Саманта Шанън
Сезонът на костите (21)

20
Малкият свят

Петият и шестият членове на нашата банда се присъединиха през 2057-ма около година по-късно от мен. Пристигането им бе съпроводено от вълна на необичайно горещо време. Един от куриерите на Джаксън му докладва за двама нови зрящи в І-4. Бяха пристигнали като част от туристическа група за ежегодната лятна конференция и Университета, която неизменно се радваше на огромен успех Любознателни млади хора биваха привличани на цели тълпи от несционските страни, за да бъдат отпратени после обратно като застъпници на антиясновидската политика. Подобни програми вече намираха подкрепа в някои части на Америка, където мненията по отношение на Сцион бяха разделени от десетилетия. Добросъвестният куриер, долавяйки двете аури, начаса бе дотичал при своя бос, само за да установи, че притежателите им не са постоянно пребиваващи в І-4. Те нямаха представа за съществуването на синдиката, може би дори не знаеха и че са зрящи.

Според доклада на куриера единият от двойката — млада жена — почти със сигурност бе контактьор. Джаксън не остана впечатлен. Контактьорите, както ми поясни, бяха своего рода сензори — настроени към етерната активност, към звуците, миризмите и ритмите на духовете. Можеха да чуват техните гласове и вибрации, дори и да ги използват, за да свирят на инструменти.

— Очарователен дар — каза той, — но в никакъв случай не е нещо потресаващо. — И все пак сензорите бяха малко по-редки от медиумите. Четвъртият разред на ясновидството. В цитаделата не се срещаха често, а Джаксън си падаше по уникатите.

Другият човек го заинтригува повече. Куриерът бе докладвал за необичайна аура, по средата между оранжева и червена. Аурата на фурия.

Шефът ми претърсваше улиците за нещо подобно от години, но сега за първи път късметът сякаш му се усмихваше. А той имаше своя визия, свой проект. Джаксън Хол не искаше просто банда — о, не. Той искаше да притежава кутия с бижута, каймака на зрящото общество. Тъй че всички останали босове от Неестественото събрание да му завидят.

— Ще ги убедя да останат — рече, насочвайки бастуна си към мен. — Само почакай и ще видиш, скъпа моя.

Никак не бях убедена.

— Те си имат живот в своята страна, Джакс. Семейства. Не смяташ ли, че ще им трябва малко време, за да го обмислят?

— Не разполагаме с време за глезотии. Тръгнат ли си веднъж, никога няма да ги върна обратно. Ще останат, и толкова.

— Само в сънищата ти.

— Аз не сънувам. Но искаш ли да се обзаложим? — Той протегна ръка. — Ако загубиш, ще изпълниш две задачи без заплащане. И ще излъскаш старинното ми огледало.

— А ако спечеля?

— Ще ти платя двойно за същите тези задачи. И няма да ти се наложи да лъскаш старинното ми огледало.

Стиснах ръката му.

Джаксън притежаваше дар слово. Знаех точно какво би казал баща ми за него: „Тоя е целунал камъка от Бларни“^[1].

У него имаше нещо, което те караше да искаш да му угодиш, да видиш как проблясва онова игриво пламъче в окото му. Той бе убеден, че ще успее. След като откри хотела на двамата и плати на един крънкач да научи имената им, той им изпрати покана за „специално събитие“ в луксозно заведение в Ковън Гардън. Аз лично я доставих на рецепцията, в плик, адресиран до госпожица Надин Л. Арнет и господин Езекил Санс.

Те ни изпратиха обратно данните си. Полубрат и сестра. И двамата жители на Бостън, бляскавата столица на Масачузетс. В деня на интервюто Джаксън ни държеше в течение по имейла.

Фантастично. О, това е фантастично.

Тя определено е бъбривец. Много красноречив при това.

Малко цапната в устата на моменти.

Братът ме озадачава. Не мога да определя аурата му.

Чак се дразня.

Ник, Елайза и аз чакахме още около час, преди на екрана да се появят златните думи.

Те остават. Пейдж, огледалото иска здраво търкане.

Това бе последният път, когато се обзалагах с Джаксън Хол.

Минаха два дни. Докато Елайза освобождаваше в бърлогата място за новодошлите, аз отидох с Ерик до Гауър Стрийт, за да ги доведа. Идеята беше те просто да изчезнат от полезрението, сякаш са били убити или отвлечени. Щяхме да оставим улики — окървавени дрехи, малко коса. Сцион щеше да остане във възторг и да припише случая на престъпната неестественост. Но което беше по-важно, нямаше да тръгне да ги търси.

— Наистина ли смяташ, че Джаксън ги е убедил да останат? — попитах аз, докато вървяхме.

— Знаеш го какъв е. Би могъл да те убеди да се хвърлиш от някоя скала, ако го слушаш достатъчно дълго.

— Но те трябва да имат семейства. А и Надин е студентка.

— Може да не са се чувствали добре там, sotnos. Тук, в Сцион, зрящите поне узнават какви са. В родината си сигурно просто са смятали, че са луди. — Той надяна тъмните си очила. — Както казват, всяко зло за добро.

В известен смисъл той имаше право. Извън Сцион не съществуваше официална политика по отношение на ясновидките — те нямаха правен статут, не се отличаваха като малцинство, присъстваха само в литературата. Което все пак ми се струваше за предпочитане пред това да те подлагат на системни гонения и убийства, както у нас. Нямах понятие защо са го решили.

Те ни чакаха пред Университета. Ник махна с ръка на мъжа.

— Здрасти, ти ли си Зийк? — Непознатият кимна. — Аз съм Ник.

— Пейдж — добавих аз.

Очите на Зийк бяха с кафеен цвят, разположени върху изпито, неспокойно лице. Изглеждаше двайсет и няколко годишен, слаб за ръста си, с тънки китки и загоряла от слънцето кожа.

— Вие работите за Джаксън Хол, нали? — гласът му имаше странен акцент. Той избърса с ръка потта от челото си, при което мярнах вертикален белег.

— Да, но не споменавайте името му. ДОБ слухтят навсякъде. — Ник се усмихна. — А ти навярно си Надин.

Той огледа контактьорката. Тя имаше очите и фините черти на брат си, но приликата свършваше дотук. Косата й бе боядисана в червено и отрязана на черта като с линийка. Сционските цитадели обикновено се придържаха към стила и езика на десетилетието, в което бяха създадени — всички в СциЛо носеха неутрални, старомодни дрехи — но жълтата риза, джинсите и острите токчета на Надин сякаш отдалеч крещяха „туристка“ и „различна“.

— Доколкото знам, да — отвърна тя.

Ник се обърна към Зийк и леко сбръчка чело. Явно и той като мен се опитваше да го класифицира. Като видя това, Надин се долепи по-плътно до брат си.

— Какво има?

— Нищо. Извинявайте. — Ник вдигна очи над главите им по посока на сградата на Университета, преди да ги сведе fjново и да погледне и двамата подред.

— Трябва да побързаме. Предполагам, сте обмислили добре постъпката си — защото тръгнем ли си веднъж от тук, няма връщане назад.

Зийк прегърна сестра си, която стоеше със скръстени ръце, забила нос във върховете на обувките си.

— Да — каза. — Направили сме своя избор.

— Тогава да вървим.

В края на пресечката четиримата се натоварихме в едно нелегално такси. Надин порови в чантата си и извади чифт слушалки. Без да промълви и дума, ги сложи на ушите си и затвори очи. Устните й леко потрепваха.

— Монмът Стрийт, моля — каза Ник на шофьора.

Колата потегли. За наш късмет нелицензираните таксита не се отчитаха на никого, което им позволяваше да смъкна доста пари от зрящата си клиентела.

Мястото на Монмът Стрийт бе резиденцията на Джаксън триетажна къща с бутик в сутерена. Често оставах да преспивам тук, като казвах на баща си, че съм при приятели. Това не беше чиста лъжа. Месеците минаваха и аз усвоявах тънкостите на зрящото общество — бандите, имената на лидерите им, етикета в обноските и враждите между отделните фракции. А Джаксън изпитваше моята дарба. Учеше ме как да бъда една от тях.

Няколко седмици след започване на новата си работа бях успяла съзнателно да отделя духа от тялото си. И начаса бях престанала да дишам. Джаксън и Елайза бяха изпаднали в паника, смятайки, че са ме убили. Единствено Ник, като лекар, бе запазил самообладание и ме бе съживил с инжекция адреналин в сърцето. После гърдите ме боляха няколко дни, но не стъпвах по земята от гордост. Четиримата отидохме в „Щат лен“ да го отпразнуваме, а за следващия път Джаксън поръча животоподдържащи системи.

Погаждах се с тези хора. Те разбираха странностите на моя свят — свят, който аз тепърва започвах да опознавам. Бяхме създали свое малко убежище в Севън Дайълс, изпълнено с престъпен колорит. А сега сред нас се появяваше ново лице. Може би дори две, ако Надин в крайна сметка се окажеше полезна.

Потърсих сънорамите им. Нейната не беше нищо особено, но тази на Зийк действително ме заинтригува. Беше като тъмно, тежко присъствие в етера.

— Е, Зийк, откъде си? — заговори го Ник.

Той вдигна глава.

— Роден съм в Мексико. Но сега живея с Надин.

По-нататъшно обяснение не последва и аз се обърнах да го погледна през рамо.

— Били ли сте преди в сционска цитадела?

— Не. Не бяхме сигурни, че ще е добра идея.

— Но все пак дойдохте.

— Искахме малко да разнообразим. Колежът на сестра ми предлагаше места за конференцията. А и аз бях любопитен относно Сцион. — Той сведе очи надолу към ръцете си. — Радвам се, че го сторихме. Отдавна се чувствахме различни, но… сега господин Хол ни обясни причината.

Ник се оживи.

— Каква е официалната позиция в Щатите по въпроса за ясновидството?

— Наричат го ЕСВ — екстрасензорно възприятие. Казват само, че било признато заболяване по сционското законодателство и че медицинските власти го изследват. Не искат да се обвързват с конкретна позиция и не мисля, че някога ще го направят.

Искаше ми се да ги попитам за семейството им, но нещо ми подсказа да го оставя за по-късно.

— Джаксън много се радва, че се присъединявате към нас — усмихна се Ник. — Надявам се, че тук ще ви хареса.

— Ще свикнете — обадих се аз. — Отначало не можех да понасям тази страна. Почувствах се малко по-добре, когато Джаксън ме нае. Синдикатът ще се погрижи за вас.

— Не си ли англичанка? — попита Зийк.

— Ирландка съм.

— Мислех, че малцина ирландци са успели да избягат след бунтовете.

— Е, аз съм една от тях.

— Такава трагедия — въздъхна той. — А ирландската музика е чудесна. Знаеш ли онази бунтовна песничка?

— За Моли Малоун?

— Не, другата, която са пеели накрая, оплаквайки загиналите.

— Имаш предвид „Тлеещото утро“.

— Да, точно нея. — Той замълча, после добави: — Би ли изпяла малко от нея?

Ник и аз се засмяхме едновременно, а той се изчерви до върха на ушите.

— Съжалявам… знам, че е странно. Просто искам да я чуя изпълнена както трябва. Ако не те притеснява. По-рано обичах да слушам Надин, но… както и да е, тя вече не свири.

С Ник се спогледахме. Контактьор, който не изпълнява музика. Джаксън нямаше да бъде очарован. Дадох си сметка, че Зийк още чака отговора ми.

Не знаех дали ще мога да изпея песента. Ирландската музика, още повече революционната, бе забранена в Сцион. Като дете имах силен ирландски акцент, но когато се преместихме, го зарязах, за да не предизвиквам нежелани настроения. Дори и на осемгодишна възраст усещах странните погледи, които ми хвърляха хората, щом изричах нещо не както трябва. Стоях пред огледалото е часове, имитирайки говорителите по телевизията, докато не развих произношение като от английски пансион. Все още си оставах доста непопулярна — i години ме наричаха „Моли Махони“, — но накрая една малка група момичета ме приобщи към себе си, вероятно защото баща ми спонсорира училищната забава.

Заради братовчед си обаче се почувствах длъжна да си спомня. Погледнах през прозореца и сама се чух да нареждам куплетите.

Любов моя, беше тлеещо утро,

Когато октомври се пробуждаше.

Огън ревеше в зелените ливади.

Ела, о, призрак от долината,

Аз стоя сред пепелта, където бродиш.

Ерин очаква да те отведе у дома.

Сърце мое, видях пламък в небето,

В горчивата октомврийска утрин.

Дим задавяше зелените ливади.

Чуй ме, о, дух, идващ от юга,

Аз чакам край разцепения дъб.

Сърце на Ирландия, разбито от морето.

Имаше и още, но аз млъкнах отведнъж. Спомних си как баба ми пееше тази песен за Фин по време на заупокойната служба, която проведохме тайно в Голдън Вейл. Бяхме само шестима души, без тяло, което да погребваме. Тъкмо тогава баща ми обяви, че е приел ново назначение, оставяйки родителите си да се справят сами със сционската военна окупация.

Зийк изглеждаше сериозен.

Докато стигнем Монмът Стрийт, в таксито вече не се дишаше от жега. Пъхнах няколко банкноти в ръката на шофьора. Той ми подаде една от тях обратно.

— За хубавата песен — рече. — Бог да те благослови, мила.

— Благодаря.

Но я оставих на седалката. Не можех да приема пари срещу спомена си.

Помогнах на Ник да разтоварим куфарите. Надин слезе от таксито и като махна слушалките си, изгледа презрително сградата. Направи ми впечатление чантата й, дело на известен нюйоркски дизайнер. Щеше да се наложи да се раздели с нас. На черния пазар в Ковънт Гардън американските стоки вървяха като топъл хляб. Очаквах да носи калъф с някакъв инструмент, но такъв липсваше. Може би не беше контактьор. Имаше поне още три вида сензори, към които можеше да принадлежи.

Извадих ключовете си и отворих червената врата, на която се мъдреше лъскава табела с надпис „АГЕНЦИЯ ЛЕНОРМАН“. За външния свят ние бяхме уважавана агенция по изкуствата. Отвътре не бяхме чак толкова почтени.

На стълбищната площадка ни очакваше Джаксън, издокаран от глава до пети — копринена жилетка, колосана бяла якичка, златен джобен часовник и тлееща пура между зъбите. В ръката си държеше малка стъклена чашка с кафе. Нямах представа как точно пурата и кафето се връзваха помежду си.

— Зийк, Надин. Радвам се да ви видя отново.

— И ние вас, господин Хол — стисна ръката му младежът.

— Добре дошли в Севън Дайълс. Аз, както знаете, съм босът на тази територия. А вие вече сте членове на елитното ми обкръжение. — Той гледаше лицето на Зийк, но аз знаех, че всъщност се мъчи да разчете аурата му.

— Предполагам, сте напуснали Гауър Стрийт с подобаваща дискретност?

— Никой не ни видя. — Зийк се напрегна. — Онова там… дух ли е?

Джаксън се озърна.

— А, да, това е Питер Клас, художник от златната епоха на холандската живопис. Една от най-плодовитите ни музи. Умрял през 1660-ата. Питер, ела да се запознаеш с новите ни приятели.

— Ще оставя светските формалности на Зийк. Аз съм уморена. — Надин дори не гледаше към Питер, който бе пренебрегнал заповедта. Тя не беше зряща. — Искам отделна стая — рече твърдо на Джаксън. — Не съм свикнала да деля пространството си. Да се разберем отсега.

Очаквах да видя как ще реагира той. Успя да запази самообладание, но ноздрите му потрепнаха. Това не беше добър знак.

— Ще разполагаш с това, което ти се даде — каза.

Надин се наежи. Предугаждайки сблъсъка, Ник сложи ръка на рамото й.

— Разбира се, че ще имаш собствена стая — каза, поглеждайки ме морно над главата й. Това значеше да настаним Зийк на някоя кушетка. — Елайза в момента я подрежда. Междувременно мога ли да ти предложа нещо разхладително?

— Да, благодаря. Добре че поне някои европейци знаят как да се отнасят с една дама.

Ник я поведе към кухнята, а Джаксън остана с такъв вид, сякаш му бяха зашлевили шамар.

— Аз не съм — изрече през стиснати зъби — европеец.

Не успях да сдържа усмивката си.

— Ще се погрижа никой да не ви безпокои.

— Благодаря ти, Пейдж. — Той тръсна глава. — Заповядай в офиса ми, Зийк. Нека поговорим.

Зийк се заизкачва към горния етаж, все още озъртайки се за Питер, който витаеше пред последната си картина. Джаксън използва момента и ме дръпна за лакътя.

— Сънорамата му — рече тихо. — Как я усещаш?

— Тъмна — отвърнах. — И…

— Отлично. Няма нужда да казваш повече.

И той почти се затича по стълбите, забучил пурата в ъгъла на устата си. Останах сама, в компанията на три куфара и един мъртъв художник — а колкото и да харесвах Питер, той не бе от разговорливите.

Погледнах часовника. Единайсет и половина. Елайза щеше да се върне до няколко минути. Сварих прясно кафе и отидох да поседна във всекидневната. Тук основният предмет на гордост бе едно платно от Джон Уилям Уотърхаус — тъмнокоса жена с надиплена червена рокля, взираща се в кристално кълбо. Джаксън бе платил куп пари на един черноборсаджия за три забранени произведения на Уотърхаус. Сред тях имаше и портрет на Едуард VII, със скиптър и кралски одежди. Отворих прозореца и разгърнах новата брошура, над която работеше — „За машинациите на странстващите мъртви“. Дотук в нея бях прочела за четири вида духове — ангели-пазители, призраци, музи и психопомпи^[2]. Тепърва предстоеше да стигна до полтъргайстите.

Елайза се появи към дванайсет, завеяна както обикновено, и ми подаде картонена кутия китайска храна с думите:

— Привет, случайно да си убедила Питер да се захване отново с „Цигулката и кристалното кълбо“?

Елайза Рентън, четири години по-голяма от мен, бе транс — медиумът на Джаксън. Специализираше в престъпно изкуство. Беше родена в предградията и до деветнайсетгодишна възраст бе играла в нелегален театър, преди да откликне на брошурата на Джаксън и да бъде наета от него. Оттогава представляваше основният му източник на доходи. Имаше гладка маслинена кожа и яснозелени очи, а златистата й коса падаше на прелестни букли. Никога не се оплакваше от липса на обожатели дори духовете си падаха по нея, — но Джаксън бе въвел „политика на необвързване“ и тя стриктно се придържаше към нея.

— Все още не. Мисля, че е в творчески застой. — Аз оставих брошурата настрана. — Запозна ли се с новодошлите?

— Само с Надин. Едва ми каза едно „здрасти“. — Елайза се пльосна на дивана до мен. — Сигурна ли си, че е контактьорка?

Отворих димящото китайско.

— Не носи никакви инструменти, но знае ли човек. Успя ли да видиш Зийк?

— Надзърнах в офиса. Аурата му е с някакъв тъмнооранжев цвят.

— Значи е фурия.

— Няма такъв вид. Струва ми се, че по-скоро той самия би се стреснал, ако му се изпречи призрак. — Тя закрепи скаридените пелети върху коляното си. — Е, ако Питер е зациклил, значи аз официално съм в почивка. Искаш ли да опиташ да побродиш отново?

— Не и докато Джаксън не ми подсигури системите.

— Естествено. Мисля, че дихателният апарат пристига във вторник. Дотогава ще го даваме по-леко. — Тя взе скицник и молив и ми ги подаде. — Отдавна се каня да те питам… можеш ли да нарисуваш сънорамата си?

Аз ги поех.

— Да я нарисувам?

— Да. Не цветята и всичко останало, а просто общия й вид от птичи поглед. Опитваме се да установим разположението на човешката сънорама, но ни е трудно, защото никой от нас не може да напуска слънчевата си зона. Смятаме, че зоните са поне три, но трябва някой да ни покаже как са обособени, за да проверим дали теорията ни е вярна. Можеш ли да го направиш?

Чувството за цел ме изпълни с гордост. Щях да се окажа наистина полезна за групата.

— Разбира се — казах.

Елайза включи телевизора, а аз се залових за скицата, рисувайки точка, заобиколена от три пръстена.

От приемника се разнесе музиката на сционския информационен бюлетин. Скарлет Бърниш четеше обедните новини. Елайза посочи към екрана, хрупайки пелетите си.

— Казват, че била по-стара и от Уийвър, но имала толкова пластични операции, че физически не можела да развие бръчки.

— Току-виж някой път се разпаднала от толкова усмивки — отвърнах, без да оставям молива. На листа вече се бе появило нещо като мишена с пет секции.

— И така — рекох, почуквайки по точката в средата. — Вече установихме, че това е слънчевата зона.

— Правилно. Мястото, където духът трябва да стои, за да имаш здраво съзнание. Сребърната нишка е като предпазно въже. Тя спира повечето зрящи да напускат тази зона.

— Но не и мен.

— Именно. Това е твоят специалитет. Ако всички ние имаме по два сантиметра нишка между тялото и душата си — показа с пръсти тя, — то твоята е дълга цяла миля. Можеш да стигаш до външния пръстен на своята сънорама, което означава, че можеш да долавяш етера много по-надалеч от нас. А също и чуждите сънорами. За нас са видими само духовете и аурите, и то ако се намират наблизо. Ето, сега аз не усещам Джаксън и останалите.

Аз ги усещах.

— Но аз също си имам граници.

— Тъкмо затова трябва да внимаваш. Все още не знаем докъде се простират те. Тепърва ще установим дали е безопасно да напускаш тялото си, или не.

Аз кимнах. Джаксън вече на няколко пъти ме бе превеждал през теорията за бродниците, но Елайза бе много по-добър учител.

— Какво ще стане, ако човек опита да напусне слънчевата си зона? — попитах. — Чисто теоретично.

— Според нас втората зона е мястото, където незрящите срещат своите „кошмари“. Нишката понякога им позволява да стигнат дотам, ако са уплашени или стресирани. Отвъд нея започва непреодолимо притегляне обратно към центъра. Да преминат отвъд здрачната зона би означавало да полудеят.

Повдигнах вежда.

— Значи аз съм нещо като изрод, така ли?

— Не, не, Пейдж. Дори за миг не си го помисляй. Никой от нас не е изрод. Ти си чудо. Скачач. — Тя взе скицника от ръцете ми. — Ще дам на Джаксън да разгледа това, когато приключи. Ще остане във възторг. Ти ще навестиш ли баща си довечера? Разбрах, че всеки петък ходиш при него.

— Не, трябва да работя. Дидиън смята, че е открил Уилям Терис^[3].

— О, майната му. Съжалявам. — Тя обърна лице към мен. — Нали знаеш какво казват за синдиката? Че влезеш ли веднъж и него, никога не можеш да си тръгнеш. Сигурна ли си, че все още си щастлива от това?

— Никога не съм се чувствала по-щастлива.

Елайза ми отвърна с усмивка. Беше странна, почти тъжна усмивка.

— Е, добре тогава. Аз се качвам горе. Трябва да умиротворя Питер. — И сред звън на гривни, напусна стаята. Аз започнах да оцветявам кръговете на скицата си, правейки всеки следващ по-тъмен от предишния.

Няколко часа по-късно все още работех. Слънцето клонеше към залез и скоро трябваше да излизам, за да се срещна с Дидиън, но първо исках да прехвърля рисунката на компютъра. Изведнъж Джаксън се спусна с трополене от втория етаж. Видът му бе почти трескав.

— Какво има?

— Нечитаем — промълви той. — О, моя прекрасна Пейдж. Нашият скъп господин Санс е нечитаем.