Саманта Шанън
Сезонът на костите (10)

9
Многообразие

Трябваше на всяка цена да се махна оттук. Това бе първата ми мисъл, когато пристъпих в хапещия студ навън.

Шеол I изглеждаше по същия начин като преди, точно сякаш Себ никога не бе крачил по улиците му. Но аз изглеждах различно. Вместо в бяло, вече бях облечена в бледорозово. Котвата, избродирана върху новата ми жилетка, имаше същия противен оттенък. Бях опетнена.

Не можех да премина през още един тест. Изключено. Ако на първия бяха убили дете, какво ли щяха да сторят на втория? Колко ли кръв трябваше да се пролее, преди да стана червеноризец? Трябваше да се измъкна. Все имаше някакъв начин за бягство, дори ако трябваше да подскачам през минно поле за целта. Всичко бе за предпочитане пред този кошмар.

Докато си проправях път през Птичарника, влачейки леко десния си крак, усетих особена хладина край себе си. Всеки път, щом срещнех погледа на някой от развлекателите, изражението му се променяше. Чертите му ставаха безизразни, а лицето му се свеждаше надолу. Туниката ми служеше като предупреждение: пази се, аз съм предател, изменник. Аз съм убиец.

Всъщност не бях убиец. Нашира бе убила Себ, не аз — но те нямаше как да го знаят. Навярно презираха всеки, който не носеше бяла туника. Навярно бе по-добре просто да прекарам първата вечер в „Магдалена“. Но тогава трябваше да остана заедно с Лорда, а не можех да търпя компанията му нито миг повече. Продължих да накуцвам през клаустрофобичните проходи, озъртайки се за Лис. Тя можеше да ми помогне да се измъкна, да ми даде някакъв съвет.

— Пейдж?

Спрях на място, запъхтяна от усилието да се движа. Лис надзърташе от стаичката си. Щом видя розовата ми туника, чертите й се изопнаха.

— Виж, Лис… — започнах аз.

— Преминала си теста? — Погледът й бе мрачен.

— Да, но…

— Кого им посочи да арестуват?

— Никого. — При вида на невярващото й изражение разбрах, че трябва да й разкажа всичко. — Опитаха се да ме накарат да убия… Себ. Незрящият. — Сведох очи надолу. — И сега той е мъртъв.

Тя трепна.

— Разбирам. Е, до скоро тогава.

— Лис — извиках. — Моля те, чуй ме. Не съм…

Тя дръпна рязко завесата пред вратата, без да ме остави да довърша. Свлякох се край стената, останала без сили. Вече не бях една от тях.

Себ. Повторих името му наум, мъчейки се да призова духа му оттам, където го бяха скрили, но етерът оставаше неподвижен. Никакво потрепване. Презимето му също не даде резултат. Момчето, което толкова разчиташе на мен, което бе така уверено, че ще го спася, оставаше чуждо и безмълвно в смъртта си.

Спуснатата завеса сякаш ме гледаше обвиняващо. Лис навярно ме мислеше за долна мръсница. Затворих очи, мъчейки се да игнорирам тъпата болка в бедрото си. Вероятно можех да намеря друг с розова туника, с когото да обменя информация — но не исках да правя това. Нямаше как да им вярвам. Повечето от тях наистина бяха убили или предали някого. Ако исках да говоря с надежден човек, трябваше първо да убедя Лис, че не съм такава, за каквато ме мисли. С усилие, от което ме обля студена пот, се изправих на крака и се упътих към закусвалнята. Не бе изключено там да попадна на Джулиан. Не че и той щеше да ми се зарадва особено, но поне можеше да ми даде някакъв шанс.

Мъждива светлинка привлече погледа ми. Под един навес гореше примус, а край него се бяха натъркаляли неколцина развлекатели, пушейки и размахвайки ръце във въздуха. Отново богородичка. Тилда бе сред тях, подпряла глава на възглавница. Бялата й туника бе мръсна и измачкана, подобно на използвана салфетка. Порових в джоба си за зелената таблетка и пазейки внимателно крака си, коленичих до нея.

— Тилда?

Тя едва отвори очи.

— Какво има?

— Донесох хапчето.

— Чакай малко, че съм в облаците. Дай ми минутка-две, става ли? Или може би пет. — Тя се претърколи по корем, подрусвайки се в беззвучен смях. — Ама яко съм се напушила. Ти истинска ли си?

Изчаках ефектът на богородичката да отмине. Тилда продължи да се киска още дълго, почервеняла до корените на косата си. Долавях необуздаността на аурата й, която трептеше и се променяше под въздействието на наркотика. Другите зрящи не показваха никакъв признак, че искат да се събуждат. Накрая, с треперещи ръце, тя потри лице и кимна.

— Добре, вече ме свали на земята. Къде е онова хапче?

Подадох й го. Тя го огледа от всички възможни ъгли, опипа го, изследвайки повърхността му. После го разчупи на две и стри едната половина межда пръстите си. Помириса и вкуси от прашеца.

— Наставничката ти пак ли я няма? — попитах.

— Да, все се губи някъде. — Тя ми подаде остатъците от таблетката. — Това е билков екстракт. Но не мога да ти кажа от какво растение.

— Дали някой друг би го познал?

— Наблизо има една заложна къща, там се подвизава човекът, който ми продаде богородичката. Той може да е по в час от мен. Паролата е specchio^[1].

— Добре, ще се отбия при него. Оставям те да си пушиш на воля. — Аз се изправих. — Благодаря. До скоро.

И тя се срина обратно върху възглавницата. Чудех се какво ли щеше да каже Сухаил, ако ги завареше така.

Отне ми доста време да намеря въпросното място. Птичарникът имаше много бараки, повечето от които се обитаваха от по двама-трима души. Те прекарваха дните си в тесните стаички, скупчени около примусите, и спяха върху влажни постели, вонящи на мухъл и урина. Ядяха каквото им попадне, а ако не им попаднеше нищо, гладуваха. Стояха заедно по две причини — първо, поради недостига на място, и второ, за да се топлят един друг в студа. Нямаше никакви хигиенни или медицински пособия, освен тези, които успяваха да откраднат. Тук бе мястото, където човек идваше да умре.

Магазинчето бе скрито зад поредица от плътни завеси. Трябваше да знаеш къде да гледаш, за да го откриеш. На мен ми се удаде едва след като разпитах една харли за местонахождението му. Тя отпърво се противеше, предупреждавайки ме за лошата му слава и високите цени, но после ме упъти в правилната посока.

Отпред пазеше бъбривецът, когото бях видяла на приветствената реч. Той седеше върху една отоманка, подмятайки чифт зарове. От бялата му туника нямаше и следа; вероятно се бе провалил на теста. А и каква полза имаха Рефаимите от един бъбривец?

— Здрасти — казах аз.

— Привет. — Сладък, звънлив глас. Глас на бъбривец.

— Мога ли да видя съдържателя?

— Знаеш ли паролата?

— Specchio.

Той се изправи. Дясното му око, вероятно инфектирано, бе дебело намазано с някакъв крем. Дръпна завесите встрани и ме пусна да мина.

Лондонските заложни къщи обикновено бяха малки, нелицензирани дюкяни в долнопробните квартали на Централната кохорта. Явно и тук не беше по-различно. Магазинчето представляваше нещо като шатра, направена от платнища подобни на тези, които Лис използваше при изпълненията си. Осветено само от една газена лампа, мястото бе наполовина запълнено от всевъзможни огледала. Стопанинът седеше в протрито кожено кресло, вторачен в едно от тях. Беше сивокос мъж, твърде пълен, за да е развлекател. Обстановката издаваше неговата специалност — гадаене на огледала.

Щом влязох, той повдигна монокъл към едното си око и се зае да изучава отражението ми. Имаше мъглявия взор на провидец, видял твърде много през живота си.

— Не си спомням да съм те мяркал по-рано. Нито в огледалата, нито в магазина си.

— Сезон на костите XX — отвърнах.

— Аха. Кой те притежава?

— Арктур Месартим. — Гадеше ми се от това име — да го чувам, да го произнасям.

— Тъй, тъй — потупа се по корема той. — Значи ти си въпросната девойка.

— Как се казваш?

— XVI-19-16.

— Имам предвид истинското ти име.

— Вече не го помня, но развлекателите ме наричат Дъкет. Ако предпочиташ да използваш истински имена.

— Предпочитам.

Наведох се да видя стоката му. Повечето от предметите бяха нума — пукнати ръчни огледала, стъклени бутилки е вода, чашки и купички, перли, торбички с животински кости, карти и кристални топки. После идваха растенията — богородичка, изтравниче, салвия, мащерка, различни корени. Имаше и по-практични предмети, съществени за оцеляването. Огледах купчината. Чаршафи, вехти възглавници, кибрит, чифт пинсети, мехлем за разтривки, аспирин и антибиотици, спирт за горене, препарати за дезинфекция и превързочни материали. Вдигнах една стара кутийка за прахан.

— Откъде намираш всичко това?

— Оттук-оттам.

— Предполагам, Рефаимите не знаят за него? — Той пусна едва доловима усмивка. — И тъй, как работи нелегалната ти схема?

— Да речем, че ти гледаш на кости. Естествено, че ще имаш нужда от тях, за да практикуваш занаята си. И ако ти ги конфискуват, ще трябва да си намериш нови. — Той посочи торбичка, обозначена ОБИКНОВЕН ПЛЪХ. — Аз ще ти дам да ги ползваш, но в замяна ще поискам от теб да ми доставиш още стока, да предадеш съобщение или нещо друго. Колкото по-ценно нещо искаш, толкова по-опасна ще е задачата.

— Справиш ли се, можеш да задържиш костите. Дотрябва ли ти заем, ще трябва да ми донесеш определено количество нума, която ще ти върна, щом ми се изплатиш. Системата е проста, но ефективна.

Не звучеше съвсем като обикновена заложна къща.

— И колко струва информацията при теб?

— Зависи какво точно те интересува.

— Какво е това? — Поставих пред него оставащата половина от хапчето.

Мъжът се вторачи в него. Монокълът падна от окото му и той го намести отново. Дебелите му пръсти трепереха.

— За това — рече накрая — ще ти дам да си избереш каквото поискаш от магазина. Безплатно.

— Искаш да го задържиш? — повдигнах вежди аз.

— О, да. То е много ценно. — Той претегли половинката върху дланта си. — Откъде го взе?

— Информацията не е безплатна, господин Дъкет.

— Ако ми носиш още като него, винаги ще пазаруваш оттук безплатно. Каквото ти душа иска. По един предмет на хапче.

— Кажи ми какво е или няма сделка.

— По два предмета.

— Не.

— Информацията е опасна, не можеш просто да й поставиш цена. — Той задържа таблетката пред пламъка на газената лампа. — Добре, ще ти кажа, че това е билков препарат и че е безвреден. Достатъчно ли е?

Два предмета в замяна на всяко хапче. Те можеха да спасят доста животи в Птичарника.

— По три предмета и си стискаме ръцете.

— Отлично. Ти си проницателна бизнесдама. — Той докосна върховете на пръстите си. — И какво друго си, освен това?

— Акултомант.

Това бе стандартната ми лъжа. И своеобразен тест за компетентност. Обичах да проверявам дали някой ще ми повярва, или не. Дъкет само се изкиска.

— Не мисля, че умееш да гадаеш на игли повече от мен самия. По-скоро си в другия край на спектъра. Аурата ти е гореща, като жар. — Той почука с пръст по огледалото. — Май тази година пак се задава интересен сезон.

— Моля? — напрегнах се аз.

— Нищо, нищо. Просто си бъбря сам. Най-добрият начин да запазиш разсъдъка си след четирийсет години. — По устните му пробяга усмивка. — Кажи ми, какво мислиш за Лорда?

Оставих кутийката за прахан обратно на мястото й.

— Не е ли достатъчно очевидно?

— Ни най-малко. Мненията за него тук се различават. — Дъкет се зае да трие монокъла си с палец. — Мнозина намират кръвния консорт за най-привлекателен от Рефаимите.

— Щом казваш. Аз лично го намирам за отблъскващ. — За секунда погледите ни се срещнаха. — Е, ще си взема нещата.

Той се облегна назад в креслото си, а аз избрах кутия желиран спирт, опаковка аспирин и антибиотичен крем.

— Удоволствие е да се прави бизнес с вас, госпожице…?

— Махони. Пейдж Махони. Ако предпочиташ да използваме истински имена. — И аз тръгнах към изхода. Усещах погледа му като свредел в гърба си.

Въпросите му ме накараха да се чувствам като на разпит. Сигурна бях, че не съм казала нищо погрешно. Наистина изпитвах подобно отношение към Лорда. Защо Дъкет искаше да чуе нещо различно, нямах представа.

На излизане подхвърлих антибиотичния крем на бъбривеца. Той ме изгледа въпросително.

— За окото ти — казах.

Той само примигна и аз отминах.

Щом стигнах до бараката на Лис, почуках с пръсти по шперплатовата стена и я извиках по име. Никакъв отговор.

Почуках отново.

— Лис, аз съм, Пейдж.

Завесата се отметна и тя излезе с малък фенер в ръка.

— Остави ме на мира. — Гласът и беше дрезгав и неприязнен. — Моля те. Съжалявам, но не разговарям с розови туники и червеноризци. Най-добре върви при тях.

— Аз не съм убила Себ. — Подадох й желирания спирт и аспирина. — Виж, взех тези неща от Дъкет. Ще ми отделиш ли само секунда?

Тя отмести поглед от предметите към лицето ми. Челото й се сбръчка, а устните й се присвиха.

— По-добре влез вътре.

Не плаках, докато й разказвах за теста. Просто не можех. Джаксън мразеше сълзите. (Ти си моята малка, безмилостна гангстерка, миличка. Дръж се като такава.) Дори и тук, далеч от неговия досег, имах чувството, че наблюдава всяко мое движение. И все пак, при мисълта за прекършения врат на Себ, ми призляваше. Не можех да забравя ужаса в очите му, нито как пищеше моето име. След като привърших историята, останах да седя мълчаливо, изпънала напред изтръпналия си крак.

Лис ми подаде чаша, от която се вдигаше пара.

— Ето, вземи. Ще имаш нужда от сили, още повече сега, когато Нашира вече е наясно каква си.

Отпих от отварата. Имаше вкус на джоджен.

Очите ми пареха, а гърлото ми се свиваше, но нямаше да плача за Себ — струваше ми се непочтително в нейно присъствие. Лицето й бе подуто, по врата й имаше морави следи от пръсти, а рамото й бе изкълчено, но въпреки това тя поставяше страданията ми над своите.

— Сега вече си част от Семейството, сестричке — каза, докато налагаше с една ръка жигосаното ми място с топъл компрес. Парещата болка вече не бе толкова непоносима, но според нея определено щеше да остане белег. Това бе идеята. Да ми напомня всеки ден на кого принадлежа.

Джулиан спеше в ъгъла под един сивкав чаршаф. Наставничката му бе отишла да посети роднините си, семейство Чертан. Бях му дала две таблетки аспирин преди да се унесе. Носът му изглеждаше малко по-добре. Той бе дошъл тук да ме търси, след като не се бях явила на нашата среща, и Лис го бе прибрала. Двамата се бяха потрудили да уплътнят всяка пролука на стаичката, но въпреки това вътре си оставаше студено като в пещера. Аз също получих покана да остана за през нощта и я приех с удоволствие. Имах нужда да се махна от „Магдалена“.

Лис извади стара отварачка за консерви, отвори тенекиената кутийка със спирт и я запали. Тя се разгоря с ясен, син пламък.

— Благодаря за това — каза. — Ще ни помогне да се посгреем. От Дъкет ли го взе?

— Да, макар и не безплатно.

— Какво му даде в замяна?

— Едно от моите хапчета.

Тя повдигна вежда.

— Че за какво му са?

— Явно съм единствената, която ги получава. Нямам представа какво съдържат.

— Щом можеш да ги използваш, за да подкупиш Дъкет, значи си струват. Той умее да си прави сметката. Кара хората да влизат в резиденциите и да крадат за него. При това често пъти ги хващат.

Тя смръщи лице и се хвана за рамото. Поех кутийката със спирт от ръката й и я поставих помежду ни.

— Кой ти причини това? — попитах.

— Гомейса. Понякога се сърди на нещата, които му показват картите. — Тя легна по гръб и придърпа възглавницата под врата си. — Няма значение. И без това не го виждам често. Дори мисля, че не е в града през повечето време.

— Имал ли е други хора, освен теб?

— Не, аз бях единствената. В същото положение като твоето — взета от Рефаим, който до момента не бе избирал друго човешко същество. Явно е смятал, че имам потенциала да се превърна в една от най-добрите събирачи на кости в Шеол I.

— Събирачи на кости?

— Така наричаме червеноризците. Но така и не спечелих туниката. Разочаровах го.

— Какво стана?

— Накара ме да гадая на един от харлитата. Обвиняваха го, че е предател, че се е опитал да избяга. Аз знаех, че е вярно. Ако се бях подчинила, щях да потвърдя вината му. Затова отказах.

— И аз не исках да убия Себ, но той въпреки всичко умря. — Потърках пулсиращите си слепоочия. — А тя разкри способностите ми.

— Незрящи умират постоянно. Каквото и да сториш, той пак е щял да стане на кости. — Лис седна отново. — Ела, да похапнем.

— Тя отвори дървения си сандък. Вътре имаше пакет гранулирано кафе, консерви боб, четири яйца.

— Как се сдоби с тези неща? — изгледах я учудено аз.

— Намерих ги.

— Къде?

— Един незрящ ги беше скрил край резиденцията си. Останки от запасите за Сезона на костите. — Тя извади метално канче, напълни го с вода от бутилка и го постави над горящия спирт. — Ето. Ще си направим царско угощение. О, как си, Джул?

Той се бе размърдал, явно разбуден от гласовете ни. Сега отметна завивката и седна с кръстосани крака.

— По-добре — опипа внимателно носа си. — Благодаря за лекарствата, Пейдж.

— Моля — кимнах аз. — Кога е твоят тест?

— Нямам идея. Алудра би трябвало да ни учи да сублимираме, но вместо това прекарва повечето си време да ни пердаши.

— Да сублимирате?

— Да превръщаме обикновени предмети в нума. Ето например, онези палки, които ни видя да размахваме предната вечер, бяха сублимирани. Всеки може да ги използва, не само гадателите.

— За какво служат?

— С тях можеш да упражняваш контрол върху най-близките духове, но не и да виждаш етера.

— Значи не са истинска нума.

— И все пак са опасни — намеси се Лис. — Представи си, че попаднат в ръцете на кьорчовците. Последното, което ни трябва, е Сцион да започне да си служи с етерни оръжия.

— Сционските управници никога не биха използвали нума. Те се отвращават от ясновидството.

— Но не и от Рефаимите.

— Съмнявам се, че Рефаимите им допадат особено — казах аз. — Просто нямат друг избор, след като Емитите напират на прага им.

Водата в канчето завря. Лис я наля в три картонени чашки и разбърка вътре разтворимо кафе. Не бях помирисвала кафе от дни, ако не и от седмици. Колко ли време бе минало от сдържането ми?

— Заповядайте — протегна тя една чашка към мен, а друга към Джулиан. — Къде ви държи Алудра, Джул?

В някакво помещение без светлини. Мисля, че преди е било винарска изба. Спим на пода. Феликс страда от клаустрофобия, а Ела страшно тъгува по семейството си. Двамата постоянно хленчат и не ми дават да спя.

— Ами тогава направете така, че да ви изгони. Тук също е тежко, но не колкото при наставниците. Хранят се с нас само ако се случим на неподходящото място и в неподходящия момент. — Тя сръбна от чашата си. — Вярно, на някои хора не им понася. Имах една приятелка, която прекара известно време при мен, но после се примоли на Рефаимите за втори шанс. Сега е събирачка на кости.

Продължихме да пием кафето в мълчание. Лис свари яйцата и ги изядохме направо от черупките.

— Чудя се — обади се Джулиан — дали Рефаимите изобщо могат да се върнат там, откъдето са дошли?

— Предполагам — сви рамене Лис.

— Тогава не разбирам кое ги кара да стоят тук? Все пак преди са живели другаде. Как са се хранели с аура, преди да ни открият?

— Може би е свързано със Зумерите — предположих аз. — Нали Нашира каза, че те били „паразитна раса“.

— Дали е възможно Зумерите да са им отнели нещо? — погледна ме той.

— Кое, разсъдъка?

— Да — изпръхтя той. — Или пък да са им изсмукали цялата доброта, та да се превърнат в това, което са сега.

Единствено Лис не се засмя.

— Или всичко да е започнало с онова рухване на прага на етера, за което Нашира спомена. Нали те са се появили след него?

— Не мисля, че някога ще узнаем — намеси се Лис. Гласът й звучеше напрегнато. — Не е нещо, за което ще вземат да тръбят наляво и надясно.

— Защо? Те са толкова могъщи, а ние — толкова слаби. Какъв е смисълът да пазят тайни?

— Познанието е сила — каза Джулиан. — Те го притежават, а ние — не.

— Грешиш, братко. Познанието е опасно. — Лис придърпа колене под брадичката си. Звучеше точно като Дъкет. — Научиш ли веднъж нещо, вече не можеш да се отървеш от него. Трябва да го носиш със себе си. Винаги.

Джулиан и аз разменихме погледи. Лис бе прекарала тук по-дълго от нас, може би трябваше просто да приемем съвета й на доверие. Или пък не. Може би този съвет щеше да ни убие.

— Слушай, Лис — казах. — Мислила ли си някога да окажеш съпротива?

— Всеки ден.

— Но не го правиш.

— Мисля си как бих изтръгнала очите на Сухаил с голи ръце — процеди през зъби тя. — Как бих простреляла Нашира сто пъти, във всяка част от тялото. Как бих прерязала гърлото на Гомейса. Но зная, че те първи ще ме убият, затова не го правя.

— Но ако разсъждаваш по този начин, ще си останеш тук завинаги — каза меко Джулиан. — Това ли искаш?

— Разбира се, че не го искам. Искам да си ида у дома. Където и да е това. — Лис отвърна лице встрани. — Знам какво си мислите за мен. Че съм безгръбначно.

— Нямахме това предвид — побързах да я уверя.

— Напротив, имахте и не ви виня. Но след като толкова искате познание, нека ви кажа нещо. Тук е имало въстание, още по време на Сезон на костите XVIII, през 2039 година. Цялото човешко население на Шеол I се вдигнало срещу Рефаимите. — Болката в очите й я състари сякаш с десетилетия. — И всички — зрящи и незрящи — били избити до крак. Без защитата на червеноризците Емитите просто нахлули и ги изтребили. А Рефаимите стояли и гледали отстрани.

Обърнах се към Джулиан. Той не откъсваше очи от Лис.

— Когато ние пристигнахме, това бе първото, което ни разказаха — продължи тя. — Според тях те си го заслужили заради неподчинението си. — Пръстите й си играеха с тестето карти. — Знам, че и двамата сте бойци, но не желая да ви видя как загивате. Не и по този начин.

Думите й ме накараха да се умълча. Джулиан потри челото си с ръка, гледайки към пламъка.

Повече не се върнахме на темата за въстанието. Изядохме боба, като остъргахме и последните останки от консервите. След известно време Джулиан прочисти гърло:

— Къде си живяла, Лис? Имам предвид преди.

— В Крейдълхол. Това е близо до Инвърнес.

— Как е сционското управление там?

— Не много по-различно от Лондон, само силите за сигурност са по-малко. Всички големи градове си приличат. Подлежат на законодателството на Инквизицията, също както и цитаделата.

— А защо си слязла на юг? — попитах. — В Шотландия не е ли по-безопасно за зрящите?

— Защо хората изобщо се преселват в СциЛо? Заради работата, парите. Ние също трябва да ядем, както и незрящите. — Лис се загърна с едно одеяло. — Родителите ми се бояха да живеят в Инвърнес, понеже там зрящите не са организирани, нямат синдикат. Татко прецени, че е добре да си опитаме късмета в цитаделата. Изхарчихме всичките си спестявания, за да стигнем до Лондон. Свързахме се с един-двама босове, но на никого не му трябваха гадатели. След като парите свършиха, трябваше да крънкаме колкото за подслон през нощта.

— Докато накрая не ви хванаха.

— Татко се разболя и не можеше да излиза. Беше прехвърлил шейсетте, висенето по улиците му се отразяваше зле. Аз заех обичайното му място. Една жена ме доближи и поиска да й гадая. — Тя поглади с пръст ръба на тестето карти. — Бях само на девет, не съобразих, че е от НОБ.

Джулиан поклати глава.

— Колко време прекара в Тауър?

— Четири години. На няколко пъти ме слагаха на водната дъска, за да ме накарат да издам къде са родителите ми. А аз само им повтарях, че не знам.

— Ами ти, Джулиан? — реших да я прекъсна, виждайки, че спомените я опечаляват.

— Аз съм от Мордън^[2].ІV-6.

— Това е най-малката секция, нали?

— Да, затова и синдикатът не й обръща особено внимание. Имахме своя групичка, но не сме се занимавали с престъпен спиритизъм. Само по някой и друг сеанс.

Усетих как ме жегна болката на загубата. И аз исках моята група.

Изтощен, Джулиан скоро пак се унесе в дрямка. Пламъкът на спиртника постепенно догаряше. Лис го наблюдаваше, докато не угасна съвсем. Аз се преструвах, че спя, но умът ми непрестанно се връщаше към Сезон на костите XVIII. Колко ли хора бяха загинали. Семействата им никога нямаше да узнаят за участта им. Нямаше да има разследване, нито съд. Гадеше ми се от цялата тази несправедливост. Нищо чудно, че Лис толкова се боеше от съпротивата.

И тогава се разнесе сирената.

Джулиан стреснато се събуди. Звукът набираше сила със скърцане и свистене, като стар ковашки мях, преди да нададе поредния рев. Тялото ми реагира начаса: крайниците ми настръхнаха, а сърцето заби лудо в гърдите.

По проходите отвън се разнесе тропот на крака. Джулиан повдигна леко завесата. Трима червеноризци претичаха стремглаво край входа; единият носеше силен фенер.

— Имат ножове — отбеляза Джулиан.

Лис се прислони в ъгъла на стаичката. Прибра картите, обгърна коленете си с ръце и сведе глава.

— Трябва да вървите — прошепна. — Още сега.

— Ела с нас — казах аз. — Ще те вкараме в някоя от резиденциите. Тук няма да си в безопасност…

— Ама вие наистина си просите пердаха от Алудра, или от Лорда — изгледа ни ядно тя. — Все някак съм оцеляла през тези десет години. Изчезвайте от тук.

Ние се поколебахме за секунда. Вече бездруго бяхме закъснели. Нямах представа как би реагирал Лордът, но и двамата знаехме колко е безжалостна Алудра Чертан. Този път можеше като нищо да го убие. И като се изнизахме безшумно навън, побягнахме колкото ни държат краката.