Саманта Шанън
Сезонът на костите (5)

4
Лекция за сянката

— Добре дошли в Шеол I.

Рефаимката бе висока близо два метра. Чертите й бяха абсолютно симетрични: дълъг прав нос, високи скули, неподвижни, дълбоко разположени очи. Светлината на свещите хвърляше отблясъци върху косата и бронзовата й кожа. Носеше черни дрехи, както и останалите, но със златни ивици отстрани и върху ръкавите.

— Аз съм Нашира Саргас — продължи тя с хладен, алтов глас — и съм кръвният суверен на рефаимската раса.

— Това шега ли е? — прошепна някой.

— Шшт! — просъска му друг.

— Преди всичко държа да се извиня за мъчителното начало на пътуването ви дотук, особено ако първо сте били настанени в Тауър. Повечето ясновидци са останали с впечатлението, че призоваването им в нашето лоно е свързано с екзекуция. Всъщност ние използваме Флуксион 14, за да осигурим безпрепятственото ви преместване в Шеол I. След упояването ви вие бяхте транспортирани с влак до място за задържане и наблюдение. Дрехите и личните ви вещи бяха конфискувани.

Слушайки, изучавах тази жена, оглеждах етера около нея. Никога преди не бях долавяла такава аура. Щеше ми се да мога да я зърна. Сякаш бе съставена от няколко различни вида, претопени в едно странно поле от енергия.

Имаше и нещо друго. Оттенък на студенина. Повечето аури излъчват мек, топъл сигнал, сякаш минаваш покрай отоплителен уред, но тази предизвикваше у мен ледени тръпки.

— Знам, че сте учудени да видите този град. Той навярно ви с известен като Оксфорд. Съществуването му бе отречено от нашето правителство през деветнайсети век, дълго преди вие да се родите. Предлогът беше карантина след опустошителен ножар. Всичко това е лъжа. Той просто бе затворен, за да можем ние, Рефаимите, да го превърнем в свой дом. Заселихме се тук преди двеста години, през 1859. Тогава вашият свят бе достигнал ниво, наричано от нас „праг на етера“.

Тя огледа лицата ни.

— Повечето от вас са ясновидци и разбират, че навсякъде около нас съществуват духовни съзнания, твърде упорити или страхливи, за да срещнат окончателната си смърт в сърцето на етера. Вие можете да общувате с тях, а в замяна те ви предоставят напътствия и защита. Но тази връзка си има цена. Ако материалният свят се пренасели с бродещи духове, това предизвиква дълбоки разриви в етера, докато в един момент прагът на етера рухне. Когато това се случи със Земята, тя ще остане изложена на по-висше измерение, наречено Отвъдното. Нашето измерение. По този начин се озовахме тук.

Нашира обърна взор към затворниците от моята редица.

— Вие, човеците, направихте много грешки. Застлахте плодородната си земя с трупове, обременихте я с безутешни призраци. Сега тя принадлежи на Рефаимите.

Погледнах Джулиан и видях собствения си страх отразен в неговите очи. Тази жена трябваше да е луда.

Помещението се изпълни с тишина. Нашира Саргас разполагаше с пълното ни внимание.

— Всички ние, рефаимската раса, сме ясновидци. Сред нас няма незрящи. Откакто настъпи пробивът между нашите два свята, сме принудени да делим Отвъдното с паразитно племе, наречено Емити. Те са безсъзнателни, скотски създания, с апетит за човешка плът. Ако не беше нашето присъствие, те щяха да прекосят прага и да дойдат тук. Да дойдат за вас.

Да, несъмнено беше луда.

— Всички вие бяхте задържани от човеци, намиращи се на служба при нас. Наричаме ги червеноризци. — Нашира посочи редицата от мъже и жени в червени одежди, строена в дъното на библиотеката. — След пристигането си взехме много ваши събратя под своето крило. В замяна на усилията им ги обучаваме да унищожават Емитите като част от наказателен батальон, защитавайки „коренното“ ви население. Този град служи като маяк за изчадията, отвличайки ги от останалия материален свят. Проникнат ли отвъд стените му, червеноризците биват призовани да ги изтребят. Подобни прониквания се оповестяват с вой на сирена. Съществува реален риск от осакатяване.

Също така, помислих си, съществува реален риск всичко това да се случва само в главата ми.

— Изборът, който ви предлагаме, е алтернатива на участта, очакваща ви в Сцион: смърт чрез обесване или удавяне. Или дълъг, мрачен престой в Тауър, какъвто някои от вас вече са изпитали на гърба си.

В реда зад мен някакво момиче започна да хленчи. Хората от двете страни й зашъткаха.

— Разбира се, не сме длъжни да работим заедно с вас. — Нашира закрачи покрай предната редица пленници. — Когато дойдохме в този свят, го заварихме слаб и уязвим. Само част от вас са ясновидци, а още по-малко имат що-годе полезни способности. Можехме да ви оставим в ръцете на Емитите. И щяхме да имаме пълното основание, имайки предвид какво сте сторили със своя свят.

Себ мачкаше ръката ми. В ушите си усещах лек звън. Това бе абсурдно. Просто някаква лоша шега. Или мозъчна чума. Да, по-вероятно последното. Сцион искаше да ни накара да мислим, че сме се побъркали. А може и наистина да беше така.

— Но ние ви съжалихме. Проявихме милост. Договорихме се е вашите управници да започнем от това малко островче. Да ни дадат града, който кръстихме Шеол I, и да ни изпращат определен брой ясновидци на всеки десет години. Основният ни източник беше и си остава столицата Лондон. Там вече от седем десетилетия действа сционската система за сигурност. Това силно увеличи шансовете ясновидците да бъдат разпознати, преместени и интегрирани в ново общество, далеч от тъй наречените незрящи. В замяна на тази услуга ние поехме ангажимент да не унищожаваме света ви. Вместо това, планираме да поемем контрол над него.

Не бях сигурна, че разбирам какво казва, но едно ставаше ясно: ако говореше истината, то Сцион не бе нищо повече от марионетна държава. Която си служеше с нас като с разменна монета.

Това не ме изненадваше особено.

Момичето от задния ред не издържа повече. Нададе сподавен писък и се втурна към вратата.

Но нямаше никакъв шанс срещу куршума.

От всички страни се надигнаха викове. Ноктите на Себ се впиха в дланта ми. В настъпилия хаос, един от Рефаимите излезе напред.

— ТИШИНА.

Шумът спря веднага.

Изпод косата на момичето бавно разцъфваше локва кръв. Очите й бяха отворени, съхранили объркания си, ужасен израз.

Убиецът беше човек, облечен в червено. Той прибра револвера в кобура и застана с ръце зад гърба. Две момичета, носещи същата униформа, грабнаха тялото за ръцете и го извлякоха навън.

— Все ще се намери по някой жълторизец^[1] — каза едната, достатъчно силно, за да я чуят всички.

По мраморния под остана размазана диря. Нашира ни изгледа без следа от емоция.

— Ако още някой иска да бяга, сега е моментът да го стори. Уверявам ви, че ще се намери място в гробищата.

Никой не помръдна. В последвалата тишина рискувах да вдигна очи към подиума и срещнах погледа на един от Рефаимите.

Той явно ме наблюдаваше от известно време. Взорът му бе прилепен право в мен, сякаш очакваше и най-малкия признак на неподчинение. Кожата му имаше цвета на тъмно злато, върху който се открояваха жълтите ириси с тежки клепачи. Бе най-високият от петимата мъже, с гъста кестенява коса и черни одежди с бродерия. Около него витаеше странна, мека аура, засенчвана от тази на останалите. Никога не бях виждала нещо по-прекрасно и ужасяващо от него. В стомаха ми се надигна спазъм и побързах да сведа поглед обратно към пода. Дали можеха да ме застрелят само задето гледам?

Нашира продължаваше да говори, крачейки пред редиците.

— През годините ясновидците са развили значителни умения. Вие сте навикнали да оцелявате. Самият факт, че стоите тук и толкова дълго сте избягвали плен, е свидетелство за колективната ви способност за приспособяване. Вашите дарби са безценни в борбата срещу Емитите. Ето защо през всяко десетилетие ние събираме колкото можем повече от вас и ви държим в Тауър, в очакване на предаването ви от Сцион. Моментът, в който жънем плодовете на тези свои усилия, наричаме Сезон на костите. Това е Сезон на костите XX. Скоро всеки от вас ще получи идентификационен номер, а на онези, които са ясновидци, ще бъдат зачислени рефаимски наставници. — Тя посочи към стоящите около нея. — Наставникът е ваш господар във всичко. Той ще тества способностите ви и ще оцени вашата стойност. Проявите ли малодушие, ще ви се даде жълта туника — тази на страхливците. Що се отнася до незрящите — тоест онези неколцина от вас, които не разбират за какво говоря, — те ще работят в нашите жилища като прислуга.

Себ бе притихнал и сякаш не дишаше.

— Ако не преминете началния си тест или ако два на пъти заслужите жълта туника, ще бъдете поверени на Надзирателя, който ще ви обучи за развлекатели. Ролята на развлекателя е да забавлява нас и онези, които ни служат.

Чуден избор, помислих си. Да бъдеш или наемник, или циркаджия. Устните ми потрепериха, а свободната ми ръка се сви в юмрук. Бях си представяла много причини за изчезването на зрящите, но не и тази.

Трафик на хора. Не, трафик на зрящи. Сцион ни продаваше в робство.

Сега вече няколко души хленчеха, а други стояха в безмълвен ужас. Нашира сякаш не забелязваше. Тя не бе мигнала, когато застреляха момичето. Всъщност не мигаше изобщо.

— Рефаимите не прощават. Онези от вас, които се адаптират към системата, ще бъдат възнаградени. Другите ще бъдат наказани. Никой от нас не иска това да се случи, но покажете ли неуважение, ще страдате. Сега това е вашият живот.

Себ припадна. Джулиан и аз го крепяхме помежду си, но той тежеше като чувал с картофи.

Деветте Рефаими слязоха от подиума. Аз държах главата си наведена.

— Тези Рефаими предложиха услугите си като наставници — информира ни Нашира. — Те ще решат кои от вас искат да вземат.

Седем от деветимата започнаха да обикалят из залата, минавайки между редовете. Последният — този, когото бях погледнала — остана при Нашира. Не смеех да погледна Джулиан, но прошепнах:

— Това не може да е истина.

— Виж ги само. — Той едва движеше устни и само близостта ни от двете страни на Себ ми позволи да го чуя. — Те не са хора. Идват отнякъде другаде.

— Имаш предвид това „Отвъдно“? — Затворих уста, докато един от Рефаимите отмине, после продължих: — Единственото друго измерение е етерът.

— Значи за него става дума.

— Етерът съществува успоредно с материалния свят — около нас, не извън нас. Това е нещо друго. — Изведнъж ме напуши налудничав смях. — Сцион се е побъркал.

Джулиан не отговори. В другия край на залата една Рефаимка улови Карл за лакътя.

— ХХ-59-1 — произнесе. — Обявявам те за мой.

Карл преглътна, докато го водеха към подиума, но запази храбра физиономия. Междувременно другите продължиха с обикалянето си като джебчии, дебнещи тлъста плячка.

Зачудих се по какъв признак ни преценяват. Дали за Карл бе добре или зле да го изберат толкова бързо?

Минутите течаха. Редиците оредяваха. Контактьорката, вече ХХ-59-2, се присъедини към Карл. Плейона избра оракула, който не изглеждаше впечатлен от процедурата. Един Рефаим с жестока физиономия завлече хиромантката подире си. Тя се обливаше в сълзи, повтаряйки „моля ви“ отново и отново, но без полза. Скоро взеха и Джулиан. ХХ-59-26. Той ми хвърли бегъл поглед, кимна и последва новия си наставник към подиума.

Още дванайсет имена се смениха с цифри, довеждайки общата бройка до 38. Накрая останахме само осмина — шест незрящи, един бъбривец и аз.

Някой трябваше да ме избере. Няколко Рефаима ме бяха огледали, обръщайки особено внимание на тялото и очите ми, но никой не ме беше назовал за своя. Какво щеше да стане, ако не ме харесаха?

Бъбривецът, дребно момче с расти, бе отведен от Плейона. Трийсет и девет. Вече нямаше други зрящи, освен мен.

Рефаимите обърнаха лица към Нашира. Нейният взор бе устремен към оставащата ни групичка. Мускулите на гърба ми се напрегнаха като въжета.

После онзи, който ме бе наблюдавал, пристъпи напред. Не каза нищо, само доближи Нашира и кимна с глава към мен. Очите му се плъзнаха по лицето ми. Тя вдигна ръка и ме повика с дългия си пръст. Подобно на Плейона, носеше черни ръкавици. Всички носеха такива.

Себ още беше в безсъзнание. Опитах да го оставя да се свлече на пода, но той се бе вкопчил в лакътя ми. Забелязвайки затруднението ми, един от незрящите мъже го отдели от мен.

Всички погледи ме следваха, докато прекосявах мраморния под. Отблизо Нашира ми се стори още по-висока, а мъжът се издигаше с цели две глави над мен.

— Името ти?

— Пейдж Махони.

— Откъде си?

— І Кохорта.

— А по рождение?

Трябва да бяха чели досието ми.

— Ирландия — отвърнах.

Из залата премина трепет.

— Сционски Белфаст?

— Не, свободната част на страната.

Някой изпусна възклицание.

— Разбирам. Свободен дух, значи. — Очите й светеха като фосфор. — Заинтригувани сме от твоята аура. Кажи ми, каква си ти?

— Аз съм енигма — отвърнах.

Взорът й ме смрази.

— Имам добри новини за теб, Пейдж Махони. — Нашира докосна ръката на мъжа до себе си. — Привлякла си вниманието на нашия кръвен консорт Арктур, Лорд Месартим. Той е рошил да бъде твой наставник.

Рефаимите се спогледаха. Не казаха нищо, но аурите им сякаш потрепериха.

— Рядко се случва човешко същество да събуди интереса му — продължи Нашира с тих глас, сякаш ми поверяваше строго пазена тайна. — Имаш голям, голям късмет.

Не се чувствах късметлийка. Чувствах се отвратена.

Кръвният консорт се наведе към мен, което ще рече доста ниско. Аз не отместих поглед.

— ХХ-59-40 — изрече бавно и дълбоко. — Обявявам те за своя.

Значи този мъж щеше да бъде моят господар. Гледах го право в очите, макар да знаех, че е забранено. Исках да опозная лицето на врага си.

Когато разпределението приключи, Нашира се обърна към шестимата незрящи, скупчени в залата.

— Вие ще чакате тук. Ще бъде изпратен ескорт, който да ви отведе в бараките. Останалите ще отидат със своите наставници към жилищата им. Успех на всички и помнете: оттук нататък всичко зависи от вашия избор. Надявам се той да бъде правилен.

След тези думи тя се обърна и си тръгна. Двама червеноризци я последваха. Аз останах като вцепенена до своя наставник.

Арктур пристъпи към вратата, като ми направи знак с ръка да вървя след него. Когато не помръднах, спря да ме изчака.

Всички гледаха към мен. Главата ми се въртеше. Нещата наоколо се оцветяваха ту в червено, ту в бяло. Накрая тръгнах.

Първата утринна заря вече докосваше върховете на кулите. Зрящите, на групи по трима и четирима, излизаха след своите господари. Аз бях единствената със самостоятелен наставник.

Арктур се обърна и застана до мен. Прекалено близо. Косите ми настръхнаха.

— Трябва да знаеш, че тук се спи денем.

Не отвърнах нищо.

— Трябва да знаеш също, че нямам обичай да вземам квартиранти.

Каква хубава дума за затворници.

— Ако преминеш тестовете, ще останеш при мен за постоянно. В противен случай ще бъда принуден да те изгоня. А улиците тук не са гостоприемни.

Отново премълчах. Познавах добре улиците. Тукашните надали бяха много по-лоши от лондонските.

— Да не си онемяла? Кажи нещо.

— Не бях сигурна дали мога да говоря без разрешение.

— Давам ти това право.

— Нямам какво да кажа.

Арктур ме огледа. Очите му излъчваха мъртвешка топлина.

— Живея в Резиденцията „Магдалена“^[2]. — Той обърна гръб към изгряващото слънце. — Имаш ли достатъчно сили, за да ходиш?

— Да, мога да ходя.

— Добре.

И ние тръгнахме. Излязохме от сградата и поехме по улицата, където зловещото представление беше вече приключило. Акробатката се бе привела близо до сцената и прибираше лентите си в торба. Срещна погледа ми и отвърна очи. Имаше деликатната аура на гледачка на карти. И синините на затворничка.

„Магдалена“ бе великолепно здание, строено в друга епоха, в друг свят. Имаше свой параклис, кула с камбанария и високи стъклени прозорци, тлеещи със свирепото зарево на факлите. Докато влизахме през малката странична порта, камбаната удари пет пъти. Поехме през серията от сводести галерии на вътрешния двор, подминавайки пътьом момче в червена туника, което ни се поклони. После влязохме в сумрака и поехме нагоре по вита каменна стълба. Арктур се спря пред една тежка врата и я отключи с малък пиринчен ключ.

— Ето — каза. — Това е новият ти дом. Кулата на основателите.

Надзърнах в своя затвор.

Зад вратата имаше просторна, правоъгълна стая. Мебелировката без преувеличение можеше да се нарече разкошна. Стените бяха бели, без излишна украса. Единственото, което висеше на тях, бе герб във вид на щит с черно-бял ромбовиден мотив, увенчан с три цветя. От двете страни на прозорците, гледащи към вътрешния двор, висяха тежки червени завеси. Имаше две кресла, разположени пред великолепна камина, а в ъгъла — червен диван, отрупан с копринени възглавници. До него на пода бе изправен старовремски часовник. Върху писалището, изработено от тъмно дърво, един грамофон свиреше „Мрачната неделя“^[3]. Леглото бе пищно, с балдахин и елегантна нощна масичка. Краката потъваха в дебел, богато орнаментиран килим.

Щом влязохме, Арктур заключи вратата и прибра ключа.

— Не познавам добре хората. Ще трябва сама да ми напомняш за нуждите си. Ето тук — рече, почуквайки с пръст по писалището — има някои лекарства. Всяка вечер ще вземаш по едно от тези хапчета.

Не отговорих нищо, заета да изучавам сънорамата му. Древна и странна, закоравяла от времето. Магичен фенер в етера.

Онзи непознат в І-4 определено бе един от тях. Почувствах как очите му проникват отвъд лицето ми. Той разглеждаше моята аура, опитваше се да установи с какво се е нагърбил. Или какво скрито съкровище е открил. Мисълта ме изпълни с нов пристъп на омраза.

— Погледни ме.

Това беше заповед. Вирнах брадичка, срещайки взора му. За нищо на света нямаше да му покажа страха, който предизвикваше у мен.

— Нямаш духовно зрение — отбеляза той. — Тук това ще те постави в неизгодно положение. Освен, разбира се, ако не разполагаш с други средства, с които да го компенсираш. По-силно шесто чувство, да речем.

Премълчах си. Винаги бях мечтала поне бегло да виждам духовете, но не би. Тези малки светлинки в етера оставаха скрити за мен; можех само да ги усещам. Но Джаксън никога не го бе считал за недостатък.

— Имаш ли някакви въпроси? — Безжалостните му очи опипваха всеки сантиметър от лицето ми.

— Къде ще спя?

— По-късно ще ти приготвя стая. Засега ще спиш тук — той посочи дивана. — Нещо друго?

— Не.

— Утре няма да съм тук. Можеш да се запознаеш с града в мое отсъствие. Всяка сутрин ще се прибираш преди изгрев. Чуеш ли сирената, веднага ще се връщаш в тази стая. Ако пипнеш, откраднеш или преместиш нещо, ще разбера.

— Да, сър.

Това сър просто се изплъзна от устните ми.

— Сега глътни това. — Той ми подаде една капсула. — Утре вечер, заедно с останалите лекарства, ще вземеш още една.

Не я сложих в уста. Без да ме гледа, Арктур наля чаша вода от гарафата и ми подаде и нея. Облизах устни.

— Какво ще стане, ако не я глътна?

Последва дълга тишина.

— Това беше заповед — рече той. — Не молба.

Сърцето ми прескочи. Повъртях капсулата между пръстите си. Беше маслиненозелена, със сивкав оттенък. Когато я лапнах, усетих горчив вкус.

Арктур взе обратно чашата.

— Още нещо. — Той ме сграбчи със свободната ръка за тила и обърна лицето ми към своето. Краката ми се подкосиха. — Ще се обръщаш към мен само с церемониалната ми титла, Лорд. Ясно ли е?

— Да.

Насилих се да го изрека. Той ме гледаше право в очите, сякаш искаше да дамгоса посланието си върху челото ми. Накрая отпусна пръсти.

— Ще започнем обучението ти, щом се върна. А сега приятни сънища. — И се упъти към вратата.

От гърдите ми неволно се изтръгна кратък, горчив смях.

Той спря и извърна наполовина глава. Взорът му бе празен. После, без да продума повече, излезе. Ключът отново се превъртя в ключалката.