Саманта Шанън
Сезонът на костите (8)

7
Стръвта

Той стоеше напълно неподвижно. Носеше черна туника с висока яка, избродирана със злато. Дългите ръкави закриваха раната, която бях превързала предния ден. Безизразният му поглед бе сведен надолу към мен. Облизах устни, мъчейки се да измисля оправдание.

— Тъй значи — промълви, придърпвайки ме по-близо. — Бинтоваш рани и храниш незрящи роби. Колко странно.

Отвращението ме накара да издърпам ръката си. Той ми позволи да го сторя. Можех да се бия с него, ако не бях така притисната в ъгъла, но тогава видях другите. Четири Рефаими, двама мъже и две жени. Всички с типичните непроницаеми сънорами. Когато заех отбранителна поза, те само се засмяха.

— Не ставай глупава, 40. Искаме просто да поговорим с теб.

— Говорете тогава — отвърнах. Сама не можах да позная гласа си.

Лордът не снемаше поглед от лицето ми. В светлината на близкия газов фенер ирисите му преливаха в нова окраска. Той не се бе засмял заедно с останалите.

Бях като животно, обкръжено от глутница. Всеки опит да се измъкна щеше да е не само глупав, но и самоубийствен.

— Ще дойда с вас — рекох.

Лордът кимна.

— Теребел — обърна се към стоящата до него. — Иди при кръвния суверен и й предай, че ХХ-59-40 вече е заловена.

Заловена? Погледнах Рефаимката, на която говореше. Това трябва да беше Теребел Шератан, наставничката на Тилда и Карл. Тя ме изгледа с неподвижните си жълти очи. Косата й бе тъмна, лъскава и обрамчваше лицето й като качулка.

— Да, милорд — отвърна тя и пое преди останалата група.

Аз стоях с поглед, забит във върховете на обувките си.

— Хайде — подкани ме Лордът. — Кръвният суверен ни очаква.

Поехме към центъра на града. Стражите отстъпваха при приближаването ни, спазвайки почетно разстояние от кръвния консорт. Очите му наистина бяха добили различен оттенък, наситено оранжев. Той ме улови, че го гледам.

— Ако имаш някакъв въпрос, можеш да го зададеш.

— Къде отиваме?

— Да проведем първия ти тест. Нещо друго?

— Какво те ухапа?

Известно време той продължи да крачи, без да се обръща, после каза само:

— Отменям разрешението ти да говориш.

Едва не изругах на глас. Проклетото копеле. Бях прекарала два часа да чистя раните му. А можех да го убия. Трябваше да го убия.

Лордът познаваше града добре. Той ни преведе през няколко тесни улички, докато не стигнахме задния вход на резиденцията, където бяхме изслушали приветствената си реч. Край входа имаше месингова табела с надпис: „РЕЗИДЕНЦИЯ НА СЮЗЕРЕНА“. Щом ни видяха, стражите му се поклониха, притискайки юмруци към гърдите си. Лордът дори не ги удостои с поглед. Портите се затвориха зад гърба ни; резетата щракнаха със звън, от който мускулите ми се стегнаха като въжета. Очите ми зашариха по стените, нишите и первазите, търсейки опора за ръцете и краката. Основите на сградите бяха гъсто обвити от растения — уханни орлови нокти, бръшлян и глициния, но те стигаха само на метър-два над земята. Прозорците бяха високо над тях. Вървяхме по чакълеста пътека, покрай овална морава. В средата й стърчеше самотен фенер, хвърлящ отблясъци през червените си стъкла.

В края на пътеката имаше врата. Лордът не ме погледна, но спря за миг пред нея.

— Не споменавай нищо за раните — промълви едва чуто — или ще имаш повод да съжаляваш, задето си ми спасила живота.

После даде знак на придружителите си. Двама от Рефаимите останаха да пазят край вратата, а третият, къдрокос мъж с пронизващ взор, мина от другата ми страна. Така, съпровождана от Лорда и него, пристъпих в хладната вътрешност на сградата.

Стаята, в която ме въведоха, бе тясна и богато украсена. Прозорците с цветни витражи върху каменната стена отляво сякаш пиеха от сиянието на луната, пръскайки наоколо топли петна. Различих поне пет мемориални плочи, но нямах време да прочета имената по тях — бях отведена към дъното, където изпод сводеста арка се лееше светлина. Лордът се изкачи заедно с мен по три мраморни стъпала и падна на коляно, свеждайки глава. Другият Рефаим ме стрелна с очи и аз побързах да сторя същото.

— Арктур.

Една облечена в ръкавица ръка повдигна брадичката му. Рискувах да хвърля бегъл поглед. Беше Нашира, този път облечена в черна рокля, която я покриваше от глава до пети, лееща се като вода под светлината на свещите. Притисна устни до челото на Лорда, а той постави длан върху корема й.

— Виждам, че си довел нашето малко чудо — обърна се тя към мен. — Добър вечер, ХХ-40.

Огледа ме продължително и аз изпитах усещането, че се опитва да чете аурата ми, затова издигнах някои предпазни бариери. Лордът не помръдваше и не можех да видя лицето му.

Наоколо се строи редица от Рефаими, всичките с качулки и наметала. Аурите им изпълниха целия параклис, притискайки моята. Бях единственото човешко същество наоколо.

— Предполагам знаеш защо си тук — каза Нашира.

Стиснах очи и не отвърнах нищо. Знаех, че съм загазила, задето отнесох храна на Себ, но можеше да съм загазила и заради куп други неща. Бях превързала раната на Лорда, разпитвах наоколо, притиснах Карл да ми разкаже за видението си…

Нищо чудно вече да знаеха каква съм.

— Намерихме я пред Къщата на незрящите — обяви стражът. Приличаше си с Плейона като две капки вода, дори по формата на очите. — Промъкваше се в тъмното, душейки като плъх.

— Благодаря ти, Алсафи. — Нашира пристъпи към мен, но не ме покани да се изправя. — Разбирам, че си носила храна на един от нашите незрящи слуги, 40. Има ли някаква особена причина за това?

— Единствено тази, че го морите от глад и го биете като животно. На него му трябва лекарска помощ.

Гласът ми отекна в тъмното помещение. Рефаимите останаха смълчани под своите качулки.

— Съжалявам, че се чувстваш така — рече Нашира, — но според нашите понятия, а те са определящи по тези места, човешкото и животинското съществуване се намират на едно и също ниво. Ние не осигуряваме лекари за животни.

Усетих как пребледнявам от гняв, но преглътнах следващите си думи. Щях само да докарам гибелта на Себ.

Тя замлъкна за секунда. Лордът се изправи и аз последвах примера му.

— Може би си спомняш от приветствената ми реч, 40, че имаме навика да тестваме онези, които сме събрали по време на Сезоните на костите. Задачата на червеноризците е да търсят хора с аура, но невинаги е лесно да се определи какви способности се крият зад нея. Ще призная, че в миналото сме допускали и грешки. Наглед обещаващи случаи не са се оказвали нищо повече от обикновени гледачи на карти. Не се съмнявам, че ти ще бъдеш много по-забавна от тях. Дано не съм се излъгала. — Тя ме помами с пръст. — Хайде, покажи ни своите таланти.

Лордът и Алсафи отстъпиха встрани. Нашира и аз останахме лице в лице.

Мускулите ми се изопнаха. Нима очакваше да се бия с нея? Неминуемо щях да загубя. Тя и ангелите й щяха да разбият сънорамата ми на парчета. Усещах ги как кръжат около нея, готови да защитават повелителката си.

Но после си спомних какво ми бе казала Лис — че Нашира ще ме унищожи, ако разкрие, че съм бродница. Може би притежавах нещо, което тя нямаше сила да възпре, някакво преимущество, което да използвам срещу нея.

Спомних си случката във влака. Ако нямаше в свитата си сънебродник или оракул, тя не можеше да влияе на етера. А аз самата можех да освободя духа си в нейното съзнание, стига по някакъв начин да не го бе направила непроницаемо.

Можех да я убия.

Но този план се срина с появата на Алсафи. Той се завърна, носейки на ръце крехка фигура с черна торба на главата. Поставиха пленника върху един стол и го приковаха за него с белезници. Устните ми пребледняха. Дали не беше някой от нашите? Бяха ли стигнали вече до Севън Дайълс, до бандата?

Но не долавях никаква аура. Това беше незрящ. Сетих се за баща си и за миг ми призля. Но фигурата бе твърде дребна и немощна.

— Вярвам, че двамата се познавате — каза Нашира.

Дръпнаха черната торба. Кръвта ми се смрази.

Себ. Бяха довели него. Очите му бяха като малки цепки сред моравите отоци. Косата му висеше на сплъстени кичури върху челото, а устните му бяха напукани и кървящи. Цялото му лице бе покрито със спечена кръв. Бях виждала жертви на побои и преди — пострадали от Хектор, които допълзяваха в Севън Дайълс, за да получат помощ от Ник, но никога в такова състояние, нито пък толкова млади.

Стражът го зашлеви отново по подутата буза. Себ бе почти в безсъзнание, но успя да вдигне поглед към мен.

— Пейдж.

Пресекливият му глас накара кръвта да кипне в жилите ми. Извърнах глава към Нашира.

— Какво си му направила?

— Нищо — отвърна тя. — Но ти ще му направиш.

— Моля?

— Време е да заслужиш следващата си туника, ХХ-40.

— За какво, по дяволите, говориш?

Алсафи ми нанесе такъв удар по тила, че едва не се проснах на земята. После ме улови за косата и извъртя лицето ми към своето.

— Внимавай какво говориш в присъствието на кръвния суверен. Мери си приказките или ще ти зашия устата.

— Търпение, Алсафи — вдигна ръка Нашира. — Остави я да се гневи. В крайна сметка, на влака също е била гневна.

Ушите ми звънтяха. Две лица изникнаха в паметта ми. Телата на двама мъже върху пода на вагона. Единият мъртъв, другият обезумял. Моите жертви. Моите убийства.

Това бе моето изпитание. За да спечеля своя нов статус, трябваше да убия един незрящ.

Да убия Себ.

Нашира трябва да бе разгадала каква съм. Отгатнала е, че духът ми умее да напуска естественото си обиталище в тялото. Че съм способна на бързи, безкръвни убийства. И сега искаше да потанцувам за нея, да види как го правя. Да прецени дали си струва да открадне този дар.

— Не — рекох.

Очите й застинаха неподвижно.

— Не? — след като не отговорих нищо, тя продължи: — Отказът не е вариант. Или ще се подчиниш, или ще трябва да се отървем от теб. Не се съмнявам, че Великият инквизитор ще се радва да поработи над дързостта ти.

— Убийте ме тогава. Защо да чакате?

Тринайсетте съдии не казаха нищо, нито пък Нашира. Тя само погледна към мен, вътре в мен. Опитваше се да разбере дали блъфирам. Алсафи не се шегуваше. Той ме сграбчи за китката и ме повлече към стола. Тъй като не спирах да ритам и да се дърпам, обви врата ми с мускулестата си ръка и изръмжа в ухото ми:

— Направи го или ще ти потроша ребрата и ще те удавя в собствената ти кръв. — После ме разтърси толкова силно, че зрението ми се замъгли. — Убий момчето. Веднага.

— Не — повторих.

— Подчини се.

— Не.

Алсафи ме стисна по-силно. Вкопчих нокти в ръкава му. Пръстите ми се плъзнаха покрай хълбока му и напипаха нещо на кръста — нож. Не боен, а по-скоро за разрязване на писма, но щеше да свърши работа. Едно ръгване бе достатъчно, за да го накара да ме пусне. Блъснах се, залитайки, в една пейка, без да изпускам оръжието от ръката си.

— Не ме доближавай — предупредих го.

Нашира се засмя. Останалите я последваха като ехо. В крайна сметка, за тях аз бях просто нова порода смешник — крехко човешко същество с глава, пълна с горещ въздух и конфети.

Но Лордът не се засмя. Взорът му бе прикован в лицето ми. Обърнах острието на ножа към него.

Нашира пристъпи по-близо.

— Впечатляващо изпълнение — отбеляза. — Харесваш ми, ХХ-40. Имаш боен дух.

Ръката ми потрепери.

Алсафи погледна порязаното си място. От кожата се процеждаше фосфоресцираща течност. С нея бе покрито и цялото острие на ножа.

Себ плачеше. Стиснах по-здраво дръжката, но дланите ми лепнеха от пот. Не можех да се опълча срещу всички тези Рефаими само с подобна играчка. Освен това почти не умеех да си служа с хладно оръжие, камо ли да го хвърлям с достатъчна точност.

Като изключим петте ангела около Нашира, нямаше други духове, които да призова за свита. А трябваше някак да се доближа до Себ, за да го освободя. След което да измисля начин да измъкна и двама ни живи оттук.

— Арктур, Алудра, обезоръжете я — заповяда Нашира. — Без духове.

— С удоволствие — смъкна качулката си една от Рефаимките.

Измерих я с очи. Това бе наставничката на Джулиан. Лукаво същество, с гладка руса коса и котешко изражение. Лордът остана зад нея. Съсредоточих се върху аурите им.

Алудра бе същинска варварка. Може да изглеждаше цивилизована, но усещах, че лигите й почти ще потекат в предвкусване на боя. Тя се възбуждаше от слабостта на Себ и копнееше за моята аура. Бе настървена за нея като хищник за кръв. Лордът бе по-хладен и мрачен, намеренията му бяха прикрити — но това само го правеше още по-опасен. Ако не можех да прочета аурата му, нямаше как да предскажа какво ще направи.

Хрумна ми внезапна мисъл. Неговата кръв ме бе накарала да се почувствам по-близо до етера. Дали нямаше да се получи и сега? Доближих острието до носа и вдишах. Металическият мирис подейства на сетивата ми като адреналин. Етерът ме обви като студена вода, потопи ме под себе си. С рязко движение на китката запратих ножа към лицето на Алудра, целейки се между очите. Тя едва успя да се дръпне встрани. Точността ми се бе подобрила. И то много.

Алудра грабна един тежък свещник и го завъртя насреща ми.

— Хайде, малката. Ела да потанцуваме.

Отстъпих назад. Със счупен череп нямаше да бъда от полза нито за Себ, нито за себе си.

Тя атакува, обладана от мисълта да ме унищожи, да се нахрани с останките ми. И без изострените ми сетива навярно щеше да успее. Претърколих се по пода, за да я избегна, и вместо да се стовари върху мен, свещникът помете главата на една статуя. Начаса се изправих на крака, прескочих олтара и се понесох към дъното на параклиса, покрай редовете от скамейки и Рефаимите в техните качулки.

Алудра се докопа отново до оръжието си и го запрати подир мен. Чух свистенето му във въздуха и гласа на Себ, който изкрещя името ми.

Насочвах се към отворените врати, но пътят ми за бягство бе пресечен. Един страж ги захлопна изотвън, заключвайки ме в помещението с моята публика. Не успях да спра устрема си и връхлетях право върху тежките дъбови крила. Сблъсъкът изкара въздуха от дробовете ми. Изгубих равновесие и главата ми се удари в хладния мраморен под. Част от секундата по-късно свещникът се стовари върху вратата. Едва успях да се отместя встрани, преди той да падне на пода със звук, който проехтя под сводовете като камбанен звън.

В тила ми пулсираше тъпа болка, но нямах време за почивка. Алудра връхлетя отгоре ми, сграбчи ме за гърлото с облечените си в кожени ръкавици пръсти и взе да стиска. Започнах да се давя.

Погледът ми се замъгли, наливайки се с кръв. Тя отнемаше аурата ми, моята аура. Очите й светеха ярко, като тлеещи въглени.

— Алудра, спри.

Тя сякаш не чуваше. Усетих вкус на метал.

Ножът се въргаляше наблизо. Протегнах ръка към него, но тя ме изпревари с думите:

— Сега е мой ред.

Имах само един шанс да оживея. Докато Алудра притискаше острието в бузата ми, тласнах духа си в етера.

Под тази форма вече виждах през нови очи, в нова плоскост. Тук аз бях зряща. Етерът ме заобикаляше като смълчана празнота, осеяна със сфери подобно на звезди, като всяка сфера бе нечия сънорама. Алудра бе физически най-близо до мен, следователно и нейната „сфера“ нямаше да е далеч. При нормални обстоятелства щеше да е самоубийствено да се помъча да вляза в съзнанието й — то бе твърде старо и силно, — но в момента стръвта за аура бе отслабила защитите й. Сега или никога. И аз го направих.

Тя се оказа неподготвена, а аз бях бърза. Достигнах плутонната й област още преди да е разбрала какво се случва. Щом това стана, бях изхвърлена навън със скоростта на куршум. Озовах се обратно в тялото си, вперила поглед в тавана на параклиса. Алудра се поклащаше на колене, притискайки слепоочията си с длани.

— Махнете я оттук, махнете я оттук — пищеше пронизително. — Тя броди!

Изправих се на крака, поемайки въздух на пресекулки, само за да се озова лице в лице с Лорда, който ме сграбчи за раменете. Пръстите му се впиха в плътта ми — не за да ме нарани, а просто за да ме удържи, — но духът ми бе като натегната пружина, реагираща на опасността. Против собствената си воля опитах същата атака.

Този път обаче дори не успях да достигна етера. Лордът го стори преди мен. Той изсмука енергията ми, изцеди ме от моята аура. Можех само да наблюдавам безучастно как се приближавам към него, привличана като мушица от фенер.

После той спря. Сякаш някаква жица помежду ни се прекъсна. А очите му бяха яркочервени, като кръв.

Вторачих се в тях. Той отстъпи назад и погледна Нашира. Възцари се тишина. После забулените в качулките си Рефаими започнаха да ръкопляскат. Седнах на пода, озъртайки се замаяно.

Нашира коленичи до мен и постави облечената си в ръкавица ръка върху главата ми.

— Прекрасно. Моята малка сънебродница.

Усетих вкуса на кръв. Тя знаеше.

После се изправи и се насочи към Себ. Той наблюдаваше приближаването й с толкова ужас, колкото позволяваха травмите му. Тя заобиколи стола и мина зад него.

— Благодарим за услугите. Оценяваме помощта ти. — Тя постави ръце от двете страни на главата му. — Сбогом.

— Не, недейте, моля ви! Не искам да умирам. Пейдж…!

Нашира направи рязко движение. Очите му се разшириха, от гърлото му излезе кратко гъргорене.

Тя го бе убила.

— Не! — Викът сам се изтръгна от устните ми. Не можех да проумея ставащото, да откъсна очи от нея. — Ти… ти току-що го…

— Твърде късно. — Нашира пусна главата му и тя клюмна настрани. — Можеше да го направиш ти, 40. Безболезнено. Ако само ме бе послушала.

Усмивката й бе това, което преля чашата. Тя се усмихваше. Хвърлих се към нея, обезумяла от ярост. Лордът и Алсафи ме сграбчиха под мишниците, теглейки ме назад. Аз ритах, борех се и се мятах, докато косата ми прогизна от пот.

— Ах, ти, кучка — пищях. — Отвратителна, зла кучка! Та той дори не беше зрящ!

— Вярно. Не беше. — Нашира приближи иззад стола. — Но от незрящите духове стават най-добрите слуги, не мислиш ли?

Алсафи бе на път да извади рамото ми от ставата. Впих пръсти в ръката на Лорда — ранената, същата, която бях превързала. Усетих как потръпна, но не ме беше грижа.

— Ще ви убия — казах, обръщайки се към всички тях. Едва си поемах дъх, но го казах. — Ще ви убия, кълна се, че ще ви убия.

— Няма нужда от твоите клетви, 40. Ние сами ще те закълнем.

Алсафи ме просна на пода. Черепът ми изтрещя в твърдия под. Пред очите ми заиграха светлини. Опитах да помръдна, но бях прикована към земята от нечие коляно. Ноктите ми задраскаха по мрамора. Последва заслепяваща болка, най-силната, която бях изпитвала в живота си. Гореща като разтопено олово. Замириса на изгоряла плът. Неволно изпищях.

— Заклеваме те във вечна вярност към Рефаимите. — Нашира не откъсваше очи от моите. — Заклеваме те с клеймото на огъня. ХХ-59-40, ти ще си обвързана с Лорд Месартим завинаги. До сетния си дъх ще се отречеш от истинското си име. Твоят живот ни принадлежи.

Огънят проникна дълбоко в кожата ми. Не можех да мисля за нищо друго, освен за болката. Това бе краят. Бяха убили Себ, сега убиваха и мен. На мъждивата светлина видях проблясък на игла.