Саманта Шанън
Сезонът на костите (24)

23
Антиквариатът

Лежах будна с часове. Чувах го как пише безспир на бюрото си, скрит от мен само от завесите.

Очите и носът ми смъдяха, гърлото ми бе стегнато като юмрук. За първи път от години исках всичко да изчезне. Да стане отново нормално, както когато бях малка, преди етерът да нахлуе в мен.

Вдигнах очи към свода на балдахина. Независимо колко силно го исках понякога, нормално просто нямаше. „Нормално“ и „естествено“ бяха най-големите лъжи, създавани някога. От нас, хората, с нашите малки съзнания. А може би нормалното вече нямаше да ми хареса.

Едва когато той включи грамофона, започнах да се унасям. Не бях прекарала дълго в сънорамата му, но го бях сторила без животоподдържащ апарат. Постепенно дрямката ме погълна и пропукващите гласове се размиха.

Трябва да съм спала доста. Когато се събудих, системата бе изчезнала. На мястото на иглата имаше малка лепенка.

Разнесе се звънът на сутрешната камбана. В Шеол I денят бе време за сън, но както личеше, не и за мен. Не ми оставаше друго, освен да стана и да се изправя срещу него. Мразех го от дъното на душата си. Искаше ми се да разбия огледалото, да усетя как стъклото се троши под юмрука ми. Изобщо не биваше да вземам онези хапчета.

Вярно, и аз вършех нещо подобно. Също шпионирах хората, но поне не гледах в тяхното минало. Виждах само какви си представят, че са, а не какви са в действителност. Долавях фрагменти от същността им — краища, контури, лекият отблясък на далечни сънорами. А не като него. Сега той знаеше всичко за мен, всяка малка частица, която се бях опитвала да скрия. Винаги е знаел, че съм една от Седемте печата. Научил го е още през първата нощ.

Но не е казал на Нашира. Също както и за пеперудата и сърната — за да скрие от нея истинската ми същност. Тя може и да е отгатнала, че съм част от синдиката, но не го е научила от него.

Дръпнах завесите встрани. В кулата нахлуваше златиста слънчева светлина, хвърляйки отблясъци по книгите и инструментите. Край прозореца Майкъл — незрящият — сервираше закуска върху малка масичка. Щом ме видя, се усмихна.

— Здравей, Майкъл.

Той кимна.

— Къде е Лордът?

Ръката му посочи към вратата.

— Да не си си глътнал езика?

Свиване на рамене. Аз седнах и той побутна към мен чиния с палачинки.

— Не съм гладна — казах. — Не искам проклетата му закуска. — Майкъл въздъхна, постави в ръката ми една вилица и я забучи в палачинките. — Е, добре. Но ако повърна всичко, ти ще си виновен.

Укорителна гримаса. Само за да му угодя, поръсих палачинките с кафява захар.

Той не спря да ме държи под око, докато сновеше из стаята, разтребваше и оправяше леглото. Палачинките пробудиха у мен неистов глад. В крайна сметка изядох цялата купчина заедно с два кроасана с ягодово сладко, четири препечени филийки с масло, порция бъркани яйца, една хрупкава червена ябълка, три чаши кафе и половин литър леденостуден портокалов сок. Едва когато не можех да погълна нито хапка повече, Майкъл ми подаде запечатан кафяв плик.

— Вярвай му.

За първи път го чувах изобщо да обелва дума. Гласът му бе като едва доловим шепот.

— Ти вярваш ли му?

Той кимна, раздигна масата и се изгуби. И макар да беше светлата част на деня, остави вратата отключена. Разчупих восъчния печат върху плика и разгънах листа от плътна хартия, който се намираше вътре. По ръба му имаше витиевата златна украса.

Пейдж, започваше писмото. Съжалявам, задето те разстроих. Но дори ако се чувстваш обидена, знай, че го сторих единствено с цел да те разбера. Трудно можеш да ме виниш, задето не допускаше да бъдеш разбрана.

Чудно извинение, няма що. Въпреки това продължих да чета:

Все още е ден. Отиди до Катедралата. Там ще намериш неща, които аз не мога да ти доставя.

Действай бързо. Ако стражите те спрат, кажи им, че аз съм те пратил да ми вземеш пресен запас богородичка.

Не съди с лека ръка, малка сънеброднице.

Смачках писмото на топка и го хвърлих в огъня. Дори само с написването му Лордът показваше своята новопридобита вяра в мен. Лесно можех да го отнеса на Нашира. Тя несъмнено би разпознала почерка му. Но аз не исках да й помагам по какъв го и да било начин. Мразех Лорда, задето ме държеше тук, но въпреки това трябваше да отида до Катедралата.

Качих се на горния етаж и се преоблякох в новата си униформа — жълта туника, жълта котва върху жилетката. Ярко, слънчево жълто, което се виждаше от километър. 40 страхливката. 40 кръшкачката. Донякъде дори ми харесваше. То показваше, че съм се противопоставила на заповедите на Нашира. И без това не исках да съм червеноризец.

Бавно, размишлявайки, се върнах в покоите му. Все още не знаех дали искам да организирам масово бягство, но положително исках да се махна от тук. За пътя до вкъщи щяха да са ми нужни запаси. Храна, вода. Оръжие. Той не беше ли споменал, че червеното цвете може да нарани Рефаимите?

Кутията за енфие стоеше на масата, с отворен капак. Вътре имаше образци от няколко растения — лаврови клонки, кленови и дъбови листа, плодчета от имел, синя и бяла богородичка, както и пакетче сухи листа, надписано SALVIA DIVINORUM. Неговата нума. Най-отдолу, в ъгъла на кутията, бе тикнато шишенце със ситен, синкавочерен прах. Етикетчето гласеше: ANEMONE CORONARIA. Махнах запушалката и отвътре се разнесе остър мирис. Поленов прашец от червеното цвете. Той можеше да се окаже решаващ за спасението ми. Затворих шишенцето и го прибрах в джоба на жилетката си.

През деня навън сигурно бяха разположени стражи, но аз можех да се промъкна покрай тях. Имах си своите начини. Независимо как ме бе определила Нашира Саргас, аз не бях страхливка. Бях Бледата бродница.

Време беше да й го покажа.

Съчиних в ума си историята за това как наставникът ми ме е пратил да му взема богородичка в случай, че възникнеха проблеми. Новият дневен портиер не беше във възторг от идеята, но почти ме изблъска на улицата, щом видя в книгата на кого служа. Дори не повдигна въпрос за раницата на гърба ми. Никой не искаше да дразни Арктур Месартим.

Беше странно да видя града на дневна светлина. Подозирах, че Главната ще е празна — не се долавяха обичайните звуци и миризми — но преди да стигна целта си, трябваше да свърши още нещо. Насочих се към проходите на Птичарника. От всички пролуки и цепнатини се стичаше вода, напомняйки за отминалата буря. Стигнах до бараката, която търсех, и дръпнах парцаливото платнище пред входа. Джулиан спеше, прегърнал с ръка Лис, за да я стопли. Аурата й постепенно отслабваше, като догаряща свещ. Коленичих край тях и изпразних раницата си. Мушнах пакет с храна помежду им, тъй че случайно преминаващ страж да не може да го види, и ги покрих с чисти, бели одеяла. В шкафа оставих кутия кибрит. Видът на тяхната мизерия ме караше да се чувствам сигурна, че постъпвам правилно. Те се нуждаеха от нещо повече от нещата, които бях задигнала от Кулата на основателите. Нуждаеха се от онова, което беше в Катедралата.

Възстановяването от духовния шок бе бавен процес. Налагаше се да се бориш с всяка фибра на тялото си. Само силните можеха да го преодолеят. Като се изключат няколко мимолетни проблясъка, Лис не бе идвала в съзнание, откакто бяха унищожени картите и. Не дойдеше ли скоро на себе си, щеше да изгуби своята аура и да стане обикновена незряща. Единствената й надежда бе да открие ново тесте, но дори и тогава нямаше гаранция, че ще успее да се свърже с него. Във всички случаи щях да се помъча да й го доставя от Катедралата.

По улицата не се забелязваха стражи, но бях сигурна, че трябва да има постове. За по-голяма безопасност се изкатерих върху една от сградите и си запроправях път по покривите, използвайки улуците и корнизите, за да се промъквам незабелязано през града. Придвижването ми обаче беше бавно трябваше да търся опора на всяка крачка, докато дясната ми ръка все още бе скована като на манекен, а цялото ми тяло тръпнеше от натъртванията.

Катедралата се виждаше отдалеч. Двете й островърхи кули пронизваха мъглата. Щом доближих, се спуснах в една странична уличка. Разстоянието до следващата стена бе твърде голямо, за да го прескоча. Отвъд нея се криеше резиденция, достъпна само за Рефаимите. Лордът вече бе въвлечен твърде дълбоко, за да ме предаде. По някаква причина той ми предлагаше помощта си — и заради Лис бях длъжна да я приема. Освен това, попаднех ли в беда, винаги можех да го известя посредством златната нишка. Ако откриех как. И ако успеех да го понеса. Изкачих се по стената, прехвърлих се от другата й страна и паднах сред избуялата трева.

Подобно на останалите резиденции и тази бе изградена около поредица от правоъгълни вътрешни дворове. Докато прекосявах първия, си съставих мислен списък на нещата, които щяха да са ми нужни, за да прекося Ничията земя. Оръжията бяха задължителни, имайки предвид какво се криеше сред дърветата, но и една аптечка щеше да е от полза. Ако стъпех накриво в минното поле, нямаше да оцелея без турникет. И антисептик. Мисълта бе ужасяваща, но трябваше да я приема. Адреналинът бе незаменим — не само за прилив на енергия и притъпяване на болката, но и за да се свестя, ако ми се наложеше да напускам тялото си. Прашецът от анемония също не бе за изхвърляне, както и всякакви други субстанции, до които можех да се добера — флукс, богородичка, сол… може би дори ектоплазма.

Отминах няколко здания, но нито едно не бе подходящо за претърсване — имаха твърде много стаи. Едва когато се отдалечих от централните дворове, в самия край на резиденцията, попаднах на по-привлекателна мишена. Сграда с големи прозорци и достатъчно опори за стъпване. Минах под предната аркада и заобиколих от другата й страна. Тук фасадата бе обрасла с ивици от червен бръшлян. Огледах се за отворени прозорци, но такива нямаше. Щеше да се наложи да вляза с взлом. Но не, след като се взрях по-внимателно, видях, че едно малко прозорче на първия етаж е леко открехнато. Стъпих върху корниза и оттам се улових за водосточната тръба. Пантите бяха заяли, но в крайна сметка поддадоха. Промъкнах се в тясна стая, вероятно килер, потънал сред дебел слой прах. Отворих полека вратата.

Озовах се в каменен коридор. Празен. Екскурзията ми започваше окуражаващо. Докато оглеждах вратите, търсейки някакъв знак за това какво може да се крие зад тях, изведнъж се напрегнах. Шестото ми чувство потрепери: две аури. Бяха точно зад вратата вдясно от мен. Заковах се на място.

— … знам нищо! Моля ви…

Последва приглушен шум. Притиснах ухо до вратата.

— Кръвният суверен няма да се вслуша в молбите ти — произнесе мъжки глас. — Знаем, че си ги виждала заедно.

— Само веднъж, на ливадата! Те просто тренираха. Не съм видяла нищо друго, кълна се! — Този глас бе на момиче, премалял от ужас. Познах го — беше Айви, хиромантката. Тя едва произнасяше думите. — Моля ви, не отново, няма да го понеса…

Смразяващ кръвта писък.

— Кажи ни истината и няма да има повече болка. — Айви хлипаше. — Хайде, 24, все имаш нещичко за мен. Поне малко информация. Лордът докосна ли я?

— Той… той я отнесе на ръце от ливадата. Тя не можеше да ходи от умора. Но беше с ръкавици…

— Сигурна ли си?

Дишането й се учести.

— Аз… не си спомням. Съжалявам. Моля ви, недейте повече… — Звук от стъпки. — Не, не!

Стомахът ми се обърна от сърцераздирателните й викове. Искаше ми се да разбия сънорамата на мъчителя й, но рискът бе твърде голям. Ако не набавех нужните запаси, нямаше да мога да спася никого. Стиснах зъби и продължих да слушам, треперейки от гняв. Какво й правеше той?

Писъците се разнасяха отново и отново. Най-сетне спряха и аз успях да си поема дъх.

— Стига, моля ви — простена тя, хлипайки. — Това е истината! — Мъжът мълчеше. — Но… но той я храни. Знам, че я храни и също… тя винаги изглежда чиста. И… и хората говорят, че може да обладава зрящи. Лордът сигурно го… к-крие от г-господарката. Иначе досега тя щеше да е м-мъртва.

Зловеща тишина. Сред нея се чу тежко, приглушено тупване, последвано от отдалечаващи се стъпки.

Дълго време останах като парализирана. След около минута натиснах дръжката на тежката врата. Насред празната стая имаше един-единствен дървен стол. Седалката му, както и подът, бяха изпоцапани с кръв.

Прималя ми и ме изби студена пот. Приседнах до стената, улавяйки главата си в ръце. Айви говореше за мен.

Но сега не бе време да мисля за това. Мъчителят й вероятно още се намираше в сградата. Бавно се изправих и приближих до следващата врата. Ключът стърчеше в ключалката. Погледнах вътре. Стените бяха отрупани с оръжия — саби, ловни ножове, арбалет, прашки със стоманени топчета. Вероятно оттук въоръжаваха червеноризците. Грабнах един нож. Върху дръжката му бе инкрустирана котва. Сционски. Уийвър пращаше тук оръжия, докато той самият и министрите му седяха в Архонтството, далеч от етерния маяк.

Джулиан беше прав. Не можех просто да си тръгна. Трябваше да накарам Франк Уийвър да се страхува. Да изпита същия страх, който бе вселявал у всеки зрящ, транспортиран някога тук.

Затворих вратата зад себе си и я заключих. Когато се огледах, осъзнах, че стоя пред голяма, пожълтяла карта. Надписът на нея гласеше:

НАКАЗАТЕЛНА КОЛОНИЯ Шеол I. ОФИЦИАЛНА ТЕРИТОРИЯ НА СЮЗЕРЕНА.

Разучих я внимателно. Шеол I бе изграден около големите централни резиденции, преливайки се постепенно в горите и ливадите около тях. Всичките ми познати ориентири бяха тук — „Магдалена“, Къщата на незрящите, Резиденцията на Сюзерена, Хоксмур… и Порт Медоу. Откачих картата от стената и я разгладих пред себе си. Буквите в края й бяха избледнели, но успях да ги разчета.

ЖП линия.

Пръстите ми се вкопчиха в хартията. Влакът. Дори не бях помисляла за това. Всички ние бяхме докарани тук с железницата. Защо да не си тръгнем пак с нея?

Мозъкът ми бръмчеше като кошер. Как, как не се бях сетила за това? Не бе нужно да прекосявам Ничията земя. Не бе нужно да ходя с километри, нито да се бия с Емити, за да стигна до цитаделата. Трябваше единствено да намеря влака. Можех да взема и още хора с мен — Лис, Джулиан, всички. Обикновеният сционски влак побираше близо четиристотин пътници, дори и повече, ако имаше правостоящи. Това означаваше да се натовари и последният затворник от този град и да остане място за още.

И все пак щяха да ни трябват оръжия. Дори да се измъкнехме на малки групи по светло, Рефаимите щяха да ни преследват. Освен това подстъпите сигурно се охраняваха. Свалих раницата от гърба си и мушнах вътре ножа. След това намерих и няколко пистолета. Сред тях имаше джобен модел, подобен на моя. Щеше да свърши работа — беше малък, лесен за криене, а и знаех как да го използвам. Отместих купчина нечетливи документи, поставени върху едно метално сандъче. В цитаделата Ник бе опитал да стреля по Лорда, но без резултат. Куршумите щяха да са ефективни срещу лоялните червеноризци, но за да се справим с Рефаимите, ни трябваше нещо повече от тях. Тъкмо се пресягах да извадя кутия патрони, когато откъм коридора се разнесоха стъпки.

Без да се мая, се шмугнах към редица от стелажи и се притаих между тях. Тъкмо навреме — ключът падна от ключалката и двама Рефаими влязоха в стаята.

Трябваше да го предвидя. Сега пътят ми за бягство бе блокиран. Ако пропълзях към прозореца, щяха да ме видят, а всеки познаваше лицето ми. Надзърнах измежду стелажите.

Тубан.

Той каза нещо на Глос. Приведох се малко по-напред, за да видя кой е спътникът му. И в този миг Теребел Шератан се изправи лице в лице срещу мен.

Никоя от нас не помръдна. Сърцето ми сякаш спря да бие. Очаквах тя да извика Тубан или да забие нож в стомаха ми. Пръстите ми се прокраднаха към поленовия прашец в джоба на жилетката, но бързо размислих. Дори да се справех с Теребел, Тубан пак щеше да ме изкорми.

Но тя направи нещо удивително. Вместо да реагира на присъствието ми, отмести поглед към пистолетите.

— Оръжията на незрящите са много интригуващи — каза. — Нищо чудно, че постоянно се изтребват с тях.

— На варварски ли ще си говорим вече?

— Гомейса ни е заръчал да поддържаме английския си на ниво. Малко практика няма да ни навреди.

Тубан откачи арбалета от стената.

— Щом искаш да скверним езиците си е него, добре. Да отдадем почит на дните, когато ти имаше власт над мен. Колко отдавна беше това. — Той прокара облечените си в ръкавица пръсти по приклада. — Сънебродницата трябваше да убие Джаксън Хол, докато имаше тази възможност. Смъртта, която го чака сега, ще е много по-мъчителна.

Гърлото ми се стегна.

— Съмнявам се да го убият — каза Теребел. — Освен това, Нашира се интересува най-вече от Картър.

— Тогава ще трябва да държи Ситула настрана.

— Без съмнение. — Тя докосна острието на един нож. — Припомни ми, какво държахме в тази стая, преди да стане оръжейна?

— При твоя кощунствен интерес към варварския свят бих очаквал да знаеш точно къде се съхраняват всички запаси.

— Кощунствен ми звучи леко мелодраматично.

— А на мен не. — Той взе шепа звездички за мятане. — Питаш какво сме държали тук преди? Лекарства. Растителни екстракти. Салвия, богородичка. Други вонящи треви.

— Къде са преместени сега?

— Нима си забравила всичко през последните няколко минути, мерзавке? Явно си също толкова глупава като наложницата.

Трябваше да се признае самообладанието на Теребел — тя или бе имунизирана срещу оскърбленията му, или умееше много добре да прикрива емоциите си. Ако изобщо имаше такива.

— Прости любопитството ми — каза тя.

— Моето семейство не прощава. Белезите на гърба ти би трябвало да ти го припомнят ежедневно. — Очите му бяха пълни с аурата на Айви. — Затова ме разпитваш, нали, Шератан? Искаш да откраднеш амарант…

Белези.

Лицето на Теребел остана безизразно.

— Къде са преместени запасите?

— Не ми се нрави интересът ти. Подозрителен е. Да не би двамата с наложницата отново да заговорничите?

— Това беше преди двайсет години, Тубан. Доста време по човешките стандарти, не мислиш ли?

— Не ме е грижа за човешките стандарти.

— Ако ми имаш зъб заради миналото, това е едно. Но не мисля, че кръвният суверен ще хареса отношението ти към нейния консорт. Нито епитетите, които използваш за неговата роля.

Сега гласът й беше по-твърд. Тубан грабна един нож от стената и замахна към нея. Острието спря на сантиметър от шията й. Тя не потрепна.

— Още една дума — просъска той — и ще призова него. И този път той няма да е толкова умерен.

Теребел замълча за момент. Мисля, че зърнах нещо в погледа й — болка, страх. Навярно говореха за някой от фамилията Саргас, може би Гомейса.

— А, да. Май си спомних къде са запасите — промълви тихо. — Как можах да забравя за Том Тауър^[1].

Тубан се изсмя дрезгаво. Аз попивах информацията така, както кръвта попива флукса.

— Да, никой не я е забравил — изрече в ухото й. — Както и звъна на нейната камбана. Навява ли ти някакви спомени, Шератан? Например как крещеше за милост?

Крайниците ми започваха да се схващат, но не смеех да помръдна. Тубан неволно ми помагаше. Том Тауър вероятно бе онази висока кула над входа на резиденцията.

— Не съм крещяла за милост — отвърна Теребел, — а за справедливост.

В гърлото му се надигна глухо ръмжене.

— Глупачка. — Той замахна да я удари, но после спря неподвижно. — Усещам аура. — Носът му взе да души въздуха. — Претърси стаята, Шератан. Струва ми се човешка.

— Аз не усещам нищо. — Теребел не помръдна от мястото, където стоеше. — Стаята беше заключена, когато дойдохме.

— Има и други начини да се влезе.

— Май ставаш параноичен.

Но Тубан не изглеждаше убеден. Запристъпва право към моето скривалище. Ноздрите му потрепваха, а устните му се дръпнаха назад, оголвайки зъбите. Мина ми през ума смразяващата мисъл, че е от типа зрящи, способни да надушват духовното присъствие. Откриеше ли ме, с мен бе свършено.

Пръстите му се протегнаха към сандъка, зад който се криех. В този миг в далечината, в друга стая, отекна експлозия.

Тубан начаса изтича в коридора. Теребел го последва, но на прага се обърна и прошепна към мен:

— Бягай. Върви в кулата.

И после изчезна.

Без да подлагам повече на изпитание добрия си късмет, надянах раницата и се метнах върху перваза на прозореца. Оттам почти се свлякох надолу по бръшляна, ожулвайки ръцете и коленете си.

Кръвта блъскаше в ушите ми. Всяка сянка ми приличаше на Тубан. Докато тичах под сводестите галерии, насочвайки се към централния двор, се мъчех да намеря някакво обяснение за случващото се. Теребел ми помагаше. Беше ме прикрила. Изглеждаше дори, че някой бе предизвикал взрив, за да отвлече вниманието. Тя не се изненада, че съм там, знаеше какво търся и започна да говори на английски едва след като ме видя. Значи беше една от тях. От белязаните. Трябваше да науча повече за тяхната история, да си изясня фактите — но първо бе необходимо да проникна в Том Тауър, да отмъкна запасите и да се върна при Лорда.

Група събирачи на кости, чули експлозията, тичаха откъм входа, в посока, обратна на кулата. Шмугнах се в една тъмна ниша, и тъкмо навреме — ако бях продължила, щях да се озова на пътя им.

— 28, 14, осигурете Медоу Билдинг — изкомандва един от тях. 6, ти идваш с мен. Останалите, покрийте вътрешните дворове. Викнете Краз и Мирзам.

Нямах много време. Скочих на крака и побягнах към основната сграда.

Катедралата бе огромна постройка, свързана от серия открити и закрити проходи. Мишка в лабиринт. Не смеех да спра. Пристегнах ремъка на раницата отпред на гърдите си. Трябваше да има начин да се вмъкна в Том Тауър. Дали нямаше врата някъде край главния вход? Трябваше да бързам — Краз и Мирзам бяха рефаимски имена, а последното, от което се нуждаех, бяха четирима Рефаими по петите ми, поне трима от които враждебно настроени. Съмнявах се Лордът да има много приятели като Теребел.

Спрях в края на големия двор. Той бе просторен, с декоративно езеро, по средата на което имаше статуя. Нямах друг избор, освен да изляза на открито. Бързината трябваше да компенсира липсата на укритие.

Впуснах се в спринт през ливадата. Ребрата ме боляха на всяка крачка. Щом стигнах езерото, прецапах плитката вода и се стаих зад статуята. Приклекнах ниско, тъй че водата стигна до пояса ми. Вдигнах очи и едва не подскочих. Отгоре ме гледаше Нашира. Нашира, изваяна от камък.

Наоколо не се виждаше никой. Долавях нечия аура, но твърде далеч, за да представлява заплаха. Спуснах се към отсрещната страна на езерото и оттам се насочих към кулата. Веднага мярнах тясна арка в основата. Това трябва да бе входът към камбанарията. Затичах нагоре по стъпалата, молейки се да не се появят Рефаимите. Проходът бе толкова тесен, че нямаше да имам никакъв шанс.

Когато стигнах върха, пред мен се разкри невиждана гледка. Това бе истинска съкровищница. Безброй стъкленици блестяха по стотиците рафтове, окъпани в слънчева светлина. Сякаш се намирах в сладкарски магазин — същите ярки, пъстри цветове. Имаше течности в преливащи се багри, шарени прахове, екзотични спиртосани плодове — всичките прекрасни и непознати. Стаята бе изпълнена с аромати — някои остри и неприятни, други сладостни и уханни. Залових се да оглеждам за лекарства. Повечето съдове носеха сционския знак и надписи на английски, но се срещаха и такива със странни символи. Имаше и нума, вероятно конфискувана. Попаднах на различни гадателски пособия — и на едно-единствено тесте карти. Те бяха за Лис. Прехвърлих ги бързо, оглеждайки илюстрациите. Бяха от типа Тот таро, различни от онези, които бе притежавала преди, но можеха да се използват за гледане.

Прибрах ги, после взех крем против изгаряне, антисептик и сух спирт. Имаше още една врата, вероятно водеща към камбанарията, но не минах през нея. Това щеше да е последната ми контрабанда — раницата вече ставаше твърде тежка за носене. Метнах я през рамо и се обърнах към стълбите — само за да се изправя лице в лице с един Рефаим.

Всичко в мен сякаш замря. Две жълти очи горяха насреща ми изпод тъмната качулка.

— Виж ти — каза той. — Предател в кулата.

И пристъпи към мен. Захвърлих раницата и в миг се изкатерих върху най-близкия рафт.

— Ти трябва да си сънебродницата. Аз съм Краз Саргас, кръвният наследник на Рефаимите. — Той направи подигравателен поклон. Виждах Нашира в чертите му — в гъстата медночервена коса и надвисналите клепачи. — Арктур ли те изпрати?

Не отвърнах нищо.

— Значи е пуснал своя подарък от кръвния суверен да броди без надзор. Господарката няма да се зарадва. — Той протегна облечената си в ръкавица ръка. — Хайде, слизай от там. Ще те съпроводя обратно до „Магдалена“.

— И ще се престорим, че нищо не се е случило? — попитах, без да мръдвам от мястото си. — Ще ме отведеш при Нашира.

Търпението му се изпари.

— Не ме карай да те смачкам, изменнице.

— Тя не ме иска мъртва.

— Аз не съм нея.

Намирах се между чука и наковалнята. Ако не ме убиеше още тук, щеше да ме завлече право в Резиденцията на Сюзерена. Погледът ми се спря върху буркан с бяла богородичка. Можех да изтрия паметта му.

Нямах никакъв шанс. С едно-единствено движение на ръката Краз събори целия стелаж с трясък на земята. Бутилки и стъкленици се разбиха на парчета. Изтърколих се встрани, за да не остана притисната отдолу. Къс стъкло разряза бузата ми. Извиках от болка.

Не успях да се изправя достатъчно бързо. Нараняванията ме забавиха. Тук вътре нямаше духове; нямаше нищо, с което да го отблъсна. Краз ме сграбчи за жилетката и ме запрати към стената. Пукнатите ми ребра ми изпращяха и едва не изгубих съзнание. Той ме улови за косата, изви главата ми назад и вдиша — дълбоко, сякаш се опитваше да поеме нещо повече от въздух. Осъзнах какво се случва, когато очите ми се наляха с кръв. Взех да се дърпам със зъби и нокти, мъчейки се да се добера до етера. Но той вече се изплъзваше от досега ми.

Краз беше изгладнял. Щеше да погълне цялата ми аура.

Дясната ми ръка бе прикована, но още можех да използвам лявата. Сред притока на адреналин направих онова, което баща ми винаги ме бе учил да правя — забих показалец в окото му. Веднага щом пусна косата ми, бръкнах в джоба си и извадих шишенцето. Червеното цвете.

С оголени зъби Краз обви пръсти около гърлото ми.

Ако опитах да атакувам съзнанието му, тялото ми щеше да бъде безвъзвратно увредено. Нямах избор. Разбих флакона в лицето му.

Вонята бе отвратителна. На гнилоч. Сладникава, изгаряща гнилоч. Краз нададе нечовешки писък. Прашецът бе попаднал право в очите му. Те почерняха и засълзиха, а лицето му придоби петнистосив оттенък.

— Не — каза той. — Не, ти не можеш…

Следващите думи бяха на Глос. Зрението ми се размъти. Дали не получавах алергична реакция? В гърлото ми се надигна горчива жлъч. Бръкнах в раницата, напипах пистолета и го вдигнах към главата му. Краз падна на колене.

Убий го.

Дланите ми лепнеха. Дори след стореното с Жандарма в метрото, същото престъпление, заради което се бях озовала тук, нямах представа дали съм способна на това. Да отнема чужд живот. Но после Краз дръпна ръце от лицето си и аз разбрах, че вече нищо не може да го спаси. Дори не трепнах, когато натиснах спусъка.