи. По немощните ми крайници премина спазъм. Беше като мозъчна чума, но много по-зле. Бях смазана, задушена, крещяща без устни и без глас. И какви бяха тези неща, стърчащи от двете ми страни? Когато опитах да помръдна, те потрепериха, сякаш в предсмъртна конвулсия.

Преди да усетя, се изстрелях навън от пеперудата, обратно в собственото си тяло. Цялата се тресях, борейки се за глътка въздух. Свлякох се и застанах на четири крака край камъка.

— Пейдж?

Понечих да повърна, но без успех, само устата ми се изпълни с вкус на горчива жлъч.

— Н-никога повече няма да го правя — изрекох едва.

— Какво се случи?

— Нищо. Беше… беше т-толкова лесно, но после… — разкопчах ципа на якето си, за да не се задуша. — Просто не мога.

Лордът ме гледаше мълчаливо, докато се мъчех да се овладея, бършейки потта от челото си.

— Но ти успя — каза. — Може да е било болезнено, но успя. Крилцата й помръднаха.

— Имах чувството, че ще умра, когато го направих.

— И все пак го направи.

Облегнах се на камъка.

— Колко време прекарах там?

— Може би половин минута.

По-добре от очакванията ми, но все пак жалък резултат. Джаксън щеше да ме съсипе от подигравки.

— Съжалявам, че те разочаровах. Може би не съм толкова добра, колкото другите сънебродници.

Чертите му се втвърдиха.

— Напротив. Но докато не го повярваш, няма да постигнеш пълния си потенциал.

Той разтвори шепи и пеперудата отлетя в мрака. Все още жива. Не бях я убила.

— Ядосан си — казах.

— Не.

— Тогава защо гледаш така?

— Как? — Очите му бяха студени.

— Няма значение — отвърнах.

Той взе наръча сухи съчки, който бе подпрян до камъка. Секна искра с помощта на два камъка и запали малък огън. Отвърнах се настрани. Можеше да се гневи колкото си ще. Нямах намерение да ставам кукловод на животни.

— Ще останем тук няколко часа — каза след малко Лордът, без да ме поглежда. — Имаш нужда от сън преди втората част от теста си.

— Това означава ли, че съм преминала първата?

— Разбира се, че я премина. Успя да обладаеш пеперудата. Това бе всичко, което исках от теб. — Пламъците играеха върху лицето му. — Нищо повече.

После отвори раницата си и извади отвътре прост, черен спален чувал.

— Ето, вземи. Тук ще бъдеш в безопасност. Аз ще те оставя за малко, имам да свърша нещо.

— В града ли се връщаш?

— Да.

Нямах особен избор, освен да се подчиня, макар да не ми се нравеше идеята да спя тук, на открито, с толкова духове, витаещи наоколо. Броят им бе нараснал още и студът се усилваше. Събух мокрите си обувки и чорапи и ги оставих да съхнат до огъня. После се мушнах в чувала и вдигнах догоре ципа. Въпреки че бях с жилетка и яке, пак не ми беше особено топло, но се понасяше.

Лордът почукваше с пръсти по коляното си, взирайки се и мрака. Очите му бяха като два живи въглена, дебнещи за опасност. Обърнах се и погледнах луната. Колко тъмен само изглеждаше светът. Колко тъмен и студен.