Саманта Шанън
Сезонът на костите (11)

10
Посланието

Сирените все още виеха, когато се добрах до резиденцията. Не знам колко пъти трябваше да хлопам и да крещя името си през шума, докато ХІХ-49-33 най-сетне ми отвори. Щом се увери, че съм човек, ме вмъкна вътре и захлопна вратата подир мен, кълнейки се, че никога повече няма да ме пусне, ако съм толкова бавна в изпълнението на елементарни заповеди. Оставих я да залоства резетата с тресящи се от вълнение ръце.

Щом стигнах галерията, сирените спряха. Този път Емитите не бяха успели да проникнат в града. Отметнах коса назад, мъчейки се да овладея дишането си. След минута събрах сили да погледна към вратата и виещите се каменни стълби зад нея. Трябваше да го сторя. Стиснах зъби и се заизкачвах по стъпалата на кулата — неговата кула.

Кожата ми настръхваше при мисълта да спя в една стая с него, да споделям неговото пространство, неговата топлина, неговия въздух.

Накрая се изправих пред входа на стаята. Ключът стърчеше в ключалката. Завъртях го и пристъпих по застлания с плочи под.

Но не достатъчно тихо. В секундата, в която прекрачих прага, наставникът ми скочи на крака. Очите му хвърляха мълнии.

— Къде беше?

— Навън — отвърнах, издигайки бегла мисловна защита.

— Беше ти казано да се прибираш, щом чуеш сирените.

— Реших, че имаш предвид „Магдалена“, а не точно тази стая. Трябваше да бъдеш по-конкретен.

Сама усетих безочието в тона си. Погледът му потъмня, а устните му се свиха на тънка черта.

— Или ще ми говориш с дължимото уважение — каза, — или изобщо няма да напускаш тази стая.

— Не си направил нищо, за да заслужиш уважението ми — отвърнах, без да трепвам и без да отмествам очи от неговите.

Той мина покрай мен, като едва не ме изблъска, и затръшна вратата.

— Чуеш ли сирената — рече натъртено, — ще оставяш всичко, с което се занимаваш, и ще се връщаш в тази стая. Разбра ли? — Аз само го гледах. Той се приведе, тъй че лицето му се оказа на едно ниво с моето. — Има ли нужда да повтарям?

— Предпочитам да не го правиш.

За секунда бях сигурна, че ще ме удари. Никой, никой не говореше така на един Рефаим. Но той само се изправи в пълен ръст.

— Утре започваме обучението ти. Очаквам да бъдеш готова, щом удари нощната камбана.

— Обучение за какво?

— За следващата ти туника.

— Но аз не я искам.

— Тогава ще трябва да станеш развлекателка. Да прекараш остатъка от живота си подигравана и оплювана от червеноризците. — Той ме огледа от глава до пети. — Това ли искаш? Да бъдеш шут, нищожество?

— Не.

— Тогава по-добре прави каквото ти казвам.

Гърлото ми се сви. Колкото и да мразех това създание, имах всички основания да се боя от него. Спомних си безжалостното му лице в тъмния параклис, когато се бе навел над мен и изсмукал аурата ми. За зрящите аурата бе толкова жизнено необходима, колкото въздухът или водата. Без нея щях да изпадна в духовен шок и да умра или полудея, бродейки из света без връзка с етера.

Той отиде до завесите и ги дръпна. Зад тях имаше малка врата, която сега бе открехната.

— Незрящите разчистиха горния етаж за теб. Гледай да се намираш там по всяко време, освен ако не ти наредя друго. — Той направи пауза. — Трябва да знаеш още, че прекият физически контакт помежду ни е забранен, дори с ръкавици. Изключение се прави само при тренировка.

— Значи ако случайно се върнеш в тази стая ранен — попитах, — трябва да те оставя да умреш?

— Да.

Лъжец. Следващите думи се откъснаха от езика ми, преди да успея да ги спра.

— Ето една заповед, която ще спазя с удоволствие.

Лордът ме изгледа. Почти се вбесявах от това колко малко го засяга моето неуважение. Все трябваше да има уязвимо място. Сега само се пресегна към чекмеджето и извади оттам хапчетата ми.

— Вземи.

Знаех, няма смисъл да споря, затова се подчиних.

— Изпий ги — подаде ми той чаша вода — и се качвай в стаята си. За утре трябва да си добре отпочинала.

Дясната ми ръка се сви в юмрук. До гуша ми бе дошло от неговите заповеди. Защо, по дяволите, превързах раната му? Трябваше да го оставя да кърви до смърт. Що за престъпник бях, да помагам на враговете си? Джаксън щеше да се пръсне от смях, ако научеше. Пчеличке, щеше да каже, ти просто нямаш жило в себе си. И вероятно наистина нямах. Засега.

Внимавах да не докосна Лорда, докато минавах покрай него. Погледите ни се срещнаха, преди да вляза в тъмния проход. После той заключи вратата след мен.

Поредно вито стълбище ме отведе до горния етаж на купата. Огледах новото си жилище — голямо, голо помещение.

Напомни ми Центъра за задържане, с неговите влажни подове и прозорци с решетки. На перваза гореше газена лампа, излъчвайки мъждива светлина и едва доловима топлина. До стената имаше пружинено легло с вехт дюшек. Чаршафите бяха мизерни в сравнение с пищните кадифени драперии и балдахини в покоите на Лорда; всъщност от цялата обстановка лъхаше на човешка непълноценност, но всичко бе за предпочитане пред това да деля една стая с него.

Проверих всяко кътче и пролука, както бях сторила и на долния етаж. Естествено, път за бягство нямаше, но затова пък имаше баня с тоалетна чиния, мивка и някои принадлежности.

Помислих си за Джулиан в неговата тъмна изба и за Лис, трепереща от студ в колибата си. Тя дори нямаше легло. Нямаше нищо. Тук не беше уютно, но поне бе далеч по-топло и чисто, отколкото в Птичарника. И по-безопасно. Имах каменни стени, които да ме пазят от Емитите. А тя разполагаше само с парцаливи завеси.

Тъй като не ми бяха дали нощница, се съблякох по бельо. Огледало нямаше, но и така можех да забележа, че съм отслабнала. Стресът, натравянето с флукса и липсата на питателна храна вече вземаха своето. Намалих пламъка на лампата и се мушнах под завивките.

До момента не бях усетила умората, но сега неусетно се унесох в дрямка. И в мисли. Мисли за миналото, за странните дни, които ме бяха довели дотук. За първия път, когато срещнах Ник. Именно Ник бе онзи, който ме свърза с Джаксън. Ник — човекът, спасил живота ми.

Когато бях на девет, малко след като се преселихме в Англия, баща ми и аз напуснахме Лондон и се отправихме на юг, на „делово пътуване“, както го наричаше той. За да напуснем цитаделата, трябваше да включим имената си в дълъг списък от чакащи. Минаха месеци, преди най-сетне да ни пуснат да посетим неговата стара приятелка, Жизел. Тя живееше на един стръмен, каменист хълм, в захарнорозова къща с надвиснали стрехи. Земята наоколо ми напомняше за Ирландия — същата открита, пищна красота на дивата и неопитомена природа, всичко онова, което Сцион беше разрушил. По залез-слънце, когато баща ми не гледаше, се качвах на покрива и се сгушвах до високия тухлен комин. Взирах се над хълмовете и купчините дървета към хоризонта, спомнях си за братовчед си Фин и другите призраци на Ирландия и тъгувах толкова много по баба си и дядо си, та чак ми се доплакваше. Така и не разбрах защо те не дойдоха с нас.

Но онова, по което наистина копнеех, бе откритата вода. Морето, чудесното море, блестящият път, простиращ се към свободните земи. Отвъд това море Ирландия ме очакваше да се прибера у дома — обратно при зелените ливади, вековните дървеса и бунтовните песни. Баща ми обещаваше, че ще го сторим, но сега бе прекалено зает с Жизел. Те винаги говореха до късно през нощта.

Бях твърде малка, за да разбера какво всъщност представлява това село. В каквито и опасности да живееха зрящите в цитаделата, нямаше как да избягат към идилията на провинцията. Далеч от Архонтството, в тези малки общности, където всеки познаваше съседа, хората ставаха все по-подозрителни и се дебнеха един друг за най-малкия признак на неестественост. Имаха навика да шпионират за кристални кълба и други пособия, след което да тичат до най-близкия сционски пост — или просто да вземат правосъдието в свои ръце. Един истински ясновидец нямаше да оцелее тук и ден — а дори да успееше, щеше да умре от глад. Земята се нуждаеше от грижи, но не и от работна ръка. Имаше машини, които оряха и засяваха полята. Единствено в цитаделата зрящите можеха да изкарат що-годе прилични пари.

Не обичах да се отдалечавам от къщата, освен в компанията на баща си. Хората говореха твърде много, гледаха твърде много, а и Жизел не им оставаше длъжна. Тя беше сурова жена, слаба и костелива, с пръстени по всичките пръсти и дълги, подобни на върви вени, които се точеха по ръцете и шията й. Аз не я харесвах. Но един ден зърнах от покрива същински рай — поле от макове, алено езерце под оловното небе.

Всеки ден, докато баща ми смяташе, че си играя на горния етаж, ходех там и четях от новата си електронна книга с часове, докато маковете поклащаха главички край мен. Именно на това поле стана първата ми истинска среща с духовния свят. С етера. Тогава още нямах представа за способностите си. За детския ми ум неестествеността беше като приказките за торбалан, някакво плашило без ясни черти. Знаех само онова, което ми бе казал Фин — че лошите хора отвъд морето не обичат малки момиченца като мен. Че няма да съм в безопасност.

В онзи ден разбрах какво е имал предвид. Щом навлязох в полето, долових сърдито присъствие на жена. Не я виждах, но я чувствах. Усещах я в маковете и във вятъра. В земята и във въздуха. Протегнах ръка, надявайки се някак да разбера какво представлява.

И изведнъж се озовах на земята, а от дланта ми потече кръв. Това бе първият ми сблъсък с полтъргайст — гневен дух, който можеше да прониква в материалния свят.

И тогава се появи моят спасител. Висок и жилест младеж, с леденоруса коса и лице, от което лъхаше доброта. Попита ме за името ми и аз го казах, заеквайки. Щом видя ранената ми ръка, ме загърна в своето палто и ме отнесе до колата си. На ризата му бе избродиран надпис „СЦИОНСКА ПЪРВА ПОМОЩ“. Цялата се изпълних с ужас, когато го видях да вади спринцовка.

— Аз съм Ник — каза. — Не бой се, Пейдж, вече си в безопасност.

Иглата се заби в кожата ми. Заболя ме, но не заплаках. После светът постепенно потъна в мрак.

И в мрака аз сънувах. Сънувах макове, борещи се да се надигнат от прахта. Никога по-рано не бях виждала багри в съня си, но сега всичко наоколо тънеше в златистия залез и червените цветя. Те се свеждаха над мен, заслоняваха ме, покриваха като с одеяло трескавото ми тяло. Когато се събудих, бях подпряна върху възглавници в бяло легло. Ръката ми бе бинтована, а болката я нямаше.

Русият младеж седеше до мен. Помня, че се усмихна — съвсем леко, но това ме накара да се усмихна и аз. Изглеждаше като принц.

— Здравей, Пейдж — каза.

Попитах къде съм.

— Това е болница, а аз съм твоят доктор.

— Не ми изглеждаш достатъчно стар за доктор. — Или достатъчно страшен, рекох си наум. — На колко години си?

— На осемнайсет. Още се уча.

— Не си ми зашил ръката накриво, нали?

Той се засмя.

— Постарах се, колкото можах. После ще ми кажеш дали си доволна.

Каза ми, че е съобщил на баща ми къде се намирам и че той вече идва насам.

— Малко ми се гади — оплаках се.

— Това е нормално. Като си починеш, ще ти мине. Още е рано да се храниш, но за вечеря ще ти донеса нещо вкусно. — И той стоя край мен през целия ден, като ме остави само колкото да ми донесе сандвичи и бутилка ябълков сок от столовата на болницата. От баща си знаех, че никога не бива да разговарям с непознати, но по някаква причина изпитвах доверие към това мило, грижовно момче.

Доктор Никлас Нигорд, стажант от Сционската цитадела в Стокхолм, ме опази жива през онази нощ. Преведе ме през трудния момент на осъзнаването на моите способности. Ако не беше той, може би нямаше да издържа на шока.

Няколко дни по-късно баща ми ме откара у дома. Той познаваше Ник от една медицинска конференция. След изтичането на стажа си Ник щеше да остане на постоянна позиция в СциСОНИ. Той така и не ми обясни какво е търсил в маковото поле, но докато баща ми чакаше долу в колата, коленичи пред мен и ме улови за ръцете. Помня, че си мислех само колко е красив и колко съвършено се извиват веждите над дълбоките му, прохладно зелени очи.

— Пейдж — каза много тихо. — Чуй ме внимателно. Това е много важно. Казах на баща ти, че си била нападната от куче.

— Но това беше жена.

— Да — но жената е била невидима, sotnos^[1]. Някои възрастни не разбират от невидими неща.

— Но ти разбираш — отвърнах, уверена в мъдростта му.

— Така е. Но не искам другите възрастни да ми се смеят, затова не им казвам. — Той ме докосна по бузата. — Не бива никога, с никого да споделяш за нея, Пейдж. Нека това да си остане наша тайна. Обещаваш ли?

Аз кимнах. Бих му обещала всичко на света. Той ми бе спасил живота. Гледах го през прозореца на колата, докато баща ми ме откарваше обратно към цитаделата. Той вдигна ръка и ми помаха. Обърнах глава едва когато свихме зад ъгъла.

Все още пазя белези от онова нападение, скупчени като грозд в средата на лявата ми длан. Духът ми бе причинил и други наранявания, чак до лакътя, но с времето те се заличиха, докато тези на дланта останаха.

Спазих даденото обещание. Седем години не промълвих нито дума. Държах тайната близко до сърцето си, като цвете, което цъфти през нощта, и мислех за нея само когато оставах сама. Ник знаеше истината. Ник държеше ключа. През цялото време се питах къде ли го е отвела съдбата и дали си спомня за малкото ирландско момиче, което бе отнесъл от маковото поле. И ето че след седем дълги години получих своята награда — той ме откри отново. Само да можеше да ме открие и сега.

От долния етаж не долиташе нито звук. Докато часовете се изнизваха, се вслушвах да чуя отекващи стъпки или протяжната мелодия на грамофона. Но чувах само все същата плътна тишина.

До края на деня потънах в неспокоен сън. През тялото ми преминаваха горещи вълни, останки от последната атака на флукса. Час по час се сепвах, а пред очите ми прелитаха картини от миналото. Бях ли носила изобщо нещо друго, освен тези туники, тези обувки? Бях ли познавала свят, свободен от духове и бродещи мъртви? От Емити и Рефаими?

Събудих се от чукане на вратата. Едва успях да се загърна със завивките, когато Лордът влезе в стаята.

— Камбаната скоро ще удари — каза, като остави в края на леглото чиста униформа. — Обличай се.

Изгледах го мълчаливо. Очите му се задържаха за момент върху мен преди да излезе, затваряйки вратата зад себе си. Взорът им не изразяваше нищо. Станах, пристегнах косата си отзад на тила и се измих с ледената вода. После навлякох униформата, вдигайки догоре ципа на жилетката. Кракът ми изглеждаше оздравял.

Когато слязох долу, заварих Лорда да прелиства стара, прашасала книга. „Франкенщайн“. Сцион не разрешаваше подобна фантастична литература. Нищо за призраци или чудовища. Нищо дегенератско. Пръстите ми потръпнаха от копнеж да се пресегна и да разгърна страниците й. Бях я виждала в библиотеката на Джаксън, но така и не намерих време да я прочета. Лордът остави книгата настрани и се изправи.

— Готова ли си?

— Да — отвърнах.

— Добре. — Той замълча за секунда и после попита: — Кажи ми, Пейдж, как изглежда твоята сънорама?

Прямотата на въпроса ме свари неподготвена. Между зрящите се считаше за неучтиво да се пита за това.

— Като поле от червени цветя.

— Какви цветя?

— Макове.

Той премълча. Взе ръкавиците, нахлузи ги на ръцете си и ме поведе навън от стаята. Вечерната камбана още не беше ударила, но портиерът ни отвори без всякакви възражения.

Никой не възразяваше на Арктур Месартим. Слънчева светлина. Отдавна не я бях виждала. Слънцето тъкмо залязваше, омекотявайки очертанията на сградите. Шеол I се обливаше в угасващото сияние. Мислех, че ще тренираме на закрито, но Лордът ме поведе на север, покрай Къщата на незрящите, към непозната територия.

Сградите в покрайнините на града бяха до една изоставени. Намираха се в окаяно състояние, с изпочупени прозорци, а някои от стените и покривите изглеждаха обгорени. Може би някога тук наистина бяха вилнели пожари. Подминахме плътно застроена улица, наподобяваща призрачен град. Никъде не се мяркаше жива душа. В близост долавях присъствието на духове — гневни духове, които искаха обратно изгубените си домове. Някои бяха немощни полтъргайсти. Напрегнах сетива, но Лордът не изглеждаше обезпокоен. Никой от тях не го доближи.

Скоро градът остана зад гърба ни. Дъхът излизаше във вид на пара измежду устните ми. Пред нас, докъдето поглед стигаше, се простираше обширна ливада. Тревата отдавна бе повяхнала и земята блестеше от слана. Странно като за началото на пролетта. Около нея се издигаше ограда, поне десет метра висока, увенчана с намотки от бодлива тел. Зад оградата имаше дървета, покрити с мек скреж. Те растяха по края на ливадата, скривайки от очите отвъдния свят. Една ръждясала табела гласеше:

ПОРТ МЕДОУ^[2]. САМО ЗА ТРЕНИРОВЪЧНИ ЦЕЛИ. РАЗРЕШЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА СМЪРТОНОСНА СИЛА.

А край портата бе изправена и самата смъртоносна сила — един едър Рефаим.

Златистата му коса бе привързана на стегната конска опашка. До него стоеше слаба, мръсна фигура с бръсната глава — Айви, хиромантката. Беше облечена в жълта туника — знака на страхливците. Дрехата бе скъсана на врата, излагайки на студа мършавото й рамо. Можех да зърна клеймото й, ХХ-59-24. Лордът пристъпи напред и аз го последвах. Щом ни видя, наставникът на Айви направи нисък поклон с думите:

— Виж ти, височайшата наложница. Какво ви води на Порт Медоу?

Отначало помислих, че говори на мен. Никога не бях чувала Рефаимите да общуват помежду си с подобно презрение. После осъзнах, че се обръща към моя наставник.

— Тук съм да обучавам питомката си. — Лордът гледаше към откритата ливада. — Отвори портата, Тубан.

— Търпение, наложнице. То въоръжено ли е?

Имаше предвид мен. Човешкото същество.

— Не — отвърна Лордът. — Не е въоръжена.

— Номер?

— ХХ-59-40.

— Възраст?

Той сведе очи към мен.

— Деветнайсет — казах.

— Зряща ли е?

— Тези въпроси са неуместни, Тубан. Не ми харесва някой да се държи с мен като с дете. Особено когато самият той е дете.

Тубан само го изгледа. На вид наближаваше трийсетте и по моя преценка положително не беше дете. По лицата на двамата нямаше и помен от гняв; думите им сами по себе си бяха достатъчни.

— Имате три часа, преди Плейона да доведе стадото си. — Той разтвори рязко портата. — Ако 40 опита да избяга, ще бъде застреляна на място.

— А ако ти повторно покажеш подобно неуважение към старшите, ще бъдеш нашибан с камшик.

— Кръвният суверен няма да го допусне.

— Не е нужно тя да узнава. Подобен инцидент няма да е труден за прикриване. — Лордът се извиси над него. — Не ме плаши, че си от фамилията Саргас. Аз съм кръвният консорт и ще упражня всички права, подобаващи на ранга ми. Ясен ли съм, Тубан?

Другият го изгледа с очи, обагрени в яростно синьо.

— Да, кръвни консорте — процеди шепнешком.

Лордът подмина, без да му обърне повече внимание. Нямах представа как да тълкувам репликите им, но бе доста удовлетворяващо да се види как един Саргас бива поставен на мястото му. Докато излизахме през портата, Тубан зашлеви Ливи. Главата й се отметна от удара. В очите й нямаше сълзи, но лицето й бе цялото отекло от побоите, а тялото видимо отслабнало. Ръцете й бяха покрити с мръсотия и спечена кръв. Спомних си, че Себ гледаше по същия начин — сякаш и последната му надежда на света се е сринала.

Заради Себ, заради Айви, заради всички онези, които щяха да ги последват, си заслужаваше да се представя добре на тази тренировка.

Пространството на Порт Медоу бе огромно. Лордът правеше широки крачки и аз изпитвах трудност да го следвам. Подтичвах подире му, мъчейки се да преценя колко голяма с ливадата. Това не беше лесно в сгъстяващия се сумрак, но можех да видя грозните ограждения от всички страни, между които утъпканата земя бе разделена на няколко големи арени. Те бяха обозначени с тънки жици, покрити с ледени висулки. Стълбовете, между които бяха опънати, се извиваха в горната част и към някои бяха прикрепени масивни скоби, от които висяха фенери. В западния край се издигаше наблюдателница, в която се мяркаше човешка — или рефаимска — фигура.

Минахме покрай плитко езерце, чиято замръзнала, гладка като огледало повърхност бе перфектна за виждане на призраци. Като се замислех, всичко наоколо бе идеално за схватки с обитатели на отвъдното. Земята бе равна и утъпкана, въздухът — чист и свеж, и най-важното, имаше духове. Долавях присъствието им навсякъде около нас. Зачудих се, що ли за ограда заобикаляше това място. Дали не бяха открили начин да пленяват духовете?

Не. Духовете понякога проникваха в материалния свят, но не подлежаха на физически ограничения. Само заклинателите можеха да ги улавят. Тяхната гилдия — петата гилдия — имаше способността да огъва границите между вещественото пространство и етера.

— По онези жици не тече електричество — Лордът бе отгатнал мислите ми, — а етерна енергия.

— Но как е възможно?

— С помощта на етерни батерии. Съвместен продукт на рефаимското и човешкото познание, въведен през 2045-а. Вашите учени са разработвали хибридна технология още от началото на XX век. Ние просто заменихме химическата енергия в батерията с пленен полтъргайст — дух, способен да въздейства на физическия свят. Това създава поле на отблъскване.

— Но полтъргайстите са способни да избягват заклинанията — възразих аз. — Как изобщо ги вкарахте вътре?

— Използва се сговорчив полтъргайст, разбира се.

Изгледах го невярващо. Думите сговорчив и полтъргайст бяха така противоположни, както война и мир.

— Сътрудничеството ни доведе също до изобретяването на Флуксион 14 и на Технологията за радиестетична детекция — добави той. — Последната е още в експериментален стадий, но от последните доклади научаваме, че Сцион все повече я усъвършенства.

Стиснах юмруци. Естествено, Рефаимите бяха отговорни за ТРД. А Дани все се чудеше как властите са се докопали до нея.

Не след дълго Лордът спря. Бяхме стигнали до овална бетонна площадка, около три метра в диаметър. Недалеч мъждукаше газов фенер.

— Да започваме — каза той.

Аз чаках. Без предупреждение той замахна с юмрук към лицето ми. Отклоних се встрани. Когато опита и с другия, го парирах с ръка.

— Отново.

Този път беше по-бърз, изпробвайки рефлексите ми от различни ъгли. Държах дланите си отворени и успявах да парирам всеки удар.

— Явно си научила нещо по улиците.

— Може би — отвърнах.

— Още веднъж. Опитай да ме спреш.

Сега посегна, сякаш искаше да ме души, улавяйки ме с две ръце за яката. Един джебчия веднъж бе опитал същото. Извих цялото си тяло наляво, като натиснах и с дясната ръка в същата посока, разкъсвайки хватката му. Усещах повече сила в пръстите му, но те ме пуснаха. После замахнах с лакът към скулата му, повтаряйки движението, което бе запратило джебчията в канавката. Да, той определено ме оставяше да спечеля.

— Отлично. — Лордът отстъпи назад. — Малко хора идват тук подготвени да станат част от наказателен батальон. Ти си с няколко крачки напред от повечето, но няма как да влезеш в подобна схватка с един Емит. Основното, което ще ти помогне при него, е способността ти да влияеш на етера.

Мярнах сребрист проблясък. В ръката му имаше нож. Мускулите ми се напрегнаха.

— Съдейки по онова, което видях, дарбата ти се активира при опасност. — Той насочи острието към мен. — Демонстрирай я.

Сърцето ми биеше силно в гърдите.

— Не знам как.

— Ще видим.

С рязко движение на китката опря ножа в гърлото ми. Ушите ми забучаха от притока на адреналин. Лицето му се приведе към моето.

— Това оръжие вече е пускало човешка кръв — промълви тихо той. — Кръв като тази на твоя приятел Себастиан.

Потръпнах.

— И сега зове за още. — Острието се плъзна по кожата ми. — Никога досега не е опитвало кръв на бродница.

— Не се боя от теб. — Пресекващият ми глас издаваше обратното. — Не ме докосвай.

Но той го направи. Стоманата поглади гърлото ми, мина през брадичката и докосна устните ми. Замахнах рязко с юмрук и отблъснах оръжието встрани. Той го пусна, сграбчи китките ми с една ръка и ги прикова към бетона. Силата му беше невероятна — не можех да помръдна и на милиметър.

— Чудя се — взе отново ножа и побутна брадичката ми нагоре, — ако ти прережа гърлото, колко време ще отнеме да умреш?

— Няма да го направиш — предизвиках го аз.

— О, напротив.

Опитах да забия коляно в слабините му, но той ме сграбчи за бедрото и притисна крака ми надолу. Този крак бе още слаб, тъй че не му представляваше трудност. Караше ме да изглеждам немощна. Когато освободих едната си ръка, я изви зад гърба ми. Не дотолкова, че да ме заболи, но достатъчно, за да ме обездвижи.

— Така винаги ще загубиш — прошепна в ухото ми. — Използвай силните си страни.

Изглеждаше, че това същество изобщо няма слабо място. Прехвърлих в ума си уязвимите точки на човешкото тяло — очи, бъбреци, слънчев възел, нос, слабини, — но всички те бяха извън обсега ми. Оставаше ми единствено да скоча и да побягна. С едно движение оттласнах цялото си тегло назад, претърколих се и скочих на крака. За секундата, която му бе нужна да се изправи, вече се бях впуснала в спринт през ливадата. Щом ме искаше, трябваше първо да ме хване.

Но нямаше къде да избягам. Той вече ме настигаше. Спомняйки си наученото от Ник, рязко смених посоката. Понесох се лудешки в мрака, далеч от наблюдателницата. В тази ограда все трябваше да има пролука, място, където да се промуша между жиците. Тогава щях да си имам работа с Тубан. Но духът ми бе силен. Можех да го направя. Трябваше да го направя.

Макар да имах отлично зрение, тук се почувствах полусляпа. Още на първата минута се изгубих. Далеч от бетонната площадка и осветлението, се запрепъвах безпомощно из необятната поляна. А Лордът беше някъде там, по петите ми. Насочих се към един газов фенер. С приближаването до огражденията шестото ми чувство потрепери. Когато се озовах на два метра от тях, вече ми се гадеше, а крайниците ми натежаха като олово.

Но бях длъжна да опитам. Сграбчих замръзналата жица.

Не мога изцяло да опиша усещането, което обхвана тялото ми. Пред очите ми се спусна пелена — първо черна, после бяла, а накрая червена. Цялата ми кожа настръхна. Хиляди спомени се отприщиха в мен — спомени за писък сред маково поле, както и нови спомени, — спомените на полтъргайста. Той бе жертва на убийство. Бам! — оглушителен гръм разтърси всичките ми кости. Стомахът ми се надигна неудържимо. Паднах на земята и заповръщах.

Трябва да съм останала така около минута, разтърсвана от видението на оплискан с кръв бежов килим. Човекът бе убит с ловна пушка. Черепът му бе пръснат, разхвърляйки наоколо мозък и парченца кости. Ушите ми звънтяха. Когато дойдох на себе си, не можех да координирам движенията си. Повлякох се по земята, още примигвайки от зловещите картини. Дланта ми пареше от сребристобяло изгаряне. Белегът на полтъргайста.

Нещо изсвистя край главата ми. Обърнах се и видях друга наблюдателница, със стоящ в нея страж.

Стрела с флукс.

Разнесе се втори изстрел. Изправих се на крака и побягнах, олюлявайки се, на изток, само за да видя не след дълго очертанията на нова кула, откъдето още един стрелец ме накара да се обърна на юг. Едва когато забелязах отново овалната площадка, си дадох сметка, че те през цялото време са ме връщали обратно към Лорда.

Следващата стрела ме улучи в рамото. Болката бе моментална и пронизваща. Пресегнах се и я изтръгнах. От раната потече кръв и ме обля вълна от гадене и световъртеж. Бях достатъчно бърза, за да спра наркотика — инжектирането му отнемаше около пет секунди, — но посланието бе ясно: връщай се на арената или ще те простреляме. Лордът ме чакаше.

— Добре дошла обратно.

Избърсах потта от челото си.

— Значи не ми е позволено да бягам.

— Не, освен ако не искаш да те възнаградя с жълта туника, която даваме само на страхливците.

Втурнах се към него, заслепена от гняв, и забих рамо в стомаха му. Предвид на разликата в размерите ни, нищо не се случи. Просто бях сграбчена за дрехите и захвърлена встрани. Приземих се тежко върху същото рамо.

— Не можеш да се биеш с мен с голи ръце. — Той обикаляше като хищник по края на площадката. — Нито да избягаш от Емит. Ти си сънебродница, момиче. Имаш силата да живееш и да умреш по свои правила. Хайде, разбий сънорамата ми. Накарай ме да полудея!

Част от мен се изтръгна навън. Духът ми прелетя пространството помежду ни и се вряза във външната обвивка на съзнанието му като нож в опъната коприна. Преминах най-тъмната част на сънорамата му, преодолявайки невероятно мощните бариери, целейки се в онова далечно петно светлина, което представляваше слънчевата му зона. Но сега не се оказа така лесно, както във влака. Центърът на сънорамата му бе далеч, а духът ми вече биваше изтласкван назад. Накрая, като ластик, опънат до предел, се върнах с трясък в своето съзнание. Силата на собствения ми дух ме събори на земята и главата ми издрънча върху бетона.

Газените фенери бавно се върнаха отново на фокус. Изправих се на лакти, с пулсиращи слепоочия. Лордът още стоеше прав. Не го бях свалила на колене, както Алудра, но бях успяла да засегна възприятията му. Той прокара длан по лицето си и тръсна глава.

— Добре — каза. — Много добре.

Станах с разтреперани крака.

— Опитваш се да ме разгневиш. Защо?

— Защото, изглежда, че върши работа. — Той насочи ножа към мен. — Още веднъж.

Изгледах го, мъчейки се да си поема дъх.

— Още веднъж?

— Можеш и по-добре. Сега едва докосна защитите ми. Искам да направиш пробив.

— Няма начин. — Пред очите ми плуваха черни петна. — Не става така.

— Защо?

— Защото дишането ми спира от това.

— Никога ли не си се гмуркала под вода?

— Моля?

— Дори нетрениран човек може да задържи дишането си поне трийсет секунди без трайни поражения. Време, повече от достатъчно, за да атакуваш нечие съзнание и да се върнеш обратно в тялото си.

Никога не го бях възприемала по този начин. Всеки път, когато проучвах етера от разстояние, Ник ми осигуряваше животоподдържаща система.

— Мисли за духа си като мускул, който се откъсва от естественото си място — каза Лордът. — Колкото повече го използваш, толкова по-бърз и силен ще става, а тялото ти ще понася по-леко последствията. Ще можеш да прескачаш бързо между сънорамите, без да се търкаляш след това по земята.

— Не разбираш нищо — казах.

— Нито пък ти. Подозирам, че инцидентът във влака е бил първият случай, когато си проникнала в чужда сънорама. — Ножът в ръката му не помръдваше. — Хайде, влез в моята. Предизвиквам те.

Взрях се в лицето му. Той ме подтикваше да нахлуя в неговото съзнание, да нараня разсъдъка му.

— Изобщо не те е грижа за мен. Ти просто ме тренираш — казах, докато се обикаляхме един друг. — Нашира те е накарала да ме избереш. Знам какво иска тя.

— Нищо подобно. Аз сам те избрах и поисках да те обучавам. И последното, което желая — той пристъпи по-близо до мен, — е да ме злепоставяш със своята некадърност. — Очите му бяха твърди като кремък. — Нападни ме отново. И този път го направи както трябва.

— Не. — Щях да му направя напук, да го злепоставя. Нека се разочарова от мен, подобно на баща ми. — Няма да тръгна да се самоубивам, само за да получиш потупване по рамото от Нашира.

— Ти самата искаш да ме нараниш — рече Лордът, вече по-меко. — Презираш ме, отвращаваш се от мен. — Той вдигна ножа. — Хайде, унищожи ме.

Отначало не реагирах. После си спомних часовете, които бях прекарала да почиствам раната му и как вместо благодарност ме беше заплашил. Спомних си как бе стоял безучастно, наблюдавайки Себ да умира. И запратих духа си към него.

За цялото време, което прекарахме на ливадата, едва успях да накърня сънорамата му. Дори когато свали повечето от защитите си, не можах да стигна по-далеч от плутонната му област — съзнанието му просто беше прекалено силно. Той не спираше да ме дразни. Казваше ми, че съм слаба, че съм жалка, че съм позор за всички ясновидци. Че заради такива като мен хората не ставали за нищо друго, освен за роби. Че ако съм искала съществуване в клетка като животно, той щял с удоволствие да ми го осигури. Отначало провокациите вършеха работа, но с напредването на нощта все по-малко се палех от обидите му. Накрая те станаха просто досадни, недостатъчни, за да предизвикат духа ми да излезе.

Тогава той метна ножа. Целеше се доста встрани, но видът на летящото острие бе достатъчен, за да се хвърля отново в атака. Всеки път, когато го правех, тялото ми се строполяваше на земята. Стъпех ли дори на педя встрани от площадката, от кулата със свистене политаше нова стрела. Скоро се научих да разпознавам звука им и да залягам, преди заредената с флукс игла да достигне целта си.

Успях да изляза от тялото си още пет или шест пъти и при всеки от тях главата ми сякаш се разцепваше на две. Накрая не можех да понеса повече. Зрението ми се размъти, а над лявото ми око запулсира убийствена мигрена. Превих се надве, гълтайки конвулсивно въздух. Не показвай слабост. Не показвай слабост. Но коленете вече не ме държаха.

Лордът се наведе и ме прихвана, за да не падна. Опитах се да го отблъсна, но бях като изцедена.

— Стига. Стига си се противила.

Той ме вдигна на ръце. Никога не бях се подлагала на такова скорострелно излизане от тялото си и не знаех как мозъкът ми ще го понесе. Очите ме боляха и не можех да погледна към фенера.

— Справи се прилично — погледна ме Лордът. — Но си способна на много повече.

Нямах сили да му отговоря.

— Пейдж?

— Добре съм — изломотих едва.

Той, изглежда, не ми повярва и без да ме оставя, се упъти към портата.

След известно време ме пусна отново да ходя сама и така мълчаливо стигнахме до изхода, където Тубан вече бе напуснал своя пост. Айви седеше прислонена до оградата с тресящи се рамене, заровила лице в дланите си. Щом чу стъпките ни, стана и дръпна резето.

— Благодаря ти, Айви — подхвърли Лордът, докато минавахме покрай нея.

Тя го изгледа с насълзените си очи. Откога ли не бе чувала някой да се обръща към нея по име?

Лордът запази мълчание и когато навлязохме в призрачния град. Аз се движех като насън. Ако сега с мен беше Ник, щеше да ме накара да почивам с часове и хубаво да ме скастри за капак.

Едва когато стигнахме Къщата на незрящите, той заговори отново:

— Често ли се опитваш да проучваш етера от разстояние?

— Не е твоя работа — отвърнах.

— От очите ти лъха смърт. Смърт и лед. — Той обърна лице към мен. — Странно колко горещи стават, когато се разгневиш.

Аз отвърнах на погледа му.

— И твоите също се променят.

— Защо мислиш, е това?

— Не знам. Не знам нищо за теб.

— Имаш право. — Той кимна. — Покажи ми ръката си.

След кратко колебание вдигнах дясната си длан. Изгарянето бе оставило грозен, белезникав мехур. Без да сваля ръкавицата си, Лордът извади от джоба си малко шишенце, капна малко от течността върху показалеца си и я разтри върху белега. Пред очите ми той се стопи и изчезна, без да остави следа. Аз отдръпнах ръка.

— Как го направи?

— Това е амарант^[3]. — Той прибра шишенцето и ме погледна отново. — Кажи ми, Пейдж, боиш ли се от етера?

— Не — отвърнах. Дланта още ме пощипваше.

— И защо?

Това бе лъжа. Всъщност се боях от етера. Когато насилвах шестото си чувство твърде много, се излагах на риск от смърт или най-малкото от мозъчно увреждане. Джаксън ми бе казал още в началото, че ако работя за него, има вероятност да съкратя живота си с около трийсет години, ако не и повече. Всичко опираше до късмета.

— Защото етерът е идеален — казах. — В него няма война. Няма смърт, защото всичко и без това вече е мъртво. Няма звуци, само тишина. И безопасност.

— Нищо в етера не е безопасно. И дори той не е свободен от войни и смърт.

Загледах профила му на фона на черното небе. Неговият дъх не вдигаше пара в студа, за разлика от моя. Но за миг — един съвсем кратък миг — в облика му сякаш се мярна нещо човешко. Нещо умислено, почти тъжно. А после той отново обърна лице към мен и то изчезна.

На входа на Птичарника цареше някаква суматоха. Група червеноризци се бяха скупчили на паважа, наблюдавани от смълчаните харлита, и говореха с припрени, тихи гласове. Погледнах към Лорда, за да видя дали е заинтригуван. Дори и да беше, не го показа. Насочи се натам, карайки повечето от харлитата да се шмугнат обратно в съборетините си.

— Какво се е случило?

Един от червеноризците вдигна глава и като видя кой говори, побърза да я сведе отново. Туниката му бе изпоцапана със засъхваща кал.

— Изгубихме се. Емитите… те…

Лордът сякаш неволно попипа мястото на раната си.

Групата се бе събрала край момче на около шестнайсет години. Дясната му ръка липсваше до китката, тъй че не само туниката му бе обагрена в червено. Усетих как ми призлява. Крайникът му бе сякаш сдъвкан и откъснат от някаква машина. Лордът анализира сцената без най-малка следа от емоция.

— Казвате, че сте се изгубили. Кой наставник беше с вас?

— Кръвният наследник.

Лордът устреми взор надолу по улицата.

— Трябваше да се досетя.

Идваше ми да закрещя. Той просто стоеше, сякаш нищо не се е случило. Момчето трепереше неудържимо, а лицето му лъщеше от пот. Щеше да умре, ако някой не го превържеше или поне не го наметнеше с одеяло.

— Отведете го в Ориъл. — Лордът се отвърна от насъбралите си. — Теребел ще се оправи с него. Останалите да се прибират по резиденциите си. Незрящите ще се погрижат за раните ви.

Вгледах се в бронзовите му черти, търсейки поне намек за топлина. Не открих нищо. Той не даваше пет пари. Не знам какво очаквах да видя.

Червеноризците вдигнаха приятеля си на ръце и го понесоха по тясната уличка, оставяйки подире си кървава следа.

— Той се нуждае от болница — не се сдържах аз. — Ти нямаш представа как да…

— Ще получи каквото му е нужно.

После замълча, а погледът му стана твърд. Предполагам това означаваше, че съм прекрачила границата.

Но вече започвах да се чудя къде точно минава тази граница. Лордът никога не ме биеше. Оставяше ме да спя. Използваше истинското ми име, когато бяхме сами. Дори ми бе позволил да атакувам съзнанието му, беше се направил уязвим за моя дух — дух, който можеше да разруши самия му разсъдък. Не разбирах защо се излага на подобен риск. Дори Ник се отнасяше предпазливо към моята дарба. (Наречи го здравословен респект, sotnos.)

Когато наближихме резиденцията, отвързах косата си. Духът ми едва не изскочи от тялото отново, когато нечии ръце я поеха, повдигайки влажните ми къдрици от раменете.

— А, ХХ-40. Истинско удоволствие е да те видя пак. — Гласът звучеше закачливо, леко писклив като за мъж. — Поздравления, Лорде. В туника тя изглежда още по-пленителна.

Обърнах се да видя говорещия и трябваше да положа усилие, за да не отскоча назад. Това беше медиумът, същият, който ме бе преследвал по покривите на І-5, с единствената разлика, че тази вечер не носеше оръжие. Беше облечен в странна униформа в сционски цветове. Дори лицето му отговаряше на официалния трикольор: червени устни, черни вежди и бяла цинкова пудра. На възраст вероятно наближаваше четирийсетте и носеше тежък кожен бич. Бях сигурна, че забелязвам по него следи от кръв. Това трябва да беше Надзирателят, човекът, държащ харлитата в подчинение. Зад него бе оракулът от първата вечер. Той се взираше в мен с объркващите си очи, едното от които черно и пронизващо, а другото — ведро и кафяво. Туниката му имаше същата окраска като моята. Лордът ги изгледа отвисоко.

— Какво желаеш, Надзирателю?

— Простете за безпокойството. Просто исках да видя бродницата. Наблюдавам напредъка й с голям интерес.

— Тя не е развлекателка. Напредъкът й не е предмет за наблюдаване.

— Безспорно. Но затова пък каква очарователна гледка представлява. — Той ме дари с широка усмивка. — Позволи ми да те поздравя лично с пристигането на Шеол I. Аз съм Белтрам, Надзирателят. Надявам се, че стрелата ми с флукс не ти е оставила белег на гърба.

Тук вече не успях да се сдържа.

— Само ако си наранил баща ми…

— Не съм ти дал разрешение да говориш, ХХ-40.

Лордът ме стрелна предупредително с очи. Надзирателят се засмя и ме потупа по бузата. Аз се дръпнах.

— Спокойно, баща ти е жив и здрав. — Той вдигна иронично длан. — Честна дума.

Трябваше да почувствам облекчение, но вместо това изпитвах само гняв от наглостта му. Лордът се обърна към по-младия мъж.

— А този кой е?

— Това е ХХ-59-12. — Надзирателят постави ръка върху рамото му. — Изключително верен слуга на Плейона. Справя се отлично с обучението през последните седмици.

— Разбирам. — Лордът бързо го измери с поглед, преценявайки аурата му. — Оракул ли си, момче?

— Да, Лорде — поклони се 12.

— Господарката вероятно е доволна от напредъка ти. Не сме имали оракули от Сезон на костите XVI насам.

— Надявам се скоро да се наредя сред онези, които й служат, Лорде. — В тона му прозвуча ледена нотка.

— Не се и съмняваме, 12 — намеси се Надзирателят. — Както и че ще се представиш достойно срещу Емитите на втория си тест. Двамата тъкмо отивахме към Мъртън, за да се присъединим към батальона му. Плейона и Алсафи ще ги водят.

— Те знаят ли за ранения червеноризец? — попита Лордът.

— Да. Ще преследват същия Емит, който го е ухапал.

Лордът едва забележимо смръщи вежди.

— Е, желая ти успех в начинанието, 12 — каза.

Оракулът се поклони отново.

— Но всъщност има и още една причина визитата ни — добави Надзирателят. — Дошъл съм да отправя към сънебродницата една покана, ако разрешите.

Лордът обърна лице към него. Надзирателят прие мълчанието му за съгласие и продължи:

— ХХ-40, по случай този Сезон на костите, двайсетият Сезон на костите, организираме много специално тържество. — Той направи широк жест по посока на Птичарника. — Най-добрите ни развлекатели. Истински пир за сетивата. Вакханалия от музика и танци, на които ще се изявят всички момчета и момичета.

— Имаш предвид Двестагодишнината — рече Лордът.

За пръв път чувах тази дума.

— Именно — усмихна се Надзирателят. — Церемонията, по време на която ще се подпише Великият териториален акт.

Това не ми звучеше добре. Още преди той да продължи, бях заслепена от видение.

Като оракул Ник умееше да праща беззвучни образи през етера. Наричаше ги „хризми“ — гръцка дума, която не можех да произнеса, затова им казвах просто „снимки“. 12 притежаваше същата дарба. Видях часовник, двете стрелки на който сочеха дванайсет, последван от четири колони и ред стъпала. Щом примигнах, видението начаса изчезна. Отворих очи и видях вперения му в мен поглед. Всичко бе отнело не повече от секунда.

— Да, в течение съм — казваше Лордът. — Давай по същество, Надзирателю. 40 се нуждае от почивка.

Другият не се смути от тона му. Явно бе свикнал да го подритват. Вместо това се разля в мазна усмивка.

— Бих искал да поканя 40 да участва заедно с нас в представлението по случай Двестагодишнината. Бях впечатлен от силата и ловкостта, които показа при залавянето си. За мен ще е чест да я включа като гвоздей на програмата, наред с XIX-49-1 и ХІХ-49-8.

Вече бях на път да откажа, дори с риск да си навлека сериозно наказание, когато Лордът заговори пръв.

— Като неин наставник — каза — го забранявам.

Аз го погледнах.

— Тя не е развлекателка и освен ако не се провали на тестовете си преди Двестагодишнината, ще остане под моя опека. — Тонът му беше хладен и твърд. — 40 е сънебродница. Същата, която на теб бе възложено да доведеш в тази колония. Няма да позволя да бъде разигравана пред сционските емисари като обикновен провидец. Това е задача за твоите питомци. Не за моите.

Усмивката на Надзирателя се стопи.

— Много добре — поклони се той, без да ме поглежда. — Хайде, 12. Изпитанието те чака.

Младежът ми хвърли поглед крадешком, повдигайки въпросително вежда. Аз кимнах. Той се обърна и последва Надзирателя обратно към Птичарника. Вървежът му бе лек и безгрижен; не личеше да се притеснява от онова, което му предстои.

Очите на Лорда се впиха в лицето ми.

— Познаваш ли този оракул?

— Не.

— Защо тогава те беше зяпнал така?

— Простете ми, господарю — отвърнах, — но не ми ли е разрешено да общувам с други хора?

Той продължаваше да се взира в мен. Зачудих се дали Рефаимите разбират от сарказъм.

— Да — рече накрая. — Разрешено ти е.

И мина покрай мен, без да проговори повече.