Саманта Шанън
Сезонът на костите (18)

17
Заветът

— Хайде, Пип, побързай!

Братовчед ми Фин ме задърпа за ръката. Бях на шест години и двамата се намирахме в претъпканото сърце на Дъблин, заобиколени от викащи хора.

— Фин, не мога толкова бързо — оплаках се, но той не ми обърна внимание. За пръв път се случваше да ме игнорира така.

В този ден се предполагаше, че трябва да ходим на кино — ясно февруарско утро през 2046-а, когато зимното слънце пръскаше бяло злато по водите на река Лифи. Гостувах при леля Сандра за междусрочната ваканция и тя бе заръчала на Фин, който също нямаше уроци, да се грижи за мен, докато тя е на работа. Аз исках да гледаме филм и после да хапнем в старата част на града, но той каза, че трябва да свършим нещо друго — да видим статуята на Моли Малоун^[1]. Това било важно. Твърде важно, за да го пропуснем. И денят бил много специален.

— Ще творим история, Пип — каза, стискайки малката ми ръка, скрита в плетена ръкавица.

Леко сбръчках нос при тези думи. Историята беше за училище. Обичах Фин — той беше висок, забавен и умен и винаги ми купуваше бонбони, когато му останеха джобни пари, — но вече бях виждала Моли стотици пъти. Знаех наизуст и песента за нея.

Когато доближихме статуята, се оказа, че всички наоколо я пеят. Гледах нагоре към зачервените им лица със смесица от вълнение и уплаха. Фин също крещеше заедно с тях, затова и аз се присъединих, макар да не разбирах защо трябва да го правим. Може би беше някакво улично парти.

Държах ръката на Фин, докато той говореше с приятелите си от колежа „Тринити“. Те до един бяха облечени в зелено и размахваха големи транспаранти. Можех да чета достатъчно, за да разбера повечето от думите, но сред тях имаше и една непозната за мен: СЦИОН. Тя присъстваше навсякъде в надписите, преминаващи високо във въздуха като странна смесица от ирландски и английски. ДОЛУ МЕЙФИЙЛД! ДА ЖИВЕЕ ИРЛАНДИЯ! ДЪБЛИН КАЗВА „НЕ“!

— Фин, какво става? — задърпах го за ръкава аз.

— Нищо, Пейдж, стой мирна за малко… ДОЛУ СЦИОН! ВЪН СЦИОН! В ДЪБЛИН НЯМА МЯСТО ЗА СЦИОН!

Вече бяхме близо до статуята, подбутвани от тълпата. Винаги бях харесвала Моли. Лицето й бе толкова мило. Но днес тя изглеждаше различно. Някой бе поставил торба на главата и въже около врата й. В очите ми избиха сълзи.

— Фин, това не ми харесва.

— ДОЛУ СЦИОН! ВЪН СЦИОН! В ДЪБЛИН НЯМА МЯСТО ЗА СЦИОН!

— Искам да си отидем у дома.

Приятелката на Фин ме погледна и смръщи вежди. Винаги я бях харесвала. Имаше прекрасна кестенява коса, която се виеше на гладки къдри, блестящи като мед, а ръцете й бяха бледи и покрити с лунички. Фин й бе дал кладахски пръстен^[2], който тя носеше със сърцето обърнато навътре. Сега бе облечена цялата в черно, а бузите й бяха боядисани в зелено, оранжево и бяло.

— Фин, тук може да стане напечено — рече притеснено. — Не е ли по-добре да я отведеш? — Когато той не отговори, тя го блъсна с юмрук. — Фин!

— Какво?

— Прибери Пейдж вкъщи! Клиъри носи самоделни бомби и колата си, за бога.

— Изключено. Няма да пропусна това за нищо на света. Ако онези копелета влязат веднъж, никога повече няма да ги прогоним оттук.

— Тя е само на шест години. Не бива да гледа подобни неща. — Кей ме улови за ръката. — Щом ти не искаш, аз сама ще я прибера. Майка ти ще се срамува от теб.

— Не. Искам да види всичко.

Фин коленичи пред мен и свали шапката си. Косата му беше разрошена. Той приличаше на баща ми, но имаше топло и открито лице, а очите му бяха сини като лятно небе. Постави длани върху раменете ми.

— Пейдж Ева — изрече с много сериозен глас. — Знаеш ли какво се случва?

Аз поклатих глава.

— Едни лоши хора идват отвъд морето. Те искат да ни заключат в собствения ни град и да не ни пускат навън. Да го превърнат в затвор, подобен на техните. Вече няма да ни се разрешава да пеем песните си, нито да посещаваме някого извън Ирландия. И Пип… те не харесват такива като теб.

Погледнах го в очите и разбрах какво има предвид. Фин винаги бе знаел, че умея да виждам неща. Можех да посоча всички места в Дъблин, където живееха призраци. Това правеше ли ме лоша?

— Но защо Моли има торба на главата, Фин? — попитах.

— Защото лошите хора правят това, когато някой не им харесва. Слагат му торба на главата и въже около врата.

— Защо?

— За да го убият. Дори малки момиченца като теб.

Сега наистина се разтреперих. Очите ми залютяха, а и гърлото ми се надигна топка, но не заплаках. Исках да съм смела. Смела като него.

— Фин, те идват! — викна Кей. — Виждам ги!

— ДОЛУ СЦИОН! ВЪН СЦИОН!

Сърцето ми се разтуптя. Фин избърса сълзите ми и ми нахлупи своята шапка.

— В ДЪБЛИН НЯМА МЯСТО ЗА СЦИОН!

— Те настъпват, Пейдж, и ние трябва да ги спрем. — Той ме сграбчи за раменете. — Ще ми помогнеш ли да ги спрем?

Аз кимнах.

— Фин, за бога, те имат танкове!

И тогава моят свят се взриви. Лошите хора вдигнаха пушките си и насочиха своите огнени стрели към тълпата.

Когато се събудих, изстрелите продължаваха да кънтят в ушите ми.

Кожата ми лепнеше от студена пот, но отвътре бях като попарена. Споменът изгаряше цялото ми тяло. Още виждах образа на Фин, с лице, сковано от омраза — Фин, който обичаше да ме нарича Пип.

Изритах спалния чувал и се измъкнах навън. Тринайсетте години не бяха заличили нищо. Кей сякаш още лежеше пред мен, с широко отворени очи, замръзнали в шока на смъртта. По блузата й имаше кръв. Един изстрел в сърцето. Това бе накарало Фин да се втурне срещу войниците, оставяйки ме сама, сгушена под количката на Моли. Крещях името му отново и отново, но той не се връщаше.

Никога повече не го видях.

След това не помнех много. Знам, че някой ме заведе у дома. Знам, че плаках за Фин, докато гърлото ме заболя. И знам, че баща ми не позволи на леля Сандра да ме вижда повече, освен на възпоменателната служба. Оттогава вече не плачех. Сълзите не можеха да връщат хората обратно. Избърсах плажното си лице с ризата и придърпах колене под брадичката си. Зачудих се дали все още се намирам на територията на „Магдалена“.

Огънят навярно беше изгаснал. Валеше дъжд, но не бях мокра. Протегнах ръка нагоре и пръстите ми опряха в нещо като брезент, временен заслон от стихиите. Вдигнах качулката на якето си и подадох глава навън.

— Лорде?

Нямаше и помен от него. Нито от сърната. Или от огъня.

И без друго ме побиваха тръпки от студ, но сега наистина се разтреперих. Къде ли бе отишъл? Нямаше как да е още в града. Всъщност ние дори не бяхме напускали Шеол I. „Магдалена“ и земите около нея представляваха част от периметъра му. Ние надали се бяхме отдалечили на повече от километър-два от студеното петно.

Вятърът се усилваше и аз се скрих обратно под навеса. Не виждах никаква причина да ме зарязва тук сама. Може би просто се бях събудила твърде скоро. Обух чорапите и обувките си и опипах спалния чувал. За своя изненада, открих няколко предмета: чифт ръкавици, спринцовка с адреналин и тънко сребристо фенерче, пъхнати в подплатата. Имаше и кафяв хартиен плик с името ми, изписано върху него. Разпознах почерка и го отворих.

Добре дошла в Ничията земя. Тестът ти е прост — върни се в Шеол І, колкото се може по-бързо. Не разполагаш с храна, вода, нито с карта. Използвай дарбата си. Довери се на инстинктите си.

И ми окажи следната чест — оцелей през нощта. Сигурен съм, че не би искала да те спасяват.

Успех.

Няколко секунди се взирах в бележката, после я скъсах на парчета.

Щях да му покажа. Да му покажа, и още как. Ако целеше да ме сплаши, бе сбъркал адреса. И какво искаше да каже с това „да оцелееш през нощта“? Нима ме мислеше за толкова слаба, та да се стресна от малко вятър и дъжд? Щом се справях с опасностите по улиците на СциЛо, щях да се справя и в един тъмна гора. Колкото до храната и водата, на кого му бяха при трябвали? Все пак не бях насред пустиня, нали?

Когато се огледах край навеса, открих сандъче с армейския символ на Сцион — две черти под прав ъгъл, подобно на бесило, с три по-къси черти, пресичащи вертикалната. Вътре имаше още една бележка.

Внимавай със стреличките. Ако се счупят, киселината в тях може да ти докара сърдечен пристъп. При спешен случай използвай сигналната ракета. Това ще призове отряд червеноризци.

Не ходи на юг.

Осветих с фенера съдържанието на сандъчето: пистолет с дълга цев, сигнален пистолет, стара запалка „Зипо“, ловджийски нож и три сребристи херметизирани ампули, върху които бяха отпечатани символите за токсично и разяждащо вещество, наред с надписа ФЛУОРОВОДОРОДНА КИСЕЛИНА.

Оръжие с отровни стрелички. Защо просто не ми бе дал моето собствено? Но ако не исках да прекарам цялата нощ на тази ливада, най-добре бе да се размърдам. Навих стегнато чувала и го взех със себе си, но заслона оставих на мястото му. Можех да го използвам за ориентир в случай, че започнех да се въртя в кръг.

Забелязах, че малкият ми бивак е ограден с пръстен от някакви ситни бели кристали. Коленичих и ги стрих с пръсти, после ги докоснах с върха на езика си.

Сол.

Бях спала насред окръжност от сол.

Застанах неподвижно. Някои зрящи вярваха, че солта може да отблъсква духове — наричаха го аломантия, — но това не беше вярно. Тя положително не спираше полтъргайстите. Дали Лордът просто не се опитваше да ме сплаши, пръскайки я наоколо?

С нахлупена качулка и плътно закопчано яке се заех да опаковам оскъдните си запаси. Пъхнах пистолета със стреличките в торбата при спалния чувал, а сигналния затъкнах в колана си. Ножът намери място в ботуша ми, а спринцовката — в страничния ми джоб. Накрая нахлузих ръкавиците.

Нямах търпение да се изправя отново лице в лице е него. Можех да си го представя, проклетника, седнал пред топлия, уютен огън и броящ минутите до завръщането ми.

Щях да му покажа. Не биваше да ме подценява. Аз бях Бледата бродница и той щеше да види защо е така. Да разбере защо Джаксън ме бе избрал — защото, напук на всичко, аз оцелявах.

Затворих очи, мъчейки се да доловя етерна активност, но такава нямаше. Никакви сънорами. Бях сама. Когато погледнах отново, небето привлече вниманието ми. Имах късмет, че не съм спала по-дълго. Събираха се облаци, а сега, когато слънцето бе залязло, звездите бяха единственият ми ориентир. Сириус не се виждаше, затова потърсих пояса на Орион. От разпалените астрономични речи на Ник знаех, че където и да се намира той, север е общо взето в обратна посока. Знаех също и положението му спрямо Шеол I. Скоро открих трите звезди и закрачих в набелязаната посока. Онова, което се простираше пред мен, бе гориста ивица — колкото тъмна, толкова гъста и обрасла.

Усетих свиване под лъжичката. Никога не се бях бояла от мрака, но той означаваше, че ще трябва да разчитам единствено на шестото си чувство за засичане на потенциална опасност. Вероятно тъкмо това бе идеята му. Да изпита моите способности.

Озърнах се през рамо. Гората откъм отсрещната страна на ливадата бе не по-малко непрогледна. Натам вървеше пътека, която щеше да ме отведе на юг, далеч от колонията.

Не ходи на юг.

Ясна ми бе играта му. Той разчиташе да бъда добро момиче, да се подчиня. Но защо да ходя на север, след като север и ме връщаше обратно към робството — към Лорда, който ме бе поставил в това положение. Защо трябваше да се доказвам тъкмо на него? Обърнах лице към Орион. Щях да поема на юг. Да се махна от тази преизподня.

Вятърът свистеше в листата, охлаждайки мократа ми кожа. Сега или никога. Започнех ли да разсъждавам какво може да се таи в сенките, куражът ми щеше да се изпари напълно. И като стиснах зъби, аз навлязох сред дървесата.

Обгърна ме чернота. Все едно бях сляпа. Земята пружинираше под краката ми, влажна и размекната от дъжда. Вървях бързо между стволовете, без да издавам звук, като понякога се впусках в лек бяг, пазейки се с ръце от надвисналите клони. В тънкия лъч на фенерчето можех да различа мъглата, която обвиваше дънерите, стелеше се над земята като одеяло и скриваше подметките на ботушите ми. Нямаше никаква естествена светлина и аз само се молех то да не угасне. Сционският символ върху него подсказваше, че вероятно е взето от НОБ. Това беше донякъде успокоително — тяхното оборудване обикновено се произвеждаше качествено.

Хрумна ми, че вече трябва да се намирам извън обичайните граници на Шеол I. Това място неслучайно се наричаше Ничия земя — то не принадлежеше на никого. Може би беше сционска територия, може би не. Нямах представа накъде ще ме отведе маршрутът ми, но знаех, че Оксфорд се намира на север от Лондон. Движех се в правилната посока. Якето и панталоните ми бяха достатъчно тъмни, за да ме скрият от дебнещи очи, а шестото ми чувство бе изострено и нащрек, както винаги. Срещнех ли Рефаимски пазачи, щях да се промъкна покрай тях. Натъкнех ли се на ограда, с лекота щях да пропълзя под нея или да я прескоча. А ако някой ме нападнеше, щях да го усетя отдалеч и да използвам дарбата си.

Но после си спомних думите, с които Лис ми бе описала това място още при пристигането ми: „Пущинак. Наричаме го Ничия земя“. Това не беше чак толкова зле, ако не броим отговора й на моя въпрос дали някой се е опитвал да я прекоси. „Да“, бе казала тя. Само толкова. Неприкрито потвърждение, че по този път дебнат опасности. Че и други зрящи са пробвали да го преминат, но са загинали. Може би и те са били изпитвани по същия начин. Ами ако целият тест се свеждаше до това дали ще опиташ да избягаш? Изби ме пот при тази мисъл. Противопехотни мини, вълчи ями — какво ли ме чакаше напред? Представих си камери по дърветата, следящи приближаването ми към клопката, и неволно забавих крачка.

Но не, трябваше да продължа. Имах сили да се измъкна оттук. Те несъмнено разчитаха, че ще разсъждавам така, че ще избера безопасността. Почти свърнах обратно, но решимостта ме тласкаше напред. Неволно си представих как Лордът и Надзирателят, седнали край огъня, се чукат с чаши, докато гледат как настъпвам мината. „Е, господа“, щеше да каже Надзирателят, „наздраве за сънебродницата. Най-голямата идиотка, която сме докарвали в Шеол I“. И какво ли щяха да издълбаят върху надгробния ми камък? Дали щеше да е ПЕЙДЖ МАХОНИ, или просто ХХ-59-40? Стига да съберяха достатъчно останки, за да напълнят ковчега, естествено.

Спрях и се облегнах на едно дърво. Това беше налудничаво. Що за бълнувания? Та Лордът не можеше да понася Надзирателя. Стиснах клепачи и си представих друга картина — Джаксън, Ник и Елайза. Те бяха в цитаделата, търсещи ме, очакващи ме. Измъкнех ли се веднъж от тази гора, можех да се добера до тях. След секунда отворих очи. И се вторачих в онова, което бе скупчено пред мен.

Кости. Човешки кости. Скелет в парцалива бяла туника, чиито крака липсваха от коленете надолу. Отстъпих назад и едва не се препънах. Нещо изхрущя под ботуша ми. Череп.

До трупа се търкаляше чанта и мъртвата ръка все още стискаше ремъка й. С мъка успях да я измъкна измежду пропукващите пръсти. По останките от плът пълзяха мухи — едри, космати мухи, затлъстели от обилната гозба. Когато дръпнах чантата от безжизнения й притежател, те неохотно се разлети ха. Осветих съдържанието — самун мухлясал хляб и пресъхнала бутилка.

Обърнах фенерчето надясно и косата ми настръхна. На метър-два встрани сред опадалата шума зееше яма, наполовина запълнена от дъжда. Наоколо бяха пръснати метални осколки и парчета кост.

Тук наистина беше минирано.

Притиснах гръб към дънера на един дъб. Нямаше как да си проправя път през минно поле, и то на тъмно. Полека се отлепих от дървото и прекрачих скелета. Всичко е наред, Пейдж С тресящи се колене се обърнах на север и поех обратно по пътеката. Не бях се отдалечила чак толкова от ливадата, щях да се справя. Само след няколко метра обаче се спънах в някакъв корен и се проснах на земята. Замръзнах, а сърцето ми щеше да изскочи, но експлозия не последва.

Опрях се на лакти, порових в джоба си и извадих запалката „Зипо“. Щракнах капачето с палец. Лумна ясен, синкав пламък. Връзка с етера. Аз не бях авгур и огънят не ми беше приятел, но можех да го използвам, за да проведа импровизиран сеанс.

— Трябва ми водач — прошепнах. — Ако има някой наблизо, нека се приближи към пламъка.

Дълго време не се случи нищо, само огненото езиче потрепваше на вятъра. После шестото ми чувство изведнъж подскочи — от гъсталака се бе появил млад дух. Изправих се на крака и протегнах запалката към него.

— Трябва да се върна до бивака си. Ще ме водиш ли?

Не го чух да отговаря, но започна да се движи обратно в посоката, от която бях дошла. Почувствах, че е духът на мъртвеца, когото бях открила, и се затичах подире му. Той нямаше причина да ме заблуждава.

Кръгът от сол скоро се появи пред погледа ми. Дъждът угаси запалката, но духът остана близо до мен. Отне ми няколко минути да дойда на себе си. Не ми се щеше да отстъпвам, но нямах друг избор, освен да тръгна на север. Проверих дали вещите ми са все още по местата си и отново навлязох сред дърветата, с фенера в едната ръка и запалката в другата. Духът ме следваше плътно, витаейки подир мен като ефирен шал.

След около половин час спрях, за да проверя посоката. Поясът на Орион бе почти точно зад гърба ми и аз продължих напред в мрака. Студът ме хапеше по ушите и носа, а шестото чувство изпращаше неспокойни тръпки по цялото ми тяло. Едва усещах пръстите на краката си. Приведох се с ръце, опрени върху коленете, и поех дълбоко дъх, за да успокоя нервите си. Докато го правех, долових някаква миризма. Разпознах я — миришеше на смърт.

Крачих още около минута, следвайки играещия лъч на фенерчето, преди да открия източника й. Още един труп.

Този беше на животно, вероятно лисица. Снопчета рижава козина, спечени от засъхнала кръв, очни гнезда, преливащи от червеи. Зарових лице в ръкава си. Вонята на разложена плът бе отвратителна.

Който и да бе сторил това, се намираше тук, в гората, заедно с мен.

Движи се, Пейдж, не спирай. Фенерчето примигна. Тъкмо понечих да направя крачка, когато някъде изпука съчка.

Дали не ми се бе причуло? Разбира се, че не. Слухът ми беше напълно в ред. Чувах дори туптенето на кръвта в ушите си. Притиснах гръб в едно дърво, мъчейки се да дишам по-тихо.

Сигурно беше червеноризец, тръгнал на нощен патрул. Но после чух тежки стъпки — твърде тежки за човек. Изключих фенерчето и го пъхнах в джоба си. Нямаше смисъл да го държа в ръце, светлината му само можеше да ме издаде.

Тишината ме притисна отвсякъде. Не виждах нищо, но скоро чух нова стъпка, вече по-близо. А след това и хрущенето на кости между масивни зъби. Някой бе открил лисицата.

Или се бе върнал за нея.

Прикрих запалката е шепа. Пулсът ми правеше странни неща. Не бях сигурна дали се е учестил до неспирно бръмчене, или просто е спрял съвсем. Зад гърба ми духът потрепери.

Минутите отминаваха. Аз чаках. Все някога трябваше да тръгна отново, но знаех, че съществото е наблизо.

Три гърлени изцъквания.

Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Дишах през носа си, стиснала здраво устни. Не знаех що за звук е това, но нямаше начин да идва от човек. Бях чувала Рефаимите да издава странни звуци, но никога толкова противни и неестествени.

Внезапен порив на вятъра угаси запалката. Моят безплътен водач избяга.

За кратко пръстите ми се вкочаниха от страх. После се сетих за оръжието в торбата си. Наивно бе да се надявам, че ще убия преследвача, но можех поне да го забавя, колкото да си дам време да избягам. Мина ми през ум да се кача на някое дърво, но бързо отхвърлих идеята. Той вероятно щеше да се катери по-добре от мен. Трябваше просто да се махна оттук, да изляза на място, където да мога да го осветя с фенера и да видя що за създание е. Прибрах запалката и бръкнах в торбата.

Изрових първо пистолета, после затърсих за стреличка. Движенията, които правех, ми се струваха твърде шумни — всяко вдишване, всяко прошумоляване на якето. Накрая напипах с пръсти гладкото, хладно цилиндърче. Умеех да боравя с обикновено оръжие, но зареждането на това ми костваше доста усилия — с премръзнали ръце, в тъмното и стараейки се да не издам нито звук. Когато бях готова, вдигнах ръце, прицелих се в неясния силует и стрелях.

Стигайки целта си, стреличката зацвъртя като гореща мазнина в тиган. Съществото се затича по посока на изстрела. То носеше със себе си свой собствен звук. Бръмчене. Мухи.

Това не беше животно.

Разтърси ме вълна от гадене. Бях слушала толкова много за Емитите, но никога не си бях представяла, че ще се изправя пред един от тях. Дори след чутото на приветствената реч и гледката на червеноризеца с отхапаната ръка, все още не бях напълно сигурна, че съществуват. Досега.

Всичките ми сили отиваха, за да се задържа на крака. Ръцете ми се тресяха, а устните ми трепереха. Не можех да дишам, нито да мисля. Дали то бе способно да чуе ударите на сърцето ми? Да подуши страха ми? Дали вече точеше лиги за моята плът, или трябваше да се приближи още, за да ме види?

Заредих повторно пистолета. Зумерът душеше мястото, където го бях улучила. Затворих очи и потърсих етера.

Ставаше нещо странно. Много странно. Всички местни духове бяха офейкали, сякаш се бояха. Но защо им бе да се боят от което и да е създание на материалния свят? Нямаше как да умрат повторно. Каквато и да бе причината, наоколо нямаше никой, когото да призова.

Дадох си сметка, че вече не виждам Зумера, нито го чувам. Ръцете ми лепнеха от пот върху дръжката на оръжието. Всеки миг можех да бъда мъртва. Къс мъртво месо.

Явно всичко беше нагласено нарочно. Нашира изобщо не искаше да мина теста. Искаше просто да умра. Не днес, рекох си. Не днес, Нашира.

Измъкнах се от укритието на дървото и побягнах. Стъпките ми кънтяха, сърцето ми блъскаше в ребрата. Къде беше то? Беше ли ме видяло вече?

Нещо ме удари между плешките. За секунда изпаднах в безтегловност, увиснала в мрака. После се стоварих върху земята. Китката ми се преви назад и изпука. Преди да успея да прехапя устни, от гърлото ми се изтръгна писък.

Пистолетът бе изчезнал. Вече нямаше шанс да го намеря. Чувах съществото. То бе край мен, върху мен. Посегнах към ботуша със здравата си ръка и измъкнах ножа.

Съвсем забравила за духове, намушках гъбестата плът. Нещо намокри ръката ми. Бръм. Още едно, две мушкания. Бръм. Бръм. Върху лицето ми падаха неща — малки, кръгли неща. Изтръсках ги от клепачите си, изкашлях ги от устата си.

Закривени пръсти сграбчиха шията ми, вонящ дъх парна бузата ми. Мушках отново и отново. Бръм. Край ухото ми щракни ха челюсти. Забих ножа с все сила и дръпнах надолу. Острието разкъса мускули и жили.

После то изчезна. Бях свободна. Ръцете ми бяха покрит и до китките от воняща, гъста като сироп течност. Стомахът ми се надигна конвулсивно.

Фенерът се търкаляше на два-три метра встрани. Запълзях към него, притискайки счупената ръка към гърдите си. Бях и чупила и преди, помнех острата, пулсираща болка. Стисках ножа между зъбите си, плувнала в гореща пот. От вонята на мърша ми призляваше.

Сграбчих фенера и го насочих зад себе си. Различих тъмни силуети сред дърветата. Още стъпки. Още Зумери. Не.

Главата ми се цепеше. Пред погледа ми се спускаше пелена. Не искам да умра. Обладаването на пеперудата ме бе озлобило много повече, отколкото предполагах. Тичай. Бръкнах в джоба на якето и извадих спринцовката. Последният ми коз. Сигналната ракета не се броеше. Аз нямаше да я изстрелвам. Нямаше да губя играта.

Сционски адреналин за самоинжектиране. Далеч по-силен от разредения коктейл химикали, с чиято помощ Джаксън ме държеше будна. Забих иглата в бедрото си, направо през панталона.

Усещането бе като от ужилване, но стиснах зъби и изтърпях. Буталото се задейства и препаратът се изстреля в мускула ми. Това бе специална формула, предназначена да стимулира целия организъм — не само да ободрява, но да заличава болката и да дава сили. Жандармите постоянно се блъскаха с него. По жилите ми се разля нова енергия. Скочих на крака и се впуснах в спринт. Адреналинът нямаше ефект върху шестото ми чувство, но правеше духовната концентрация по-лесна.

Сънорамата на зумера бе тъмна като пещера, черна дупка в етера. Опитах ли да проникна в нея, нямаше да стигна далеч. И все пак пробвах, без изцяло да напускам тялото си.

Обгърна ме мрачен облак. Хоризонтът край мен потъмня, краищата му започнаха да се събират. Трябваше някак да се оттласна. Един бърз удар щеше да свърши работа. Духът ми излетя и нащърби обвивката на съзнанието му. Съществото нададе кошмарен писък. Стъпките му замряха. В същото време ослепителна болка връхлетя собствената ми сънорама. Озовах се на земята. Трескаво се изправих отново, дишайки запъхтяно.

Дърветата се разредиха, отстъпвайки място на открита пипала. Вече виждах кулите на Катедралата. Градът. Градът.

Адреналинът пулсираше във вените ми като бурен прилив, тласкайки ме все по-бързо напред. Присвила счупената си китка, аз се носех като разкаян грешник към своя затвор. По-добре пленница, отколкото труп.

Зумерът изпищя. Звукът отекна във всяка клетка на тялото ми. Стигнах до телена ограда, преметнах се през нея и тупнах от другата й страна.

На върха на Катедралата имаше наблюдателница. Там трябваше да стои червеноризец с пушка. Той можеше да спре Зумера, да го застреля. Не и този път. Дрехите ми бяха прогизнали от пот. Още не усещах болка, но знаех, че съм скъсала мускул. Минах покрай ръждива табела с надпис „РАЗРЕШЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА СМЪРТОНОСНА СИЛА“. Чудесно. Малко смъртоносна сила щеше да ми дойде от полза. Вече виждах ясно наблюдателницата. Тъкмо се канех да извикам за помощ, да изстрелям ракетата, когато се оказах обездвижена.

Мрежа. Тя ме покриваше отвсякъде — здрава телена мрежа.

— Не, не — изпищях колкото ми държеше гласът. — Убийте него. — Загърчих се като червей на рибарска кукичка. Защо бяха уловили мен? Не аз бях врагът! Разбира се, че си ти, каза глас вътре в мен, но аз нямах време да го слушам. Трябваше да се измъкна от проклетата мрежа. Зумерът приближаваше. Щеше да ме разкъса така, както бе разкъсал лисицата.

Звук от раздиране. Глас, произнасящ името ми.

— Пейдж, успокой се, всичко е наред, вече си в безопасност.

Но аз не вярвах на този глас. Това бе гласът, от който се боях. Измъкнах се от мрежата и пробвах да хукна отново. Някой ме сграбчи, хвърли ме назад и същият глас изрече: Пейдж, концентрирай се! Използвай страха си, използвай го! Не можех да се фокусирам. Бях подивяла от страх. Сърцето ми препускаше, зрението ми ту изчезваше, ту се връщаше пак. Устата ми бе пресъхнала. Още ли стоях на крака?

— Пейдж, вдясно от теб! Атакувай го!

Погледнах надясно. Не различих добре какво е, но не беше човешко същество. Страхът ми достигна абсолютния си връх. Излетях в етера. В нищото. А после влязох в нещо.

Последното, което видях, бе собственото ми тяло, строполяващо се на земята. Но не през своите очи. През очите на сърна.