Саманта Шанън
Сезонът на костите (13)

12
Треска

В стаята цареше безпорядък. Разпръснати стъкла, натрошени инструменти, полуоткъсната от корниза завеса и резедави, флуоресциращи петна по плочите на пода, просмукващи се в тъканта на килима. Пристъпих сред отломките. Свещта на бюрото бе угасена, също както и газените лампи. Цареше мъртвешки студ. Етерът ме обграждаше отвсякъде. Бях нащрек, готова да запратя духа си срещу всеки евентуален нападател.

Плътният балдахин около леглото беше спуснат. Зад него долавях чужда сънорама. Рефаимска, помислих си.

Приближих полека. Когато вече можех да докосна драперията, опитах да разсъдя трезво как да постъпя. Знаех, че Лордът е зад нея, но нямах представа в какво състояние е. Можеше да е ранен, спящ, мъртъв. Не бях сигурна, че искам да знам кое от трите.

Събрах кураж. Пръстите ми застинаха за миг, преди да уловят тежката тъкан. После я дръпнах рязко встрани.

Той лежеше проснат възнак, неподвижен като труп. Качих се на леглото и го разтърсих за рамото.

— Лорде?

Никакъв отговор. Седнах върху завивките. Той ми беше казал изрично, че нямам правото да го докосвам, че не бива да му помагам, ако това се случи, но този път състоянието му изглеждаше много, много по-зле. Цялата му риза бе прогизнала. Опитах се да го обърна, но бе твърде тежък. Понечих да проверя дали диша, когато ръката му изведнъж се протегна и ме сграбчи за китката.

— Ти… — Гласът му беше нисък и прегракнал. — Какво правиш тук?

— Току-що се прибрах.

— Кой те видя да влизаш?

Поколебах се за миг.

— Нощният портиер.

— Някой друг?

— Не.

Лордът с труд се привдигна на лакът.

— След като и без това си дошла — каза, — можеш да останеш да ме гледаш как умирам. Сигурно ще ти бъде приятно.

Той целият се тресеше. Опитах се да отвърна нещо жлъчно, но онова, което излезе от устата ми, прозвуча съвсем различно:

— Какво ти се е случило?

Мълчание. Бавно посегнах към ризата му. Той ме стисна по-силно.

— Раните трябва да се почистят — отбелязах.

— Наясно съм с това.

— Тогава го направи.

— Не ми казвай какво да правя. Може да умирам, но не подлежа на твоите заповеди. Ти подлежиш на моите.

— И какви са твоите заповеди?

— Да ме оставиш да умра спокойно.

Но в думите му липсваше убедителност. Повдигнах ризата над рамото му, разкривайки маса от сдъвкана плът.

Зумер.

Очите му припламнаха, сякаш във вътрешността им бе реагирал някакъв избухлив химикал. За миг си помислих, че ще ме убие. С усилие на волята обуздах духа си, напиращ да атакува.

После пръстите около китката ми се отпуснаха. Взрях се в лицето му.

— Донеси ми вода. — Гласът му едва се чуваше. — И… и сол. Виж в шкафа.

Нямах особен избор, освен да се подчиня. Усещайки погледа му, отидох до остъкления шкаф, отключих го и отворих вратичките. Извадих оттам дървена солница, златна купа и гарафа с вода, както и няколко ленени кърпи. Лордът разкъса връзките на ризата си. Гръдта му лъщеше от пот.

— В чекмеджето има чифт ръкавици — кимна той към писалището. — Сложи ги.

— Защо?

— Просто го направи.

Стиснах зъби, но отново го послушах.

В чекмеджето, освен ръкавиците, се оказа и ножът му, чист и прибран в ножницата си. Видът му ме накара да затая дъх. Все така с гръб към него, нахлузих ръкавиците. Нямаше да оставя дори отпечатък. Докоснах черната дръжка и леко изтеглих острието.

— На твое място не бих опитвал.

Звукът на гласа му ме спря.

— С хладна стомана не можеш да убиеш Рефаим — каза тихо той. — Дори да пронижеш с нея сърцето ми, то няма да спре да тупти.

Настана напрегната тишина.

— Не ти вярвам — рекох накрая. — Бих могла да те изкормя. Твърде слаб си, за да се съпротивляваш.

— Ако искаш да поемеш риска, заповядай. Но запитай се следното: защо според теб позволяваме на червеноризците да носят оръжия? Ако те можеха да ни нараняват, нямаше ли да е глупаво да ги даваме на затворниците си? — Погледът му се забиваше между плешките ми като острие. — Мнозина са опитвали. Никой от тях не е сред живите.

Усетих как студена тръпка пропълзява по ръката ми. Оставих ножа на мястото му.

— Не виждам защо трябва ти помагам. Последния път не беше особено благодарен.

— В замяна ще забравя, че искаше да ме убиеш.

Старинният часовник на пода тиктакаше в такт с пулса ми.

Накрая извърнах глава през рамо. Той ми отвърна с поглед, от който светлината бавно чезнеше. Бавно прекосих стаята и сложих предметите върху нощното шкафче.

— Кой ти причини това?

— Ти знаеш. — Лордът стисна челюсти и опря гръб на таблата на леглото. — Достатъчно си проучила.

— Емит.

— Да.

Потвърждението накара кръвта ми да се смръзне. Работейки мълчаливо, смесих в купата солта и водата. Лордът ме наблюдаваше. След като напоих и изцедих една от кърпите, се наведох към дясното му рамо. Видът и миризмата на раната ме накараха да отскоча назад.

— Гангренясала е — казах.

Раната бе потъмняла и сълзяща, с противен сивкав цвят. Кожата наоколо пареше като въглен. Предположих, че температурата му вероятно е два пъти по-висока от човешката — толкова висока, че я усещах дори през ръкавиците. Плътта край ухапаното започваше да умира. Нуждаех се от антипиретик, но нямах хинин — средството, с което Ник най-често преборваше треската. Беше лесно да се изнесе от кислородните барове, където го използваха за флуоресценция, но се съмнявах, че ще го открия тук. Солният разтвор и доза късмет трябваше да стигнат. Изцедих кърпата върху раната. Мускулите на ръката му се втвърдиха и сухожилията изпъкнаха.

— Съжалявам — изплъзна се неволно от езика ми. Той не се бе съжалил, когато гледаше как ме дамгосват, нито когато Себ умираше. Изобщо не съжаляваше за нищо.

— Говори — прозвуча гласът му.

— Моля? — изгледах го аз.

— Изпитвам болка. Малко разсейване ще ми дойде от полза.

— Все едно те интересува нещо, което бих могла да кажа. — Думите отново излязоха, преди да успея да ги спра.

— Напротив. — Звучеше дяволски спокоен, предвид на състоянието, в което се намираше. — Интересува ме с какъв човек деля жилището си. Знам, че си убийца — аз се напрегнах, — но все трябва да имаш и други качества. Ако ли не, значи дълбоко съм сбъркал, спирайки избора си на теб.

— Не съм те молила да ме избираш.

— И все пак го сторих.

Продължих да промивам раната, натискайки малко по-силно от необходимото. Не виждах причина да бъда внимателна с него.

— Родена съм в Ирландия — казах, — в град, наречен Клонмел. Майка ми беше англичанка, избягала от Сцион.

Той кимна едва и аз продължих:

— Живеех с баща си и неговите родители в Голдън Вейл^[1], в южния земеделски район. Там беше прекрасно. Нищо общо със сционските цитадели. — Изцедих кърпата и я накиснах отново. — Но после Ейбъл Мейфийлд стана алчен. Обърна взор към Дъблин. Тогава настанаха бунтовете. Клането на Мейфийлд.

— Мейфийлд — рече Лордът, поглеждайки през прозореца. — Да, помня го. Неприятен тип.

— Познаваш ли го?

— Познавам всеки сционски лидер от 1859-а насам.

— Но това би означавало, че си поне на двеста години.

— Да.

— Отначало мислехме, че сме в безопасност — продължих, запазвайки самообладание, — но в крайна сметка насилието се разпространи и на юг. Трябваше да се махнем.

— Какво е станало с майка ти? — обърна са той към мен. — Не я ли взехте с вас?

— Почина. Разкъсване на плацентата. — Аз изправих гръб. — Е, къде е следващото ухапване?

Той разтвори ризата си. Раната преминаваше през целия му гръден кош. Не можех да преценя дали е причинена от зъби, нокти или нещо друго. Когато капнах вода върху раздраната кожа, мускулите му се напрегнаха.

— Какво стана по-нататък?

Значи не бях чак толкова отегчително човешко същество.

— Преместихме се в Лондон, когато бях на осем — продължих.

— По собствено желание?

— Не. Баща ми беше мобилизиран от СциСОНИ същата година. — По мълчанието му предположих, че съкращението му е непознато. — Сционската специална организация за научни изследвания.

— Знам какво означава. Защо са го привлекли?

— Беше съдебен патолог. Често работеше за ирландската полиция. С помощта на такива като него Сцион искаше да открие научно обяснение за ясновидството. И за това защо духовете остават след смъртта. — В гласа ми прозвуча горчивина, която дори аз самата долових. — Той смята, че това е болест. Че може да бъде излекувана.

— Значи не е знае за твоята дарба?

— Как би могъл? Той е незрящ.

Лордът остави последното без коментар.

— По рождение ли я имаш? — попита след секунда.

— Не напълно. Можех да усещам аурите и духовете от много малка. А после бях докосната от полтъргайст. — Поспрях, за да избърша чело. — Още колко време ти остава?

— Не съм сигурен. Солта забавя неизбежното, но не задълго. — Каза го така, сякаш не се отнасяше за него. — Кога разви способността да отделяш духа от тялото си?

Разговорът ми действаше успокояващо. Реших да бъда откровена; той вероятно и бездруго знаеше всичко за мен. Нашира бе информирана, че съм от Ирландия, сигурно разполагаха с цялото ми досие. Нямаше да се учудя, ако ме разпитваше само колкото да провери дали ще излъжа.

— След като полтъргайстът ме докосна, започнах да сънувам един и същ сън — или поне си мислех, че е сън. — Напоих раната с още солен разтвор. — Озовавах се сред поле с цветя. И колкото по-навътре навлизах в него, толкова по-тъмно ставаше. Всяка нощ отивах малко по-далеч, докато веднъж не стигнах до самия му край. Скочих и започнах да падам. — Заех се да обработвам раната с кърпата. — Падах през етера, навън от собственото си тяло. Събудих се в линейката. Баща ми каза, че съм влязла като сомнамбул във всекидневната, а после просто съм спряла да дишам. Според лекарите съм се намирала в кома.

— Но си оцеляла.

— Да, и при това без мозъчни увреждания. Мозъчната хипоксия е един от рисковете на моето… състояние. — Не ми се нравеше да му разказвам всичко това, но реших, че ще е по-добре да знае. Ако ме накараше да стоя твърде дълго в етера без животоподдържащи системи, мозъкът ми можеше да се увреди непоправимо. — Извадила съм късмет.

Лордът наблюдаваше как почиствам раната му.

— Искаш да кажеш, че от съображения за безопасност не влизаш твърде често в етера. Но от друга страна, изглеждаш добре запозната с него.

— Просто инстинкт — отвърнах очи аз. — Температурата ти няма да спадне без лекарства.

В известен смисъл казвах истината. Дарбата ми наистина беше инстинктивна, но премълчах, че съм я доразвила и усъвършенствала под ръководството на бос, който ме е държал на дихателен апарат.

— Този полтъргайст оставил ли ти е някакви белези?

Махнах едната ръкавица и му показах лявата си длан. Той я огледа внимателно. Не бе обичайно за един невръстен зрящ да изживее толкова бурен сблъсък с етера.

— Предполагам, че в мен вече е имало пролука, нещо, което е пуснало етера да нахлуе — казах. — Онзи дух просто… ме разкъса.

— Така ли го усещаш? — попита той. — Че етерът навлиза в теб?

— А ти как го усещаш?

— Да оставим мен настрана. Но повечето зрящи възприемат себе си като проникващи в етера, а не обратното. Смятат, че обезпокояват мъртвите. — Той не дочака отговор и продължи. — Виждал съм това да се случва и преди. Децата са уязвими към внезапни промени в развитието си. Ако бъдат изложени на етера преди аурата им да е напълно укрепнала, могат да станат нестабилни.

Отдръпнах ръката си назад.

— Аз не съм нестабилна.

— Но дарбата ти е.

Трудно можех да споря. Вече бях убивала с духа си, тъй че не можех да се похваля с особен контрол над него.

— Права беше, че раните ми гангренясват — отбеляза Лордът, — но това е вид некроза, която засяга само нашата раса. — Изчаках да чуя какво точно има предвид. — Рефаимската некроза може да се неутрализира с човешка кръв. При хора с нормално кръвообращение едно ухапване не се отразява твърде тежко. — Той посочи към китката ми. — Половин литър от твоята кръв ще бъде достатъчен, за да спаси живота ми.

Гърлото ми се стегна.

— Искаш да пиеш от кръвта ми?

— Да.

— Какъв си ти, вампир?

— Не предполагах, че един редови сционски жител е чел нещо за вампири.

Напрегнах се. По дяволите. Само високопоставен член на синдиката би имал достъп до литература, описваща вампири или каквито и да било други свръхестествени същества. В моя случай това беше евтино книжле, „Вампирите от Воксхол“, написано от анонимен медиум. На перото на същия автор принадлежаха цяла поредица творби, компенсиращи липсата на подобни четива в Сцион. Той използваше истории, научени от отвъдното, и заглавията му включваха „Чай с тасеограф“, „Фиаското на феята“, както и увлекателното ясновидско романче „Мистериите на Джейкъбс Айлънд“. Сега ми се искаше никога да не ги бях чела.

Лордът явно прие мълчанието ми за признак на безпокойство.

— Не бой се, не съм вампир, нито каквото и да било друго, срещано във вашите книги. Не се храня с плът и кръв, нито ми доставя удоволствие да ги консумирам. Просто случаят е такъв, че умирам, а твоята кръв — предвид естеството на раните ми — може да ме възстанови.

— Не звучиш като някой на смъртно легло.

— Повярвай ми, така е.

Не исках да узнавам как бяха открили, че човешката кръв е полезна срещу тази инфекция. Дори не бях сигурна дали е истина.

— Защо да ти вярвам? — попитах.

— Защото те спасих от унижението да се правиш на шут заедно с жалката трупа на Надзирателя. Ако наистина ти трябва причина.

— А ако ми трябват две?

— Ще ти дължа и една услуга.

— Каквато и да е?

— Каквато и да е, без свободата ти.

Думата замръзна на устните ми. Той бе предугадил моето искане. Трябваше и сама да се досетя, че свободата е твърде скъпо желание — но все пак една услуга от него можеше да се окаже безценна.

Вдигнах от пода парче стъкло, останало от счупена стъкленица, и направих разрез на китката си. Когато му я подадох, Лордът присви очи.

— Давай — казах. — Преди да съм размислила.

Той се взира в мен дълго време, преценявайки изражението ми. После хвана ръката ми и я притегли към устата си.

Езикът му се плъзна по отворената рана. Той допря устни до нея и усетих лек натиск, когато стисна ръката ми над лакътя, за да усили притока на кръв. Адамовата му ябълка се повдигаше, докато пиеше. Правеше го ритмично, без всякаква жажда или настървеност. Сякаш изпълняваше медицинска процедура — спокойно и безстрастно.

Когато ме пусна, понечих да стана, но главата ми се замая.

— Полека — каза Лордът и ме облегна върху възглавниците.

После отиде до банята, вече с възстановени сили. Когато се върна, носеше чаша студена вода. Подпъхна ръка зад гърба ми и ме изправи, за да мога да пия. Течността беше подсладена.

— Нашира знае ли за това? — попитах.

Лицето му помрачня.

— Не е изключено да те разпита относно отсъствията ми. Както и за раните.

— Значи не знае.

Никакъв отговор. Той намести тежките плюшени възглавници, тъй че главата ми да е подпряна добре. Замайването вече отминаваше, но от китката ми продължаваше да капе кръв. Като забеляза, Лордът се пресегна към нощното шкафче и извади руло бинт. Моят бинт. Познах ластика, с който го бях пристегнала. Явно го бе взел от раницата ми. Изстинах, виждайки го в ръцете му. Това ми напомни за липсващата брошура. Дали и тя беше у него? Беше ли я чел?

Той хвана китката ми. Големите му ръце в черни ръкавици пипаха нежно, докато я покриваха със стерилната превръзка. Явно искаше да покаже благодарност, мина ми през ума. Щом кръвта спря да се процежда през бинта, той го пристегна с безопасна игла и положи ръката върху гърдите ми. Не откъсвах очи от лицето му.

— Изглежда, сме в патова ситуация — каза накрая. — Вече неведнъж ме хващаш в деликатни положения. Бих очаквал да се радваш на моментите ми на слабост, а вместо това ти ми даваш от своята кръв. Почистваш раните ми. Какъв е мотивът ти?

— Може би се нуждая от услуга. А и не обичам да гледам как някой умира. Не съм като теб.

— Твърде лесно съдиш.

— Не направи нищо, докато тя го убиваше. — Трябваше да ме е страх да произнеса тези думи, но вече не давах пет пари. — Просто стоеше и гледаше. Не може да не си знаел какво ще последва.

Лордът премълча и аз отвърнах лице от него.

— А може би съм варосана гробница^[2] — рече след малко.

— Какво?

— Имам предвид лицемер. Просто ми се понрави изразът. Виж, може да ме смяташ за зъл, но аз умея да спазвам обещанията си. Ти спазваш ли своите?

— Накъде биеш?

— Събитията от тази вечер не бива да се разчуват. Искам да знам дали ще ги опазиш в тайна.

— Защо да го правя?

— Защото няма да ти е от полза, ако ги разкриеш.

— Може да се отърва от теб.

Стори ми се, че погледът му се промени.

— Да. Ще се отървеш от мен, но от това животът ти няма да се подобри. Ако не те изхвърлят на улицата, ще те поверят на опеката на някой друг, а не всички са така либерални като мен. По право би следвало да те пребия до смърт заради някои от нещата, които си ми казала през последните няколко дни. Но аз, за разлика от тях, разбирам стойността ти.

Отворих уста да възразя, но не намерих нужните думи. Трудно можех да твърдя, че ме е тормозил с каквото и да било. Не ме бе докоснал и с пръст.

— Значи искаш да съхраня тайната ти. — Потърках китката си. — А в замяна?

— Ще се опитам да те държа в безопасност. Тук има безброй начини да умреш, а ти не се стараеш твърде да ги избегнеш.

— Тъй или иначе, ще трябва да умра. Знам какво иска Нашира от мен. Не можеш да ме опазиш.

— В крайна сметка, може би не, но предполагам, че би искала поне да преминеш тестовете си.

— Какъв е смисълът?

— Да й докажеш колко си силна. Ти не си за жълта туника. Можеш да се научиш да се биеш.

— Не искам да се бия.

— Напротив. Ти си създадена за това.

Часовникът в ъгъла удари кръгъл час.

Не ми се нравеше да имам Рефаим за съюзник. В същото време това значително повишаваше шансовете ми за оцеляване. Той щеше да ме подкрепя, да ми набавя необходимите замаси. Може би дори достатъчно дълго, за да избягам от това място.

— Добре — казах. — Ще си държа устата затворена. Но все още ми дължиш услуга. — Вдигнах превързаната си ръка. — Заради кръвта.

Тъкмо го изрекох, когато вратата рязко се отвори и в стаята нахълта рефаимска жена — Плейона Суалоцин. Очите й огледаха първо състоянието на стаята, после мен и накрая Лорда. Без да промълви нито дума, тя му подхвърли стъклена банка. Лордът я улови с една ръка. Аз я погледнах.

Кръв. Човешка кръв. Беше обозначена с малък сив триъгълник и номер: НХVІ. Незрящ 14.

Себ.

Обърнах се към Лорда. Той едва доловимо наклони глава, напомняйки ми за малката ни тайна. В стомаха ми се надигна неудържима вълна на отвращение. Изправих се, все още слаба от загубата на кръв, и се втурнах по стълбите към своя затвор.