Саманта Шанън
Сезонът на костите (20)

19
Цветето

Резиденцията на Сюзерена изглеждаше далеч по-тъмна и студена, отколкото по време на приветствената реч. Бях сама със Сухаил, както навярно щях да остана сама и с Нашира. Нямах наставник, нямах закрила. По краката ми започнаха да пробягват леки тръпки.

Сухаил не ме отведе в голямата зала, нито в параклиса. Вместо това ме повлече през коридорите и ме блъсна в някаква стая с висок таван и прозорци с овални арки. Светлината идеше от железния, отрупан със свещи, полилей и от огромната камина. Отблясъците й играеха по стените, хвърляйки сенки по сребристите орнаменти на свода.

По средата имаше дълга маса за хранене, начело на която, в червено тапицирано кресло, седеше Нашира Саргас. Носеше черна рокля с висока, разперена като ветрило яка.

— Добър вечер, 40.

Не отговорих нищо. Тя направи жест с ръка.

— Можеш да ни оставиш, Сухаил.

— Да, господарке. — Той ме блъсна към нея. — До следващия път, никаквице — прошепна в ухото ми.

После се оттегли през вратата и ме остави в мрачното помещение, лице в лице с жената, която искаше да ме убие.

— Седни — каза тя.

Понечих да се отправя към отсрещния край на масата, която бе дълга поне четири метра, но тя ми посочи стола отляво на себе си, най-далеч от камината. Заобиколих и се отпуснах върху него. Главата ме болеше при всяко движение — Сухаил не бе пестил силата си при удара.

Нашира не откъсваше очи от мен. Бяха зелени като абсент. Зачудих се от кого ли се е хранила тази вечер.

— Май кървиш.

Край приборите имаше ленена салфетка, захваната с токка златна халка. Опрях я до разбитата си устна, изцапвайки с кръв белоснежната тъкан. Сгънах я така, че да скрия петното, и я поставих върху коленете си.

— Предполагам, че си уплашена — каза тя.

— Не.

А трябваше да бъда. И бях. Тази жена контролираше всичко. Нейното име се шептеше в сенките, нейната заповед слагаше край на животите. Падналите й ангели кръжаха наоколо, без нито за миг да се отдалечават твърде от аурата й. Тишината натежа. Не знаех дали да гледам към нея, или не. С крайчеца на окото си зърнах нещо проблясващо на светлината на огъня стъклен похлупак. Той стоеше точно по средата на масата. Под него имаше повяхнало цвете, с кафяви сбръчкани листенца, подпряно на тънка телена стойка. Каквото и да е било приживе, то бе неразпознаваемо в смъртта. Нямах идея защо някой ще държи мъртво цвете на масата в трапезарията си, но все пак това беше Нашира. Край нея се намираха доста мъртви неща.

Тя забеляза интереса ми.

— Някои неща е по-добре да не са живи, не мислиш ли?

Не можех да откъсна поглед от растението. Не бях сигурна, но ми се стори, че шестото ми чувство потрепна.

— Така е — отвърнах.

Нашира вдигна глава към тавана. Там, над прозорците, имаше редици от гипсови лица — поне по петдесет на всяка от дългите стени. Огледах внимателно най-близкото от тях. Беше спокойно, женско лице, с мека усмивка. Изглеждаше така безметежно, сякаш жената спеше.

Сковаваща тежест се надигна в стомаха ми. Това беше „Непознатата от Сена“ — прочутата френска посмъртна маска. Джаксън също имаше копие от нея в бърлогата си. Казваше, че красавицата била любима украса в бохемския Париж през XIX иск. Елайза заяви, че от нея я побивали тръпки, и за негово неудоволствие го накара да я покрие с чаршаф.

Озърнах се наоколо. Всички тези лица — тези хора — бяха посмъртни маски. Догади ми се. Нашира колекционираше не само духовете на зрящите, но и техните лица. Себ. Дали и Себ не беше там горе? Насилих се да сведа очи, но вътрешностите ми се преобръщаха.

— Не изглеждаш добре — каза Нашира.

— Нищо ми няма.

— Радвам се да го чуя. Щеше да ми е неприятно да се разболееш тъкмо в този решителен момент от престоя ти в Шеол I. — Тя прокара пръст по острието на ножа си, без да сваля поглед от мен. — Червеноризците скоро ще се присъединят към нас, но първо исках да те видя на четири очи. За един малък задушевен разговор.

Удивително, ако тази жена си мислеше, че има душа.

— Кръвният консорт ме държи в течение на напредъка ти. Каза, че е сторил всичко възможно да те накара да изявиш дарбата си, но ти така и не си успяла да постигнеш пълно обладаване на сънорама — дори на животинска. Вярно ли е?

Значи тя не знаеше.

— Вярно е — кимнах.

— Жалко. И все пак си се сблъскала с Емит и си оцеляла — дори си успяла да го раниш. По тази причина Арктур смята, че трябва да те направим червеноризец.

Не знаех какво да кажа. По някакви съображения Лордът бе скрил от нея за пеперудата. И за сърната. Това означаваше, че не държи тя да знае за моите способности — но все пак иска да взема червена туника. Каква игра играеше?

— Много си мълчалива — отбеляза с леден взор Нашира — Не беше толкова плаха по време на приветствената реч.

— Знам, че трябва да говоря само когато се изисква от мен.

— Сега го изисквам.

Идеше ми да й кажа къде може да завре изискванията си. Бях се държала дръзко с Лорда, нищо не ми пречеше да го сторя и с нея — но ръката й все още лежеше върху ножа, а лицето й не криеше никакви скрупули. Накрая, мъчейки се да звучи подобаващо смирено, промълвих:

— Радвам се, че кръвният консорт ме счита достойна за червена туника. Постарах се с всички сили на тестовете.

— Не се и съмнявам. Но винаги трябва да се стремим към повече. — Тя се облегна на стола си. — Имам няколко въпроса към теб. Преди празненството за посвещаването ти.

— Посвещаване?

— Да. Поздравления, 40. Вече си червеноризец. Трябва да се запознаеш с новите си бойни другари. Всички те са лоялни към мен — дори повече, отколкото към своите наставници.

Кръвта забуча в ушите ми. Червеноризец. Събирач на кост Бях достигнала най-висшия ешелон на Шеол I, вътрешния кръг на Нашира Саргас.

— Искам да поговоря с теб за Арктур. — Нашира се взря в огъня. — Ти делиш една квартира с него.

— Имам отделна стая. На горния етаж.

— Той кани ли те понякога да излизаш от нея?

— Само за обучение.

— И нищо друго? Може би за някой неангажиращ разговор?

— Той няма интерес да говори с мен — отвърнах. — Надали бих могла да кажа нещо, което да е от значение за кръвния консорт.

— Отлично разсъждаваш.

Прехапах език. Тя нямаше представа колко дълбоко го интересувах всъщност и на колко неща ме бе научил под носа й.

— Предполагам, че си разгледала жилището му. Има ли нещо в Кулата на основателите, което да ти е направило впечатление? Нещо необичайно?

— Някои екстракти от растения, които не познавам.

— Цветя.

Когато кимнах, тя взе нещо от масата. Беше брошка — силно потъмняла от годините, със същата форма като цветето върху неговата кутия за емфие.

— Виждала ли си този символ в дома му?

— Не.

— Изглеждаш много сигурна.

— Сигурна съм. Никога не съм го виждала.

Тя ме изгледа продължително. Помъчих се да не отвръщам взор от нейния.

В далечината се захлопна врата. В помещението под строй влязоха червеноризци, водени от Рефаим, когото не познавах.

— Добре дошли, приятели — покани ги с ръка Нашира. — Моля, настанявайте се.

Рефаимът притисна юмрук към гърдите си и напусна стаята. Огледах лицата на новодошлите. Двайсет събирачи на кости, всичките лъснати и добре гледани. Явно се деляха на групи. Най-отпред бяха ветераните от Сезон на костите XIX, сред които Катрин, а също 16 и 17. В самия край на редицата вървеше Карл, облечен в червена туника, със сресана на път коса. Той ме изгледа с широко отворени, укорителни очи. Явно не очакваше да види розова туника на масата на кръвния суверен.

Всички заеха местата си. Карл бе принуден да седне на последния оставащ стол — този срещу мен. Малко по-надолу зърнах Дейвид, с прясна рана на челото, залепена с лейкопласт. Той оглеждаше с вдигнати вежди посмъртните маски край тавана.

— Радвам се, че всички успяхте да дойдете тази вечер. Благодарение на вашите неспирни усилия, през изминалата седмица не сме имали по-сериозни емитски атаки. — Нашира извърна лице към всеки от тях подред. — Въпреки това не бива да забравяме постоянната заплаха от тези същества. Няма лек за тяхната бруталност, нито начин — поради рухналия праг да ги задържим в Отвъдното. Вие сте единствената преграда между тези хищници и техните жертви.

Те закимаха. Явно всички й вярваха. Може би с изключение на Дейвид, който съзерцаваше една от маските с лека усмивка.

В далечния край на масата седеше Катрин, с морава синина под едното око. 16 и 17 дори не поглеждаха към мен. Толкова по-добре. Инак току-виж бях метнала ножа за хранене по някого от тях. Там, навън, Лис лежеше и умираше по тяхна вина.

— 22 — обърна се Нашира към червеноризеца от дясната си страна, — как е 11? Чувам, че още се намирал в Ориъл.

Младият мъж прочисти гърло.

— Малко по-добре, господарке. Няма признаци за инфекция.

— Неговата храброст няма да остане невъзнаградена.

— За него ще е чест да го узнае, господарке.

Да, господарке. Не, господарке. Рефаимите явно обичаха да почесват егото им.

Нашира плесна с ръце и през малка странична врата влязоха четирима незрящи. Всеки носеше поднос, от който се носеше омаен мирис на подправки. Майкъл също беше сред тях, но не ме погледна. Работейки чевръсто, те подредиха на масата, около стъкленицата с цветето, великолепно угощение. Един напълни чашите с изстудено бяло вино. В гърлото ми заседна буца при вида на това изобилие от ястия. Апетитно нарязано пиле, крехко и сочно, със златиста, препечена кожичка и плънка от салвия и лук; гъста, благоуханна заливка; сос от червени боровинки; задушени зеленчуци и печени картофи; пухкави наденички, увити в бекон — пир като за самия Инквизитор. Когато Нашира кимна, събирачите на кости започнаха да омитат трапезата. Ядяха бързо, но без необуздания порив на глада.

Устата ми се наля със слюнка, но после се сетих за харлитата, живеещи в своите коптори само на рядка чорбица и мухлясал хляб. Толкова много храна тук вътре и толкова малко навън. Нашира забеляза колебанието ми.

— Яж.

Това беше заповед. Сложих в чинията си няколко резена пиле и малко зеленчуци. Карл гълташе бялото вино така, сякаш беше вода.

— Внимавай, 1 — сръчка го едно от момичетата. — Да не ти прилошее пак.

Останалите се засмяха. Карл също се ухили.

— Стига де, случи се само веднъж. А и бях още розов.

— Да, оставете го на мира — обади се 22. — Заслужава да си пийне. Тогава беше още новобранец, а и на кой не му е идвало нагорно с първия Зумер.

Разнесе се одобрително мърморене.

— Не думай. Аз едва не припаднах, щом го видях — съгласи се същото момиче в безкористна проява на солидарност.

Карл махна с ръка.

— Затова пък нямаш равна с духовете, 6.

— Благодаря.

Наблюдавах мълчаливо дружеското им бъбрене. Беше отвратително, но явно не се преструваха. На Карл не само му харесваше да е червеноризец — той бе открил своето място в този странен, нов свят. Донякъде можех да го разбера. И аз се чувствах по същия начин, когато започнах да работя за Джаксън. Вероятно навремето Карл не бе успял да влезе в синдиката.

Нашира също ги гледаше. Този ежеседмичен маскарад положително й доставяше наслада. Глупави човешки същества с промити мозъци обсъждаха през смях изпитанията, на които тя ги бе подложила — всички играещи по нейната свирка, ядящи от нейната храна. Колко ли самодоволна и могъща се чувстваше.

— Ти още си розова — долетя до слуха ми писклив глас. — Била ли си се със Зумер?

Вдигнах очи. Всички гледаха към мен.

— Да, снощи — отвърнах.

— Не съм те виждал преди. — 22 повдигна гъстите си вежди. — От кой батальон си?

— Не участвам в никой батальон. — Започваше да ми става забавно.

— Как така — намеси се друго момче. — Нали си розова? Кои други са в твоята резиденция? Кой е твоят наставник?

— Наставникът ми има само една възпитаничка. Навярно си го срещал наоколо. Той е кръвният консорт.

Настъпилата тишина се проточи сякаш безкрайно. Отпих глътка вино, усещайки тръпка по езика от непознатия алкохол.

— Радостно е, че кръвният консорт е избрал толкова достойна кандидатка — каза Нашира с лек смях. Смехът й отекна странно, сякаш камбана бе ударила фалшив тон. — 40 е успяла да се справи със Зумера сама, без помощта на наставника си.

Нова тишина. Предположих, че повечето от тях никога не бяха излизали в гората без рефаимски придружител, камо ли да влязат в самостоятелен двубой с някое от чудовищата. 30 използва възможността да попита точно онова, което очаквах.

— Искате да кажете, че той самият не се бие с Емитите, така ли, господарке?

— На кръвния консорт му е забранено да се сражава с тях Като на мой бъдещ съпруг не му приляга да върши работата на червеноризците.

— Разбира се, господарке.

Можех да усетя, че Нашира гледа към мен, но продължих да ям картофите си.

Лордът се сражаваше с Емитите, и още как. Аз сама му бях промивала раните. Вършеше го против нейната воля, а ти нямаше дори представа — или само подозираше.

Няколко минути се чуваше само потракването на приборите. Аз топях зеленчуците си в соса, мислейки за тайните похождения на своя наставник. Нищо не му налагаше да рискува живота си, но той го правеше по свое желание. Все трябваше да има някаква причина.

Червеноризците заприказваха приглушено помежду си. Разпитваха се един друг за своите резиденции, дивяха се на красотата на старите здания. Понякога хулеха харлитата („Големи страхливци са, дори най-симпатичните от тях“). Катрин ровичкаше с вилицата си, потрепвайки при всяко споменаване на Птичарника. Карл дъвчеше усърдно и прокарваше хапките си с втора чаша вино. Едва когато чиниите се изпразниха, незрящите се появиха пак, за да отсервират масата и да ни оставят три подноса с десерти. Нашира изчака всички да си вземат от тях, преди да заговори отново.

— А сега, приятели, след като се подкрепихте и утолихте жаждата си, е време за малко забавление.

Карл избърса мазната си уста със салфетката. В стаята влезе трупа развлекатели. Сред тях имаше и контактьор. По даден от Нашира знак той опря цигулката на рамото си и засвири лека, оживена мелодия. Останалите се заловиха да изпълняват грациозни акробатични номера.

— Да си дойдем на думата — рече Нашира, без дори да удостои с поглед изпълнението. — Всеки от вас, който някога е разговарял с Надзирателя, вероятно знае с какво си изкарва хляба. Той е моят доставчик за Сезоните на костите. През последните няколко десетилетия аз се опитвам да набавя ценни зрящи от престъпния синдикат на Сционски Лондон. Несъмнено мнозина от присъстващите са чували за тази организация, някои може би дори са били нейни членове.

30 и 18 се поместиха на столовете си. Не познавах никой от тях отпреди, но моята работа бе ограничена само до Секция І-4 и понякога до І-1 и І-5. Имаше още трийсет и три други секции, откъдето можеше да идват. Карл слушаше със зяпнала уста.

Никой не обръщаше внимание на развлекателите. Тяхното изпипано до съвършенство изкуство отиваше нахалост.

— Шеол търси качество, а не просто количество. — Нашира се престори, че не забелязва сведените погледи на половината от аудиторията. — При последните доставки се наблюдава устойчив спад в разнообразието на заловените зрящи. Всички ваши умения са ценени и уважавани от Рефаимите, но все още се нуждаем от много таланти, за да обогатим тази колония. Всички ние трябва да се учим един от друг. Не е достатъчно само да привличаме хироманти и гледачи на карти. ХХ-59-40 е именно от типа хора, които търсим в момента. Тя е нашата първа сънебродница. Трябват ни също сибили и берсерки, заклинатели и призователи, както и още един-двама оракули — всички категории ясновидци, които биха донесли свежо прозрение в нашите редици.

Катрин ме погледна изпод насиненото си око. Сега поне знаеше със сигурност, че не съм фурия.

— Мисля, че бихме могли да научим много от 40 — обади се Дейвид, вдигайки чашата си. — Аз лично съм готов.

— Отлична нагласа, 12. Така и ще направим. — Натори обърна лице към мен. — Ето защо възнамерявам още утре да я изпратя на външна мисия.

Ветераните се спогледаха. Карл стана червен като ягодовото си желе.

— Ще я придружава ХХ-59-1. Както и ти, 12 — продължи тя. Сега Карл изглеждаше въодушевен, а Дейвид се подсмихваше в чашата си. — Ще изпратя с вас и един от по-старшите ми другари от Сезон на костите XIX, за да следи как се справяте. 30, предполагам, че мога да разчитам на теб за целта.

— За мен ще е чест, господарке.

— Добре.

— В какво ще се състои мисията, господарке? — попита Карл, кацнал на ръба на стола.

— Имаме деликатна ситуация за разрешаване. Както е известно на 1 и 12, напоследък възложих на повечето от белите туники да гадаят за местонахождението на една група, нарече на Седемте печата. Тя е част от престъпния синдикат.

Не смеех да вдигна очи.

— Известно е, че в нея членуват няколко редки типове зрящи, сред които оракул и заклинател. Всъщност тъй нареченият Бял заклинател е ключовата й фигура. От проведените напоследък гадания разбрахме, че следващото й събиране е вдругиден. Уреченото място е Трафалгар Скуеър, в I Кохорта, а часът — един през нощта.

Невероятно, до какви подробности бяха успели да се доберат. Но при толкова много зрящи, използвани, за да фокусират цялата си енергия върху един отрязък от етера, това не биваше да ме учудва. Постигнатият ефект бе като при спиритически сеанс.

— Има ли тук някой, който да знае нещо за Седемте печата? — Когато никой не отговори, Нашира погледна към мен. — 40, ти трябва да си участвала в синдиката, инак не би могла да се укриваш в Лондон толкова дълго време. — Взорът й показваше, че не се шегува. — Кажи ми какво знаеш.

Аз се прокашлях.

— Бандите са много потайни — казах. — Носят се разни слухове, но…

— Слухове? — повтори тя.

— Знаете, мълви, клюки.

— Поясни, ако обичаш.

— Всички знаем фалшивите им имена.

— И какви са те?

— Белият заклинател, Червеното видение, Черният диамант, Бледата бродница, Мъченическата муза, Окованата фурия, Смълчаната камбана.

— Повечето от тях са ми известни. Не и Бледата бродница. — Опа, браво на мен. — Това предполага, че има още една бродница. Какво съвпадение само. — Пръстите й забарабаниха по масата. — Знаеш ли къде са базирани?

Нямаше как да отрека. Тя бе видяла личната ми карта.

— Да — казах. — В І-4. Аз работя там.

— Не е ли необичайно две сънебродници да живеят толкова близо една до друга? Те положително биха наели и теб.

— Не са знаели за съществуването ми. Стараех се да не се набивам на очи. Бледата бродница е протеже на Заклинатели. Щеше да ме убие, ако разбере, че има съперница. Господстващите банди не обичат конкуренцията.

Нашира не беше глупава. Сигурна бях, че си играе с мен. Лесно можеше да събере две и две — брошурата, Седемте печата, това, че работех в І-4. Тя знаеше точно коя съм.

— Ако онова момиче действително притежава твоята дарба, тогава е много вероятно Белият заклинател да укрива някои от най-нужните за цитаделата зрящи — каза тя. — Рядко ни се удава възможност да добавим толкова ценни перли към короната си. Уменията ти са от жизнено значение за мисията, 40. Ако някой може най-добре да разпознае сънебродницата от Седемте печата, това ще е само друга такава като нея.

— Да, господарке — промълвих със свито гърло. — Но… каква е причината за събирането на Седемте печата?

— Както споменах, ситуацията е деликатна. Изглежда, че шепа ясновидци от Ирландия се опитват да осъществят връзка с лондонския синдикат. Водачка им е една ирландска бегълка на име Антоанет Картър. Бандата ще се срещне с нея.

Ето, значи, какви били плановете на Джаксън. Зачудих се какъв ли начин е измислил, за да вкара Антоанет в цитаделата. Зрящи се бяха опитвали да напускат Ирландия и преди, насочвайки се най-вече към Америка, но малцина бяха оцелели. Няма как да прекосиш океана с рибарска лодка. Дори някой да бе успял, Сцион никога нямаше да позволи това да се разчуе.

— Не бива в никакъв случай да допуснем формирането на подобен престъпен синдикат и в Дъблин. Ето защо срещата им трябва да бъде осуетена. Задачата ви е да плените Антоанет Картър. Допускам, че тя също е рядък тип зряща, и имам намерение да разбера точно какви заложби крие. Втората задача е задържането на членовете на Седемте печата. Основната цел е Белият заклинател.

Джаксън. Моят бос.

— Ще бъдете надзиравани от кръвния консорт и неговата братовчедка. Очаквам резултати. Ще държа всички ви отговорни, ако Картър се изплъзне и се върне в Ирландия. — Нашира ни огледа подред — 30, Дейвид, Карл и мен. — Ясно ли е?

— Да, господарке — отговориха в един глас 30 и Карл.

Дейвид поклащаше виното в чашата си.

Аз не казах нищо.

— Животът ти е на път да се промени, 40. По време на мисията ще имаш възможност да използваш дарбата си, и то да я използваш добре. Очаквам да покажеш благодарност за дългите часове, които Арктур е вложил в твоето обучение. — Нашира отмести поглед от огъня и се взря в очите ми. — Ти имаш голям потенциал. Разчитам да го разгърнеш подобаващо — в противен случай ще се погрижа никога повече да не прекрачиш прага на „Магдалена“. Можеш да гниеш навън, заедно с останалите глупци.

В зениците й нямаше емоция, но имаше глад. Нашира Саргас започваше да губи търпение.