Саманта Шанън
Сезонът на костите (15)

14
Изгряващото слънце

През следващите няколко нощи Лордът и аз нито разговаряхме, нито тренирахме. Всяка вечер, веднага щом удареше камбаната, аз излизах, без дори да го погледна. Той само ме наблюдаваше, без да ме спира. Почти ми се искаше да го беше направил, за да мога да излея яда си.

По време на една от разходките ми хрумна да посетя Лис. Навън валеше и аз копнеех за топлината на примуса й. Но не можах да го сторя. Нямах сили да я погледна в очите, след като за пореден път бях помогнала на врага.

Скоро открих ново убежище, кътче, което да нарека свое: един заграден сводест проход край стъпалата на Хоксмур. Личеше си, че навремето сградата е била великолепна, но сега самото й величие я правеше трагична. Масивна и студена, бавно рушаща се, тя стоеше в очакване на времена, които можеше никога повече да не се върнат. Това място стана мое скривалище. Идвах тук всяка вечер. Понякога, ако наоколо нямаше дежурещи червеноризци, се промъквах в изоставената библиотека и задигах оттам по няколко книги. Имаше толкова много забранени издания, че се зачудих дали Сцион не праща тук конфискуваната си литература. Джакс навярно би продал душата си, за да се докопа до тях. Ако изобщо имаше такава.

Изминаха четири нощи, откакто бях дала от кръвта си на Лорда. Все още нямах ясно обяснение защо съм му помогнала, нито какви са потайните му цели. Гадеше ми се само при мисълта, че собствената ми кръв е вътре в него.

Тази вечер валеше силен дъжд и аз предпочетох да остана на закрито в библиотеката. Прозорецът бе открехнат, за да чуя, ако някой приближи. Нямаше отново да се оставя да ме хванат неподготвена, както в І-5. Сред прашните лавици бях открила книжка, озаглавена „Примката на призрака“. Лежах по корем под една маса и разгръщах страниците на светлината на малка газена лампа. Отвън Главната бе тиха. Повечето от харлитата бяха вече заети с подготовката на празненствата за Двестагодишнината. Носеха се слухове, че самият Велик инквизитор ще присъства на тях. Явно целта бе да остане впечатлен как прекарваме живота си тук, за да продължи действието на споразумението. Не че имаше друг избор, но трябваше да му покажем, че ако не за друго, ставаме поне за забавление. Че струваме малко повече от цената на една доза „НитроМилост“.

Извадих плика, който ми бе дал Дейвид. Вътре имаше изписан лист от тетрадка, целият изпокъсан и пожълтял. Бях го разглеждала вече няколко пъти. Изглеждаше така, сякаш върху него е паднала свещ — ръбовете бяха пропити с втвърден восък, а точно в средата зееше голяма прогорена дупка. В единия ъгъл имаше размазана скица на нещо като човешко лице, избледняло и почти изличено от времето. От текста можех да разчета само отделни думи.

Рефаимите са… създания. В… наречен… границите на… способни… неограничени периоди от време, но… новата форма, която… глад, неконтролируем и… енергията, заобикаляща предполагаемия… червено цвете, единственият метод… природа на… и само тогава може…

Опитах се отново да проследя думите, да схвана цялостния смисъл. Не беше трудно да се направи връзка между фрагментите за глада и енергията, но нямах никаква идея какво може да означава червеното цвете.

В плика имаше и още нещо. Избледняла дагеротипна фотография. В ъгъла й бе надраскана годината 1842-ра. Колкото и да я гледах, не можех да различа нищо, освен бели петна върху черен фон. Пъхнах плика обратно в туниката си и загризах парче стар сухар. Когато очите ми се умориха от четене, духнах лампата и се свих на кравай на пода.

Съзнанието ми представляваше същинска бъркотия от неизвестни. Лордът и тайнствените му наранявания. Плейона, която му носеше кръв от Себ. Дейвид и неговият интерес към мен. И Нашира, с нейните всевиждащи очи.

Насилих се да мисля само за наставника си. Все още усещах горчилка в устата си, когато се сетех за кръвта на Себ, бутилирана и надписана, готова за консумация. Надявах се, че са я взели още докато е бил жив, а не от трупа му. Но щом Плейона я бе донесла, значи е знаела, че Лордът ще развие некроза, или поне, че има такава вероятност. Затова е бързала да му донесе лекарството, преди да стане твърде късно. А когато нещо я е забавило, той е решил да се обърне към мен. Каквото и да ставаше, тя бе в течение на делата му.

Лордът имаше своята тайна, а аз — моята. Криех връзката си с нелегалния синдикат, която Нашира, без съмнение, искаше да изтръгне от мен. Ако той си мълчеше, и аз щях да му отвърна със същото.

Погледнах бинтованата си китка. Раната все още кървеше. За мен тя бе също толкова уродлива, колкото и клеймото. Ако останеше белег, никога нямаше да забравя срама и страха, който изпитах, докато го правех. Страх, подобен на онзи при първия ми сблъсък със света на духовете. Страх от това каква съм. И каква мога да стана.

Вероятно се бях унесла. Плясване по бузата ме върна към реалността.

— Пейдж!

Лис ме разтърсваше. Очите ми бяха подути и кървясали.

— Пейдж, какво по дяволите правиш тук? Вече се съмва. Червеноризците те търсят из целия град.

— Защо? — попитах замаяно.

— Защото Лордът им е наредил. Трябваше да си в „Магдалена“ още преди час. — Лис бе права. Небето вече се обагряше в златисто. Тя ме изправи на крака. — Имаш късмет, че те намерих преди тях. Влизането тук е забранено.

— Как ме откри?

— Навремето и аз самата идвах тук. — Тя ме сграбчи за раменете и ме погледна право в очите. — Трябва да молиш Лорда за прошка. Ако си убедителна, може и да те пощади.

Едва не се изсмях.

— Да го моля?

— Това е единственият начин.

— Няма да го моля за нищо.

— Той ще те пребие.

— Пак няма да го моля. Освен това трябва първо да ме отведат при него. — Надзърнах през прозореца. — Ще ти навлека ли неприятности, ако ме заварят в твоята бърлога?

— По-добре там, отколкото тук. — Тя ме сграбчи за ръката. — Бързо, докато не са дошли.

Набутах газената лампа и книгата под един стелаж, за да прикрия уликите, и двете побягнахме надолу по каменните стъпала. След дъжда отвън ме лъхна на свежест.

Лис излезе първа и се озърна, за да се увери, че теренът е чист. После претичахме през вътрешния двор, минахме влажния проход под арката и се озовахме на Главната. Слънцето блестеше над сградите. Лис отмести една разкована шперплатова плоскост и двете се шмугнахме в лабиринта на Птичарника. Подминахме групички от развлекатели, чиито вещи бяха разхвърляни пред мизерните им колиби като след обиск. На една стена се бе облегнало момче и по лицето му течеше кръв. Развълнуван шепот ни следваше по петите.

Щом стигнахме, се пъхнах под завесата и заварих вътре Джулиан, с купичка чорба, подпряна върху коляното му.

— Добро утро — рече, като ме зърна.

— Радваш ли се да ме видиш? — приседнах до него аз.

— Естествено — усмихна се той. — Тъкмо ми напомняш колко спешно трябва да си набавя будилник.

— Не трябваше ли вече да си се прибрал?

— Щях да си ходя, но сега, след като си тук, не искам да изпускам веселбата.

— Престанете и двамата! — изгледа ни Лис. — Тук приемат сутрешния час много сериозно. Ще си изкарате по един хубав пердах.

Пригладих с пръсти влажната си коса.

— След колко време мислиш, че ще ни открият?

— Няма да е много. Всеки момент ще претърсят отново стаите. — Тя се отпусна на пода. — Защо просто не си вървите?

Всяка фибра от тялото й беше напрегната.

— Няма проблем, Лис — пробвах да я успокоя. — Ще поема вината върху себе си.

— Събирачите на кости са брутални. Хич няма да те слушат. А колкото до Лорда, той направо ще те убие, ако…

— Не ме е грижа за него — отвърнах. Лис махна примирено с ръка и аз се обърнах отново към Джулиан. Бялата му туника беше изчезнала, сменена от нова, с розов цвят. — А ти какво трябваше да направиш?

— Нашира настояваше да узнае дарбата ми. Казах й, че съм хиромант, но беше очевидно, че не мога да разчета нищо по дланите й. Тогава доведоха в стаята незрящо момиче и го завързаха за един стол. Спомних си за Себ и я попитах дали ще ми позволи да гледам на вода.

— Хидромант ли си?

— Не, но не исках да й разкривам какъв съм. Това беше първото, което ми дойде на ума. — Той потърка чело. — Тя напълни една златна купа и ми нареди да потърся жена на име Антоанет Картър.

Смръщих вежди. Антоанет Картър бе ирландска знаменитост от началото на четирийсетте. Помнех я на средна възраст, крехка и енигматична. Участваше в телевизионното шоу „Нетните на Тони“, което се излъчваше всеки четвъртък вечер. Докосваше ръцете на хората и твърдеше, че вижда бъдещето им, което описваше с дълбок, монотонен глас. Шоуто бе спряно след Нахлуването от 2046, когато Сцион превзе Ирландия, а самата Картър се укри. Въпреки това продължи да издава нелегална брошура, „Коравосърдечният Джак“, в която заклеймяваше сционските жестокости.

По неведоми за нас причини Джаксън бе помолил един фалшификатор на име Леон — експерт в изпращането на съобщения извън Сцион — да влезе във връзка с нея. Така и не разбрах какво стана после. Леон бе добър в занаята, но преодоляването на системите за сигурност на Сцион отнемаше време.

— Тя е бегълка — казах. — Навремето живееше в Ирландия.

— Е, вече не живее там.

— Какво си видял? — Изражението на лицето му не ми се нравеше. — Какво каза на Нашира?

— Няма да останеш доволна — въздъхна той, доловил промяната в тона ми. — Казах й, че съм видял слънчеви часовници. Спомних си, че Карл бе минал със същия номер, и реших, че ще повярва, ако го повторя.

Отместих поглед встрани. Нашира търсеше Джаксън. И рано или късно щеше да открие къде се намира.

— Така си и знаех — рече Джулиан. — Иде ми да се ритна отзад. Защо тези часовници са толкова важни?

— Не мога да ти кажа. Съжалявам. Но каквото и да се случи — кимнах към входа, — Нашира никога повече не бива да чува за тях. Това ще постави в опасност някои мои приятели.

— Знаеш ли, Пейдж — обади се Лис, — мисля, че тези твои приятели се опитват да се свържат с теб.

— Какво имаш предвид?

— Гомейса ме отведе за малко в Крепостта. — Чертите й се втвърдиха. — Докато си седях в килията и прехвърлях картите, тази на Обесения привлече вниманието ми. Извадих я от тестето и се оказа, че е обърната. Видях етера. Лице на мъж. Напомни ми за сняг.

Ник. Гадателите винаги казваха за него, че когато го видят, прилича на сняг.

— Какво ти изпрати той?

— Образ на телефон. Мисля, че се опитва да открие къде си.

Телефон. Разбира се… той нямаше представа къде се намирам. Бандата не знаеше, че съм отведена от Сцион, но досега трябваше да са надушили, че има нещо гнило. Ник искаше да му се обадя, да му кажа, че съм добре.

Вероятно с дни наред се е мъчил да намери правилната пътека през етера. Ако опиташе отново, чрез сеанс, можеше да успее да изпрати съобщение и до мен. Не разбирах защо вместо това го е насочил към Лис. Той познаваше аурата ми, би следвало да му е далеч по-лесно да я открие. Нищо чудно да се дължеше на хапчетата или на някаква друга намеса на Рефаимите. Но това нямаше значение. Беше тръгнал по дирите ми и нямаше да се откаже.

Гласът на Джулиан прекъсна мислите ми:

— Наистина ли познаваш и други скачачи, Пейдж? — Когато го изгледах, той сви рамене. — Мислех, че седмата гилдия е най-рядката.

Скачачи. Колко много се криеше зад тази проста дума. Това бе отделна категория зрящи, подобно на гадателите или авгурите. Категорията, в която попадах аз — хора, способни да въздействат на етера или да влизат в него. Джаксън бе започнал своята велика класификация на зрящите още през трийсетте, когато е бил на моята възраст. Брошурата му „За същината на неестествеността“ се бе разпространила в подземния свят със скоростта на пожар. В нея той идентифицираше седем разреда зрящи: гадатели, авгури, медиуми, сензори, фурии, пазители и скачачи. Последните три разновидности, според него, далеч превъзхождаха останалите. Един качествено нов поглед върху ясновидството, което никога по-рано не било класифицирано, но „по-низшите“ гилдии не реагирали добре на него. Последвалите войни между бандите продължили цели две кървави години. Издателите на Джаксън накрая спрели разпространението на книжката, но враждите останали.

— Да — отговорих. — Познавам един. Оракул.

— Значи трябва да си доста високо в йерархията на синдиката.

— Има нещо такова.

Лис загреба с черпака от тенджерката и ми сипа купа чорба. И да имаше някакво отношение по въпроса, не го изрази.

— Джулиан — каза, — би ли ни оставил за няколко минутки насаме с Пейдж?

— Разбира се. Ще изляза навън да пазя за червеноризци. — И той напусна стаичката. Лис не откъсваше очи от примуса.

— Какво има? — попитах. Тя се загърна по-плътно в одеялото.

— Тревожа се за теб, Пейдж.

— Защо?

— Просто имам лошо предчувствие по повод празненствата. Знаеш, за Двестагодишнината. Може да не съм оракул, но също виждам определени неща. — Тя извади тестето си. — Ще ми позволиш ли да ти гледам? При някои хора ми идва отвътре да го правя.

Поколебах се. Винаги бях ползвала картите само за игра.

— Щом настояваш.

— Благодаря ти. — Тя постави колодата помежду ни. — Някой гледал ли ти е досега? Гадател, или авгур?

— Не. — Много пъти ми бяха предлагали, но просто не бях убедена, че надзъртането в бъдещето е добра идея. Ник понякога ми загатваше едно или друго, но не го оставях да навлиза в подробности.

— Добре. Дай ми ръката си.

Протегнах дясната си ръка. Лис я сграбчи и лицето й доби напрегнат и съсредоточен вид. Пръстите й се заровиха в картите; тя отдели седем от тях и ги положи на пода с гърбовете нагоре.

— Аз използвам елипсовидната подредба. Разчитам аурата ти, после избирам седем карти и ги тълкувам. Не всички гледачи ще ти дадат едно и също тълкувание на дадена карта, затова не се ядосвай, ако чуеш нещо, което не ти допадне. — Тя пусна ръката ми. — Първата ще ни покаже твоето минало. Ще видя част от спомените ти.

— Умееш да виждаш спомени?

Лис си позволи лека усмивка. Явно все още се гордееше със своя дар.

— Ние може да ползваме еднакви предмети за гадаене, но всъщност не се вписваме докрай в никоя от категориите. Дори „За неестествеността“ го признава. И според мен толкова по-добре.

Тя отгърна първата карта.

— Петицата с чашите — каза. — Клепачите й се затвориха. Изгубила си нещо, когато си била много малка. Има мъж с червеникава коса. Неговите чаши са разлети.

— Баща ми.

— Да. Ти стоиш зад него, говориш му. Той не отвръща. Взира се в някакъв образ. — Без да отваря очи, тя взе втората карта. Рисунката й беше наобратно. — Това е настоящето. Кралят с жезъла, обърнат. — Алените й устни се присвиха. — Той те контролира. Дори и сега не можеш да избягаш от хватката му.

— Лордът?

— Не мисля. Но също е могъщ. Очакванията му от теб са прекалено високи. Ти се боиш от него.

Джаксън.

— Следващата е бъдещето. — Тя преобърна картата и рязко си пое дъх. — Дяволът. Той символизира силата на безнадеждността, ограниченията, страха — но ти сама си им се поддала. Има сянка, която дяволът представлява, но не виждам лицето й. Каквато и власт да има над теб този човек, ти ще успееш да се изтръгнеш от нея. Ще искат да те накарат да мислиш, че си обвързана завинаги, но няма да е вярно. Само ти ще смяташ така.

— Кого имаш предвид? — попитах с присвито гърло. — Партньор? Приятел? Или това е Лордът?

— Може би. Не знам. — Тя се насили да се усмихне. — Не се тревожи. Следващата карта ще ти каже какво да правиш, когато моментът настъпи.

Погледнах надолу към четвъртата карта.

— Любовниците?

— Да. — Гласът й се снижи и стана монотонен. — Не мога да видя много. Има напрежение между тяло и дух. Твърде силно. — Пръстите й се прокраднаха към следващата карта. — Външни влияния.

Не знаех дали ще издържа още дълго. Досега имаше само едно позитивно нещо, а дори и то щеше да бъде болезнено. Но положително не бях очаквала Любовниците.

— Смърт, обърната. Смъртта е обичайна карта за зрящите. Обикновено се появява в позициите за минало или бъдеще. Но така, обърната… не съм сигурна. — Очите й потрепнаха под клепачите. — Толкова далеч напред погледът ми отслабва и виждам нещата размътени. Но знам, че светът около теб ще се променя и ти ще правиш всичко по силите си, за да се съпротивляваш. Самата смърт ще действа в различни посоки. Но отлагайки промяната, само ще удължиш своето страдание. А сега шестата карта. Твоите надежди и страхове. — Тя я взе и я поглади с палеца си. — Осмицата с мечовете.

Изображението бе на жена с превръзка на очите, обградена от забити в земята мечове. По челото на Лис избиха капчици пот.

— Виждам те. Ти се боиш. — Гласът й пресекна. — Виждам лицето ти. Не можеш да мръднеш в никоя посока. Трябва да стоиш на едно място, в плен, или да изпиташ болката от мечовете.

Това вероятно бе най-злощастният набор от карти, който е подреждала в живота си. Не можех да понеса да видя последната.

— И сега крайният изход — Лис се пресегна отново. — Заключението на всички останали.

Затворих очи. Етерът завибрира.

 

 

Така и не видях картата. В стаята нахълтаха трима души, сепвайки Лис. Събирачите на кости ме бяха открили.

— Тъй, тъй! Май пипнахме нашата бегълка. Както и помагачката й. — Един от тях сграбчи Лис за лакътя и я вдигна на крака. Гледаш на карти на гостенката си, а?

— Аз просто…

— Просто използваш етера. За частни нужди. — Този глас беше женски, злостен. — Имаш право да гледаш само на наставника си, 1.

— Мисля, че аз съм тази, която ви трябва — побързах да се намеся.

И тримата се обърнаха да ме погледнат. Момичето бе малко по-възрастно от мен, с дълга, сплъстена коса и изпъкнало чело. Другите двама толкова си приличаха, че несъмнено бяха братя.

— Права си. Теб търсим. — По-високият от тях блъсна Лис настрани. — Ще дойдеш ли мирно и тихо, 40?

— Зависи къде искате да ме водите.

— В „Магдалена“, повлекано. Нарушила си сутрешния час.

— Мога и сама да ида.

— Ние ще те ескортираме. Такава е заповедта. — Момичето ме изгледа неприязнено. — Трябва да се научиш да спазваш правилата.

— Тъкмо от теб ли?

Лис поклати предупредително глава, но аз я пренебрегнах без да свалям очи от червеноризката. Тя скръцна със зъби.

— Дай й да се разбере, 16.

16 бе по-ниският от двамата мъже, но як и набит. Той се пресегна и ме улови за китката. Бързо като мълния аз се извъртях надясно и пръстите му се разтвориха. Забих юмрук в ямката на гърлото му, запращайки го срещу брат му.

— Казах, че ще стигна и сама.

16 се улови за шията. Другият замахна срещу мен. Отклоних се от удара му и като изнесох крак, го ритнах в открития стомах. Ботушът ми потъна в мека тлъстина и той се преви надве. Момичето успя да ме изненада: сграбчи ме за косата и ме дръпна с всичка сила. Главата ми се удари в ламаринената стена.

16 все да хрипти от смях, когато брат му ме прикова към пода.

— Мисля, че трябва да те научим на малко уважение — рече той запъхтяно, запушвайки устата ми с длан. — Наставникът ти няма да има нищо против, ако се позабавлявам с теб. Той и без друго рядко се мярка наоколо.

Свободната му ръка взе да опипва гърдите ми. Разчиташе на лесна плячка, на безпомощно момиче. А не на гангстерка. Челото ми срещна с пращене носа му. Той изруга. Спътничката му опита да ме сграбчи за ръцете, но аз я ухапах.

— Ах ти, малка мръснице! — изпищя тя.

— Остави я на мира, Катрин! — Лис я улови за туниката и я задърпа настрани. — Какво ти става? Нима Краз те е направил толкова жестока?

— Не, просто пораснах. Не искам да бъда като теб, да се въргалям в собствената си мръсотия. — Катрин я заплю. — Погледни се само. Жалка отрепка.

Носът на моя нападател кървеше обилно, капейки по лицето ми, но той явно нямаше намерение да се отказва. Дръпна деколтето на туниката ми и шевът се разпра. Опрях ръце в гърдите му, за да го отблъсна. Усещах, че духът ми всеки миг ще изскочи. Съпротивлявах се на импулса да атакувам толкова отчаяно, че в очите ми избиха сълзи.

И тогава се появи Джулиан. Окото му бе подуто, а устната — цепната. Явно се бяха сбили първо с него, за да влязат в бараката. Той обви лакът около врата на противника ми и го събори от мен.

— Значи по това си падали събирачите на кости, а? — За първи път го виждах бесен. — По грубата игра?

— Ти си мъртвец, 26 — изхриптя другият. — Почакай само наставничката ти да научи за това.

— Ами хайде давай, кажи й.

Оправих туниката си с разтреперани ръце. Червеноризецът вдигна ръце да се защити. Джулиан го улучи в челюстта с един-единствен, зверски ъперкът. По туниката на момчето пръсна кръв, оцветявайки я в по-тъмен оттенък. От устата му изпадна парче зъб.

Катрин замахна с опакото на ръката си и улучи Лис по бузата, изтръгвайки от нея болезнен писък. Аз се сепнах. Това бе писъкът на Себ — но този път не бе твърде късно. Оттласнах се от пода с намерението да се нахвърля върху Катрин, но 16 ме хвана през кръста. Беше медиум, но не използваше духове. Искаше да се справи с мен с голи ръце.

— Сухаил! — изрева той.

Суматохата бе привлякла група харлита. Сред тях се мяркаше и една бяла туника. Познах собственика й — момчето с храстите, бъбривеца.

— Глух ли си, нещастник такъв — кресна му Катрин. Тя държеше Лис за косата. — Доведи веднага Сухаил!

Момчето остана неподвижно. Имаше големи, тъмни очи с дълги ресници. Те вече не бяха инфектирани. Кимнах му за поздрав.

— Не — каза той.

— Предател! — нададе неистов вик Катрин.

Някои от развлекателите побягнаха, щом чуха думата. Докато се борех да се отскубна от 16, нещо просветна в периферното ми зрение.

Примусът се беше обърнал. Пламъците пълзяха по дъските на пода.

Лис успя да се освободи от противничката си, докато Джулиан теглеше 16 към изхода.

Помещението се изпълни с рядък дим. Лис започна пълзешком да събира картите си, но в следващия миг нададе приглушен вик, когато Катрин притисна главата й към пода.

— Ей, виж — показа ми една карта тя. — Мисля, че това е за теб, ХХ-40.

Изображението бе на мъж, проснат по очи, пронизан от десет саби. Лис се опита да й я вземе.

— Не! Това не беше…

— Затваряй си устата — блъсна я Катрин. — Проклета безполезна кучка. Мислиш си, че твоят живот е труден? Защото трябва да танцуваш и да се кълчиш, докато ние сме там, навън, и Зумерите ни изяждат живи?

— Ти сама реши да се върнеш, Кати…

— Млъкни! — Тя удари главата й в пода, твърде бясна, за да обръща внимание на огъня. — Всяка нощ излизам в гората и гледам как Емитите късат ръце и крака, само и само да ги спра да не дойдат тук и да прегризат жалкото ти гърло. За да можеш да си седиш на задника и да си играеш с панделки и карти. Никога повече няма да бъда като теб, чу ли? Рефаимите видяха повече в мен!

Джулиан беше успял да извлече 16 навън. Опитах се да грабна картите, но Катрин се оказа по-бърза.

— Добра идея, 40 — каза, пръскайки слюнки от гняв. — Да дадем на тази жълта отрепка един хубав урок.

И хвърли цялото тесте в огъня.

Резултатът не закъсня. От гърдите на Лис се изтръгна ужасен, смразяващ кръвта писък. Никога преди не бях чувала човешко същество да издава такъв звук. Косите ми се изправиха. Картите лумнаха като сухи листа. Тя се опита да сграбчи една, но аз я улових за ръката.

— Твърде късно е, Лис!

Но тя не искаше да чуе. Зарови пръсти в пламъците, повтаряйки „не, не“ отново и отново.

Разлятото гориво не беше много и огънят скоро угасна. Лис остана да стои на колене, с почервенели, обгорени ръце, взирайки се в изпепелените останки. Лицето й бе сивкаво, а устните й посиняха. Тя се поклащаше, разкъсвана от сподавени ридания. Притиснах я до гърдите си, не знаейки какво да кажа. Малкото й тяло потреперваше. Без своите карти тя вече нямаше да може да се свързва с етера. Трябваше да е много силна, за да оцелее след подобен шок.

Катрин ме сграбчи за рамото.

— Това нямаше да се случи, ако беше дошла с нас. — Тя изтри разкървавения си нос. — Хайде, тръгвай.

Погледнах я и позволих на самия крайчец на духа си да притисне съзнанието и. Тя се присви и се дръпна от мен.

— Не се доближавай — казах.

Очите ми смъдяха от пушека, но не отвръщах поглед. Катрин опита да се изсмее, но носът й започна отново да кърви.

— Ах ти, изрод такъв — изсъска. — Каква си, някаква фурия?

— Фурните не могат да влияят на етера.

Усмивката й изчезна.

Отвън прозвучаха уплашени възгласи. Сухаил си проправи път през тълпата от развлекатели и нахлу в стаята. С един поглед обгърна всичко — пушека, бъркотията. Катрин падна на коляно и склони глава. Аз останах неподвижна. Той протегна ръка, улови ме за косата и дръпна лицето ми до своето.

— Ти — промълви тихо — днес ще умреш.

Очите му се обагриха в червено.

Тогава разбрах, че не се шегува.