Саманта Шанън
Сезонът на костите (27)

26
Промяната

Интензивността на спомена ме обезсили за дълго време. Бях преживяла отново всяка подробност от онази нощ, до последното леко потрепване. Събудих се в пълен мрак, без да знам ден ли е, или нощ. От грамофона тихо се лееше песента „Да излъжеш е грях“^[1].

Имаше толкова много спомени, които можех да му покажа. Бях преживяла ирландските бунтове, смъртта на братовчед си, годините на унижения от сционските си съученички — и все пак му бях показала нощта, в която бях отхвърлена от любимия човек. Това изглеждаше толкова дребно и незначително, но беше единственият ми нормален, човешки спомен. Единственият път, когато се бях отдала на непознат. Първият и единствен случай, в който сърцето ми бе разбито.

Аз не вярвах в сърца. Вярвах в духове и сънорами. Те бяха онова, което имаше значение. От тях се изкарваха пари. Но онзи ден разби сърцето ми. И за първи път в живота си бях принудена да призная, че имам сърце, да призная неговата крехкост. То можеше да страда. Можеше да ме унижава.

Сега бях по-голяма. Вероятно се бях променила. Пораснала, станала по-силна. Не бях онова момиче на прага на зрелостта, отчаяно търсещо разбиране, някой, на когото да се осланя. То отдавна си бе отишло. Сега бях оръжие, инструмент за чужди кроежи. Не знаех кое от двете е по-лошо.

Над въглените в камината още играеха огнени езичета. Те хвърляха светлината си върху фигурата край прозореца.

— Добре дошла обратно.

Не отвърнах нищо. Лордът ме погледна през рамо.

— Хайде, давай — казах. — Все имаш някакъв коментар.

— Не, Пейдж.

Няколко секунди изминаха в тишина.

— Мислиш, че съм постъпила глупаво. Имаш право. — Сведох очи към ръцете си. — Аз… просто исках да…

— Да бъдеш забелязана. — Той доближи до огъня. — Мисля, че разбирам защо този спомен те засяга толкова дълбоко. Той е в основата на най-големия ти страх — че не представляваш нищо, като изключим дарбата ти. Това, че си сънебродница. Тя е онази част от теб, която разглеждаш като наистина ценна. С нея си изкарваш препитанието. Останалите части си изгубила в Ирландия. Сега разчиташ на Джаксън Хол, който се отнася към теб като към вещ. За него не си нищо повече от своя дух, обвит в малко плът — безценен дар в човешка опаковка. Но Ник Нигорд ти е показал повече от това.

Слушах го внимателно.

— Онази нощ ти е отворила очите. Разбирайки, че Ник обича другиго, си се изправила лице в лице с този страх — че никога няма те приемат като човешко същество, като сбор от съставните ти части, а само като екзотичен екземпляр. Не си имала избор, освен да се изявиш в друга светлина. Да намериш първия, който би те приел каквато си, без да знае нищо за сънебродницата. Това е всичко, което ти е оставало.

— Дори не си помисляй да ме съжаляваш — казах.

— Не те съжалявам. Но знам какво е чувството. Да те искат, само за да те използват.

— Това няма да се случи повече.

— Но твоята самота не ти донесе безопасност. Нали?

Отвърнах поглед встрани. Мразех факта, че той знаеше.

Че се бях разкрила пред него. Лордът дойде и седна до мен на леглото.

— Съзнанието на незрящия е като вода. Скучно, сиво, прозрачно. Достатъчно, за да поддържа живота, но само толкова. Докато това на зрящия е като масло — по-богато във всяко едно отношение. И подобно на маслото и водата, двете никога не могат да се смесят.

— Искаш да кажеш, че понеже е бил незрящ…

— Да.

Значи поне нямаше нищо нередно с тялото ми. Така и не събрах куража да отида на лекар след онази нощ. Сционските доктори бяха хладни и коравосърдечни по тези въпроси.

Хрумна ми нещо.

— Ако съзнанията на зрящите са като масло — изрекох, претегляйки думите си, — то какви са вашите?

За миг ми се стори, че няма да отговори. После, с плътен, кадифен полуглас, промълви една-единствена дума.

— Огън.

От нея по кожата ми полазиха мравки. Досетих се какво се получаваше, щом се съчетаеха масло и огън — експлозия.

Но не. Не можех да мисля за него по този начин. Той не беше човек. Това, че ме разбираше, нямаше никакво значение. Оставаше си моят наставник, оставаше си Рефаим. Всичко, което беше от самото начало.

Лордът обърна лице към мен.

— Пейдж, ти имаше и още един спомен. Преди да изгубиш съзнание.

— Какъв спомен?

— Кръв. В големи количества.

Поклатих глава, твърде уморена, за да разсъждавам.

— Вероятно е от случая на ливадата. Полтъргайстът, който ме нападна, преливаше от кървави спомени.

— Не, него го видях. В този имаше много повече кръв. Тя те заобикаляше отвсякъде, давеше те.

— Нямам представа за какво говориш.

И това бе самата истина. Наистина нямах.

Той ме погледна замислено.

— Поспи още малко — каза накрая. — Утре, щом се събудиш, насочи ума си към по-приятни неща.

— Например?

— Например как да избягаш от този град. Когато моментът настъпи, трябва да си готова.

— Значи ще ми помогнеш? — Той пак не отговори и аз изгубих търпение. — Виж, показах ти всичко свое — живота си, спомените си. А все още нямам представа какви са намеренията ти. Какво искаш всъщност?

— Докато Нашира държи и двама ни във властта си, най-добре е да знаеш колкото се може по-малко. Така, ако отново те разпита, спокойно ще й кажеш, че не знаеш нищо по въпроса.

— Кой „въпрос“?

— Много си настойчива.

— Защо мислиш, че съм още жива?

— Защото си закалена на опасности. — Той постави ръце върху коленете си. — Не мога да ти разкрия мотивите си, но ако искаш, ще ти разкажа още малко за червеното цвете.

Предложението ме изненада.

— Звучи интересно.

— Позната ли ти е историята за Адонис?

— В сционските училища не преподават класика.

— Разбира се. Извини ме.

— Почакай. — Минаха ми през ума крадените книги на Джаксън. Той си падаше по митологията. Наричаше я възхитително незаконна. — Той не беше ли някакъв бог?

— Възлюбеният на Афродита. Прекрасен, млад, смъртен ловец. Тя била така запленена от неговата хубост, че предпочитала компанията му дори пред тази на другите богове. Според легендата нейният любовник, богът на войната Арес, така побеснял от ревност, че се превърнал в глиган и убил Адонис. Той умрял в ръцете на Афродита, а кръвта му се проляла по земята. Тогава тя, прегръщайки тялото му, поръсила върху нея нектар. И от петната поникнала анемонията — вечнозелено растение с краткотрайни цветове, обагрени в червено като самата кръв, а духът на Адонис, подобно на всички духове, бил изпратен да чезне в подземния свят. Зевс обаче, чувайки Афродита да ридае по младежа, се съжалил над нея и се съгласил Адонис да пребивава половината от годината сред живите, а другата половина — сред мъртвите, трябва да помислиш за това, Пейдж. — Чудовища може и да не съществуват, но все пак под булото на вашата митология са скрити отделни зрънца истина.

— Не ми казвай, че вие сте богове. Не бих могла да понеса идеята, че Нашира е свята.

— Ние може да сме много неща, но светостта не е сред тях. — Той направи пауза. — Вече казах твърде много. Имаш нужда от почивка.

— Не съм уморена.

— Дори така да е, трябва да поспиш. Утре вечер искам да ти покажа нещо.

Отпуснах се на възглавниците. Настина бях капнала.

— Това не означава, че ти вярвам — казах. — Просто се опитвам.

— Не бих могъл и да искам повече. — Той потупа завивките. — Приятни сънища, малка броднице.

Не издържах повече. Обърнах се настрана и затворих очи, все още мислейки за богове и червени цветя.

Събудих се от звук на почукване. Небето отвън бе розово, като пропито с кръв. Лордът стоеше прав, с ръка върху полицата на камината. Очите му се стрелнаха към входа.

— Пейдж — прошепна. — Скрий се, бързо.

Скочих от леглото и се шмугнах към завесата, зад която имаше малка врата. Придърпах тежката драперия, оставяйки тясна пролука. Все още можех да виждам стаята.

Ключалката прищрака и в светлината на камината се появи Нашира. Явно имаше собствен ключ за кулата. Лордът коленичи, но не изпълни ритуала. Тя прокара пръсти по леглото.

— Къде е момичето?

— Спи.

— В нейната стая ли?

— Да.

— Лъжец. Тя спи тук. Чаршафите миришат на нея. — Голите й пръсти сграбчиха брадичката му. — Наистина ли искаш да вървиш по този път?

— Не те разбирам. Аз мисля единствено и само за теб.

— Може би. — Хватката й се стегна. — Веригите в тъмницата още висят. Знай, че няма нито за миг да се поколебая да те пратя отново там. Сезон на костите XVIII гама да се повтори. Ако това стане, ничий живот няма да бъде пощаден. Нито дори твоят. Не и този път. Разбираш ли ме? — Когато той не промълви, тя го зашлеви силно през лицето. Аз трепнах. — Отговори ми.

— Имах двайсет години, за да размишлявам над безразсъдството си. Ти беше права. На хората не може да се вярва.

Последва кратка тишина.

— Радвам се да го чуя. — Гласът й стана по-мек. — Всичко ще се подреди. Скоро ще заживеем заедно в тази кула и ти ще можеш да изпълниш обета си към мен.

Първо шамари, а после нежности. Тази жена беше луда.

— Да разбирам ли — рече Лордът, — че времето на 40 е изтекло?

Замръзнах, цялата в слух.

— Тя е готова. Разбрах, че в цитаделата е обладала 12. Братовчедка ти ми каза. — Пръстът й го поглади под брадичката. — Добре си се погрижил да развиеш дарбата й.

— Заради моята господарка — вдигна поглед той. — Насаме ли ще й я отнемете, или ще покажете пред цял Сцион великата си мощ?

— Все едно. Важното е, че най-сетне ще мога да бродя в съзнанията. Да нахлувам в тях, да ги обладавам. И всичко благодарение на теб, мой скъпи Арктур. — Тя постави малко шишенце на камината и тонът й отново стана хладен. — Това ще е последната ти доза амарант до Двестагодишнината. Имаш още малко време да размислиш върху белезите си. Да прецениш дали е по-добре да гледаш към бъдещето, или към миналото.

— Ще премина през всяко изпитание заради теб.

— Няма да се наложи да страдаш още дълго. Скоро ще получим своето щастие. — Тя се обърна. — Грижи се добре за нея, Арктур.

Вратата се захлопна.

Лордът се изправи. За миг не бях сигурна какво ще направи. После замахна с юмрук и строши една стъклена урна. Качих се и легнах в стаята си, заслушана в тишината.

Той не беше мой враг. Не и такъв, за какъвто го бях смятала. Тя бе казала, че ще го върне в тъмницата. Доказателство, че е бил замесен в Сезон на костите XVIII. Доказателство за измяната му. Това бе имал предвид Тубан, заплашвайки Теребел. Те са се опитали да ни помогнат и са били наказани. Избрали са грешната страна. Губещата страна.

Въртях се в леглото с часове. Не ми излизаше от ума техният разговор, това как го бе ударила. Как го бе накарала да коленичи. И как възнамеряваше скоро, много скоро да се отърве от мен. Изритах завивките и останах да лежа в тъмното с отворени очи. Едва сега, след толкова време, осъзнавах истината. Лордът бе на моя страна.

Мислех за белезите по гърба на Теребел, онези, които Тубан Саргас бе споменал като намек за жестокостта. Той и неговото семейство бяха белязали нея и Лорда. Нещо ужасно се бе случило в Катедралата след онзи ден, Ноемврийския празник през 2039-а. Не познавах Теребел, но тя бе спасила живота ми и аз й бях длъжница. А също и на Лорда, задето се грижеше за мен.

Ако имаше нещо, което не можех да понасям, това бе да съм задължена някому. Но следващия път, когато ме заговореше, щях да се държа различно. Да го изслушам. Аз седнах. Не, не следващият път — още сега. Трябваше да говоря с него. Единственият ми шанс бе да му се доверя. Нямаше да умра тук. Трябваше да разбера, веднъж и завинаги, какво иска Арктур Месартим. Дали е склонен да ми помогне.

Станах от леглото и отидох в стаята му. Беше празна. Отвън от черните облаци се лееше дъжд. Старинният часовник удари четири сутринта. Върху писалището имаше бележка.

Отивам в параклиса. Ще се върна преди изгрев.

По дяволите съня. Стига толкова игрички и недомлъвки. Нахлузих ботушите си и излязох от кулата.

Отвън виеше вятър. Под колоните се зададе пазач и аз го изчаках да отмине. Грохотът в небето и тъмнината ми даваха укритие, позволяваха ми да се движа незабелязано. Но над тях и плющенето на дъжда се извисяваше и друг звук — музика. Последвах го през галерията, докато стигнах до огромна открехната порта. Зад нея се криеше малък параклис, отделен от останалата сграда с орнаментна каменна стена. Забелязах потрепващи пламъчета на свещи. Вътре някой свиреше на орган. Мелодията отекна в ушите ми, в самите ми гърди.

Влязох и се изкачих по няколкото стъпала, докато видях органа в дъното. На пейката пред него, с гръб към мен, седеше Лордът. Акордите резонираха през редовете от тръби, стигащи до тавана, изпълваха цялото помещение, издигаха се далеч над него. Мелодия, изпълнена с нетърпима жал. Никой не можеше да свири така, без да влага някакво чувство.

Музиката спря и той обърна глава, без да промълви нищо. Доближих се и седнах до него. Останахме така в мрака, разсейван само от свещите и от неговите очи.

— Не трябваше ли да спиш?

— Спах достатъчно. — Докоснах с пръсти клавишите. — Не знаех, че Рефаимите умеят да свирят.

— С годините сме се научили да подражаваме.

— Това не беше подражание. Беше самият ти.

Настъпи дълга тишина.

— Дошла си да ме помолиш за свободата си — каза той накрая. — Това искаш, нали?

— Да.

— Естествено. Може да не ми повярваш, но и аз самият копнея за нея повече от всичко на света. Това място ме изпълва с желание за пътешествия. За твоята жар, за гледките, които ти си видяла. И все пак, вече двеста години откак съм пристигнал, все още съм тук. Същият пленник, макар и дегизиран като крал.

Ако не за друго, поне за това можех да му съчувствам.

— Веднъж ме предадоха. В навечерието на Ноемврийския празник, когато въстанието на Сезон на костите XVIII трябваше да започне, един човек реши да ни издаде. В замяна на свободата си пожертва всички останали в този град. — Той ме погледна. — Сега разбираш защо Нашира не се чувства заплашена от нов бунт. Смята, че сте твърде големи егоисти, за да действате единно.

Наистина разбирах. Какво ли бе да планираш свободата на хората, само за да ги видиш как после хапят ръката, вдигнала се в тяхна защита. Нищо чудно, че не ми се бе доверил, че се бе държал така студено.

— Но ти, Пейдж, ти си заплаха за нея. Тя знае, че си една от Седемте печата, че си Бледата бродница. Имаш силата да разпространиш духа на синдиката в този град. А тя се бои от него.

— Няма причина да се бои. Това е просто сбирщина от дребни престъпници и интриганти.

— Всичко зависи от водачите му. Той има потенциала да се превърне в нещо много по-голямо.

— Синдикатът съществува заради Сцион — казах аз. — А Сцион съществува заради Рефаимите. Вие сами сте създали врага си.

— Давам си сметка за иронията. Също както и Нашира. — Той се обърна с лице към мен. — Затворниците от Сезон на костите XVIII въстанаха, защото бяха организирани. Притежаваха сила и солидарност. Трябва да възкресим тази сила. И този път не бива да се проваляме. Аз не бива да се провалям.

Не отвърнах нищо. Мина ми през ум да докосна ръката му, която се намираше върху клавиатурата, на сантиметри от моята.

В крайна сметка не поех този риск.

— Искам да се махна — казах. — Нищо друго. Да се върна в цитаделата, вземайки със себе си колкото се може повече хора.

— Тогава целите ни са различни. Ако ще си помагаме един на друг, трябва да ги сближим.

— Какво искаш ти?

— Да ударя Саргас. Да им покажа какво означава да се боиш.

Помислих си за Джулиан. За Фин. А също и за Лис, която бавно се превръщаше в незряща.

— И как смяташ да го направиш?

— Имам една идея. — Погледът му срещна моя. — Бих искал да ти покажа нещо, ако не възразяваш.

Понечих да отговоря, но замлъкнах. Бледозелените му очи придобиха по-различен оттенък. Бях достатъчно близо, за да усетя топлината му.

— Мога ли да ти вярвам?

— Да.

— Тогава ела с мен.

— Къде?

— Да посетим Майкъл. — Той се изправи. — В северния край на големия двор има една изоставена сграда. Стражите не бива да ни виждат.

Това вече звучеше интригуващо. Аз кимнах.

Последвах го към изхода на параклиса. Лордът надникна под колонадата, оглеждайки се за пазачи. Такива не се забелязваха.

Той махна с ръка. Един витаещ наблизо призрак се понесе към него, а после се втурна напред по прохода, гасейки фенерите. В сгъстяващата се тъмнина ръката му улови моята. Трябваше да подтичвам, за да следвам широките му крачки. Отминахме галерията и излязохме на чакълеста пътека. Изоставеното здание изглеждаше също така застрашително, както останалите. На фона на бледото предутринно небе видях серия от арки, правоъгълни прозорци с решетки и фронтон с гравиран върху него пръстен. Щом стигнахме, Лордът извади от ръкава си ключ и отвори прогнилата врата.

— Какво е това място? — попитах.

— Убежище.

Той влезе и аз пристъпих подир него, затваряйки вратата. Лордът дръпна резето. Вътре бе тъмно като в рог. Очите му хвърляха меки отблясъци по стените.

Навремето тук е имало винарски изби — каза, докато вървяхме. — Отне ми години, докато ги разчистя. Като господар на тази резиденция, можех да забраня достъпа до която сграда пожелая. Тази тук е достъпна само за неколцина избрани. Майкъл е сред тях.

— Кои са останалите?

— Знаеш кои.

Белязаните. Аз потреперих. Това бе тяхното убежище, техният сборен пункт. Той отвори малка врата в стената. Зад нея започваше тесен коридор.

— Влез вътре.

— Какво има там?

— Някой, който ще ти помогне.

— Мислех, че това ще си ти.

— Хората в този град никога няма да се доверят на един Рефаим да ги води. Ще решат, че е някакъв номер, както направи и ти. Задачата се пада на теб.

— Но ти си ги водил преди.

Лордът отвърна поглед.

— Върви. Майкъл те чака.

Челото му помрачня. Зачудих се колко ли години подготовка бяха отишли нахалост при предния опит.

— Този път може да е различно — казах.

Той не отговори. Очите му бяха мътни, а кожата му леко сияеше. Липсата на амарант оказваше своето влияние.

Като видях, че нямам друг избор, навлязох в тесния хладен тунел. Лордът затвори вратата след нас.

— Продължавай да вървиш.

Подчиних се. Щом стигнах до края, една тънка ръка сграбчи моята. Обърнах се и видях Майкъл, с озарено от свещ лице. Лордът също излезе от прохода.

— Хайде, покажи й, Майкъл. Това е твое дело.

Младежът кимна и ме покани със знак да го последвам.

Пристъпих напред в тъмнината. Той щракна един ключ, при което светна лампа, разкривайки голямо подземно помещение. Озърнах се за момент, мъчейки се да установя кое ми се струва толкова странно. И изведнъж се сетих.

— Електричество — възкликнах. — Но нали тук няма ток. Как си успял…? — Майкъл се усмихваше.

— Официално електричество има само в една от резиденциите — Бейлиъл — обади се Лордът. — Там се извършва координацията между червеноризците и Уестминстърското архонтство по време на Сезоните на костите. Затова в нея е прокарана модерна инсталация. За щастие, същото важи и за „Магдалена“.

Майкъл ме отведе в един ъгъл, където под кадифена покривка се очертаваше широк, правоъгълен предмет. Той дръпна покривката и аз ахнах. Това бе най-съкровеното му притежание — компютър. Ужасно остарял модел, може би от около 2030-та, но все пак компютър. Контакт с външния свят.

— Открадна го от Бейлиъл — каза Лордът със сянка от усмивка на устните. — И в крайна сметка успя да установи връзка със сателитните комуникации на Сцион.

— Ти си бил истински магьосник, Майкъл. — Аз седнах пред компютъра. Младежът си позволи свенлива усмивка. — И за какво го ползваш?

— Не рискуваме да пускаме твърде често електричество то, но все пак проследихме развитието на Сезон на костите XX.

— Може ли да видя?

Майкъл се приведе над рамото ми и щракна върху един файл с наименование „МАХОНИ, ПЕЙДЖ ЕВА, 07-МАРТ-59“. Оказа се видео, заснето от хеликоптер. Камерата показа лицето ми в едър план. Аз спринтирах по един покрив и щом стигнах до ръба, скочих. Разстоянието изглеждаше невъзможно голямо и за миг дори затаих дъх — но момичето от екрана се справи. Чу се викът на пилота: „Стреляйте с флукс!“. Последва петнайсетметрово падане, при което раницата ми се закачи за опънато въже за пране. Аз увиснах от него като дрипа. Операторът на ЕЮБ се прехласна от смях. „Да ме вземат мътните, малката кучка наистина извади късмет.“

И това беше всичко.

— Колко мило — казах.

Майкъл ме потупа по рамото.

— Останахме разочаровани, че не им се изплъзна — рече Лордът, — но в същото време и облекчени, задето оцеля.

Повдигнах вежда.

— Значи сте се събрали с приятели да гледате шоуто?

— В известен смисъл.

После стана и закрачи из подземието.

— Какво искаш да направя? — попитах.

— Давам ти възможност да повикаш помощ. — Погледнах го въпросително и той добави: — Обади се на Седемте печата.

— Не. Нашира ще ги пипне. Тя иска Джаксън. И дума да не става да го доведа тук.

Лицето на Майкъл се издължи.

— Тогава поне им съобщи къде си — каза Лордът. — В случай че нещо се обърка.

— Кое да се обърка?

— Бягството ти от затвора.

— Моето бягство от затвора?

— Да. — Той се наведе към мен. — Нали ме попита за влака. По случай Двестагодишнината с него пристига голяма сционска делегация. А после се връща обратно в Лондон.

Едва повярвах на ушите си.

— Отиваме си у дома. — Трябваше ми известно време да осъзная мисълта. — Кога?

— Вечерта на първи септември. — Лордът приседна върху едно от буретата. — Ако не желаеш да се свързваш със Седемте печата, пак може да използваш тази стая, за да кроиш плановете си. Те ще трябва да са по-добри от моите, Пейдж. Използвай наученото в синдиката. — Той ме погледна право в очите. — Предният път аз допуснах грешка. Смятахме да атакуваме Саргас през деня, когато по-голямата част от града спи. Благодарение на предателя те ни очакваха — но дори да не беше така, щяха лесно да проследят движенията ни чрез етера. Затова сега трябва да ударим по време на усилена етерна активност, когато вниманието им е отвлечено другаде. И когато способността им за ответни действия е ограничена от нуждата да покажат фасада на благоприличие и контрол. Какъв по-добър случай за това от Двестагодишнината?

Неволно закимах с глава.

— А между другото — казах, — не пречи да изкараме акъла и на някой и друг сционски големец.

— Именно. Дотогава чувствай се тук като у дома си. Компютърът съдържа подробни карти на Шеол I, по които да съставиш маршрута си. Стигнеш ли до ливадата навреме, ще можеш да хванеш влака за Лондон.

— Кога тръгва той?

— Все още не знам. Гледам да не задавам твърде много въпроси, но Майкъл слухти наоколо. Скоро ще разберем.

— Каза, че целите ни се различавали. Значи искаш още нещо.

— Да. Сцион вярва, че сме твърде могъщи, за да бъдем унищожени. Че нямаме слаби места. Искам да им покажеш, че грешат.

— Как?

— Отдавна подозирам, че Нашира смята да те убие навръх Двестагодишнината. И да вземе твоята дарба. Има един много прост начин да я унижиш. — Той сложи пръсти под брадичката ми и я повдигна. — Спри я.

Взрях се внимателно в него. Очите му бяха меки, замъглени.

— Ако го направя — казах, — ще си поискам услугата, която ми дължиш.

— Слушам те.

— Лис. Не мога да я извадя от вцепенението й. Намерих карти, но тя може да не ги приеме. Трябва ми… — Гърлото ми се стегна. Насилих се, за да изрека следващите думи. — Трябва ми твоята помощ.

— Приятелката ти се намира в духовен шок от дълго време. Ще е нужен амарант, за да се възстанови.

— Знам.

— Но Нашира ограничи запаса ми от него.

— Имаш последния си флакон — казах, без да отмествам поглед.

Лордът седна до мен. Давах си сметка какво искам. Здравето му зависеше от амаранта.

— Питам се, Пейдж… — забарабани с пръсти по коляното си той. — Ти не искаш да водиш приятелите си тук. Но ако сега ти предложа свободата ти — ще я вземеш ли при положение, че това би означавало да оставиш Лис?

— Това предложение ли е?

— Може би.

Знаех защо ми задава въпроса. Изпитваше ме, искаше да провери дали съм достатъчно егоистична, за да зарежа някой в нужда.

— Рискът за мен е висок — продължи Лордът. — Ако някой ме издаде на Саргас, ще бъда сурово наказан, задето съм помогнал на човек. Но ако ти се съгласиш да останеш още малко — да поемеш риска заради мен и своите хора, то и аз ще сторя същото за нея. Това е сделката, която ти предлагам.

Признавам, че се поколебах. За един ужасяващ момент се изкуших да забравя за Лис и да грабна свободата си. Да се върна в Лондон, да оставя това място зад гърба си и никога по вече да не се обърна. Но после у мен бързо се надигна гореща вълна на срам. Затворих очи.

— Не — казах. — Искам да помогнеш на Лис.

Усещах погледа му върху себе си.

— В такъв случай ще й помогна.

 

 

В бараката се бе събрала малка група от харлита. Общо петима клечаха в студа, сгушени един до друг. Сирил и Джулиан бяха сред тях. Дъждът се процеждаше през дрипите, с които бяха запушили пролуките на тавана.

Лис се намираше в духовен шок от твърде дълго време, за да се възстанови. Единственото, което можеха да сторят, бе да бдят мълчаливо край леглото й. Ако оживееше, щеше да бъде незряща сянка на предишното си аз. Ако умреше, един от тях щеше да изрече тренодията, за да прогони духа й извън досега на нейните мъчители. И в двата случая щяха да изгубят своята най-любима изпълнителка — Лис Саймор, момичето, което никога не падаше.

Когато Лордът се появи, придружен от мен и Майкъл, те отстъпиха встрани. Разнесе се уплашен шепот. Сирил се свря в един ъгъл с разширени очи. Останалите просто гледаха. Защо кръвният консорт, дясната ръка на Нашира, бе дошъл тук? Защо смущаваше сетните часове на болната?

Единствено Джулиан не помръдна.

— Пейдж?

Сложих пръст върху устните си.

Лис лежеше на пода, покрита с мръсни завивки. В косите и бяха вплетени копринени нишки, символ на надежда и късмет. Джулиан сграбчи ръката й, без да откъсва очи от натрапника.

Лордът коленичи до нея. Челюстта му бе стисната, но той не издаваше болката си.

— Пейдж, амарантът.

Аз му подадох флакончето. Последното. Неговата заветна доза.

— Картите — каза той. Подадох му и тях. — И ножа. — Майкъл измъкна изпод дрехата си ножа с черна дръжка. Извадих го от ножницата и го положих в ръката на Лорда. Още шепот. Джулиан ме гледаше напрегнато.

— Довери ми се — промълвих тихо.

Той преглътна.

Лордът отвори амаранта. Изтръска няколко капки върху облечения си в ръкавица показалец и разтри маслото по устните и под носа на Лис. Джулиан не пускаше хладните й длани, макар да не даваха никакви признаци на живот. Лордът сложи по малко амарант и върху слепоочията й, след което запуши шишенцето и ми го подаде. Хвана ножа за острието и го протегна към Джулиан.

— Убоди й пръстите.

— Какво?

— Трябва ми кръвта й.

Джулиан ме погледна. Аз кимнах и той улови здраво дръжката.

— Съжалявам, Лис — каза, след което докосна с върха на ножа всеки един от пръстите й. От тях избиха малки алени капки. Лордът кимна.

— Пейдж, Майкъл, разпръснете картите.

Двамата се подчинихме, подреждайки новото тесте в полукръг. Той хвана китката на Лис и я придвижи над тях, оставяйки кървава следа по изображенията.

После избърса ножа с парче плат. Свали лявата си ръкавица и стисна юмрук около него. Всички ахнаха. Рефаимите никога не сваляха ръкавиците си. Имаха ли изобщо ръце? Да, имаха. Неговата беше голяма, с белези по кокалчетата. Настъпи ново ахване, когато Лордът прокара острието по дланта си и разряза кожата. От раната бликна ектоплазма, замъглявайки възприятието ми. Той протегна ръка и остави няколко капки да паднат върху всяка карта. Точно както Афродита бе напръскала с нектар кръвта на Адонис. Усетих как в стаята се събират духове — привлечени към картите, към Лис, към Лорда. Те оформиха триъгълник, пролука в етера. Той отваряше врата. Накрая сложи обратно ръкавицата си, събра тестето и го подреди. Постави го над разголеното деколте на Лис така, че да докосва кожата, и положи ръцете й върху него.

— И от кръвта на Адонис — рече — дойде живот.

Лис отвори очи.