Саманта Шанън
Сезонът на костите (16)

15
Падането на стената

Дневният портиер само примигна, когато Сухаил мина покрай него, влачейки ме за ръката. Туниката ми бе разкъсана, бузите — изпоцапани с кръв. Изкачихме стълбите и той блъсна с юмрук по вратата на Лорда.

— Арктур!

До слуха ми долетя приглушен звън. Лис бе споменала, че Лордът ще ме убие, ако пропусна изгрева. Как ли щеше да приеме съпротивата ми при арест?

Вратата се отвори и той се появи на прага — масивен силует на фона на сумрачната стая. Очите му бяха две точки от светлина. Замръзнах на мястото си. След като Сухаил бе изцедил аурата ми, бях като в унес. Не усещах етера. Опиташе ли да ме убие сега, нямаше да мога да сторя нищо, за да се защитя.

— Намерихме я — блъсна ме пред себе си той. — Криеше се в Птичарника. Проклетата размирница се опитваше да предизвика пожар.

Лордът измери и двама ни с поглед. Уликите бяха налице — очите на Сухаил, следите от кръв по мен.

— Хранил си се от нея — каза сухо той.

— Мое право е да се храня от човешки същества.

— Не и от това. Да не говорим, че си й взел твърде много. Господарката няма да е доволна от невъздържаността ти.

Не виждах изражението на Сухаил, но можех да си представя насмешката в него. В последвалата тишина се закашлях — суха, раздираща кашлица. Цялото ми тяло трепереше. Взорът на Лорда спря върху съдраното място на туниката ми.

— Кой стори това?

Не отвърнах нищо. Той се наведе към мен.

— Кой стори това? — От гласа му ме лъхна пронизващ хлад. — Червеноризец ли беше?

Едва доловимо кимнах с глава. Лордът се изправи и погледна Сухаил.

— Позволяваш на червеноризците да безчинстват по време на патрул?

— Методите им не ме интересуват.

— Не искаме хората да се плодят, Сухаил. Нямаме време, нито средства да се занимаваме с бременности.

— Нали хапчетата ги стерилизират. Освен това блудството помежду им е работа на Надзирателя.

— Недей да ми възразяваш.

— В никакъв случай. — Сухаил сведе към мен изпепеляващите си червени очи. — Но да се върнем на темата. Моли господаря си за прошка, 40.

— Не — казах тихо.

Той ме зашлеви. Отскочих към стената и пред очите ми заплуваха цветни кръгове.

— Моли господаря си за прошка, ХХ-59-40.

— Ще трябва да ме удариш доста по-силно за целта.

Той услужливо замахна, но Лордът спря ръката му.

— Сам ще се разправя с нея. Не е твоя работа да я наказваш. Събуди Надзирателя и прекратете безредиците. Няма да позволя подобни събития да смущават реда през дневните часове.

Те се спогледаха за кратко. Сухаил тихо изръмжа, обърна се и си отиде. Лордът изчака, докато стъпките му утихнат, после ме хвана за рамото и ме подбутна навътре в стаята.

Домът му изглеждаше както обикновено — спуснати завеси, огън в камината. Грамофонът чуруликаше песента „Мистър Сандман“^[1]. Леглото изглеждаше толкова топло. Умирах от желание да полегна, но не исках да показвам слабост пред него. Трябваше да остана на крака. Лордът заключи вратата и седна в креслото. Зачаках, все още леко замаяна от удара.

— Ела тук.

Нямах друг избор. Той се взря отблизо в лицето ми — дори и седнал, бе висок почти колкото мен. Очите му имаха цвета на ликьор Шартрьоз^[2] — мъгляво зеленикави.

— Да нямаш желание да умреш, Пейдж?

Не отговорих нищо.

— Не ме е грижа какво мислиш за мен, но в този град има известни правила, които си длъжна да спазваш. Едно от тях е сутрешният час.

Отново запазих мълчание. Нямаше да му доставя удоволствието да ме сплаши.

— Онзи червеноризец… как изглеждаше?

— На двайсет и няколко години, с тъмноруса коса — рекох дрезгаво. — С него имаше и друго момче — 16, двамата много си приличаха. И едно момиче, Катрин.

Стомахът ми се свиваше, докато изричах тези думи. Чувствах се като доносница на Рефаимите. Но после си спомних лицето на Лис и се изпълних с решимост.

— Познавам ги — рече Лордът, гледайки в огъня. — Момчетата са братя, и двамата са медиуми. Х_Х-49-16 и 17. Когато дойдоха тук, бяха доста по-малки от теб. — Той потри длани. — Е, ще се погрижа повече да не ти създават неприятности.

Вероятно трябваше да му благодаря, но не го направих.

— Седни — каза той. — Аурата ти скоро ще се възстанови.

Отпуснах се в креслото срещу него. Ребрата ми бяха натъртени, краката също ме боляха. Лордът ме наблюдаваше.

— Искаш ли да пиеш нещо?

— Не.

— Да ядеш?

— Не.

— Би трябвало да си гладна. Бульонът, който приготвят развлекателите, носи повече вреда, отколкото полза.

— Не съм гладна.

Това бе лъжа. Чорбата действително бе рядка като вода и стомахът ми копнееше за нещо топло и питателно.

— Жалко. — Той махна с ръка към нощната масичка. — Бях ти приготвил нещо.

Зърнах блюдото още в мига, в който влязох, но предположих, че е за него. Но разбира се, неговото меню бе по-различно. Очевидно бе предназначено за мен.

Когато пак не помръднах, Лордът отиде, взе чинията и я постави в скута ми, заедно с чифт масивни сребърни прибори. При вида на храната почувствах слабост и преглътнах конвулсивно. Рохки яйца, разрязани надве и изпускащи димящ, златист жълтък. Стъклена купичка с варен ечемик, поръсен с кедрови ядки и едър черен боб, блестящ като капки от оникс. Белена круша, накисната в бренди. Чепка зряло червено грозде. Пълнозърнест хляб с масло.

— Яж.

Стиснах юмруци.

— Трябва да се храниш, Пейдж.

Толкова ми се щеше да му направя напук, да запратя чинията по него, но главата ми се маеше, а устата ми се бе спекла от жажда и глад. Единственото, за което можех да мисля, бе проклетата храна. Взех лъжицата и гребнах от купичката. Бобените зърна бяха топли, а ечемикът — ароматен и сладък. Тялото ми се изпълни с блаженство, а стомахът ми замоли за още.

Лордът се върна на мястото си, откъдето ме наблюдаваше, докато унищожавах обяда. Усещах тежестта на погледа му, светъл и пронизващ. Когато привърших, оставих блюдото на пода. Още усещах върху езика си парещия вкус на брендито.

— Благодаря — промълвих. Не ми се щеше да го правя, но трябваше да кажа нещо. Той почука с пръсти по облегалката на креслото.

— Бих искал утре вечер да продължим с обучението ти. Някакви възражения?

— Нима имам избор?

— А ако имаше?

— Нямам — отвърнах, — тъй че е безсмислено да обсъждаме.

— Говоря хипотетично. Ако можеше да избираш, да контролираш съдбата си, щеше ли да продължиш да тренираш с мен, или щеше да се явиш на следващия си тест неподготвена?

Хапливият отговор беше на върха на езика ми, но го преглътнах.

— Не знам — отвърнах.

Лордът стъкна огъня.

— Вероятно си изправена пред дилема. Моралът ти казва „не“, но инстинктът ти за оцеляване казва „да“.

— Вече знам как да се бия. По-силна съм, отколкото изглеждам.

— Да, така е. Бягството ти при задържането свидетелства за твоите качества. И разбира се, дарбата ти е сериозен плюс — дори Рефаим не би очаквал чужд дух да нахлуе в сънорамата му. Предимството на изненадата е на твоя страна. — Пламъците танцуваха в очите му. — Но трябва да преодолееш ограниченията си. Има причина да ти е толкова трудно да отделяш духа от тялото си. Всяко твое движение е контролирано. Мускулите ти са постоянно напрегнати, готови за бягство, сякаш усещаш опасност в самия въздух, който дишаш. Болезнено е да се гледа отстрани, по-лошо дори от преследвана сърна. Но тя поне може да избяга при стадото си. — Той се приведе напред. — Къде е твоето стадо, Пейдж Махони?

Не знаех какво да отговоря. Разбирах какво има предвид — но моето стадо, моята глутница бяха Джаксън и останалите от бандата. А аз не можех дори да намекна за съществуването им.

— Нямам нужда от стадо — казах. — Аз съм единак.

Той само махна с ръка.

— Кой те научи да се катериш по сгради? Да стреляш с пистолет? Кой ти помогна да виждаш по-надалеч в етера, да отделяш духа си от естественото му място?

— Сама се научих.

— Лъжеш.

Лордът се пресегна под креслото. Гледах със затаен дъх как измъква оттам моята раница. Единият от ремъците бе почти отпран.

— Можела си да умреш в нощта, когато си бягала от Надзирателя. Единствената причина да оцелееш, е, че когато си изгубила съзнание, раницата ти се е закачила за простор за пране и е спряла падането ти. Когато чух за това, се заинтересувах от теб.

Той дръпна ципа. Челюстта ми се стегна. Вътре имаше мои вещи, не негови.

— Хинин — рече, ровейки сред съдържанието. — Адреналин, примесен с декседрин и кофеин. Основни лекарства. Сънотворни. Дори огнестрелно оръжие. — Той вдигна пистолета ми. — Била си удивително добре екипирана, Пейдж. За разлика от всички останали.

По кожата ми премина тръпка. Нямаше и следа от брошурата. Значи или я бе скрил някъде, или е попаднала в други ръце.

— В документите ти пише, че работиш като сервитьорка в кислороден бар. Съдейки по разказите на Надзирателя за сционските цитадели, заплащането на подобен род професии е ниско. Което ме навежда на мисълта, че не си купила всички тези неща сама. — Той направи пауза. — Кой ги е купил тогава?

— Какво, по дяволите, те засяга?

— Да не си ги откраднала от баща си?

— Няма да ти кажа нищо повече. Животът ми преди да попадна тук си е мой.

Лордът ме изгледа продължително, сякаш обмисляйки чутото.

— Права си — каза. — Но сега принадлежи на мен.

Забих нокти в облегалките на стола.

— Ако си отворена към идеята за оцеляване, от утре ще започнем да тренираме отново. Но ще прибавим към обучението ти още един елемент. — Той кимна към мястото, където седях. — Всяка нощ ще прекарваш поне по един час в това кресло и ще говориш с мен.

— По-скоро бих умряла — изстрелях, преди да се усетя.

— О, това може лесно да се уреди. Разбирам, че ако пушиш повече лилава богородичка, ще останеш заключена в своята сънорама и тялото ти ще се съсухри от обезводняване. — Той кимна към вратата. — Върви още сега, ако искаш. Умри. Не ме поглеждай никога повече. Не виждам причина да удължавам страданията ти.

— Кръвният суверен няма ли да се разгневи?

— Вероятно.

— И това не те тревожи?

— Нашира ми е годеница, а не наставник. Тя няма влияние върху това как се държа с подопечните си.

— И как точно смяташ да се държиш с мен?

— Като със своя ученичка. Не робиня.

Отвърнах глава, стискайки зъби. Не исках да бъда негова ученичка. Не исках да стана като него, да се обърна срещу своите, да играя неговата игра. Вече започвах да усещам етера отново, като леко гъделичкане на сетивата.

— Ако е така, тогава и аз искам да се отнасям към теб като към ментор, а не господар.

— Справедливо искане. Но към менторите трябва да се показва уважение. Ще очаквам това от теб. Както и да седиш заедно с мен, в учтива беседа, по един час всяка нощ.

— Защо?

— Ти имаш потенциала да преминаваш между етера и материалния свят, когато пожелаеш. Но не се ли научиш да запазваш спокойствие, дори и в присъствието на врагове, ще ти бъде все така трудно. А в град като този скоро ще намериш смъртта си.

— А ти не го желаеш, така ли?

— Не. Мисля, че ще е ужасна загуба да се прахоса такъв изключителен живот. Ти имаш голяма дарба, но някой трябва да те насочва.

Думите му забучаха в ушите ми. Имах кой да ме насочва. Имах Джаксън Хол.

— Нека преспя, преди да реша.

— Разбира се. — Лордът се изправи и за сетен път си дадох сметка колко е висок. Главата ми едва достигаше до рамото му. — Не забравяй, че имаш избор. Но като твой ментор те съветвам да помислиш за онези, които са ти дали това. — С едно движение на китката той метна към мен тежката раница. — Какво биха искали те — да умреш безславно, или да видят как се биеш?

По покрива на кулата затропа градушка. Потривах длани над газената лампа, мъчейки се да стопля премръзналите си пръсти. Не биваше с лека ръка да отхвърлям предложението на Лорда. Не исках да работя за него, но трябваше да се науча как да оцелявам на това място — поне докато измисля начин да се върна обратно в Лондон. Обратно при Ник и Джаксън. Към играта на котка и мишка с Жандармите и престъпния спиритизъм. Към измъкването на духове изпод носа на Дидиън Уейт и дразненето на Хектор и момчетата му. Научех ли повече за дарбата си, можех и да успея да избягам оттук.

Джъксън винаги бе казвал, че да бъдеш сънебродник, е нещо повече от това да притежаваш изострено шесто чувство. Аз имах потенциала да достигам навсякъде, дори в чуждите сънорами. Вече го бях доказала, убивайки онези двама Жандарми. Лордът може би щеше да ме научи на още повече — но аз не го исках за учител. Двамата с него бяхме естествени врагове; нямаше смисъл да се преструваме, че не е така. И все пак той бе забелязал толкова много неща за мен — начина, по който се държах, напрежението, бдителността ми. Джаксън също постоянно ми казваше да се отпусна, да се нося по течението. Но това не означаваше, че мога да вярвам на мъжа, който ме държеше заключена в тази тъмна, студена стая.

Изпразних съдържанието на раницата под оскъдната светлина на лампата. Повечето от вещите ми бяха тук — спринцовките, екипировката, дори пистолетът. Без патрони, разбира се, а всички спринцовки бяха изпразнени. Само две неща липсваха — телефонът ми, който бяха конфискували, и „За същината на неестествеността“.

Потръпнах при мисълта, че брошурата може да е у Нашира, но в този случай тя вече щеше да ме е привикала на разпит. Рефаимите сигурно бяха виждали копия от нея и преди, но не и такова като моето.

Легнах по гръб на леглото, пазейки натъртените си места, и се завих до брадичката. Разнебитените пружини се забиваха в ребрата ми. Бях понесла твърде много удари по главата за твърде кратко време и се чувствах изморена. Погледнах през решетките на прозореца към външния свят, надявайки се оттам да ме озари някакъв отговор — но естествено, такъв не дойде. Виждаше се единствено вечният здрач.

Със залеза на слънцето удари вечерната камбана. Вече бях свикнала с нея, като с будилник. Докато се обличах, сложих в ред мислите си. Да, щях да тренирам с него отново, стига да можех да го понеса. Трябваше да се справя и с едночасовия разговор, но това не ми се виждаше толкова трудно. Винаги можех да го запълня с лъжи.

Лордът ме чакаше на вратата и ме изгледа от глава до пети.

— Е, реши ли вече?

— Да — отвърнах, спазвайки дистанция. — Ще тренирам с теб. При условие че няма да се държиш като господар.

— По-умна си, отколкото очаквах. — Той ми подаде черно яке с розови ленти на ръкавите. — Облечи това. Ще ти трябва за следващия тест.

Навлякох дрехата и я закопчах. Подплатата бе дебела и топла. Лордът протегна ръка към мен. В дланта му лежаха трите хапчета.

— За какво е зеленото? — попитах, без да ги вземам.

— Не е твоя грижа.

— Искам да знам. Никой друг не го получава.

— Това е защото ти си различна от останалите. — Той не отдръпна ръката си. — Знам, че не си гълтала таблетките. Нямам задръжки да ти ги натъпча насила в гърлото.

— Бих искала да видя как ще стане.

Очите му се впиха в мен. Кожата ми настръхна.

— Надявам се да не стигаме дотам.

Щях да изгубя този двубой. Наречете го криминален инстинкт, ако щете. Същото чувство изпитах и в онзи случай на черния пазар, когато Дидиън ме надигра за Ан Нейлър. Имаше неща, за които Лордът бе склонен на отстъпи, но това не бе едно от тях. Казах си, че ще отнеса утрешното хапче на Дъкет.

След като изпих трите таблетки с чаша вода, Лордът ме улови за брадичката, без да сваля ръкавицата.

— Имам причина да те карам.

Отдръпнах лице. Той ме изгледа за секунда, после отвори вратата. Последвах го по витото стълбище към галерията на вътрешния двор. От всички страни ни наблюдаваха гротескни каменни фигури. Бе застудяло още и върху тях блестеше тънък слой скреж. Скръстих ръце, за да съхраня топлината си. Лордът ме поведе извън резиденцията, но не по посока на улицата, а от задната страна. Минахме през порта от ковано желязо, а после и по тесен каменен мост над синьо-зелена река. Водите й искряха на лунната светлина. Градушката бе спряла, оставяйки земята покрита с ледени зърна.

Докато крачехме по пътеката, той нави нагоре ръкава на дрехата си. Раната от първия път бе хванала коричка, но още леко сълзеше.

— Тези същества — Зумерите — отровни ли са? — попитах.

— Емитите пренасят инфекция, наречена полупорив. Тя предизвиква лудост и смърт, ако не се лекува. Също така ядат всякаква плът, свежа или разложена.

Докато говореше, ухапаното място започна да се затваря пред очите ми.

— Как го правиш? — възкликнах, поддавайки се на любопитството. — Раната ти заздравява.

— Използвам аурата ти.

— Какво? — вцепених се аз.

— Несъмнено знаеш, че Рефаимите се хранят с аура. За мен е по-лесно да го правя, ако приемникът е в неведение.

— Тоест, току-що си отхапал къс от мен?

— Да. — Той се взря в изражението ми. — Изглеждаш сърдита.

— Аурата ми не е твоя — отдръпнах се аз, отвратена. — Вече ми взе свободата. Нямаш право и над нея.

— Не съм взел толкова, че да накърня дарбата ти. Аз се храня от хората на малки дози, давайки им време да регенерират. Някои други не са толкова любезни. А и помни ми думата — смъкна ръкава си той, — не би искала да се заразя от полупорив в твое присъствие.

— Очите ти. — Вгледах се внимателно в него. Лордът застана неподвижно, позволявайки ми да го сторя. — Значи затова променят цвета си.

Той не го отрече. Ирисите му вече не бяха жълти, а тлееха в по-тъмен оттенък, като червеникава жар. Цветът на моята аура.

— Не се засягай, но трябва да бъде така.

— Защо? Защото ти така казваш?

Без да отговори, той продължи напред, а аз го последвах. Повдигаше ми се при мисълта, че може да яде от мен.

След още няколко минути спряхме. Край нас се носеше рядка, синкава мъгла. Вдигнах нагоре яката си.

— Усещаш го, нали? — каза Лордът. — Студът. Питала ли си се защо тук пада скреж, въпреки че е вече пролет?

— Това е Англия. Нормално е да е хладно.

— Но не чак толкова. Почувствай го. — Той взе едната ми ръка и свали ръкавицата от нея. Мразовитият въздух начаса защипа пръстите ми. — Наблизо има студено петно.

Нахлузих ръкавицата си обратно.

— Студено петно?

— Да. То се образува, когато даден дух се застои някъде по-дълго, образувайки пролука между етера и материалния свят. Забелязвала ли си как температурата винаги пада, ако наоколо има духове?

— Предполагам. — Действително изпитвах хладина в присъствието им, но никога не се бях замисляла по въпроса.

— Границата между световете не е естественото им обитание, затова черпят топлинна енергия, за да се поддържат, Шеол I е целият осеян със студени петна — етерната активност тук е много по-висока, отколкото в цитаделата. Затова и Емитите биват привлечени насам, вместо към незрящото население на Лондон. — Лордът посочи ивицата гола земя пред нас. — Как според теб може да се открие епицентърът на едно студено петно?

— По самия дух — отвърнах. — Повечето зрящи ще го видят с третото си око.

— Но ти нямаш такова.

— Да.

— Има начини да се справиш и без него. Чувала ли си за гадаенето с пръчки?

— Доколкото знам, е безполезно. — Джъксън неведнъж ми го беше повтарял. — Хората, които го практикуват, се наричат рабдоманти. Те твърдят, че никога не могат да се изгубят. Просто хвърлят пръчка на земята и духовете я насочват в правилната посока. Но рядко се получава.

— Дори да е така, рабдомантията не е безполезна. Никой вид ясновидство не е безполезен.

Леко се изчервих. Всъщност и аз смятах така, но просто повтарях думите на Джаксън Хол. Човек не можеше да работи за него и да не споделя вижданията му по тези въпроси.

— И с какво точно е полезна? — попитах. Лордът ме погледна. — Нали си мой учител. Научи ме.

— Много добре. Щом имаш желание. — Той закрачи отново. — Повечето рабдоманти смятат, че когато пръчката падне, тя сочи към дома им, към заровеното имане, или към каквото друго се опитват да намерят. Накрая това ги влудява, защото всъщност нейната посока не е към съкровището, а към епицентъра на най-близкото студено петно. Понякога извървяват по цели километри и пак не откриват каквото търсят. А всъщност са открили нещо друго — тайна врата. Единственото, което не знаят, е как да я отворят.

Накрая спряхме. Цялата треперех. Въздухът бе рядък и студен. Затруднявах се да си поемам дъх.

— За живите е трудно да съществуват на такова място — каза той. — Ето, вземи. — И ми подаде сребърна манерка с винтова капачка. Аз я изгледах недоверчиво. — Това е само вода, Пейдж.

Бях твърде жадна, за да откажа, и отпих. После му върнах манерката и той я прибра обратно. Водата бе прочистила съзнанието ми.

Почвата, върху която стояхме, бе замръзнала като насред зима. Стиснах зъби, за да овладея тракането им. Духът, отговорен за това студено петно, витаеше наблизо. Когато той не ни доближи, Лордът приклекна в края на леда, извади нож и го опря до ръката си. Аз пристъпих до него.

— Какво правиш?

— Отварям вратата. — И заби острието в китката си. Три капки ектоплазма паднаха върху леда. Той се разпука по средата и въздухът наоколо побеля. Край мен се стекоха форми. Гласове. Броднице, броднице. Запуших ушите си с длани, но продължих да ги чувам. Върни се назад, броднице. Не преминавай отвъд. Когато вдигнах очи, отново ме обкръжаваше мрак.

— Пейдж?

— Какво се случи? — усещах замаяност и главоболие.

— Отворих студеното петно.

— С кръвта си?

— Да.

Китката му вече бе спряла да кърви, а в очите му тлееше червен оттенък. Аурата ми отново го лекуваше.

— Значи студените петна могат просто да се „отварят“?

— Аз мога. Ти — не.

— Защото водят към етера. — Помислих за секунда. — А възможно ли през тях да се стигне до Отвъдното?

— Да. Именно така ние дойдохме тук. Представи си два тънки воала, разделящи етера и вашия свят — света на живите. Между тези воали се намира Отвъдното — преходно състояние, разделящо живота и смъртта. Когато рабдомантите открият студено петно, те могат с негова помощ да се движат между тези воали. Да влязат в моя дом, във владенията на Рефаимите.

— Способен ли е човек да проникне там?

— Опитай.

Вдигнах очи към него. Той кимна към леда и аз пристъпих отгоре му. Не се случи нищо.

— Никаква телесна материя не може да съществува отвъд воала — каза Лордът. — Твоето тяло няма как да премине през портата.

— Ами рабдомантите?

— Те също са от плът.

— Защо ни трябваше да я отваряме тогава?

Луната се бе скрила.

— Защото моментът е подходящ да се срещнеш с Отвъдното. Няма да влизаш вътре, но ще го видиш.

По челото ми започнаха да избиват капчици пот. Пристъпих встрани от леда. Започвах да усещам духове от всички страни.

— Нощта е времето на духовете — продължи той. — Воалите сега са най-тънки. Мисли за студените петна като за дупки в материята.

Гледах мястото пред себе си. Нещо в него ме караше да губя самообладание.

— Пейдж — обърна се Лордът към мен. — Днес ще имаш две задачи, като и двете ще тестват пределите на твоя разсъдък. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че това ще ти бъде от полза?

— Малко е вероятно — отвърнах. — Но нека започваме.